Стая за гости

Всичко ме болеше,бях объркана,ужасно объркана.Беше ми студено.Отворих много мъчително очите си.Огледах се,бях дезориентирана.В началото не знаех,къде се намирам.Само знаех,че главата ме цепеше ужасно.Бях завита,а цялата бх студена.Косата ми бе разстеляна по възглавницата,надигайки глава бе нормална и кадифена.Видях дрехите си на шкафа,но нямах сили да помръдна,завъртях се на страни.Косата ми остана зад мен разстеляна по възглавницата.Отвих се леко,не ми беше удобно да съм завита до носа.Малко под раменете увих чаршафите и одиалата. Отпуснах клепачи.Миглите нежно погалиха кожата по скулите ми.Лакът по ноктите ми се открояваше на слънчевите лъчи и заспах.Кукленското ми лице красеше обстановката допълнително,наред със свежите цветя във вазата.След около три-четири часа се събудих,този път окончателно,наложих силно волята си да го направя.Станах от леглото,нима в цяла Цитадела няма един халат?-възмутих се аз на ум,поради простата причина,че бях гола.Навлякох с много усилия бельото и туниката си.Нямаше никого в стаята и не можах да попитам,какво се е случило,защото не помнех нищо.Трягнах безцелно към вратата босичка и без никакво изражение на лицето си.Надявах се стражът отново да си е до вратата и да ми обесни ситуацията.Отваряйки я...

В стаята нахлуха няколко човека, като избутаха Кейт отново на леглото и започнаха да я разпитват дали е добре. Бяха три жени, осъзна момичето, и трите доста възрастни, явно лечителки. xD

Докато говореха имах чувството,че пак ще припадна,те не спираха,жужнеха и жужнеха.Не можех да крещя,защото ме болеше главата...Нямах нужда от тях.Не ги исках,не ги слушах идеше ми да си запуша ушите и да крещя докато не събудя цялата Цитадела и околностите.Опитах се да отговоря,но те се надговаряха,като стари клюкарки бяха,коя от коя с по-пикантна история.Накрая станах от леглото,избутвайки ги от главата ми и промушвайки се между отвореното ми тунелче.Не ме държаха краката,но нямах друг избор,ако не исках да ги подпаля:
-Моля Ви,не ми е добре,не се надвикайте.Не искам при Вас,искам при Вайл.Веднага!-още малко и щях да ревна.Не знаех защо.Цялото напрежение,сигурно ми действаше взривяващо и ако не се разтреперех,нямаше да съм аз...Гледаха ме като паднали от друга планета,което ме изкарваше извън нерви.Какво всъщност се изискваше от мен в този момент!?Нямаше да издържа много,бях пребледняла.Не знаех защо всъщност исках при него,но исках и това беше!Като кажа искам значи наистина щях да го получа и то на всяка цена...Държах се абсолютно детински..

Едната лелка замалко да падне по гръб като чу как се обръща момичето към Императора. По име! Но другите две явно помислиха, че е негова любовници или нещо такова, затова едната каза:
- Засега Негово Величество не те е привикал, а и доколкото знам, последните Му нареждания бяха да се грижим да сте добре, а не да ви заведем при него. Искате ли една гореща или студена вана? Нещо за хапване?

Сълзите започнаха да се търкалят от очите ми,защо бях толкова безсилна...защо не ме разбираха!?Както си бях права паднах на колене и наклоних глава,като косата ми падна по пода.Сигурно бях ужасна гледка.Идваше ми да подпаля тапетите на стаята.От ясните ми сини очи се затъркаляха кристални сълзи.Вдигнах глава и погледнах едната жена ,която ми обяви най-безцеремонно,че не може!?
-АМА АЗ ИСКАМ!НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА,КОЙ КАКВО Е КАЗАЛ.ВИЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ГРИЖИТЕ ДОБРЕ ЗА МЕН И АЗ НЯМА ДА СЪМ ДОБРЕ С ВАС!НЕ ВИ ИСКАААМ!ИСКАМ НЕГО И ТОЛКОВА!-извиках,колкото сила имах в лицето й.Тъй като глас не ми остана се изправих внимателно.Имах ината на стотима души...-Извикай ми или Вайл, или Найт,или Жерико,в противен случай сама ще ида при Вайл,разбирате ли,какво говоря!?-съвсем безсилно ги гледах аз,правата ми черна коса падаше свободно около разплаканите ми очи.Сякаш играех в театъра...От къде този талант на актриса и аз не знаех,обаче...по-добра от мен явно нямаше никъде по света...

Лелките се хванаха в чудо и решиха да повикат стражата(xD), но в последния момент се усетиха, че Императора им беше заръчал да се държат добре с гостенката, затова решиха да повикат сър Жерико, защото той в момента не беше зает, като по чудо. Кейтлин замалко остана сама в стаята и можеше да спре да играе ролята си, но съвсем скоро в стаята влезе Жерико, който беше леко озадачен от всичките глупости, които му наговориха тъпите квачки и се съгласи да дойде само за да се измъкне от тях. Когато очите му попаднаха на Кейтлин, той зяпна и се зачуди какво по дяволите става тук.

Ревнах мълчаливо и се чудех да се гушна ли в него,да не се ли гушна...Най-добре беше да не го правя.
-Помогни ми..-беше единственото,което можах да кажа с изключително нисък тон.Сълзите като диаманти капеха по земята от бузите ми.Хванах се за главата,болеше ме страшно много,вплела пръсти между кадифените черни коси отново се опитах,този път да обесня,какво става-Жерико,заведи ме при Вайл.Умолявам те.Много те моля.Страшно ми е зле,не ме карай да ти обеснявам нищо повече,просто ме заведи,много те моля.Найт ще ме пусне.Просто не мога повече в тая стая.Искам при него.Моля те..-Слънцето правеха изражението ми толкова детско,толкова изпито в същото време.От прозореца лъчите обливаха тялото ми,босите крачета,бедрата,всичко.Треперех цялата,от сълзите и от студ.Устата ми беше почти посиняла.Ясно,защо лелките се бяха видяли в чудо с мен...

Жерико се приближи бързо към нея и коленичи на пода, като я докосна леко по рамото.
- Хей, добре ли си? - после осъзна, че въпроса му е тъп. Явно Кейтлин наистина познаваше Императора...Даже се обръщаше към него по име. Не казваше титлите на Найт... Кое беше това момиче, запита се той стреснато. - Виж, ще ти помогна. Ще...ще поговоря с Найт. Императора изглеждаше изнервен поради някаква причина. Само Найт може да се разбере с него тогава. Ако искаш ела с мен.
Горкия Жерико незнаеше в какво се забърква(xD). Тази негова слабост към момичета замъгляваше разсъдъка му.

Не отговорих на първия му въпрос,сметнах,че е излишно,но много се зарадвах,когато ми каза,че ще ме води при Найт:
-Искам с теб,обаче много ме боли главата.Нека вървим по-бавно,не съм в състояние да говоря,едва ли не пак да тичам..-когато докосна рамото ми явно разбра,какво е положението със състоянието ми всъщност.Бях ледено студена,а тъпата туника не ме топлеше.Пребледняла бях.-А за Вайл,знам,че никой не му се противи,когато е ядосан и не искам да пострадаш,просто ме остави при Найт,аз ще се оправя.И моля те,не викай повече тези стари досади,има голяма вероятност да полудея с тях..-изправих се подпирайки се в него

Събудих се небрежно излегнала се на едно легло. Косата ми се простираше на възглавницата като коприна, а очите и все още затворени бяха като ангелски. Не се събудих веднага, размърдах се леко, но като усетих колко удобно беше изобщо не ми се събуждаше. Въпреки това отворих очи с мъка и застанах седнала на леглото, като погледнах през прозореца. Беше рано сутрих и слънцето точно обливаше хоризонта.
Хванах се за главата, която като по някаква странна случайност доста ме болеше и се опитах да си спомня случките от преди да се озова в тази стая. Първо беше станало онова с Хавиер, после тръгнах на някъде, но не знаех на къде. Стигнах до онези дълги стълби, сблъсках се със един човек, после Елия се появи от някъде и се поклони.. А човека беше Вайл! Дявол да го вземе, после не си спомнях нищо!
Станах от леглото, трудно но успях. Разходих се из стаята, беше наистина добре обзаведена и много пищна. Тръгнах към терасата и се загледах към изглева. Беше много красиво. Седнах на перваза и погледна на долу. Струваше ми се доста високо, въпреки че не беше. Зачислих се за Хавиер. Беше ми обещал да ме намери, когато отново стане себе си. Дали щеше да е скоро..
Е явно за сега щях да седя тук, докато някой не дойде, но това като че ли не ми изнасяше особено. Прибрах се във стаята и се огледах. Раницата ми беше до леглото, за сега щях да я оставя тук. Тръгнах към вратата и леко и безшумно я отворих, като надникнах в коритода. Там...

Коридорите в момента бяха напълно пусти, но на Елизабет й се стори, че някаква сянка за миг се размърдва на отсрещната стена. Заглеждайки се по-внимателно, тя стигна до извода, че там няма никой.
Внезапно, тя усети нечие присътвие зад себе си и рязко се обърна. Хавиер седеше на едно кресло в стаята й и я сканираше със зеленият си поглед, устните му бяха кривната с лека усмивка. Тя веднага разбра, че младият й учител все още не преодолял вътрешните си демони, които го тормозеха.
- Елизабет. - каза той, произнасяйки името й бавно и нежно. Последва кратка пауза. - Присъствието ти тук влияе твърде много на тялото, което използвам. По всевъзможни начини. Чудя се...как да се справя с този проблем. Преди малко се опитах да те убия, но незнайно защо просто не успях. Затова трябва да намеря по-подходящ начин. Някакви предложения?

Огледах се в коридора, но нямаше никой, въпреки, че ми се стори че в сянката срещу мен има човек. Изведнъж зад себе си осетих нечие присъствие и рязко се обърнах. Той се беше отпуснал на едно кресло до леглото и се усмихваше с любимата ми крива усмивка.
- Елизабет. - каза той, произнасяйки името ми бавно и нежно. Последва кратка пауза. - Присъствието ти тук влияе твърде много на тялото, което използвам. По всевъзможни начини. Чудя се...как да се справя с този проблем. Преди малко се опитах да те убия, но незнайно защо просто не успях. Затова трябва да намеря по-подходящ начин. Някакви предложения?
-Хав.. - тръгнах да произнасям името му, но тогава ми стана ясно, че това не беше той. Лицето ми стана сериозно и изпитателно. - Съжалявам, но нямам предложения! - казах със злобен глас на съществото пред мен. - Какво искаш от Хавиер? Защо си точно в неговото тяло? - въпросите се плъзнаха по устата ми плавно и сякаш съм си ги задавала стотици пъти, както и беше. Погледнах го в очите и изчаках да отговори, или поне да каже нещо.

- А защо не? – отвърна той без да отмества поглед от нея. После разшири леко усмивката си. – Не действам зле на момчето, за това може да си спокойна. В него ме привлече миналото му, което не е било никак лесно. Той е едно от...любимите творения.
В думите му сякаш нямаше смисъл.
- Не се безпокой, ако Хавиер не се опитва да се бори с мен, няма да го нараня.
Той спря да се усмихва и очите му станаха ледени.
- Така че не го подтиквай към това.
Хав затвори очите си и замръзна така, а когато след няколко мига ги отвори, Елизабет усети промяната. Младият асасин присви устни и поклати глава.
- Направи ли ти нещо? – гласът му бе загрижен и в същото време изпълнен с вина. Хавиер се бе завърнал.

Хавиер.. Не, нещото което беше в тялото му говореше напълно несвързано, не можех да хвана смисъля в думите му. Изгубих нишката му. В един момент спрях да го слушам. Тогава разбрах само, че аз му вляя зле, подтиквам го да се бори, а това е лошо. Тогава в главата ми мина само една мисъл. "Карам го да прави нещо, което го наранява, трябва да се махна.". На ум ми дойде да зарожа мечтата от детството си на карта и да си тръгна от Цитаделата.
-Направи ли ти нещо? - беше следващото което чух, когато го фокусирах по-добре. Вече беше Хавиер, бях сигурна. Не направих дори крачка към него, стоях и го гледах
-Трябва да си вървя от тук.. Иначе той ще те наранява - пророних едва ли не заеквайки, въпреки че не исках да си тръгвам. Въпреки че го обичах толкова много за негово добро трябваше да направя всичко.

Очите на Хавиер се разшириха и той за миг буквално зяпна. После стисна устни в тънка линия и гневът му бе очевиден. Гняв, насочен към това проклето нещо, което си играеше така с него. Наистина бе добре, Елизабет да стои далеч от него, но някак си идеята не му харесваше. Никак даже. Изненада се от осъзнаването на този факт. Незнаеше какво да отговори. Затвори за миг очи и се протегна в мрака на душата си.
"Не я закачай!" - изкрещя в безкрайната пустош на съзнанието си. Знаеше, че едва ли някой щеше да му отговори, но...
"Или какво? Може пък и аз да я харесвам. Може да я искам за себе си." - отговори му вечно ироничният глас. - "Можем да работим в екип, какво толкова? Просто трябва да спреш да ми се бъркаш в работата и да ми даваш тялото си от време на време..."
"Ти си паразит, който ще изкореня." - отвърна Хавиер, позволявайки на омразата си да циркулира през цялото му тяло. Усети как настръхва от желание да убие някой.
"Добре, нека поставя условията така...Или ще ми даваш тялото си от време на време, или ще си го взимам насила и...ще убия твоето момиче. Може и да му причиня нещо по-лошо преди това."
"Казах ти..." - но присъствието бе изчезнало и нямаше кой да го чуе. Хавиер отвори очите си и Елизабет разчете в тях хаос от чувства - гняв, тъга, неувереност.
- Не искам да си тръгваш. - каза й той тихо, знаейки, че най-доброто решение би било да я остави на мира. Но не можеше.

Вече бях тръгнала да си събирам багажа, но какъв багаж? Трябваше само да си взема чантата и да излезна. Хавиер беше вглъбен в мислите си, и в момента като че ли нямаше да чуе дори да му бях казала нещо. Точно когато бях на път да излезна от стаята чух зад гърбът си
- Не искам да си тръгваш. - след което буквално замръзнах на мястото си. Когато се осъзна малко се обърнах бавно и с насечени движения полеждайки Хавиер толкова изненадано, колкото не бях гледала някой преди.
-Ти какво?! - попитах не вярвайки на ушите си. Та този човек никога нищо не си казваше. Ако му се спеше, ако беше гладен, ако чувстваше нещо към някой, ако искаше нещо, той щеше да го премълче
-Не искам да си ходиш - повтори той още веднъж по-силно, и тогава вече останах без думи.
-Ама... Това същество в теб.. То те наранява заради мен! - казах му. Общо взето исках да си тръгна защото се чувствах виновна. Не исках Хав да го боли заради мен. Прекалено ценен ми беше за да позволя това.

- Незнам какво ти е казал импровизираният "лорд", който ме обладава от време на време. - каза той сухо. - Но от сега нататък, аз ще контролирам него, не той мен.
"Хо...Нима?" - чу той тихият шепот в съзнанието си.
- Няма да те спирам, ако наистина искаш да си ходиш. - допълни Хавиер, напълно игнорирайки тъпото копеле в съзнанието си. - Незнам какво ми стана. Нямам право да ти казвам какво да правиш.
Той се усмихна криво и се изправи от креслото.
- Поне ми позволи да те изпратя до някъде.
Той се приближи до нея, чудейки се дали не му се сърди за цялата тази история. Не искаше да я обърква със собствените си проблеми, а вече я беше оплел. Явно "лордът" също имаше някакъв интерес към нея. С други думи, Хав и той вече бяха в официална война.

Погледнах го с толкова нежност в очите си, както не бях гледала никой до сега. Той като че ли се очуди от реакзията ми, но не каза нищо.
-Ще остана.. - казах тихо и се усмихнах. Ако той искаше да остана, щях да остана. Ако ми беше казал както в началото "Трябва да си вървиш!", сигурно щях да си тръгна, колкото и болезнено да беше.
- И как така ти ще контролираш него, как стана така? - попитах го а той ми отговори с прост тон
-Просто стана, няма значение. - спорът свърши. Нямаше да ме изпраща, щях да остана, а всички бяха доволни. С изключение може би на нещото вътре в Хав.
-До кога според теб ще можеш да бъдеш себе си? - попитах го съвсем сериозно, защото ми беше ясно че вакар и да искаше, не можеше да е постоянно себе си. Онова нещо се бореше прекалено много за тялото. Дори сега се чудех как беше успял да си върне каквото е негово.

- Имаме нещо като договор. Ще му давам, от време на време, контрол. Съвсем доброволно. И на него не му е лесно някой постоянно да го ръчка, докато се опитва да си свърши работата. Но ако се опита да ми вземе тялото насила... - Хав не довърши, но очите му станаха два зелени ледника.
Начинът, по който го гледаше Елизабет го смущаваше. Досега не беше изпитвал подобно чувство. Всъщност до момента, бе изпитвал само сухи емоции, като преодоляваща бе хладнокръвието.
"Кажи й, че и аз съм доволен, че остава." - чу той гласът на "лорда". Хавиер незнаеше защо му бе лепнал подобен прякор, но сякаш му бе нагнезден насила в съзнанието. Може би от същият този "лорд."
"Предпочитах те, докато мълчеше." - отвърна му сухо асасина и бе възнаграден с тих кикот.
Той отново погледна Елизабет и му идваше да се усмихне, да я прегърне и...Нямаше как това да стане. Държеше се неестествено.
- Ще му давам контрол веднъж на седмица. - отговори Хавиер на последният й въпрос и това видимо я успокои. - И все пак...защо дойде в Цитаделата? Знам, че ти е мечта, но не беше ли по-добра идея да завършиш обучението си преди това?
Нещо зачовърка съзнанието на Хавиер и той си спомни...Елизабет сигурно искаше нов учител.

Хав ми обясни, че със нещото във него имат нещо като договор. Това не ми хареса особено, но трябваше или да се примиря с това, или да стане още по-зле. Тогава стана дума за мен самата. За какво бях дошла във Цетаделата и така нататък. Нима не помнеше? Колко много исках самият Вайл да ме обучава..
-Не помниш ли? - попитах го изненадано. - Всъщност дойдох с мисълта Императорът да ме тренира, но той сега е твърде зает. А и иска да му докажа че искам точно това, и не се знае кога ще ме повика. Но като се замисля.. - огледа Хав от глава до пети, после го стрелнах в очите. - Добрият ми стар учител е тук, защо да чакам Императора да се реши да ме обучава. Ако още искаш да си ми учител, не виждам причина да не си, поне докато Негово Величество се реши да ме повика.
Да.. това беше добра идея. Вече бях свикнала на бързите и ефикасни тренировъчни методи на Хавиер, а освен това надали Вайл щеше да има достатъчно време да се занимава с новата си ученичка. Усмихнах се. Бях извадила огромен късмет, че Хав беше тук. Той определено можеше да ме тренира както трябва. Все пак, той беше човекът на когото бих поверила живота си при нужда.

Лицето на Хавиер се бе стегнало в студена маска. Знаеше много добре защо, но не искаше да се концентрира над това. Започваше да мрази този император все повече и повече, ако това бе възможно.
"Нужен ни е." - опита се да го успокои лордът и Хавиер направи нещо, което не смяташе за възможно. Затвори напълно съзнанието си за това присъствие. За първи път се почувства наистина себе си и една лека усмивка покри устните му. Спомените му се върнаха с всичка сила, абсолютно всичко, което бе приглушено от намесата на онзи паразит.
- Спомням си много добре. Още тогава не ми харесваше. - отвърна и той. - Е, какво ще кажеш, готова ли за една по-сложна тренировка? Ще е под формата на мисия.
Просто не му седеше постоянно в тази цитадела на мрака. Знаеше, че Елизабет може би няма желание за подобни тренировки в момента, но все пак реши да я пита.

-И още как! - беше бързият ми, окончателен отговор който излезе от устата ми веднага след като Хав зададе въпросът си. Имах си, и винаги щях да имам научените по време на тренировките с Хавиер техники, но трябваше да ги "отрепетирам" малко. Практиката щеше да ми бъде от полза, определено нямаше да ми навреди.
Хав като че ли се изненада от бързият ми отговор
-Искаш ли?! - попита със нотка в гласът си, която не вярваше на казаното.
-Разбира се! И без това само скучая, а и ми трябва малко практика. До сега не съм била на мисии, това ще ми е само от полза.

- Добре тогава. – отвърна сериозно Хавиер. – Майсторът ми бе дал важна мисия преди известно време... – той замълча за миг, рязко спомняйки си подробностите. – Мисля, че все още не е късно да я изпълня. С твоя помощ ще е значително по-лесно.
Той извади от един вътрешен джоб на наметалото си кама с тънко и средно дълго острие и я подаде на Елизабет с дръжката напред.
- Това може да ти е от полза. – той леко се усмихна и допълни. – Ще сме под прикритие. Трябва да елиминираме един търговец на пари, или както започнаха да се наричат наскоро – банкери. После можем да си поделим печалбата.
След като тя пое камата, той се запъти към вратата с думите:
- Ще те оставя да се подготвиш за мисията. Трябва отбием до един хотел, в който мишената ни харчи парите си наволя. Ще те чакам пред портите.
Той излезе, като преди това и хвърли един неразгадаем поглед.

/Получаваш предмет кама. Можеш да опишеш каквото си решиш и после да пишеш пред портите на цитаделата./

Хванах камата и кимнах, когато ми каза да го чакам при портите.
Хавиер излезе от стаята, а аз още преди да е затворил вратата захвърчах из стаята. Трябваше да се оправя бързо за да не го карам да чака, и като фурия започнах да ровя в не много малката ми чанта, където бях побрала повечето си вещи с нагласата, че ще остана тук.
От мини сака, който носех със мене в Цитаделата извадих една раница. Извадих и един къси панталонки и потник, с които щеше да ми е много по-удобно да пътувам, отколкото с ръклята с която бях. Сложих си едни обувки на рампа. Нямаше значение, защото на ток можех да тичам също така добре, както и с маратонки.
Spoiler:
Извадих една рокля и я набутах в чантата, където сложих още масивно колечество гримове и едни страхотни обувки с токчета. Камата разбира се, също взех. Но тя нямаше място в чантата. Нея закачих на един колан при късите си панталони, и тя увисна свободно по мен.
След като бях вече готова с багажа, който се състоеше от раницата в бежов цвят на гърбът ми тръгнах към портите, като глухото потропване на рампите на обувките ми отекнаха в коридора, като изстрели - всеки един.

» Стаи за гости
» Солариум за високопоставени гости