Улиците

Ервин примига изненадано, когато Елизабет взе цигарата му и я изгаси в пепелника. После се усмихна. Но усмивката му бързо изгасна когато острието на една кама щръкна от дясното му рамо. Той рязко се изправи и бързо бутна Елизабет на земята, като в същият момент обърна масата им и скочи зад нея. Няколко ками се забиха в набързо скроеното прикритие, зад което се намираха двамата. Ервин измъкна ножа от рамото си, стиснал зъби за да не извика от болка. После извади рапирата си и каза:
- Явно бившите ми съюзници са осъзнали двойната ми игра. Ще трябва да си пробием път с бой. Няма друг вариант.
И още докато го казваше към тях се втурнаха трима души, сред които и бармана. Обикновените посетители вече бяха напуснали с разтревожени викове заведението. Ервин се изправи и блокира замаха на първият от нападателите, изви се ловко настрани и в свободната му ръка се появи кама, която полетя и се заби в окото на вторият. Барманът се запъти с бързи крачки към Елизабет, насочил към нея къс меч.

/Опиши действията си. Резултатът ще опиша аз. /

Усмихнах се... Най-на края игра като хората. Де да можеше Хав сега да види на какво ме е научил. Честно казано когато ме нападнаха прирях от блаженство. Още щом видях, че барманът се е затичал насам извадих камата, която както обикновенно бях закачила на жартиера си. Блокирах удара на меча с моето малко оръжие и докато мъжът се усети го бях хванала за ръката. Преметнах го и се озовах върху него, но той беше с лице към пода. После една задоволствена усмивка се плъзна на лизето ми, когато пречупих вратът му и се чу едно сладостно "Пук!". Ервин се беше справил с другите двама, и се затичахме бързо към вратата. Мисля, че нямахме нужда от думи.

Още в мига, в който двамата излязоха на улиците видяха оживял ад. Небето бе кърваво червено, облаците - обагрени в черен оттенък, в подобие на огромен слой гъста пепел. Валеше червен дъжд. Навсякъде имаше хора, които сякаш не обръщаха внимание на тези необичайни особености. Вместо това просто бяха заети...с избиването помежду си. Някаква бабка до тях започна да се смее истерично и замахна с кухненски нож в посока на Ервин, който избегна удара и я избута силно настрани. Тя го забрави веднага и тръгна да си търси нова жертва. Очите й бяха разконцентрирани, луди, празни.
- Значи е започнало. - измърмори русокосият младеж, докато превързваше рамото си. Никой не ги последва от заведението, в което бе настъпил същият хаос, който ги бе посрещнал на улицата.
Елизабет усети как нещо се опитва да се натрапи в съзнанието й с неочаквана сила и воля. Тя усети, че инстинктите й настояват да му даде достъп.

/В предишният си пост трябваше да опишеш единствено действията си, а резултатите да оставиш на мен, защото не бях дал достъп до Свободно РП. Но в случая това не е фатално, дори забързва малко нещата. Сега опиши отново действията си. Можеш да:
1. Позволиш на влиянието да те залее.
2. Да се опиташ да му се противопоставиш.
Опиши как го правиш./

Нещо започна да се човърка в главата ми и да ми нашепва, че искам да убия всеки пред мен. Но не, нямах намерение да му се поддам. Трябваше да стигна до Хавиер, да разбера дали е добре. Но главата ми сякаш щеше да експлодира, не от болка, а от натиск. Погледнах Ервин, но на лицето му не видях изписана същата борба. Хванах се за главата опитвайки се да игнорирам всичко около мен.
-Сега на къде?

- Последвай ме. - каза й той и се затича нанякъде. Елизабет веднага го последва. Ервин избираше преки пътища и забутани улички, които бяха по-малко населени и донякъде им помагаха да избягат от хаоса, обзел Делвион. На няколко пъти им се налагаше да влизат в кратки схватки с побърканите жители, но се справиха с лекота. По едно време пред очите им покривът на едно красиво бяло имение избухна в пламъци, които бързо се разпространиха на околните сгради и скоро пожарът погълна Делвион, който постепенно започваше да наподобява порта към Ада. Обаче натискът в съзнанието на Елизабет постепенно заглъхна и главоболието стихна. Ервин също изглежда се бе справил, за разлика от всички други наоколо. Те продължиха да тичат още известно време, докато не се озоваха пред градските стени.
- Стигнахме. Хавиер е там. - каза Ервин и й посочи нагоре към градските стени.
Хавиер стоеше на покрива на една от стражевите кули и гледаше извън града и към необятното кърваво небе. Някъде пред него се задаваше маса от черна енергиям, стигаща от хоризонт до хоризонт, като огромно черно цунами.
Елизабет се обърна за миг да каже нещо на Ервин или да му благодари, когато видя как една стрела се забива в гърлото му. Очите на русокосият младеж се разшириха, дясната му длан инстинктивно се вдигна към шията му, но не стигна до там. Тялото му падна безжизнено на паважа и Елизабет вече знаеше, че няма как да му помогне.

/Опиши действията си(свободно рп), но остави все пак краят на мен./

Ужасът беше навсякъде, както и в мен. Дори не успях да благодаря на Ервин преди да го видя паднал на земята, с безжизнено тяло. Аз го доведох до тук и от части бях виновна за съдбата му. Но нямаше какво да направя.
-Съжалявам.. - промълвих едвам и се затичах към кулата, където беше Хавиер. Изкачих се възможно най-бързо. Нямах време за губене, а и исках да стигна по-скоро. Когато стигнах до края се загледах в черната маса която идваше от всякъде.
-К... какво е това... - казах с треперещ глас, когато Хав се обърна към мен и ме зяпна.

- Какво правиш тук? - попита я той изненадано, после лицето му пребледня. - Трябва да се махаш с тук. Лордът и аз ще се справим с това. Трябва да запазим поне част от света, поне по неговите думи. Може и да е луд, но му вярвам.
По лицето й, той разбра, че Елизабет няма намерение да си тръгне без него, което едновременно го зарадва и ядоса. Упорито момиче. Може би затова я обичаше. По дяволите, наистина я обичаше, просто не го бе осъзнавал. Или го беше страх да й каже. Или...
"Спри да мислиш сапунки, партньоре. Тръгвай с нея, аз ще се погрижа за останалото."
В същият миг, Хав усети как съзнанието му олеква. В следващият миг осъзна, че Лордът го е напуснал. Долу под тях тялото на Ервин се надигна бавно и с олюляване, погледна към тях, повдигна дясната си ръка с палеца нагоре в знак на одобрение и тръгна към главната порта. Точно към тъмната вълна пред тях.
- Да се махаме от тук. - прошепна Хав и хвана ръката на Елизабет.

/Опиши последният си пост по твой вкус./

Да си тръгна? Как пък не... Хав явно усъзна, че това няма да го бъде и проведе кратък разговор с нещото в себе си. Гледах втрещено към чернилката в небето. Усетих как Хавиер ме дърпа за ръката и по инерция хукнах след него надолу по стълбите. На излизане се изненадах още повече като видях Ервин да се изправя и да се усмихва налудничево към нас. Не ми пукаше. Сега бях с Хавиер и дори да не ми беше писано да уживея, поне щях да съм с него.
Не знаех на къде тичаме, май просто на където ни падне. Но бяхме заедно...

» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците