Западният път

И с право скелетите изгоряха но Лесли се беше изморил много .

/Имаш 2 избора . 1 да излезнеш през вратата и да търсиш некромансерката или 2 да си починеш/

Лесли реши да потърси некромансърката и докато ходеше щеше да се възстановява. Излезе през вратата след което бавно закрачи напред като се оглеждаше за стаи или нещо което да му помогне да открие този некромансър. Бавно крачеше, но знаеше, че ще открие това момиче.

Лесли стигна до една врата влезна от другата страна видя един голям пентаграм почти пълен с кръв , а по средата стоеше Генка .

/Опиши какво ще правиш/

Лесли остана зад стената като започна да диша дълбоко. Превръщаше кислорода в Пиро мана като сгорещяваше въздуха. Умората му бавно изчезваше и маната му се зареждаше. След около 15 минути той взе решение и влезе в стаята. Извади една кама и приготви огнена сфера от Пречистващ плам след което я уголеми и издигна нагоре. Приближаваше се бавно като се оглеждаше за нападение в гръб.

Обаче Генка забеляза Лесли и започна да мята Кървави стрели по мишената си .

/Опиши защитата си/

Лесли започна да прави една сфера от Пречистващ плам като с едната ръка сложи червени топчета в жезлите си и бавно започна да уголемява тази сфера. Сферата от Пречистващ плам над некро-то и Пиро магът започна да се разпада и заваля огнен дъжд. Докато правеше този дъжд заедно със сферата Драго започна да лети около тях като една от капките го уцели и той започна да бълва Пречистващ плам срещу Генка!
- А сега! Как ти е името? Истинското име?

И дъждът валеше Генка за да нея удари и се обгърна с една топка кръв . Каза някакво заклинание и цялата топка се покри в шипове . Но все пак част от дъжда разруши час от кървавата топка . Генка захвърли кървава топка по лесли която се превърна в едно голямо кърваво копие .

/Опиши защитата си/

Лесли започна да събира енергията около себе си с едно много бързо движение последвано от отскок назад. Сферата която имаше за цел да притисне Генка се концентрира около Пиерон с цел да изгради една доста добра защита от пречистващ плам. Знаеше, че това е единственото умение което можеше да му послужи срещу некромансър. От друга страна Драго бълваше пламъци от Пречистващ плам за да засили защитата на Лесли. Така малко или много шанса за защита бе увеличен, а Пиро магът хвърли няколко ками. Те минаха през пречистващият плам след което станаха по-бързи и се разтопиха. Знаеше, че ако разтопено желязо се залепи до кожата на човек щеше да заболи доста. След цялата защита държеше единият жезъл в ръката си готов за атака.

Растопеното желязо хвърчеше и удари Генка в главата то беше толкова нагорещено че направо мина през главата и , а тя умря . Лесли видя карта на която пишеше как да стигне до академията след като я погледна и я беше запаметил в мозъка си тя се изпари .

/Получаваш 10 опит 2 атак 2 маг атака/

Лесли излезе през портата и продължи напред по Западния път към Академията.

Лесли ходеше по пътя като тръгна към Лорион от където щеше да отплава.

Айви стоеше отново на този път, който я заведе към бала преди... струваше и се цял живот време. До тогава не се беше озовавала в ръцете на мъже. Не беше целувана, не беше прегръщана. Яда и все още не беше стихнал, напротив сега беше по съсредоточена и студена отвсякога. не искаше на убива нежността в себе си, но ако и се наложеше би се обляла цялата в кръв без да се замисли. Цената нямаше значение. Все пак самотата е част от човека. Тази яма никога не може да бъде запълнена от нищо и никой, но тя можеше да не и обръща внимание и да продължи по този прашен път без мисли за миналото.
Спускаше се нощ, а тя крачеше бавно и уверено. Луната я огряваше и тя правече всичко по силите си, за да не мисли за миналото си.

Докато Айви крачеше напред зад нея се чуха викания .
-Ей Ей чакай . /Едно младо момче беше с облекло на Дух Маг явно беше момче от академията
-Радвам се че те настигнах Сороу ме прати да те придружа по патя ти аз съм Майк .

Айви се спря рязко.
- Ти си ученик на Грей, значи? Не ми беше казано, че някой ще ме придружи. С каква цел идваш с мен?

-Сороу искаше да ти правя компания до Черната Цитадела но нека да негубим повече време да варвим . /Айви и Майк тръгнаха по пътеката след около два километра Айви настъпи нещо когато погледна към змеята главата и беше отсечена зад гърба и се спусна едно дърво в него бяха забити няколко меча които отсякаха главата на Айви . Майк се огледа на около нямаше никой явно бандите небяха тук . Майк се затича взе главата на Айви сложи я обратно на рамената и започна да я изцерява , но след като беше не много опитен в това той неможа да я изцери изцяло гласните струни на Айви така и несе свързаха тя вече неможеше да говори но все още имаше мисияата си .

/Опиши как е минала останалата ти част от пътуването след което можеш да пишеш пред Портите На Черната Цитадела/

Айви беше потресена. Заеше, че като дух маг душата и не е толкова привързана към тялото и, но не очакваше подобна несериозност от себе си. Не беше видяла капана, не беше и помислила за опасности. Мислите и се увиваха около Майк и защо Сороу го беше пратил с нея. Толкова се беше вглъбила, че собствената и глава я препъна. Сега тялото и разчиташе на уменията на един непознат. Когато момчето приключи с работата си, тя отново зае познатото тяло, което толкова обичаше. Раздвижи ръцете и краката си, опита се да му благодари и.... От устните и не излезе звук... Не знаеше дали да се радва или да плаче. Никога не бе използвала гласа си, освен за проста комуникация. Не беше увлекателен разказвач, не можеше и да пее. В крайна сметка гласът и не беше нужен... Можеше да научи и телепатия, даже като се замислеше всичко беше добре.
Тя кимна към Майк, подканяйки го да потеглят по-бързо, за да стигнат Цитаделата по изгрев слънце...

Айви се намираше на Западния път, отново.... Започваше да намразва това място. Странно защо не мразеше Цитаделата, а пътя, който е отвеждаше до разочарование и унижение вече на два пъти. Беше споделила каквото имаше. Не изчака Вайл да се върне както му каза, че ще направи. Знаеше къде отиде и защо Знаеше, че е притеснен и всичко беше опит да брани живота си, но тя оставаше с впечетление, че се справя с предпазването на живота му, по-добре от него самия. Искаше да се разсмее, така че цялата вселена да чуе злобния и ироничен кикот. Тази нощ нещо се пречупи в нея.
Премина в реалния свят. Някой трябваше да плати. По дяволите, дори се беше спънала в собствената си отсечена глава, за да стигне до Цитаделата. Беше останала, рискувала мисията и живота си... Сега щеше да се възползва от наученото тази нощ. Вече съмваше. Още по добре. Ледена усмивка се появи на лицето и. Седна насред пътя и зачака.
Чакаше идеалната жертва. Искаше да е силен, груб и нахален. Реши да не разчита на късмета си. Разкъса роклята си много над бедрото. Тънкото и памучно бельо се виждаше свободно. Откъсна горната част на деколтето си и половината и гърди бяха на показ. Кожата беше съвсем бяла. Айви никога не се беше интересувала от външния си вид. Време беше да започне. Трябваше да инвестира и в секси белюо. Нещо черно може би, коприна или дантела. Може и червено, а може и без... Разкъса и ръкавите, които покриваха ръцете и от рамото до върха на пръстите. Едната своебразна ръкавица остави къса, а другата до над лакъта. Не искаше да оголва дланите си. Не искаше да ги цапа. Седна на един крайпътен камък и вдигна крака си. Подпря го на пета, така, че пърчето от полата да падне между краката и. Той щеше да дойде рано или късно. Идеалният кандидат, за малкия и експеримент.
Времето минаваше. Започваше да става горещо под слънцето. Устните и подпухнаха от жажда. Още по-добре. Колкото по-червени, толкова по-добре. Стана пладне. Керваните с търговци, занаятчии и всякакви други люде минаваха по пътя като бурна река, а тя все още го търсеше. Искаше да го избере внимателно. Без да бърза. Сигурно щеше да прекара тук и нощта. Не и пречеше. Искаше прекрасния кандидат и нищо по-малко нямаше да я задоволи. Искаше необудано животно. Някой без скруполи. Някой, които да я освободи от тежестта и, на който да гледа с презрение и сила след години.
Хората минаваха, очите и бяха вечно нащрек, но съзнанието и плуваше във времето. Връщаше се назад в красиви спомени от детството. Покритата с бръшлян къща на родителите и. Децата, с които тичаше и играеше на криеница до късно след мръкнало. Спомни си онзи стар мост на реката, където прекрваше всички залези с най-добрия си приятел Зрад. Спомняше си усмивката, когато правеха палачинки в кухнята на майка му. Сложиха амонячна сода, вместо такава за готвене и стана мазало, но пък шоколада, който бащата й я беше научил да прави, беше неустоим. Омазаха се целите, смяха се и се целуваха в детско безгрижие. Обичаше го повече от себе си. Какво ли правеше Зрад сега?! Не, нямаше значение! Той беше в миналото. Сега тя търсеше животното. Трябваше да я оттърве от идеализма и. Романтичния, сърдечен свят не съществуваше. Розите и знамената по пътя бяха само измислица на загрижените родители. Същите онези, които казваха на децата си, че Феята на зъбките съществуваше и оставяха парички под възглавницата им, всеки път когато им паднеше зъбче.
Айви се изправи. Време беше да го намери. Слънцето залязваше. Минувачите ставаха все по-редки, лицата им все по-груби. Жени и деца вече не се виждаха. От опит знаеше, че Западния Път не разчиташе на фалшива слава. Тук беше опасно. Точно толкова опасно колкото и трябваше на нея.
Тогава го видя... Беше наистина прекрасен. Идеалният кандидат. Беше с две глави по-висок от нея. Имаше интересни черти. Устните му бяха тънки, долната беше особена, но какво точно беше нетипичното, не можеше да каже със сигурност. Очите му бяха лешникови и привидно кротки. Знаеше, че лъжат. Виждаше душата му. Объркана, празна и заслепена от материализъм. Това беше човек, който се луташе сред собствената си несигурност, потъпквайки хората, които не се връзваха в пъзела на живота му в момента. Сигурно беше сложен, но това не и пречеше да види петната на многобройните жени, които беше чукал. Да, той ги беше чукал. Доставяха му моментно удоволствие, тръпка нямаше, нито живот. Прекрасен кандидат.
Айви се приближи към него. Отърка тялото си в неговото, уж случайно. И съвсем невинно го погледна с поруменяващи бузи. Не пропусна да забележи хищния поглед, който се плъзна по тялото и. Прекрасно... Найстина прекрасно.... Сложи пръсти на гърлото си и позволи на една сълза да се отрони. Искаше да му каже, че не може да говори. Той разбра.
Чудесна, нямаш глас ли? - на лицето му светна пагубна усмивчица. Айви видя острите му кучешки зъби.
Поклати още по-тъжно глава и остави и втора сълза да се отрони. Непознатият направи съчувтвена физионимия, фалшива колкото и невинните намерения на Айви.
- Нека ти помогна. Хайде да отидем някъде на по-спокойно да се опознаем. Аз ще ти разказвам за себе си, и ще отгатвам твоята история. Не можеш да стоиш тук сама, не знаеш ли, че е опасно?
Айви кимна и се сгуши близо до него. Бинго! Непознатият я обгърна с голямата си мускулеста ръка. Беше корав като камък. Явно обръщаше внимание на тренировките си.
Аз съм Хлим. Но ти няма да ме наричаш никак, нали не можеш, чудесна??? Няма нищо. Не се притеснявай. Аз ще съм до тебе. Ако имаш нужда от светлина, ще ти светна, ако имаш нужда от приятел, ще бъда до теб – без условия. Когато ме чакаш ще дойда и сега и за напредд. Изглеждаш ми особена. Можеш да бъдеш важна за мен. Може би, някой ден аромата ти ще ме докара до лудост. Нищо не се знае.
Сега вървяха в страни от пътя, насред пустоща. Айви не се противеше. Всичко се подреждаше според плана и. Спряха пред една порутена колиба. Странникът, тя нямаше намерение да помни името му, отвори вратата. Вътре беше тъмно като в рог. Мъжът дръпна парцалите от изпочупените прозорци и малко от лунната светлина се процеди през калта и прахта, която ги покриваше. Колибата беше истински бардак. По средата имаше отломки от огъня на скитници, изпочупени бутилки се търкаляха навсякъде. Едно изтърбушено канапе затискаше задната врата. По него имаше изгорени петна, разрези от нож, и съмнителни древни ликета. „Моите лунни покои“ помисли си Айви и се изсмя наум. Прекрасно, наистина прекрасно.
Непознатият отказа да се церемони. Грабна я за ръцете и я захвърли на канапето. Притисна я с огромното си тяло. Поне не миришеше на алкохол в момента. Бръкна с грубата си ръка между краката и и вкара двата си пръста в нея. Болката я прониза – рязка и остра... „Прекрасно, наистина прекрасно“.
- Ха-ха-ха-ха – ама ти си била девственица, а?! Чудесна моя, няма красавице, ха-ха-ха-ха... Смехът му отекваше в ушите и, докато тялото му се движеше напред-назад върху нея. Минута по-късно мускулите му се стегнаха, сякаш в нервен спазъм и по лицето му се разля усмивка на задоволство.
Това беше моментът, който беше чакала...
Айви се усмихна широко и се наслади на изненадата в очите му за части от секундата, преди да приложи основния си талант, нещото, което я заведе в Академията. Тя се пресегна с Дух Енергията си, вече знаеше как да я нарича, благодарение на Сороу Грей, и се вкопчи в душата му. Очите на мъжа се оцъклиха. Тя отказа да отдели душата му от тялото. Така беше по-забавно. Все още стискайки духа му, тя накара тялото да се отмести от нея. Лепкавата му течност се стичаше по вътрешната страна на бедрата и. Сега тя беше отгоре.
- ДОВОЛЕН ЛИ СИ, СКЪПИ? - тя изблъска голямо количество енргия към него заедно с мисълта. Усети как съзнанието му искаше да избяга и да се пръсне на пърченца под мощта на вътрешния и глас.
- НЕ МОГА ДА ГОВОРЯ, НО ИМАМ ДРУГИ ТАЛАНТИ. - нова вълна Дух Енергия режеща животното в ръцете и. Вайл си свърши добре работата с умението тази вечер. Съзнанието на мъжа не издържа и изкрещя, тялото му последва крясъка.
Айви не се вълнуваше кой ще чуе. Виковете не бяха рядкост на Пътя.
- А сега нека направим един експеримент – гласът на мисълта и беше тих като планинско поточе този път - мъжът потрепери. - Нека видим какво крие съзнанието ти, приятелю.
Тя се съсродоточи и започна да преглежда спомените му. Бяха толкова жалки. Жени, пари, прятели, жени, приятели, пари, уважение., жени... Осени я идея... Събра всички картини на жени от съзнанието му. Подреди ги в хронологичен ред и ги изпрати едновременно към вече разкашкания му мозък. Създаде картина на всички тези жени, дърпащи го, галещи, дращещи, хапещи, озверели, разочаровани и използвани. Те се угощаваха с неговото тяло сега. Късаха го и го мачкаха. Картината беше кървава и гнусна, а когато жените се отдръпнаха на тяхно място имаше само смлени останки. Съзнанието на мъжа изчезна. Тялото му се строполи на земята пред краката и. Нито капка кръв не беше пролята.
„Интересен трик“ помисли си Айви. „Трябва да го обсъдя с Грей“. Първо обаче, я зовеше недовършена мисия. Прескочи трупа и се запъти към Мисионния център. Не бързаше, може би щеше да срещне нещо интересно по пътя си.

/ПП HIM - 9th Circle

Фред изцъка с език на кобилата и пак я удари с камшика по гърбината, но животното пръхтеше и отстъпваше назад.
- К'во ма? Тц, вълк ли надуши?! - ядосваше се фермера и продължаваше да удря.
- Спокойно, Попс. - каза слепия.
Фред се обърна и го изгледа ядно. Жалко, че не можеше да види погледа му, изпълнен с бащино разочарование и омраза. Слепият се ухили и прошепна нещо. Кобилата продължи тихомълком напред, копитата и чаткаха уверено по паважа. Фред се намръщи, но не проговори. Продължиха така дълго напред, но по едно време коня пак започна да се дърпа. Старият фермер избесня. Не им оставаше още дълго до Академията...трябваше да занесат и продадат провизиите и беше планувал да се върне утре вечер до селото си. Да види жена си, която живееше далече от полето, където работеше почти целогодишно. След няколко часа изгряваше слънцето, а все още не бяха стигнали до проклетото училище. А сега тъпата кобила пак беше спряла и цвилеше точно пред някаква съборетина край пътя. Изглеждаше необитавана. Кобилата направо щеше да полудее.
- Ае мааа! - изкрещя Фред.
- Спокойно, Попс. - гласът на сина му звучеше ентусиазирано поради някаква причина. - Просто Косача е посетил тази къща наскоро.
"Откъде знае, че има някаква сграда тук?" - запита се на ум фермера и погледна към сина си, който се усмихваше разбиращо, всякаш четеше мислите му. Как само се беше променил през последнтие две години, откакто отиде да учи в онова далечно място на Изток. Беше едро момче, докато живееше със семейството си, а сега сякаш беше загубил голяма част от теглото и масата си, но вдъхваше респект по някакъв странен и гаден начин. Лицето му беше станало тебеширено бяло и изпито. Някога младежката му брада беше изчезнала и сега беше гладко обръснат, а очите му...беше ги извадил собственоръчно и сега държеше клепачите си затворени. Беше отрязъл средния и безименния пръст на лявата си длан по незнайни причини. Косата му падаше права и снежно бяла под раменете, а беше едва на двадесет. Не му влияеше добре тази Източна Академия. Фред слезе от каруцата и хвана кобилата за юздите, дърпайки я със сила. Скоро животното се примири и пак тръгна.
- Груб си с горкото животно. - каза усмихнато Слепия.
Фред само изпсува. Откога собствения му син имаше право да му говори така. И да му държи такъв тон. Проклетник с проклетник.
Продължиха с малко по-бързо темпо в нощта и Фред се оглеждаше наоколо за бандити и крадци. Слепият му син просто се усмихваше и гледаше напред, тихо мърморейки си нещо под нос.
- Стига ве, кретен с кретен, скапан, долен, мръсна изъднка на... - започна да го нарежда баща му накрая, а онзи взе, че се засмя.
- Тихо, Попс. Наближаваме нещо отпред.
И наистина на пътя пред тях ходеше младо момиче, отправило се в същата посока.
"Момиче ходещо само по това време? Тая тряя да е по-луда и от скапания ми син, който се връща само веднъж на година да ми помага."
А момичето беше съвсем младо и много привлекателно...и ходеше уверено...А дрехите муи бяха така предизвикателни, показваха доста от младата й плът.
- Ой, ой. - извика Фред когато я настигнаха. - Чш... - даде той команда на кобилата да намали и дръпна юздите. - Искаш ли се качиш при нас, в наша посока си.
Дядката се ухили беззъбо, усетил как стария му чеп се вдига. Синът му нямаше да каже нищо ако вкусеше тази свежа мръвка, колко отдавна не беше топвал чушлето...
- Може те защитим, ако някой се появи. - продължи Фред, хилейки се.
Кобилата пак започна да се опъва. Тъпо животно. Слепия само се усмихваше странно.

Айви се спря рязко. Ха! Още един Прекрасен. Ммммм, вечерта се оказа плодотворна. Дебел, потен, беззъб и миришещ на конски изпръжнения старец. Въображението и заработи и веднага си го представи под палещите слънчеви лъчи – космат и с потник. Мазният мустак, не правеше положението по-леко. Тъкмо мислеше да го разкара, заедно с жалката му бозава душица и съзнанието и долови... Сила.
Идваше от задната страна на колата. Дръгливата кранта на дядката и пречеше да се съсредоточи. Страха на животното беше толкова силен, че пълнеше всичките и сетива. Айви изпрати вълна на спокойствие към съзнанието му. Картината беше проста – прясна трева, много вода и меко слънце. Коят млъкна.
Силата, не беше помръднала. Беше любопитна, но не можеше да си позволи да покаже „недъга“ си на мазния чичко. Изпрати мисъл в главата му:
Да, господине, бих искала да се кача при вас в колата. Уморена съм, а дълъг път ме чака. - облече мисълта в илюзия за реален звук.
Ама, разбира се, девойче, качвай се. Мини отзад, полегни си. Синът ми е там, няма да те притеснява. Странен е, но безобиден. А аз ще дойда да... те стопля след малко. - каза той, напълно заблуден, че е чул думите с ушите си.
Айви кимна. „Синът му значи.“ мислеше тя, докато се качваше отзад. Пъхна се под вонящия плащик на колата видя источника на тази сила.
Първото, което видя беше ярката бяла душа. Беше толкова искряща, че сетивата и се задушиха. Цветът обаче, не беше задължително индикация, за баланса на доброто и злото у човека. Структурата беше по-важна. Тази душа беше плътна като крем – нито едно угризение, нито една тежест, нито едно съмнение или грешка. Май това беше по-страшно и от разкъсаната, но все пак преливаща душа на Вайл. Яда и бликна отново и тя направи всичко възможно да го подтисне. Съсредоточи се върху физическите измерения на фигурата. Момчето беше младо – кожата му не бше набръчкана, но всичко друго в него крещеше древност – косата, слепите очи, липсата на пръсти. Айви се вгледа в белезите. Не бяха разкъсани. Бяха прецизни и подредени. Явно сам го беше направил и то с внимание и умисъл, а не порив на гняв. Беше привлекателен, едър и силен. Личеше си, че е израстнал на чист въздух.
Знаеш какво мога, вече видя душата ми. Видя и случката в „лунните ми покои“. - изпрати мисъл тя. - Кой си ти? И имаш ли против да убия баща ти, ако се доближи до мен?
Не смяташе да увърта, нямаше смисъл. И двамата знаеха, че ако старецът се намърда отзад, се прощава с живота си.

Слепият обърна лицето си към момичето и бавно поклати глава с усмивка на бледите си синкави устни. Нямаше нищо против. Отдавна беше намерил истинския си създател, който беше къде-къде по-чист от семето на този старчок отпред, който хвърляше похотливи погледи към младото момиче, без да му пука, че собствения му син е свидетел на това. А непознатата...тя беше лекото трепване на вятъра в нощта, нежният аромат на бодлива нощна роза, който усещаше с естеството си, сега когато седеше до него. Носеше със себе си и уханието на екзотични подправки, на глътка гъсто червено вино в лятна нощ. И най-вече носеше екстаза на смъртта, аурата на Косача. Беше посетила онази барака, покрай която минаха. И беше взела нечий живот. Беше дарила на някой късметлия нов живот. Баща му щеше да е истински щастливец, ако умреше от нейна ръка. Както и всеки друг.
Слепия знаеше как изглежда и въпреки че не можеше да вижда с очите си я беше видял в съзнанието си - излегнала се самотно на легло, изплетено от нишките на мека лунна светлина. Чувстваше гнева й, по-сладък от мед. Беше предадена от някой, от всички, от света. И все пак продължаваше да цъфти в нощта. Не беше срещал подобна жена. А беше жена, въпреки годините си. Можеше да постигне много...ако дойдеше на Изток, в тяхната Академия, ако слезеше по моста сред мрака...Майсторът би й се зарадвал и би я приел като отдавна изгубена майка, сестра и любима. Но все още беше рано. Тя беше започнала да цъфти едва тази вечер, още не беше стигнала кулминацията на растежа си. Усети, че изпраща всички тези мисли към нея. Беше предопределено, а не случайно действие от негова страна. Случайности нямаше. Беше го разбрал, когато се издигна в Напреднал и когато дари на Косача очите си. Той се наведе леко към нея и меката му и призрачно-бяла коса погали нежната кожа на лицето й.
- Името ми е Дa'фийр. - прошепна той и това беше достатъчен жест. Никой некромант не казваше името си без причина.
- Чш... - прекъсна важния момент баща му. - Ей, ела замести малко татко си, ъ? И без т'ва тази кранта не мъ слуша, ама ич.
Дa'фийр се усмихна и послуша баща си.
- Тепърва ще усетиш вкуса на живота, татко. - каза му той кадифено и с обич. Не можеше да види изражението му, но знаеше, че го гледа с презрението, което се усети и в тона му:
- Ха, незнаеш колко си прав.
После размениха местата си.

Дефийр... Беше сигурна, че няма да забрави това име, в мига в който среброкосият мъж го произнесе. Искаше да говори с него. Искаше да научи за Косача, за Изтока, за Жвота и Смъртта.
Кръвта и кипна когато потната и смърдяща торба с лайна се настани срещу нея. Грозната му беззъба пихтия, вместо уста, се разтегли в мръснишка усмивка. Айви си помисли, че лицето издава погнусата и. Нямаше как иначе да е. Трябваше да инвестира в огледало и да тренира самоконтрол.
-Кукло, ко стаа? Оня моя, ни тъ изтърмози нали? Той шашаф. Виш го къф е кьоръф. Сам си избол очите – посерко! Срам мъ е, да съм го раждал!
-Да господине, синът ви е наистина особен. - съгласи се Айви кротко. Все още поддържаше илюзията, че говори в действителност.
Тлъстините пред нея се размърдаха и вонята им лъхна носа и. Едва се здържа да не се намръщи. Мъжът се присламчваше към нея. Похотта, в очие му беше толкова явна, сякаш беше жигосана на челото му. Айви не искаше да чака. Не си струваше.
Този път не си направи труда да хване душата му в плен. Беше я гнус. Изпрати тихо съзнанието си в неговото, докато той и говореше на отвратителния си селкси диалект. Стараеше се да не чува думите излизащи от вонящата му уста. Не се изненада когато откри, че най-честата му мисъл бе как обладава жена си. И тя беше дебела като него. Проста, със свински очички и ръце колкото самун хляб. За миг се зачуди как от тези двамата е произлязъл толкова... изтънчен син. После видя и последната му мисъл, по-дълга от едно грухтене - „Синът му нямаше да каже нищо ако вкусеше тази свежа мръвка, колко отдавна не беше топвал чушлето... “ Амии?! Въображението на Айви работеше безпогрешно. Щом иска мръвка и чушлета. Мръвка и чушлета щеше да получи.
Айви събра енергията си, изпрати картина в съзнанието на... съществото пред нея. Картината отново бе облечена като реалност. Мозъкът му беше толкова примитивен, че го правеше с лекота. Сигурна беше, че Грей няма да удобри подобно самоучение, но тя щеше да говори с него. Може би щеше да доразвиее силите си...Насили се да спре с плановете и да се върне към образа, който беше избрала. Не беше сигурна какво щеше да стане, ако изпуснеше момента.
Изпрати видение на тлъстото тяло на селянина. Тялото беше голо. Паласки сланина се стелеха навсякъде. Гениталите му не се виждаха от тлъстините, но тя смяташе да промени това. Постепенно невзрачното му подобие на пенис заочна да расте, да се стяга. Усети задоволството в неандерталските мсили на селяка. Добави и жена му в картинката. Голата и плът превъзхождаше даже неговата, в размерите и размекнатостта си. Постави жена му на четири крака, лицето и - забито в пениса на мъжа и. Нещото започна да се изменя, да почервенява, да променя формата си. Съзнанието се бонтуваше, но беше прекалено слабо. Пенисът стана на люта чушка. Дебелата жена лакомо отхапа върха на чушката. Кръвта шурна а тлъстият пергишин се гърчеше от болка.
Айви усещаше как мозъкът му отчаяно се опитваше да го убеди, че всичко е илюзия, но сякаш говореше на чужд език. Скоро илюзорната кръвозагуба си каза думата. Подобието на мъж умря в собственто си съзнание и то изчезна точно както беше станало и с Прекрасен 1. Тялото пред нея не дишаше. Само вонята остана.
Айви излезе при Дефийр.
-Постарах се да видиш всичко. Пътят до Академията е дълъг. - кротко каза тя, наслаждавайки се на чистото му ухание и на нощта.

А нощта сякаш беше станала по-красива. Малко след като Айви си тръгна от Черната цитадела, черните облаци бяха закрили луната и се беше развихрила силна буря. Небето така и не проплакваше, но вятърът виеше протяжно, а температурата беше паднала драстично. А сега луната пак беше изгряла между облаците и меката й светлина сякаш огряваше единствено пътя им, допринасяйки за приказната атмосфера.
Бледият младеж не изглеждаше от най-разговорливите, но това не беше така. Той й заговори за Изтока, кадифеният му глас беше достатъчен да изкара ясни образи в съзнанието й, но той също така разтваряше мислите си за нейните и й позволяваше да погледне в прозореца на душата му, виждайки ясно картините, които описваше. Разказа й за студените вечери в Изтока, за мистиката на магията им, за ритуалите, които бяха част от живота му.
Разказваше приказка. Мрачна и брутална на моменти, когато й обясняваше за някои от делата си, но дори тогава думите му обрисуваха чисти и красиви моменти. Айви почти усети екстазът, предизвикан от топлото пулсиращо сърце и чистата, стичаща се по пръстите му кръв, когато й разказа за първото си изпитание при Майстора. Ако беше някой друг на нейно място, реши тя, щеше да си помисли, че до нея седи ненормален психопат, но не...Дори в най-мрачните обяснения, тя откриваше красотата.
Не й говореше само за професията, която следваше. Разказваше й всичко, за странните традиции на Изтока, където всеки беше приеман добре, стига да не крие странностите си. Тези, които се правеха на нещо, което не са, биваха презирани. Тези, които не приемаха истината за себе си, биваха усмивани.
Разказа й за Майстора си. За всепоглъщата и чиста сила, която притежаваше. Той беше гласът на Косача, техният мистичен Бог, който беше във вечна война с всички останали.
Айви неволно се беше унесла в сън. Спа спокойно, въпреки всичко, което се беше случило тази вечер. Би трябвало да се чувства опасност, спейки толкова близо до некромант, но напротив, чувстваше се в пълна безопастност. Спа спокойно и сладко. Отвори очи с първия зов на сутринта. Въздухът беше станал студен, хапещ, и невероятно свеж. Bеше наметнатa с дебело одеало, което леко бодеше на голите очастъци по тялото й, но тя с радост осъзна, че от него не се разнася неприятната смрад на дъртака, който беше убила. Напротив, ухаеше чисто, като бистър поток сред зимна нощ, и я караше да се чувства уютно, сгушена в него на топло. Неволно беше облегнала глава на рамото на Дафийр, докато беше спала и белокосият некромант не се беше отдръпнал. Рамото му предлагаше хубава опора, и тя усети силата на жилавите му мускули под тънката тъкан. Как не му бе студено, облечен само в черната си риза, така контрастираща с лицето и косата му и тънкият памучен панталон? Забеляза, че под единия му набран ръкав се подава края на татуировка, изобразяваща два преплетени черепа. Колко ли още такива имаше по тялото си?
Веднага почувства липсата на потна смрад и се размърда да погледне назад в каруцата. Трупът го нямаше, явно Дафийр се беше погрижил за него с един от ритуалите, за които й беше разказвал така услужливо. Биваше го за поет, реши тя. Поет на смъртта.
- Добро утро. – поздрави я той тихо, сякаш не искаше да наруши магията на сутринта. По пътя претича една лисица, а из клоните на близките дървета птиците си правеха серенада, нажалейки мъката и трудностите по света. – Как спа?
В далечината вече се виждаха очертанията на Академията.

Айви разтърка очи сънливо. Не знаеше коко часа са минали. Беше благодарна за удобното рамо и за топлото чисто одеало, но най-щастлива беше че лойта я нямаше в колата отзад.
-Спах добре, благодаря. Предполагам, ти нямаш нужда от сън. Академията се вижда, а аз имам молба... Искам да запомня тази нощ. Сувенири не искам да взимам от хората, които намират покоя си под ръката ми. Последните двама, като че ли бяха и първи, не заслужават да оставят следа. Можеш ли да оставип белег върху мен, нещо видимо, с което да мога някой ден да не намеря сред Изтока. Може би и ти ще станеш учител в бъдеще, може би аз – ученичка. Искам белег от това възможно бъдеще.
Айви го погледна в слепите очи и знаеше, че той я вижда ясно сред утрината мъглявина. Можеше да види отражението си в съзнанието му. Рошава и подпухнала с устни като роза. Усмихна се искрено за първи път от ноща на Бала насам.

Дафийр обърна лицето си към нея и я виждаше толкова ясно в съзнанието си, колкото ако все още имаше зрение. Трябваше ли да я маркира по някакъв начин? Беше ли редно? Нямаше смисъл да се колебае, веднага реши той. Беше предопределено.
Назъбената и странно извита кама се озова в осакатената му лява длан със завидна бързина. Айви не трепна при вида й, въпреки че оръжието определено беше стряскащо – дръжката му беше дълга и завършваше с малко подобие на човешки череп. Белокосият некромант наведе леко глава и отряза гладко един свой кичур. После скри камата със същата ловкост в ръкава си, с която я беше извадил, и подаде на момичето кичура със здравата си ръка, за да не я отврати неволно.
Веднага усети неувереността й, както и прилива й на гняв. За миг си помисли, че той я е ядосал с нещо, но в съзнанието му се появи образа на един висок мъж, чието лице беше в сянка, който се обърна и излезе през някаква врата. Реши да не се задълбочава в темата.
Тя все пак прие белия и мек като сатен кичур, а той се наведе към нея, хващайки брадичката и с дланта си. Пръстите му бяха студени, а нейната кожа – гореща. А хватката му беше желязна и все пак някак си нежна. Навеждайки лицето си към нея, той я целуна по челото съвсем леко, а после и по устните. Само леко докосване, но тя за миг усети как тялото й изтръпва. Беше й направил нещо...но какво?
Дафийр я пусна и отдръпна лицето си от нейното.
- Съжалявам за неудобството. – каза й той с лека усмивка, която нямаше нищо общо с разкаяние. Последното не беше част от ритуала, но не се беше сдържал. – Погледни дясната си длан.
Айви го послуша и видя един белег точно на вътрешната страна на китката си. Змия, захапала опашката си. Беше като татуировка, а в същото време я чувстваше като част от себе си.
- Вече лесно можеш да ме намериш с помощта на този знак, когато дойдеш на Изток, както и аз теб – стига да запазиш кичура ми.– обясни й той и отново хвана юздите. Обикновено така опърничавата кобила се беше движила в права линия без негова помощ, а вече бяха стигнали входа на Академията.
- Време е да се разделим.
Дафийр каза на глас това, което и двамата знаеха. На бялото му лице се беше изписала тъга, което би се сторило на Айви странно, ако вече незнаеше, че некромантът никога не криеше емоциите си. Никога не се правеше на такъв, какъвто не е.

Айви потърка новият си белег. На светлината изглеждаше леко сребрист като кичура, който държеше в ръцете и. Усмихна се вътрешно и усети врузката с Дефийр - сякаш искрица електричество премина през китката и. Предполагаше, че това се дължи на близостта му.
Усети тъгата му и му позволи да види нейното разочарование, че не може да тръгне на Изток с него още сега. Нямаше смисъл да си казват сбогом.
- Ще те намеря - изпрати настоятелната мисъл тя и слезе от колата.
Академията се ширеше пред нея. Все още стискайки кичура на некромага тя се засили към краткосрочните си цели - Мисионният център, Грей и ковача.