Улиците

Улиците на делвион бяха в пълен контраст с владенията на Вайл - просторни и светли. Колоните под мостовете бяха от бял гранит, отразяващ светлината. През ноща навсякъде светеха фенери - безопасността на населението беше приоритет. Владенията не бяха безчетно богати, но всичко беше чисто и красиво, покрито с бели камъни.

Вървях по улицата бавно и флегматично. С Хавиер се бяхме разделили преди около половин час, и решихме да видим кой ще стигне първи, като на шега. Когато се озовах на мястото, където трябваше да се чакаме се огледах. Нямаше и следа от него. "Да! Спечелих!" - точно това си помислих.
Седнах на един бордюр в края на тротоара и се заоглеждах в различни посоки, очаквайки Хав всеки момент да изникне от някъде, и да ме стресне.
След минута-две станах от там. Къде по дяволите се бавеше. Той дори би трябвало да я победи. Или може би просто се криеше в някоя от сенките. Не, не би ме карал да чакам толкова само за да си направи базика.
Въздъхнах шумно и отново се заоглеждах.

Хавиер ходеше с бавно темпо по една от затънтените улички на Делвион. Бе впечатлен от архитектурата на самопровъзгласената столица на съпротивата срещу империята. Паважът бе добре почистен и макар сградите да не се открояваха с богатството на собствениците, нямаше нито една занемарена къща. Всичко бе някак си чистичко и светло...Хав не се оплакваше, но му бе скучно. Той надигна поглед към слънцето, колкото да види, че не закъснява. Устните му се кривнаха в типичната за него крива усмивка. Незнаеше как се бе съгласил на тази игричка с Елизабет, но пък - какво толкова.
"Не се ли притесняваш, че нещо може да й се случи?" - попита ехидно гласа в съзнанието му.
"В Делвион? Какви са шансовете?" - отвърна на ум Хав с насмешка. Точно тогава чу панически женски писък съвсем наблизко. Това го накара да премига. На около десетина метра от него се разиграваше необичайна за града сцена. Грабеж. Нисък набит мъж в мръсни дрехи се опитваше да обере една червенокоса жена, която бе долепила гръб в стената на близката сграда.
- Ако писнеш още веднъж, ще ти прережа гърлото. - заплаши я мъжът и извади отнякъде дълъг нож. Очите на жената се разшириха, но тя все пак запази мълчание. Хавиер поклати глава и продължи в тяхна посока. Нямаше намерение да се намесва, просто щеше да ги заобиколи. Не беше проклет герой, все пак. Беше убиец. Не го интересуваха крадците или техните жертви.
Непозната видя снажният младеж, който вървеше в нейна посока и се изкуши отново да изпищи за помощ, но нещо в очите му я накара да спре. Подсъзнателно разбра, че едва ли щеше да я получи. Крадецът дори не забеляза младежа, а продължи да се приближава към нея със заплашително издаден напред нож.
- Дай ми златото си и ще те пощадя. - каза той прегракнало, но тя поклати глава стреснато. Острието на ножа се задвижи в нейна посока и тя се присви, но усети топлата кръв, стичаща се по лявата й буза, където бе получила плитка деруга. Тя отново изпищя, а нападателят явно се раздразни от това. - Имаше избор. - изръмжа той и отново замахна, но миг по-късно падна на белият паваж. Под него започна да се образува малка локвичка кръв.
Хавиер извади камата си от шията на жертвата си.
- Б-благодяря. - заекна непознатата жена, но после млъкна и пребледня.
Младият асасин бе забил поглед в разширяващото се петно кръв в краката си. Чувството на неизбежност го заля. Освен "лордът" в главата си, имаше и собствени проблеми. Например този афинитет към кръв. Когато я видеше...Когато я пролееше. Той се приближи към жената и замахна с камата си бързо...

Елизабет чакаше вече около половин час, а от Хав нямаше и следа.
- Хей. - чу тя глас до себе си. Един симпатичен русокос младеж се бе приближил до нея. - Забелязах, че стоиш тук вече от известно време. Да не се загуби? Ако искаш мога да ти помогна. - той се усмихна очарователно. - Все пак какво прави красива дама като теб сама из Делвион?

Докато си седях най-необезпокоявано на бордюра и чаках Хавиер да се появи от някъде, към мен се приближи едно изключително хубаво момче. Косата му беше руса, а очите му сини. Беше висок и доста добре сложен. Извърнах погледа си към него, когато се приближи.
-Хей - каза той, докато още се приближаваше към нея. - Забелязах, че стоиш тук вече от известно време. - и тогава тонът му стана по-скоро загрижен. - Да не се загуби? Ако искаш мога да ти помогна. - той се усмихна очарователно. - Все пак какво прави красива дама като теб сама из Делвион?
Бях поласкана, че ме смята за "красива дама". Е, бях наясно с красотата си, но дама бях само когато ми се приискаше да стана такава.
-Не-е.. Не съм се загубила, но все пак мерси за предложението. Чакам един... приятел. - Погледнах го в очите, когато му отговорих и се усмихнах любезно. Не се срещаше често някой, било то по тези земи, или земите на Императора, който би предложил помощта си така безпочвено. Като че ли имаше нещо странно в това.
Но моя милост, както обикновено не се замисли за това, че може би е странно по някакъв начин и преминах на вълна любезност. Нещо изключително непредпазливо.

Момчето се усмихна и попита:
- Що за приятел е това, който те кара да чакаш толкова дълго? - той поклати русокосата си глава, дружелюбната му усмивка не падаше от устните му. Бе наистина симпатичен и се държеше добре, което може би бе причината подозрението на Елизабет. - Ако си съгласна, поне ми позволи да те заведа в едно близко заведение.
Той й посочи въпросното заведение, което се намираше едва на пресечка път разстояние. Изглеждаше добре почистено и уютно местенце, със столове и маса, изнесени навън, за да се възползват клиентите от хубавия ден.
- Ще можеш веднага да забележиш, ако приятелят ти все пак реши да се появи. - той подаде дясната си длан напред, като за здрависване. - Помеждудругото, аз съм Ервин, приятно ми е.

Той ми се представи най учтиво, и разбрах че се казва Еври Предложи ми също да отида в близкото заведение, което наистина изглеждаше доста приятно местенце, но реших друго.
-Елизабет, също ми е приятно. - "Предполагам" помислих си и му се усмихнах мило - Предпочитам да го изчакам тук, ако не възразяваш. Не е толкова неудобно, колкото изглежда.
Станах от бордюра и раницата ми увисна на гърба, като се спусна до бедрата ми.
-Но, ти ако исташ върви! - казах му, и прозвуча като че ли го гоня, не че беше така.

Дружелюбната усмивка не напусна лицето на Ервин. Той бръкна в джоба на панталоните си и извади едно малко, подвързано с кожа тефтерче. Разлисти го и докосна с показалец една от страничките и сякаш изписа нещо, което би било странно. Все пак пръстът му не бе перо.
После прибра тефтерчето и й направи лек поклон.
- До скоро срещи, Елизабет Джеймс.
Той се обърна и с бърза крачка се отдалечи. Тя не си спомняше да му е казвала фамилията си.

Хавиер ходеше бързо към мястото, където Бет сигурно го чакаше. Всъщност едва ли, може би просто си бе тръгнала, защото се бе забавил вече близо час. Нямаше причина да се надява на друго. Но подсъзнателно го правеше. Искаше да я види и да се й се извини за закъснението, въпреки че определено мразеше да го прави, което бе детиснко.
Излизайки на главната улица, той почти се затича. Лявата му ръка пулсираше болезнено, на мястото, където бе забил камата си, за да не убие червенокосата жена, която бе припаднала, малко след като бе видял сметката на крадеца. По дяволите, почти го бе направил, а жаждата му да пролива кръв все още не си беше отишла, но засега я държеше под контрол. Сигурен бе, че ако видеше Елизабет щеше да се почувства по-добре.
Хав чу насмешливият кикот на съществото в съзнанието си и се намръщи, докато прикриваше с наметалото си набързо превързаната рана. Нямаше нужда да привлича ненужно внимание. Все пак незнаеше кой бе нает да пази жертвата му.
Не след дълго се озова в малкото площадче, около което имаше пейки и дръвчета. Веднага откри с поглед Елизабет, която все още го чакаше. Той неволно въздъхна облекчено и намали малко темпото си, като отново провери дали е прикрил раната си. Нямаше нужда да парадира с нея, като извинение и оправдание за закъснението си. Тя се обърна и срещна очите му.
- Извинявай, че закъснях. - каза той, без да влага много емоция в гласа си, въпреки че искаше. Просто не му се отдаваше. - Ъъ...малко се загубих из Делвион.

Когато казах на Еврин, че няма нужда да идвам с него в заведението, той продължи да ми се усмихва. Когато се обърна, за да си ходи ми направи впечатление само едно.
- До скоро срещи, Елизабет Джеймс. - момчето произнесе пълното ми име, заедно с фамилията. Аз бях казала само първото си име. От къде по дяволите знаеше за второто?!
-Хей, чакай! - казах след него, но той вече се бе отдалечил и предполагам, не ме чуваше. Точно се приготвих да се затичам след него, като дете след пеперудка, но зад себе си чух гласът на Хав, което като че ли ме паралицира.
- Извинявай, че закъснях. Ъъ...малко се загубих из Делвион. - каза той, а аз се обърнах към него и му се изплезих сякаш бях в детската градина.
-Спечелих! - изсмях му се в лицето и изглеждах доста детински наистина, но стана смешна сцена. Засмях се на глупостта си, и като че ли и той ме удостои с усмивка.
-Е, на къде сега?

Хав не успя да скрие леката си усмивка. Желанието му да пролива кръв се изпари внезапно. Явно така му действаше Елизабет.
Нещо зачовърка в съзнанието му, но той осъзна, че този път не бе "лорда". Инстинктите му подсказваха, че нещо не е съвсем наред. Хавиер се огледа и срещнна синеокият поглед на един снажен младеж, който бе седнал в близкото заведение. Непознатият леко се усмихна и отмести погледа си, а асасинът присви очи, после поклати глава. Може би просто бе твърде подозрителен? Но това сега нямаше значение, ръката му започваше да изтръпва и той усети топлата влага, предизвикана от кръвта, стичаща се от все още незатворената рана. Може би трябваше да си направи един-два шева.
- Следващата ни спирка е "Каляската на Бялата лейди." - отговори той на Елзиабет. - Там съм запазил стая... - той направи кратка пауза, обмисляйки дали не би трябвало да запази две. Като стигнеха щеше да го направи. - После започваме да действаме по мисията.

/Пиши в "Каляската на Бялата лейди". Свободно РП./

Вървях по улицата, като токчетата ми отекваха на дълу. Доста мъже се обърнаха и ме изгледаха. Логично, роклята ми не беше случайна.
Стигнах до заведението, където предният път срещнах онова съмпително момче. Влезнах вътре и се огледах. Намерих една свободна маса и седнах там. Сервитьорът дойде и ми взе поръчката, като остави един пепелник на масата. Когато се върна и остави водата ми на масата, аз запалих цигара. Въпреки това седях на щрек, трябваше да внимавам.

Заведението продължи обичайната си дейност. Идваха нови клиенти, други си тръгваха, трети се застояваха, докато не се напиеха и не ги изхвърлеха навън и не ги отпратеха към някоя пропаднала кръчма да продължат оливането. Но Елизабет оставаше нащрек. Знаеше, че търпението е характерна черта на професията й. Донякъде приличаше на лов. Стоиш и чакаш търпеливо дивеча да ти попадне на прицел. На няколко пъти й се налагаше да отклонява покани на членове на мъжкото съсловие "да се поразходят" или "просто да се запознаят". В Делвион законите бяха железни - нямаше да й посегнат без нейно желание, но все пак понякога усилията им да изкарат на повърхността това нейно желание бяха досадни. След време обаче повечето клиенти просто се задоволяваха само с гледане, а тя на свой ред се премести на една масичка в ъгъла, където щеше да привлича по-малко погледи. Изненада бе колко много клиенти има това заведение през нощта. Имаше всякакви хора - пълно разнообразие. Но на нея й се струваше, че влизаха много повече, отколкото излизаха. А заведението продължаваше да ги поглъща без да се препълва, въпреки сравнително малкият си обем. Тази особеност й се стори интересна. Може би имаше друго - скрито помещение някъде наоколо.

/Можеш да питаш сервитьора, или да опишеш как наблюдаваш по-внимателно влизащите хора, с цел да откриеш дали наистина съществува такава зона. Опиши действията си./

Определено забелязах, че почти никой не си тръгваше, идваха много хора но заведението оставаше все така приятно празно. Все едно някъде там имаше черна дупка и ги поглъщаше. Останах си на масата, въпреки че вече беше станало доста, доста късно. Полунощ минаваше, на всичкото отгоре беше и пълнолуние. ПРоследих доста хора. Отиваха към тоалетната и доста от тях не се и връщаха.
Мислех, че случаят си заслужава риска да разбера какво се крие там. Станах от масата си и както през последните няколко часа всички мъже се обърнаха към мен и ме проследиха с влажен поглед до тоалетната. Когато влезнах вътре нямаше нищо подозрително, но това беше само на пръв поглед. Игнорирах шумната музика и многото гласове идващи от замедението, опитвайки се за чуя нещо различно. Тогава чух разговор, доста тих в сравнение с тези които се водеха вътре.
Гласовете идваха от една тоалетна, отидох там от където си мислех че чувам тези неща и внимателно погледнах вътре. Нямаше нищо, но все още се чуваше ясно. Доближих се още малко и разбрах че гласовете изват иззад стената. Облегнах ухо там и се опитах да следя темата по която си говореха.

Думите бяха приглушени, но Елизабет все пак ги долавяше. Говореха двама мъже, или единствено тяхните думи се чуваха от тази позиция. В началото разговорът им не засягаше нищо важно и наложително. Обсъждаха нещо свързано с отсъствието на лейди Кариен последните няколко месеци, но после единият от тях каза:
- Нека говорим по същество. Докъде сте?
- Дебелото прасе все още уплашено ми грухти на ушенце. - каза раздразнено и отегчено другият мъж. - Хич не ми се вярва някой да посегне на прасешкият му живот, въпреки думите му. И все пак Ервин изглеждаше замислен днес.
Елизабет дочу името на русокосият младеж, който я бе заговорил по-рано днес и се вслуша още по-внително.
- Ервин? - пророни първият глас. - Като го спомена...не го виждам тази вечер. Знаеш ли къде е?
- Мотаеше се наоколо. Беше ми споменал за една подозрителна двойка и ги проследих. Нищо подозрително, в крайна сметка. Просто се гушкаха и целуваха. Сладка картинка.
- Хей. - чу Елизабет трети глас, този път идващ зад нея. Тя се обърна рязко и забеляза Ервин, който се бе озовал в кабинката до нея незнайно как. - Не са ли ти казвали, че е некултурно да подслушваш? - попита я той с лека усмивка.

/Опиши действията си./

Обърнах се рязко и честно казано се стреснах. Съвсем не ми беше дошло на ум, че някой може да ме хване. Още по-малко бях мислила какво да правя ако това стане. По дяволите, трябваше да мисля бързо и успоредно да си спечеля малко време.
-А теб не са ли те учили да не притесняваш жена докато е в тоалетната? - попитах го, доста нахално но все пак трябваше да спечеля малко време и ако мога да се измъкна от капана в който бях. Освен това не знаех какви намерения може да има русокосото момче към една шпьонка.

Ервин примига, после благоволи да се изчерви и смотолеви:
- Ъх, ще те изчакам отпред.
После излезе бързо, като притвори вратата. Дори да не очакваше точно този развой на събитията, Елизабет вече имаше шанс да се измъкне. Ервин, изглежда, нямаше намерение да я пленява, убива или нещо от сорта, но знаеше коя е и какво търси тук. От друга страна имаше вероятност той да има някакви собствени планове, в които целеше да я въвлече. Времето бе да вземе решение какво да прави.

/1. Можеш да се опиташ да намериш път за бягство от тук.
2. Или пък да поговориш с Ервин, който те чака не пред кабинката, а в кафето, пред входа към тоалетните.
3. Можеш да избереш и лично твое трето решение и да го опишеш./

Наистина много се изненадах от реакцията му. Той просто се изчерви и излезе. Останах като вцепенена, защото това не беше което очаквах. Замислих се за план за бягство, но имах много малко варианти. Нямаше как да излезна през главният вход без Еврин да ме забележи, а другият вариант беше да излезна през вентилационната шахта която вероятно не бе почиствана от години.
Стоях още малко на удобното си подслушваческо място, но онези хора не казаха нищо интересно. Това което успях да разбера поне беше, че те са наемниците на онзи който преследваме, и че те са пратили онова същество от по-рано вечерта.
Когато се върнах в бара не видях Еврин. Русокоско явно се беше разсеял. Тук видях шанса си да се измъкна, но точно преди да прекрача прага някой ме дръпна за ръката. Еврин.. Дръпна ме толкова рязко, че чак залитнах.

Той я придърпа твърде близо до себе си и тя чу шепота му едва-едва:
- Това би било грешка. Тук следят внимателно всички влизащи и излизащи. Могат да заподозрат нещо. Може да решат, че си агентка на враговете ни или нает нож, целящ да убие водача ни.
Той я отдръпна леко от себе си, усетил напрежението в нея. Момичето не беше съвсем безопасно. Всъщност, хубава й външност май криеше много опасни изненади. Ервин се усмихна широко и искрено.
- Виж, не искам да те убивам, първо защото те харесвам, и второ защото онзи тип, с който си в Делвион ме кара да настръхвам. А аз не се плаша много лесно. Вместо това...искам да ви помогна. Какво ще кажеш? Ще приемеш ли предложението ми?

Да... Да помогне?! А аз си мислех, че той иска да ни убие, или ако не да ни убие поне да ни разкара от града. Каквото и да казваше той обаче аз още трябваше да остана нащрек. Не беше момента сега да се отпускам, милията вече беше започнала и бях твърде навътре в нея.
-И как да съм сигурна, че мога да ти вярвам? - попитах го, и се върнах с него вътре в заведението.

Ервин се усмихна, доволен, че е успял ако не да я убеди в думите си, то поне да я заинтригува. Двамата седнаха на една по-осамотена масичка и той й отговори:
- Трудно е за обяснение, но ще се опитам да ти кажа главното. - той замълча за миг, докато я гледаше мълчаливо, после продължи. - Аз съм събирач на информация и работя за тази организация, която е наета да пази вашата мишена, което ме прави твой враг. Както и на онзи тип с теб. Но моята лоялност не е към колегите ми. Винаги съм бил любопитен, при това адски много. Точно заради това станах "събирач на информация". Това не веднъж ме е поставяло в много опасни ситуации. Но не мога да притъпя любопитството си. Когато те видях за пръв път, вече знаех коя си, това е част от работата ми. Но те видях за пръв път едва преди пет-шест часа. Тогава разбрах, че около теб и твой приятел витае нещо странно. Незнам какво е, но знам, че ще е съдбоносно. Шелтър е в затишие пред буря, това мога да ти го кажа със сигурност, макар да звучи налудничево. Незнам какво ще последва, но бих искал да ви помогна. Сигурен съм, че по този начин ще наситя любопитството си.
Той отново замълча.
- Знам, звучи малко странно. Но аз съм си такъв.

Бяхме се сместили на една от ъгловите и скрити масички на заведението. След всичко, което той ми каза разбирасе още можех да се съмнявам, при това много, във него но нещо като че ли се пречупи в мен. Като че ли успя да грабне част от доверието ми. Станах от масата и с любезна усмивка му обесних:
-Мисля, че трябва първо да обсъдя всичко това с партньора си, тъй като май ми дойде малко в повече. Предлагам утре пак да се видиме тук по същото време вечерта както днес. - изглежда той беше съгласен с идеята ми, а на мен също ми беше изгодно тъй като наистина имах нужда да се консултирам с Хавиер по темата. Разменихме си привидно приятелски погледи и аз излезнах от заведението без да събирам подозрителни погледи.

Стигнах до кафето, където за пръв път видях онова момче... Ервин! Да, казваше се Ервин!. Бях тичала през целият път до тук и се бях задъхала доста. Влезнах все така на бегом в заведението и се огледах за него. По дяволите! Не можех да го намеря, а това беше единственото място където можех да го търся.
Седнах на една маса и започнах да мисля доста съсредоточено. Какво можех да направя сега, като дори не знаех къде да намеря Хавиер...

Заведението бе почти пусто. Нощта бе напреднала, а клиентелата постепенно си тръгваше. Елизабет забеляза обичайните подозрителни личности, които се навъртаха, но следа от Ервин нямаше. Но тя знаеше, че той рано или късно ще се появи, и не се сбърка. Той се приближи уж случайно и седна срещу нея.
- Хей. Говорих с Хавиер по-рано днес. - прошепна той. - Той...ми обясни някои неща. Всъщност доста. Неща, които дори не съм си въобразявал. Но както и да е. - той смени бързо темата. - Обещах му да ти помогна да напуснеш Делвион. Сигурно ти е казал, че нещата тук ще загрубеят. Първоначалната ви мисия вече не е от значение. Лорд Матиофорн е мъртъв така или иначе, а организацията за която работя е тръгнала да намери убиеца, който ти познаваш добре. Но според мен ще им се измъкне, така че нямаш повод за притеснения. Готова ли си да тръгваме?

Точно започвах да се отчайвам от положението, когато Ервин най-на края влезе и седна срещу мен. Обясни ми някои важни неща, но последното не ми се понрави. Хавиер щял да се измъкне... Ни най-малко не се интересувах от това, за това реших да се изясня чисто, ясно и точно.
-Без Ховиер никъде не отивам. - казах спокойно на русокоско и се облегнах на зад на стола. - Кажи ми къде е, после можеш да тръгваш където си искаш! - Хладнокръвна, заплашителна, като лъвица която пази малките си, така изглеждах в момента. Ервин като че ли го забеляза и се изнерви допълнително.

Ервин измъкна от вътрешния джоб на якето си една табекара, избра си цигара и я запали от близката свещ. Пафна няколко пъти замислено и се загледа в тавана. Обмисляше вариантите. Лесно можеше да си тръгне, но не беше изпълнил частта от сделката си с Хавиер. Беше получил информацията, която искаше, а в замяна трябваше да се погрижи момичето, което той обичаше, да е в безопастност. Той й хвърли един поглед. Личеше си, че е упорита и няма да отстъпи. Каквото и да се опиташе да я излъже, нямаше да й въздейства. Ако се опиташе да използва сила с цел да я измъкне от Делвион...Не, подобни действия никога не завършваха добре. Май имаше само един избор.
- Окей. Ще ти помогна. - той я посочи с цигарата. - Но после, ако Хавиер се опита да ме убие, защото не съм спазил уговорката ни, ще го спреш. Искам честната ти дума, в противен случай няма да ти кажа къде е. Е, имаме ли уговорка?

- Окей. Ще ти помогна. - той ме посочи с цигарата. -
Но после, ако Хавиер се опита да ме убие, защото не съм спазил
уговорката ни, ще го спреш. Искам честната ти дума, в противен случай
няма да ти кажа къде е. Е, имаме ли уговорка? - попита ме той и издиша малко дим в лицето ми.
-Заведи ме при него и ти обещавам, че ще си тръгнеш непокътнат. - Бях готова да се закълна в каквото ми каже, само и само да ме заведе където и Хав. Станах от масата взех му цигарата от ръката и я загасих в пепелника на масата.
-Е, тръгваме ли?

» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците