Бойния лагер на Пустинните войски

Лагера се разпростираше в приблизителен диаметър два-три километра. Шатрите бяха типично пустинни, но вършеха работа и в този климат. Лагерът се намираше на едва десетина километра от Магическата Академия и точно поради тази причина султана беше затегнал охраната. Стражите, седящи на пост, се редуваха често и почти винаги бяха наблюдателни. В самото сърце на лагера се издигаше огромната шатра на султан Мах'Атал, а около нея бяха разположени тези на неговите по-високопоставени подчинени.

Клеър приближи охраната около лагера на Пустинния народ. Мина отстрани, за да не забележат, че идва не от лагера, а от някъде другаде. Сега не изглеждаше както обикновено, нямаше и следа от момичето-по-скоро приличаше на по-дребен мъж. Беше се облякла с типичните за хората, живеещи в пустинята дрехи и носеше тюрбан, а лицето й беше цялото покрито със сажди. Клеър застана до един мъж, който стоеше сам и гледаше с любопитство околността. Лицето му беше смръщено, с остри черти тъмна кожа. Момичето постоя няколко минути близо д него, като гледаше зорко, правейки се на един от охраняващите. Мислеше да заговори охранителя до нея-първоначално нехайно да подхвърли тема, която нямаше нищо общо с битката и така нататък, а после щеше да насочи разговора към това, което я интересуваше.
-Много са странни тези..планини, не мислиш ли?-каза с престорен мъжки глас тя.-Не ми вдъхват доверие, не са като нашата пустиня.-за първи път играеше ролятя на мъж и й беше забавно. Дано да успееше да провокира интереса му и да го заговори.

Стражът я погледна и присви леко очи, изучавайки чертите й. След малко явно прецени, че нищо не пречи да поговори със сънародника си.
- Така е, момче. - имаше силен акцент. Навсякъде из Шелтър се говореше на един език, но в различни зони се говореше с различен акцент. - Странно говориш. Като човек от Мокрите земи. Планините и водите им са странни...тези...дървета и тази растителност...толкова са изобилни...Но ми харесва. Като превземем всичко ще искам да си построя къща тук. Семейството ще я харесва. Бил ли си из тези земи преди? - изведнъж попита той и загледа Клеър спокойно.

Клеър се направи, че не е чула това за странното й говорене. По-добре беше да не говори за произхода си и така нататък, можеше да се издаде така.
-На мен пък не ми харесва тук.-каза тя.-Всичко е много..буйно, имам чувството че растителността ще се надигне и ще ни удави в зеленината си, колкото и глупаво да звучи.-отсече начумерено те.-А и не съм се бил тук, изобщо никъде не съм се бил. Както виждаш, твърде съм млад и до сега никъде не ме пускаха да се бия.-лицето й още повече се начумери.-Тук ми е първата битка и много се вълнувам. Макар че всички се отнасят към мен с пренебрежение и нищо не искат да ми кажат за битката, абсолютно никаква информация не ми дават. Казват, че като съм неопитен можело някой от оная Академия, или каквото беше там, да ме хване и да се доберат до информацията. А аз не съм толкова неопитен-много съм тренирал.-Дали този тук щеше да поразкаже малко на подценяваното от другите "момче"...

- Така е. Кодексът на пустинния войн изисква всеки млад новобранец да се докаже в първата си битка, за да се издигне в строгата йерархия. Но като гледам ти имаш борбения дух на младостта. Ако това не те погуби, ще ти направи добра услуга. - стражът всякаш се сети за нещо и допълни с поучителен тон, докато показваше на Клеър някакво странно въженце, на което бяха пришити една черна перла и три сини. - Виж, аз съм ранг Хаптруурх, мога да уредя да си в отряда на Проникващите. - тона му беше тих, едва ли не заговорнически. - Само кажи на Главнокомандващия им, че те праща Хаптруурх Мехел'Каар. Той ще разбере. По този начин ще имаш честта от първата кръв и ще бъдеш сред тези, които ще стъпят най-напред на площта на Академията. Какво ще кажеш?

-Отрядът на Проникващите? Точно каквото исках и към каквото се стремях-каза доволно Клеър. Идеално. Тези, които щяха първи да нападнат и тя щеше да е с тях. Следователно трябваше да й кажат кога, нямаше как по-добре да стане. Освен ако нещо не се объркаше..-Благодаря ти много, Хаптруурх Мехел'Каар.-каза почитително тя, този път нелужеше. Наистина му беше благодарна. А къде мога да ги намеря?-момичето смяташе веднага да се отправи към целта, но пурво трябваше да разбере къде са..

Мехел'Каар й посочи с пръст. Недалече от тях, близо до един малък хълм имаше отряд воини. Бяха може би около 100 или най-много 150. Не се бяха строили в редица, както повеляваше обичая из тези земи, а бяха седнали с кръстосани крака на земята и гледаха мълчаливо главнокомандващия си, който стоеше прав срещу тях и видимо им даваше нареждания.
- Успех, момко. Ако се върнеш жив, вече ще можеш да наречеш себе си пустинен войн. - потупа го Мехел по гърба и после отново се концентрира над работата си, която беше да пази никой неканен да не влезе(xD, твърде късно).

Лесли се беше преоблакъл с типично пустинни дрехи. Той призова феичката и й каза:
- Отиди при границите на лагера и се скрий при някой клон. Ако видиш някой човек с необичайни за пустинята дрехи се свържи с мен чрез телепатия. - След като се преоблече младежът изпрати феята и след това седна между палатките като гледаше Академията от далеч.

Лесли седеше между палатките и на пръв поглед не привличаше внимание. Но почти веднага срещу него седна с кръстосани крака едно мургаво момиче, може би на възраста на Пиерон.
- Към кой отряд принадлежиш? - попита го заинтригувано то с лека усмивка. Чертите й бяха нежни и екзотични и все пак си личеше, че е войн. Това, че е от нежния пол изобщо не й пречеше. - Не съм виждал човек с твоите черти наоколо... - проточи тя, акцентът на Пустинния народ беше доста странен. - Да не си шпионин. - засмя се тя весело, но го беше приковала с поглед.

Лесли се засмя и от смях падна по гръб на земята.
- Аз шпионин? Не! - Каза той като тона му стана някак си по-сериозен. - Аз съм от проникващите. Не си виждала черти като моите, защото баща ми е пустинен войн, а майка ми е от този народ тук. Точно затова дойдох. Аз съм Гарадон Пирконт! - Допълни момчето като си измисли име за да не проличи че е от тези земи.

- Аз съм Селехин Май. - каза официално тя и направи странен знак, полагайки длан на сърцето си и правейки лек поклон. Явно това заменяше ръкостискането при пустинците. - От Проникващите значи? - каза тя после, отново върнала безгрижния си тон. - Това е голяма чест. Ще бъдеш сред първите стъпили на вражеска територия. И сред първите проляли кръв. Жалко, че аз съм с втори отряд... - нацупи се леко тя. - Но ще се опитам да променя това.
Тя погледна "Гарадон" всякаш очакваше нещо.

/ Very Happy

Откъде знаеш за отряда на Проникващите?/

- Мога ли да ти помогна с нещо? - Каза Гарадон след като видя погледа на Селехин.

ПП Ами все пак чета разговорите из форума.

Клеър благодари отново и с новата си мъжка походка се отправи към посочената група хора. Чудеше се как да постъпи и как да подхване разговор с Главнокомадващия. Обикновено рядко се колебаеше, но сега положението беше деликатно и се чудеше какво да прави. На всяка цена трябваше сега да влезе в този отряд. Трябваше да занесе информацията в Академията възможно най-бързо, докато не беше станало късно и не беше закъсняла-защото те можеше да нападнат всеки момент, а Академията трябваше да се подготви. Клеър вече беше стигнала до мястото и реши да говори направо. Дано само не изтълкуваха като неуважение това, че прекъсваше това, което правеха отрядът и водачът му.
-Добър ден!-поздрави тя и леко се поклони, както беше видяла да правят едно момче и момиче покрай палатките. Опитваше се да говори на диалекта на Пустинния народ, както го беше чула от мужа от охраната.-Праща ме Хаптруурх Мехел'Каар, искам да стана част от отряда ви.-каза твърдо тя ии добави:-Казвам се Махаал Деар.-имената на този народ и се струваха страшно странни и и бяха ужасно далечни и непознати. Набързо бе скалъпила това име, но си нямаше ни най-малка представа дали случайно няма да им се стори странно..

/Пиерон, ти може и да четеш, но героят ти няма как да е чул тези разговори Smile

/

Пиерон написа:: - Мога ли да ти помогна с нещо? - Каза Гарадон след като видя погледа на Селехин.

ПП Ами все пак чета разговорите из форума.

- Всъщност да. - разшири тя усмивката си. - Можеш ли да говориш с главнокомандващия на отряда си и да използваш катчито си за да ме приемат и мен? Аз съм много добър войн, просто брат ми не ми позволява да рискувам живота си. Мисли си, че мястото ми е у дома, да отглеждам деца и да се грижа за домакинствтото. Предстяваш ли си?! - каза тя гневно. - Използва влиянието и бойната си слава да ме възпрепятства сама да спечеля слава...Де да бях надарена с дъха на пустинята като него...

/Точно така. Би могъл да споменеш, че си дочул разговор за отряда на Проникващите и си решил да импровизираш и т.н. Wink

/

The moon shadow написа:: Клеър благодари отново и с новата си мъжка походка се отправи към посочената група хора. Чудеше се как да постъпи и как да подхване разговор с Главнокомадващия. Обикновено рядко се колебаеше, но сега положението беше деликатно и се чудеше какво да прави. На всяка цена трябваше сега да влезе в този отряд. Трябваше да занесе информацията в Академията възможно най-бързо, докато не беше станало късно и не беше закъсняла-защото те можеше да нападнат всеки момент, а Академията трябваше да се подготви. Клеър вече беше стигнала до мястото и реши да говори направо. Дано само не изтълкуваха като неуважение това, че прекъсваше това, което правеха отрядът и водачът му.
-Добър ден!-поздрави тя и леко се поклони, както беше видяла да правят едно момче и момиче покрай палатките. Опитваше се да говори на диалекта на Пустинния народ, както го беше чула от мужа от охраната.-Праща ме Хаптруурх Мехел'Каар, искам да стана част от отряда ви.-каза твърдо тя ии добави:-Казвам се Махаал Деар.-имената на този народ и се струваха страшно странни и и бяха ужасно далечни и непознати. Набързо бе скалъпила това име, но си нямаше ни най-малка представа дали случайно няма да им се стори странно..

/Пиерон, ти може и да четеш, но героят ти няма как да е чул тези разговори /

Главнокомандващия отвърна на поклона и с леко кимване. После каза:
- Името ми е Керджит Леарх. - Клеър забеляза, че е от единия от джобовете на пустинната му иниформа виси въженце със същия брой и вид перли като на Мехел'каар. Явно и Керджит също беше ранг Хапруурх...Каквото и да означаваше това. - Мехел'Каар отдавна не ми е пращал новобранци. Ще изпълня волята на катчито му. Добре дошъл в редиците ми, Махаал Дер.
От останалите наклякали и насядали войни се чу кратък приветствен рев. Явно дисциплината беше на ниво. Всички погледи бяха приковани в Клеър. Очакваше ли се нещо от нея? И ако да - какво ли?

Гарадон каза:
- Еми добре! Ще направя каквото мога! - Като леко притеснено се почеса по врата като прикриваше притеснението си под огнено червените му очи и една широка усмивка. Той стана и ипровизирано отиде при Командира (ПП ИПРОВИЗАЦИЯ) и каза:
- Добър ден! Аз съм Гарадон Пирконт! Бих Ви помолил за нещо. Познавам един умел боец който много би ни послужил в проникващият отряд. Бихте ли могли да го преместите в нашия отряд? Името й е Селехин Май.

Главнокомандващият на отряда погледна към "Гарадон" с много подозрение.
- Не те познавам. Имаш странно име и странен вид, говориш с акцента на влагоземците. Кой... - Пустинният мъж точно щеше да стигне опасно близко до истината за самоличността на Пиерон, когато бе прекъснат от един по-млад мъж, някъде около 25 годишен, чиято дълга черна коса се спускаше по раменете и гърба му.
- Селехин Май ли каза? - попита той студено Пиерон. Главнокомандващия на Проникващите се намръщи, но преглътна оскръблението, че са го прекъснали. Дори направи лек поклон на новодошлия. - И кой си мислиш, че си ти, че се опитваш да уредиш малката ми сестричка на бойното поле?
Студения му черен поглед беше закован в очите на Лесли.

Очите на Гарадон добиха кърваво червен цвят след което той сложи ръцете си зад гърба, от задния джоб извади две кафеви и едно синьо топче и ги приши към гривната която носеше. След това се поклони и показа гривната на брата на момичето и каза:
- Какъв ранг съм според Вас? Не съм от най-известните, защото попринцип не съм много активен във битките. Та кажете ми ще уредим ли някакъв вариянт за сестра ви. А относно акцента и очите. Не съм чист арабин, но умея да владея меча в ръцете си.- След което очите му се намръщиха и очите му станаха яростни. Колкото до топчетата той бе дочул разговор с тези два цвята и реши да импровизира.

Vlad написа:

The moon shadow написа:: Клеър благодари отново и с новата си мъжка походка се отправи към посочената група хора. Чудеше се как да постъпи и как да подхване разговор с Главнокомадващия. Обикновено рядко се колебаеше, но сега положението беше деликатно и се чудеше какво да прави. На всяка цена трябваше сега да влезе в този отряд. Трябваше да занесе информацията в Академията възможно най-бързо, докато не беше станало късно и не беше закъсняла-защото те можеше да нападнат всеки момент, а Академията трябваше да се подготви. Клеър вече беше стигнала до мястото и реши да говори направо. Дано само не изтълкуваха като неуважение това, че прекъсваше това, което правеха отрядът и водачът му.
-Добър ден!-поздрави тя и леко се поклони, както беше видяла да правят едно момче и момиче покрай палатките. Опитваше се да говори на диалекта на Пустинния народ, както го беше чула от мужа от охраната.-Праща ме Хаптруурх Мехел'Каар, искам да стана част от отряда ви.-каза твърдо тя ии добави:-Казвам се Махаал Деар.-имената на този народ и се струваха страшно странни и и бяха ужасно далечни и непознати. Набързо бе скалъпила това име, но си нямаше ни най-малка представа дали случайно няма да им се стори странно..

/Пиерон, ти може и да четеш, но героят ти няма как да е чул тези разговори /

Главнокомандващия отвърна на поклона и с леко кимване. После каза:
- Името ми е Керджит Леарх. - Клеър забеляза, че е от единия от джобовете на пустинната му иниформа виси въженце със същия брой и вид перли като на Мехел'каар. Явно и Керджит също беше ранг Хапруурх...Каквото и да означаваше това. - Мехел'Каар отдавна не ми е пращал новобранци. Ще изпълня волята на катчито му. Добре дошъл в редиците ми, Махаал Дер.
От останалите наклякали и насядали войни се чу кратък приветствен рев. Явно дисциплината беше на ниво. Всички погледи бяха приковани в Клеър. Очакваше ли се нещо от нея? И ако да - какво ли?

О, по дяволите, какво трябваше да прави сега? Какво очакваха от нея? Тия тук нямаха ли навика от време на време да обясняват нещата..Не биваше да допуска сега да се издъни, а имаше реална възможност за това. Клеър беше чувала, че народите от пустинята много държат на обичаите и спазването на правилата. А тя нямаше представа какво се очакваше от нея. Е в карйна сметка можеше да покаже уважение и да се направи на покорна-такива всички ги харесваха и не се набиваха в очи.
-Благодаря за оказаната чес.-каза тя и отново леко се поклони на Главнокомандващия, а този път и на останалите. Дали сега беше подходящият момент да попита кога ще проникват в Академията? Можеше да я заподозрат по този начин...Но иначе не се знаеше дали Главнокомандващият ще каже нещо по въпроса по време на тренировките или каквото там правеха. Не можеше да си стои мирно, да прави каквото й казват и да разбере кога ще нападнат в последния момент. Така нямаше да има време да съобщи в Академията, за да могат всички да се приготвят. Клеър реши да рискува.
-Простете ако съм твърде любопитен, но кога ще атакуваме Академията? Искам колкото се може по скоро да пролея кръвта на онези мръсни кучи синове.-просъска злобно "той". О, да добра актриса беше. Някой ден, когато поискаше мирен и спокоен живот щеше да се замисли върху тази професия.

Пиерон написа:: Очите на Гарадон добиха кърваво червен цвят след което той сложи ръцете си зад гърба, от задния джоб извади две кафеви и едно синьо топче и ги приши към гривната която носеше. След това се поклони и показа гривната на брата на момичето и каза:
- Какъв ранг съм според Вас? Не съм от най-известните, защото попринцип не съм много активен във битките. Та кажете ми ще уредим ли някакъв вариянт за сестра ви. А относно акцента и очите. Не съм чист арабин, но умея да владея меча в ръцете си.- След което очите му се намръщиха и очите му станаха яростни. Колкото до топчетата той бе дочул разговор с тези два цвята и реши да импровизира.

ю

Мургавият мъж продължи да го гледа изпитателно. Черните му очи се бяха приковали в червените на Пиерон и момчето започна да усеща нещо...странно. Все едно някой му правеше мозъчна сонда. Кожата му започна да изтръпва. И изведнъж чувството изчезна...Също толкова бързо, колкото и беше дошло. Дългокосият брат на Май продължаваше да го гледа, но вече се усмихваше леко. Пиерон забеляза, че на единия от кичурите на черната му коса е привързано характерното за пустинния народ въженце с перли. Две черни и една кърваво-червена.
- Последвай ме. - каза му отчетливо той и обърна гръб на Лесли, като започна бавно да се отдалечава. Пиерон забеляза недалеч Май, която гледаше уплашено след брат си, а после обърна поглед и към младият пиро маг. Устните й се раздвижиха безвучно, но Лесли различи думите. "Съжалявам"

The moon shadow написа:

Vlad написа:

The moon shadow написа:: Клеър благодари отново и с новата си мъжка походка се отправи към посочената група хора. Чудеше се как да постъпи и как да подхване разговор с Главнокомадващия. Обикновено рядко се колебаеше, но сега положението беше деликатно и се чудеше какво да прави. На всяка цена трябваше сега да влезе в този отряд. Трябваше да занесе информацията в Академията възможно най-бързо, докато не беше станало късно и не беше закъсняла-защото те можеше да нападнат всеки момент, а Академията трябваше да се подготви. Клеър вече беше стигнала до мястото и реши да говори направо. Дано само не изтълкуваха като неуважение това, че прекъсваше това, което правеха отрядът и водачът му.
-Добър ден!-поздрави тя и леко се поклони, както беше видяла да правят едно момче и момиче покрай палатките. Опитваше се да говори на диалекта на Пустинния народ, както го беше чула от мужа от охраната.-Праща ме Хаптруурх Мехел'Каар, искам да стана част от отряда ви.-каза твърдо тя ии добави:-Казвам се Махаал Деар.-имената на този народ и се струваха страшно странни и и бяха ужасно далечни и непознати. Набързо бе скалъпила това име, но си нямаше ни най-малка представа дали случайно няма да им се стори странно..

/Пиерон, ти може и да четеш, но героят ти няма как да е чул тези разговори /

Главнокомандващия отвърна на поклона и с леко кимване. После каза:
- Името ми е Керджит Леарх. - Клеър забеляза, че е от единия от джобовете на пустинната му иниформа виси въженце със същия брой и вид перли като на Мехел'каар. Явно и Керджит също беше ранг Хапруурх...Каквото и да означаваше това. - Мехел'Каар отдавна не ми е пращал новобранци. Ще изпълня волята на катчито му. Добре дошъл в редиците ми, Махаал Дер.
От останалите наклякали и насядали войни се чу кратък приветствен рев. Явно дисциплината беше на ниво. Всички погледи бяха приковани в Клеър. Очакваше ли се нещо от нея? И ако да - какво ли?

О, по дяволите, какво трябваше да прави сега? Какво очакваха от нея? Тия тук нямаха ли навика от време на време да обясняват нещата..Не биваше да допуска сега да се издъни, а имаше реална възможност за това. Клеър беше чувала, че народите от пустинята много държат на обичаите и спазването на правилата. А тя нямаше представа какво се очакваше от нея. Е в карйна сметка можеше да покаже уважение и да се направи на покорна-такива всички ги харесваха и не се набиваха в очи.
-Благодаря за оказаната чес.-каза тя и отново леко се поклони на Главнокомандващия, а този път и на останалите. Дали сега беше подходящият момент да попита кога ще проникват в Академията? Можеше да я заподозрат по този начин...Но иначе не се знаеше дали Главнокомандващият ще каже нещо по въпроса по време на тренировките или каквото там правеха. Не можеше да си стои мирно, да прави каквото й казват и да разбере кога ще нападнат в последния момент. Така нямаше да има време да съобщи в Академията, за да могат всички да се приготвят. Клеър реши да рискува.
-Простете ако съм твърде любопитен, но кога ще атакуваме Академията? Искам колкото се може по скоро да пролея кръвта на онези мръсни кучи синове.-просъска злобно "той". О, да добра актриса беше. Някой ден, когато поискаше мирен и спокоен живот щеше да се замисли върху тази професия.

Последва гробовна тишина и Клеър за миг си помисли, че е загазила. Но после, като гръм от ясно небе, я заля краткия боен рев на всички около нея. Главнокомандващия удари една здрава плесница по гърба й, което почти я накара да се катурне.
- Само така, млади войне! Това е бойния дух, към който всички се стремим. Нашия отряд, както знаеш много добре, е сред най-важните във войската ни. Целта ни е да направим бърза, изненадваща и напълно обезсърчаваща атака срещу наемническата войска на Академията. Тръгваме след два часа. Дотогава седим и се молим. Молим се за велика смърт и много мъртви врагове преди нея.

Гарадон видя думите и се усмихна леко коварно, но това си беше характерно за един войн. Той беше сигурен в Пиро уменията си и под наметалото закриващо тялото му заедно с ръцете Лесли преобрази двата магични жезъла в меч като следваше дългокоското и каза:
- Млади господине! Обяснете ми защо изведнъж си променихте отношението! - Каза настоятелно Гарадон като продължаваше да крачи след война пред него и беше готов да се бие ако се наложи. Лека по лека той си мислеше безгрижно и крачеше като държеше мечовете за дръжките им като беше готов дори да се разкрие ако трябва, но в момента не му трябваше, защото беше на вражеска територия.

Клеър едва се сдържа да не изохка, когато Главнокомандващият я удари по гърба. Имаше чувството, че ще й счупи гръбнака. 2 часа. Страхотно. И сега как щеше да се измъкне от тук-нямаше ни най-малка представа. Нямаше да има никаква полза от нея, ако останеше тук и започнеше да нарежда някакви глупави молитви, които дори не знаеше, и отидеше в Академията заедно с отряда. Тъкмо се бе включила в него, а сега трябваше да се махне. Но как? Трябваше да измисли нещо и да ги забаламоса.
-Ще се моля с вас.-каза с твърда готовност тя.-Но ще ми дадете ли шанс първо да се сбогувам със семействотот си? Може да не ги видя повече. Няма да се бавя, дайте ми само 10 минути и ще бъда тук.-обеща тя.

Пиерон написа:: Гарадон видя думите и се усмихна леко коварно, но това си беше характерно за един войн. Той беше сигурен в Пиро уменията си и под наметалото закриващо тялото му заедно с ръцете Лесли преобрази двата магични жезъла в меч като следваше дългокоското и каза:
- Млади господине! Обяснете ми защо изведнъж си променихте отношението! - Каза настоятелно Гарадон като продължаваше да крачи след война пред него и беше готов да се бие ако се наложи. Лека по лека той си мислеше безгрижно и крачеше като държеше мечовете за дръжките им като беше готов дори да се разкрие ако трябва, но в момента не му трябваше, защото беше на вражеска територия.

Мъжът не отговори, а продължи да ходи. Двамата започнаха да качват по един стръмен хълм. Минаваха покрай дъбове и ясени и не след дълго се озоваха на една по-равна част близо до върха. Пред тях се простираше невероятна гледка. Лагера на пустинният народ всякаш нямаше край...Огромната войска постепенно се мобилизираше. В далечината отряда на Проникващите надаваше първия си боен рев, с който приемаха новото си попълнение.
- Името ми е Феарнир Май. - каза изведнъж дългокосият. Тона му беше студен и все пак някак си безгрижен. - Какво е твоето име ученико от Академията? - попита той със същия тон. - Истинското.

The moon shadow написа:: Клеър едва се сдържа да не изохка, когато Главнокомандващият я удари по гърба. Имаше чувството, че ще й счупи гръбнака. 2 часа. Страхотно. И сега как щеше да се измъкне от тук-нямаше ни най-малка представа. Нямаше да има никаква полза от нея, ако останеше тук и започнеше да нарежда някакви глупави молитви, които дори не знаеше, и отидеше в Академията заедно с отряда. Тъкмо се бе включила в него, а сега трябваше да се махне. Но как? Трябваше да измисли нещо и да ги забаламоса.
-Ще се моля с вас.-каза с твърда готовност тя.-Но ще ми дадете ли шанс първо да се сбогувам със семействотот си? Може да не ги видя повече. Няма да се бавя, дайте ми само 10 минути и ще бъда тук.-обеща тя.

Главнокомадващия изглежда леко се колебаеше и каза:
- Сбогуванията често разклащат волята на война...Признак на слабост са. Но все пак ще уважа молбата ти. Побързай. - заръча й той и после започна с молитвите си.
Клеър беше свободна да си тръгне. Стига да успееше да излезе от лагера незабелязано.

/Опиши какво правиш и хвърли зарче. Трябва ти число различно от 1 и 6 за успех при измъкването. /

» Временен лагер на защитниците