Коридорите

- Преди да влезем, ти предлагам да изпиеш това. - предложи й Да'Фийр и й подаде една малка стъкленица, пълна с тъмно-червена течност. Елиа веднага я разпозна като кръв и усети как животинското в нея надделява. - Знам, че ще ти се услади топла и прясна, но едва ли ще те пуснат при Негова Милост в подобна фаза. А и незнам как самият той ще реагира.
Некромантът се загледа през стената до тях, сякаш можеше да сканира какво има вътре.
- Усещам две присъствия. Едното от които несъмнено е императора, но другото...също е опасно. Смъртно опасно. И по-лошото е, че не принадлежи на този свят. Накърнява баланса.
За миг на Елиа й се стори, че лицето на Да'Фийр добива много по-сурово изражение. Явно този "баланс" за него бе нещо много важно. После белокосият некромант пак се усмихна.
- Ако изпиеш тази кръв, това ще ти помогне да преодолееш вампиризма си, поне за малко.

О да! Все още имах огромното желание да влезна в Цитаделата. След като императорът не ме беше оставил да кажа нищо повече и се беше отправил на път, го изпратих само със един грациозен реверанс, който изказа всичко, което имах да му казвам. Най-вече благодарност, че ми дава възможност. Преминах необезпокоявана през охраната на портата, като ми се струваше че ме гледат със страх. Сигурно си мислеха, колко ли дръзка и смела съм за да се изправя така пред Императора. Не беше така, бях дръзка наистина, но не толкова смела - просто бях момиче, което знаеше какво иска, и го преследваше.
Вече вървях по коридорите на Цитаделата - широки, изпълнени в сумрак и като че ли криещи опастности. Не знаех точно на къде вървя, но поне се радвах, че съм успяла да влезна.
И ето, че изведнъж се замислих за най-първият ми учител. Учител, който ми беше не само наставник, но и добър приятел - Хавиер. Ако ме видеше сега сигурно би извърнал поглед с отвращение. Той мразеше Вайл. Не знаех защо, но го мразеше от дъното на душата си. Почудих се, защо ли точно в този момент ми мина мисълта за него. Като че ли сама се нагнезди в главата ми.
Мисълта трябваше да бъде пропъдена. Не можех да търся одобрението на Вайл, който се надявах да ми стане учител, и в същото време да се старая да си изпрося похвала на старият ми учител, който дори не беше до мен. Само за протокола, от Хавиер доста трудно се измъкваше похвала, но когато си изпросе такава нямаше по-щастлива от мен на земята.
Както и да е, миналото трябваше да се забрави, въпреки че Хав никога нямаше да го забравя. Усмихнах се на глупостта си, когато я усъзнах, и с бавна, грациозна крачка продължих напред.

Говорейки за вълкът...Елизабет с изненада забеляза познатата фигура на Хавиер, който крачеше точно срещу нея с обичайната си походка на хищник, тръгнал на лов. Небрежно и отпуснато и все пак излъчващо неизмерима опасност. След миг и вече бе до нея. Заковавайки се на място, той присви тъмно-зелените си очи в знак на разпознаване, после премига и леко се усмихна. И я подмина. Имаше нещо крайно странно в държането му, а аурата му се извиваше болезнено непознато. Или донякъде познато...Елизабет си спомни, че преди известно време, по време на един от уроците му, тя бе усетила това странно...присъствие. Или сянка.

/Можеш да го последваш в опит да разбереш нещо повече или да продължиш по пътя си в търсене на другата ученичка на Вайл./

"Хавиер!!" - беше първата ми реакция, това си помислих. В следващият момент обаче ми се стори прекалено нереално, ненормално. Хавиер мразеше това място, мразеше Вайл и всичко около него. Какво правеше тук?! И тогава ми просветна. В този момент си спомних за онова малко, но силно нещо което така ми се опълчи на една от нашите тренировки.
-Хавиер! - извиках отново зарадвана, но той само се обърна, изгледа ме, сякаш не ме познава и си тръгна. Нямах избор, щях да го последвам! Това беше любимият ми учител, а той дори не ме позна. За няколко мига изпитах колебание и болка, мислех че сме приятели а той ме подмина така, сякаш не ме бе виждал. А всъщност ме беше виждал повече от всеки друг.
Тръгнах след него с намерението да разбера защо онова малко нещо с което се бях сблъскала преди месеци, сега осезаемо беше превзело цялото тяло на Хав. Болката премина точно за няколко секунди, сякаш я е нямала, и се замени от загриженост.

Хавиер продължи назад по коридора, после зави надясно. Елизабет го последва и направи същият завой и се блъсна в старият си млад учител, който бе спрял и се обърнал да я изчака.
- Елизабет. – думите бяха изречени изненадано...разпознаващо. – Какво правиш тук? Черната цитадела не е място...
Хав млъкна рязко и се огледа. Не каза нищо повече, но момичето разпозна в погледа му, че самият той се чуди какво прави на тук, из тези коридори, в крепостта на личността, която мразеше така силно.
- Значи се случи отново. – прошепна той съвсем тихо, после пак погледна към нея. – Виж, трябва да стоиш далече от мен. Незнам какво мога да ти причиня. Най-добре е да напуснеш това място.

Не схващах странното му държание, но знаех едно - беше свързано с онази сянка, онова странно нещо. Огледах го от глава до пети, не се беше променил ни най-малко. Усмихнах му се приятелски, почти флиртаджийски дори, доста ме биваше в това. Преди да успее да каже още веднъж, че не трябва да съм тук му напомних нещо:
-Много добре знаеш, че мечтата ми е да съм тук Хавиер! Кхмм, искам да кажа учителю. Чудя се по скоро ТИ какво правиш тук! Какво по дяволите търсиш в Цитаделата?! Защо не си с ТВОЯ учител а си на мястото, където най-малко искаш да си? Познавам те, Хавиер, ти няма какво да търсиш тук. И какво беше това нещо?! Подмина МЕН сякаш не ме познаваш, а в следващият момент си пред мен и ми казваш да се МАХАМ!!!
На няколко места повиших тон. Бях превъзбудена и нямаше къде да искарам тази енергия.Отрупах го с куп въпроси. Надявах се да се задържи още малко в собственото си тяло и да успее да ми отговори на всичките. Бях се разтреперила. Това нещо в него ме плашеше, смущаваше ме и исках да го изтръгна. Исках да си върна предишния Хавиер. Исках пак да е той, а не някого другиго...
Лицето ми се зачерви, и на бледотата на кожата ми изглеждаше прелестно. Допринасяше и леката тъмнина която ни обгръщаше. Погледнах го в очите. Моите тъмно сини, като бездни очи, го пронизваха като кама. Изгледа ме виновно. Исках да ми отговори..

- Просто исках ти да си в безопасност. - отвърна асасина и изглеждаше много по-разколебан от обикновено. - Понякога забравям, че и сама можеш да се грижиш за себе си.
Хавиер не отдели погледа си от нейния известно време, после погледна в страни, леко смутен.
- Самият аз незнам какво точно правя тук. И какво става с мен. Но това което знам е, че вероятноста да те нараня е голяма. Знам, че мечтата ти е да си тук и няма да й се противопоставя, но се пази от мен.
Между тях настъпи кратка тишина и той пак я погледна. После устните му се кривнаха в типична лека усмивка.
- Радвам се да те видя след толкова много време.

Усмивката, която не бях виждала от толкова много време. Идея си нямаше, никой си нямаше на идея колко много ми липсваше тази усмивка по време на отсъствието му. Без да усетя как зарових лице в гърдите му и го прегърнах силно, като че ли за пръв път. Нямаше да плача, нямаше! Тези думи като че ли се преповтаряха пак и пак в главата ми, но не ги възприемах.
-Липсваше ми... - захлипах аз неуверено, все още сгушила се в него. - Знам, че не можеш да ме нараниш. Знам, че има нещо в теб, нещо тъмно и зло. Но може би аз мога да го променя. Да го изгоня... - "Мамка му, разлигавих се!" помислих си, когато първите думи се отрониха от устата ми. Цялата тази енергия, мощта и гневът, които изливах до сега върху него, сега потичаха в реки от думи.
-Аз..аз.. - започнах даже да заеквам! - Не знаех къде си, не знаех какво правиш.. Изплаши ме! - при последните си думи го ударих силно по гърдите. Не, че го беше заболяло, просто исках да си го искарам на някой. Най-вече на него.
Най-разумното обяснение в момента беше, че съм изпаднала в истериря. Дали наистина беше така, само лекар специалист би могъл да каже.

Елиа познаваше тази аура . Отне и малко , за да я познае . Беше онази аура, която я отвращаваше . Казваше се Хавиер . Знаеше , че нямаше да устане дълго в неизвесност , но реши да се прикрие . Все пак все някога щеше да се отдели от нея . стоеше и ги наблюдаваше . Не знаеше , дали щеше да успее да го надвие , ако го нападне . Всъщност не знаеше колко е способен . Изчакваше момента. Имеше чувството , че тези минути бяха най-мъчителните й в целия и живот . Единственото нещо , което чуваше в момента беше блъскането на кръвта във вените им . Другото нещо , което усещаше беше Аурата на Вайл . Момичето стоеше и не помръдваше . Колко ли още трябваше да чака ?? Дивото в нея започваше да надделява . Усети прилива на нова , чиста и непокътната сила идваща от трансформацията й . Дали щеше да успее да стигне да последната си фаза преди да продължи действията си !?

Хавиер се почувства наистина неловко, незнаеше как да действа в подобна ситуация. Да, имаше що годе някакъв опит с други представителки на нежния пол, но този опит бе по-скоро само физическа връзка и нищо друго. Никога не бе изпадал в подобна ситуация и за миг се вцепени. Но инстинктите му подсказаха какво да прави и той също я прегърна, без да му мисли много.
Явно бе постъпил грешно, защото тя го удари с малките си юмручета и въпреки че не почувства физическа болка, това го нарани по друг начин. Бе объркан. Спомените от последните няколко месеца му бяха замъглени, откъслечени...сякаш не му принадлежаха наистина. Само тези, които включваха Елизабет бяха по-ярки, поради какво обаче, така и не разбираше. Може би тогава все още го нямаше този вътрешен глас, който му нашепваше...Реши, че сега не му е времето за този анализ.
Хавиер отново я притисна в обятията си, което сякаш я успокои донякъде, а също така и него. Не каза нищо, дори да се извинеше, че си бе тръгнал без дори да се сбогува, това нямаше да промени нищо. А и...
Чакай малко...Защо мислеше по този крайно нетипичен за него начин? Бе обучен да не изпитва каквото и да е от действията си. Пътят на асасина го бе научил, че трябваше да подтиска всякакъв вид емоции. Но сега присъствието на Елизабет наистина му действаше странно. Спомни си как бяха танцували на онзи бал. А сега отново усещаше топлината на тялото й, нежният й аромат, като на диво нощно цвете - омайващ и магически. Напрежението, което се бе натрупало в него в последно време сякаш просто изчезна. Беше така крехка и безащитна в ръцете му и въпреки това така целеустремена към мечтите си, че нищо не можеше да я измести от пътя й. Бе силна, въпреки че бе загадка дали самата тя го осъзнаваше.
Изведнъж усети нечия аура съвсем наблизо. Някъде из близките сенки...Някой сякаш ги дебнеше. Открои с лекота кой е. Онова момиче, което бе срещнал в покоите на императора. Онзи женски вампир. Успя да различи желанията. Искаше да пие кръв, при това се бе прицелила в Елизабет. Очите му се присвиха и той усети първият признак на гняв, който бе изпитвал от много време насам. Този вампир определено си търсеше белята май. Но това не бе най-големият му проблем сега. Постепенно усети познатото изтръпване в крайниците. Скоро щеше да загуби контрол над тялото си за пореден път.
- Елизабет...Трябва да тръгвам. - прошепна й той тихо. - Онова нещо пак се връща и не искам да присъстващ когато се боря срещу него.
"И да ми видиш как ще загубя за пореден път." - помисли си той сухо и нерадостно. Незнайно защо не искаше да покаже слабост пред нея.
- Но после ще те намеря. Можеш да разчиташ на това.
Лицето му пак бе добило серизното си и безчувствено изражение, но в думите му имаше успокоителни, дори нежни нотки.
Той се отдръпна с нежелание от нея и отново заби поглед към скритата вампирка. В очите му се четеше нескрита заплаха. Ако посегнеше на Елизабет щеше да съжалява.

Elиа пляскаше ретмично и се местеше от сянка в сянка . Последната й фаза и позловяваше това да става почти незабелязано , единственото , което можеше да се усети , беше аурата , която се постиляше ве4е по4ти из целия коридор и пляскането , което пък беше спряло . Вампирката реши , чее време да се покаже . Застана облегната на една стена и продължаваше да ги гледа като се беше съсредоточила . Знаеше , 4е Хавиер знае за какво е дошла , ноо той не знаеше кого ще нападне . Дори самата тя не знаеше в момента . С бавни крачки тръгна към тях , докато гласа й валеше като нежен летен дъжд
-Съжалявам , че прекъсвам втора среща с важен за теб 4овек , но винаги си на неподходящото място , в неточен час .
Диснатцията между двамата и Елизабент беше около 15 метра . Елиа стрелна с кръвожаден поглед момичето

Бях се сгушила в прегръдките му толкова спокойна. Имах чувството, че тук никой не може да ми нарани. Но тогава онова нещо в него пак е започнало да се бори за контрола над тялото му.
- Елизабет...Трябва да тръгвам. - каза тихо той. - Онова нещо пак се връща и не искам да присъстващ когато се боря срещу него.
Исках да му щажа, че ще остана с него и ще му помогна. Не исках да го оставям сам. Пък и не се знаеше кога ще го видя отново. Преди да си отворя устата той ме прекъсна с успокоятащият си глас.
- Но после ще те намеря. Можеш да разчиташ на това. - каза той и ме пусна, както и аз него. В същият момент усетих чужда аура. Беше непозната за мен, но явно Хавиер я познаваше. Разбрах само, че беше жена. Беше опасна жена. Изражението на Хав придоби застрашителен вид. Това ми подсказваше, че с тази жена явно не се харесваха много. А той беше изключително търпелив човек, следователно тя трябваше да е доста умела в лазенето по нервите, за да изкара такъв поглед у него.
Не знаех къде е, но той ми каза да се махам. Трябваше да го послушам, защото го казваше за мое добро. Беше ми обещал, че по-късно, ще ме намери, значи щеше.
Тогава от тъмнината излезе и тя. Хавиер я гледаше без прикрита злоба в погледа си. Въпреки, че не знаех какво е тя, и на какво е способна бях сигурна, че той може да се справи с нея без роблем.
-Съжалявам , че прекъсвам втора среща с важен за теб 4овек , но винаги си на неподходящото място , в неточен час . - каза въпросната дама. Явно двамата се познаваха.
Хав ме пазеше, бях сигурна в това. Хвърлих ме един последен поглед за чао, а той ми кимна да се махам. Послушах го. Тръгнах на долу по коридора и скоро се изгубих в тъмнината.

Елиа се издразни , че момичето изчезна и изръмжа . Искаше й да тръгне след нея , но Хавиер нямаше да й позволи , за това замързна в позата , която беше преди малко и се усмихна , като прехаппа усните сии от тях потече малко кръв . Вампирката не знаеше колко е способен , но усети как аурата му започва да се изменя . Ставаше все по отвратителна и от преди минута . Другото нещо което не знаеше е това до кога ще стой така . Тъмните коридори , я предпазваха от слънчевата светлина , за което тя беше благодарна на Вайл и на строителите на Цитадела . Облиза устната си и погледна Хавиер . Какво беше всъщност той , какво правеше при Вайл и от къде познава жертвата й . Много въпроси никакъв отговор .. Трябваше да предприеме нещо . И то скоро .. Наследницата не знаеше дали може да го победи и знаеше , че този път няма кой да я спаси . Елиа отново започна да се движи към него , като движенията и бяха почти недоловими , но не знаеше докога той ще стои като послушно агънце!

Очите на Хавиер се промениха, въпреки че цвета им си остана същият. Недружелюбният му поглед бе заменен от насмешлив.
- Хо... - дори гласът му бе сравнително различен, промяната се дължеше по-скоро в интонацията, отколкото в друго. Той заби поглед в приближаващата се вампирка. - И какво си мислиш, че правиш Елиа фон Айзенберн? Да ме хапеш ли си тръгнала?
Сенките зад Елиа се раздвижиха и я оплетоха силно, черните безплътни пипала притиснаха тялото й и го задържаха на място. Едно от пипалцата влезе в пазвата й и се обви около гърдите й, друго запълзя по едното й бедро бавно.
- Винаги съм си падал по това. - сви рамене съществото, което бе обладало младият асасин и се усмихна, като в усмивката му имаше нескрито веселие и известна доза жестокост. Съзнанието усети как вътре в себе си Хавиер се бори с неочаквана сила да се освободи, явно нещо бе засилило опърничавият му характер. Какво по-точно, оставаше в тайна.

Вървях по коридора, дори по едно време се бях затичала, но се спрях рязко. "Мамка му, ако онова нещо се появи пак, аз трябва да съм там и да му помогна, не да бягам!" помислих си и се завъртях, като със все сили започнах да тичам на обратно. Бях извървяла доста, а на връщане ми стори още по голямо разстояние. Тичах, тичах.. "Този коридор ще свърши ли някога?!" запитах се по едно време, когато най-на края два силуета се очертаха пред мен. Единя седеше насмешливо спокойно, а другия беше прикована и не мърдаше.
Чух как Хав говори с насмешлив тон на онова момиче, и този тон не беше негов, интонацията просто не му пасваше.
-Хавиер стига! - извиси се ясният ми глас, в който личеше уплахата, но в същото време и смелостта. Сенките които той контролираше бяха обвили по всички възможни начини непознатата и я стискаха доста силно. Той се завъртя рязко, и като че ли усмивката му се промени в гримаса. Не можех да различа това в тъмнината, но сърцето ми заби лудо.
-Та така ще я убиеш! - казах му с увещаващ глас, тъй като не знаех какво е тя тогава, и си мислех че може да умре от най-малкото.

Елиа изръмжа и запази храднокръвието си от преди малко и като видя отново жертвата се усмихна и с равен и спокоен глас каза :
-Не се бъркай , в неща които не те засягат .
След което се обърна към Хавиер и го погледна студено , като започна да се дърпа . Едва ли щяха много да издържа тези пипала . Продължаваше да се дърпа , като на лицето й продължаваше да кисне оная сладка усмивка , караша почти всеки да й падне на колене . Явно беше го подценила .

-Хавиер стига! Та така ще я убиеш!
Хавиер се обърна, погледна към напълно непознатото момиче, което се бе появило неочаквано и нещо зачовърка отново в него с неочаквана сила. Игнорирайки засилващите се атаки на момчето-асасин в себе си, той се обърна и отново сканира вампирката, която щеше да умре, след като бъдеше изнасилена от сенките. Беше в игриво настроение.
- Това е целта ми.
- Не се бъркай , в неща които не те засягат. - изръмжа вампира и хвърли един кръвожаден поглед към другото момиче. И тогава асасина, чието тяло използваше присъствието, буквално го изтика от тялото. Натискът бе неочаквано груб и силен и присъствието за миг изпита шок и страхопочитание към духа на това момче. В името на всичко богове, никой не можеше да го изрита така откъдето и да е било. Но после се успокои. Реши да види как ще се разиграят нещата сега.
Пипалата около Елиа се изпариха и тя бе отново свободна. Но само за миг. Миг по-късно Хав вече бе озовал зад нея със скоростта, която можеше да развие само древен вампир и една кама бе допряна до гладка и нежна кожа на шията й. Елиа усети как тялото й изтръпва инстинктивно от хладната ласка на острата стомана. Тази кама бе Душегуб, несъмнено.
- Ще го кажа само веднъж, момиче. - гласът бе хладен, без капка насмешка или ирония в себе си. - Не ме интересува дали си вампир или не. Още от малък ме смятаха за обладан от демон, защото намирах страст в проливащата се кръв. Незнам дали ти обичаш да я пиеш, но аз обичам да се къпя в нея. Така че не я закачай повече. Никога.
После я освободи и съвсем спокойно мина покрай нея. Елиа осъзна, че таланта на Хавиер съвсем скоро щеше да достигне този на легендарният Дред. Младежът се приближи към Елизабет, която бе станала свидетел на цялата тази неестествена сцена, но се спря на няколко крачки от нея, разколебан. Не успя да разчете по лицето й какво мислеше за него сега. Сигурно го мислеше за отвратителен.
- Съжалявам за това, което видя. - каза й той тихо, в гласът му се четеше самоотвращение. Съвсем разколебан и усещайки как присъствието, вътрешният му демон, се завръща, той бързо се скри в близките сенки, твърдо решен да не нарани Елизабет.

Кейт не виждаше друг вариант по който можеше да влезе в Цитаделата,за това просто се съгласи с изкуствена и чаровна усмивка и тръгна с мъжа по коридорите на Цитаделата.През цялото време размишляваше,как би могла да постъпи...Убийството на този мъж не си струваше,защото въпреки това Найт щеше да бъде пред покоите на Императора.Момичето бе доста ядосано,явно имаше и други,които използват нейните номера.Донякъде точно за това бе тук..Имаше сметки за разчистване и докато вървеше бързо и грациозно на високите си токчета,скоро вече бяха в коридора,водещ пред покоите на Вайл.Засега бяха в тъмната ,неосветена част,но звукът от обувките й по мраморния под бяха достатъчно оглушителни,за да се разбере дори и в самите покои,че е в коридора.Ехото от този звук бе единственото,което цареше в мистериозната тишина около Цитаделата.Затишие...пред буря.

Стражът с нея от време-на време я погледжаше, но през цялото време запазваше мълчание. Малко пред покоите на императора, Кейтлин усети позната мрачна аура, която заглушаваше всички други в близкият радиус. Точно пред широката двукрила врата на покоите му, Вайл обсъждаше нещо с Найт. Гвардеецът бе в обичайната си униформа – черни брони, с герба на императора на гърдите и нараменниците. Императорът изглежда бе в лошо настроение, лицето му бе замръзнало в студена маска, а под очите му имаше едва забележими сенки, явно бе бил доста зает тези дни. Двамата почти едновременно се обърнаха и погледнаха към приближаващото се момиче. Найт й кимна за поздрав, напълно спокоен, пренебрегващ факта, че не я бе виждал от много време. Ярките очи на императорът се разшириха в изненада.
- Кейт. – дори в тона му се четеше изненада, но Вайл бързо възвърна хладнокръвието си. След като не я бе виждал толкова време, той бе приел факта, че тя съвсем разумно е стигнала до извода, че връзката, която бяха имали, не бе имала бъдеще.
Стражът, който я бе изпратил до тук бе изчезнал бързо назад по коридорите.
- Не сме се виждали от много време. – каза Вайл тихо, докато я изучаваше с поглед.

Изтръпна и за секунда просто нямаше,какво да каже..Незнаеше,какво да му отговори.Аквамаринените й очи се впиваха в неговите...Колко й липсваха изомрудените му очи..Черните й коси бяха назад,разкриващи перфектното й тяло,нежната й млечно бяла кожа.Отново с това кукленско лице и ангелска физиономия седеше пред него,сякаш имаше дежа ву..
Чувстваше,че отново имаше хладнокръвна маска на лицето си,почувства и изненадата му,когато я видя..Когато се опомни се усмихна чаровно,истински-не го бе правила от много време насам.Точно тези нейни усмивки можеха да се видят в негово присъствие и никъде другаде,несъмнено не я беше забравил,точно това я накара да се усмихне така истински.Но той бе толкова отдалечен от нея в момента..Някак толкова далечен го чувстваше..Нима се дължеше на времето или просто той държеше да бъде така?
-Вайл..-пророни тя с кадифен глас и го погледна-Така е,отдавна не сме се виждали.Имаш ли време,искам да поговорим..-каза момичето и отметна косите си от едната страна на раменете,свободно падаща по тях.Ароматът на кожата й отново бе завзел коридорите на Цитаделата,точно както винаги ставаше,когато тя бе тук..

Вайл кимна.
- Да влезем вътре.
Време нямаше, Лорион в момента бе под обсада, а враговете му само чакаха удобен момент да забият кама в гърба му. Но въпреки това не можеше да й откаже в момента. Колкото и да е бе зает, имаше нужда да си поговори с нея. Искаше да разбере какво е правила през цялото това време, през което не се бяха виждали. Изглеждаше му по-силна от преди и още по-красива, което сигурно бе само плод на въображението му.
Найт отвори двукрилата врата и Вайл направи път на Кейт да влезе първа, а после я последва неотлъчно, следейки с поглед движенията на бедрата й.
- Не позволявай на никой да ни безпокои. – нареди императорът и гвардеецът се поклони леко:
- Да, Ваше Величество.
Двамата се озоваха в една от гостните и за миг настъпилата между тях тишина бе оглушителна.

/Продължава в Покоите/

» Коридорите