Залите на процъфтяващата вяра

4. Риз

Стъпките ми издаваха тих, почти недоловим звук по каменните плочки на коридора. Тези на Максиум кънтяха, тежките му метални ботуши издаваха силно, но и някак си успокояващо стържене. Инак цареше пълна тишина. От време на време срещахме други поклонници, които се обучаваха в тези помещения. Видях мъже и жени, момчета и момичета, старци...хора от всякаква възраст. Щом вярата бе силна, телесната обвивка бе от второстепенно значение. Всички, които срещнахме, спираха работата си и зяпваха към моя спътник. Някои се кланяха, други редяха молитви и се опитваха да изглеждат колкото се може по-праведни и набожни. Трети ме гледаха с интерес...дори завист. Не ги разбирах. Защо засилваха усилията си в присъствието на Максиум. Нима се страхуваха, че той щеше да види колебание във вярата им? Това бе неразумно и глупаво от тяхна страна. Мъжът до мен със сигурност щеше да долови сянката в някой, колкото и умело да я прикриваше. А и да не забравяме - Анил'Те бдеше над Катедралата, над Утопия...над цял Шелтър. Нямаше тайни от него.
Двамата с Максиум ходехме в мълчание, рамо до рамо. Не знаех дали е учтиво да ходя редом с него, може би трябваше да го следвам на почтено разстояние? Но знаех, че всички са равни пред Анил'Те, а и чувствах силни симпатии към този човек, който бе тествал вярата ми по такъв начин. Бях си изградил силно уважение към него и го показвах по този начин.
Вървяхме около пет минути, минавайки по различни коридори и през малки параклиси, пълни с учащи се. Чудех се...къде ли ме водеше?
Не след дълго спряме пред една дървена врата със деликатна резбра, изобразяваща ангели. Изумих се на дърводелеца, който я бе създал. Видимо бе имал дарба, сигурно бе сънувал картините, които бе въвел в творението си. Знаех, че отвъд нея най-вероятно ще започне обучението ми, или по-скоро настаняването ми тук, в Катедралата. Изпитах силно вълнение. Най-сетне започвах светлото си приключение.

Двамата прекрачиха свещения праг. Обстановката бе невероятна Риз чустваше как душата му се пречиства въпреки че нямаше на къде повече. Имаше усещането че всеки момент ще докосне ръката на Анил'Те. Максиум престъпи и каза няколко думи на един от хората в залата. Той беше с бяла роба с няколко златни кръста по нея. След като явно приключиха разговора си паладинът който бе довел Риз тук и каза.
-Е момче това е което искаше този човек ще те обучава. /Въпреки каската си той се усмихваше искрена усмивка бе огряла на лицето му. Поне така Клауд почуства до като паладинът си отиваше към Ризраел се проближи мъжът и каза.
-Здравей момче добре дошъл в свещената арка на Анил'Те аз съм твоят учител Зигфрид Келъс. /Думите му звучаха величествени и отекваха в стените на залата.
-Максиум Хейган ми каза че си чист и достоен за това нямада имаш приемно изпитание. /Келъс млъкна и зачака да чуе какво ще каже момчето.

5. Риз

- Привет, духовни водачо. - наведох аз глава. - Името ми е Ризраел Клауд. Оставям се във ваши ръце. Желая да служа най-пълно на Светлината, затова ви моля от цялото си сърце...
Вдигнах главата си и го погледнах в очите. После продължих с ясен глас:
- ...направете ме силен. Насочете ме в пътеките на вярата и волята. Желая единствено да служа.
Едно гласче в главата започна да ми шепне "...и да избягаш....да избягаш..." Не исках да си спомням миналото и все пак част от мен го направи. Дали огледалният ми образ все пак бе оцелял?
- Готов съм да започна още сега. - допълних уверено, но и смирено. Знаех, че трябва да съм търпелив и внимателен в ученията си.

Зигфрид се приближи към Ризраел Клауд и каза
-Разбирам те и аз бях почти същия изпълнен с желание да служа на светлината. /Усмихна се Келъс усмивката бе нежна и лека, но достатъчна да покаже че той се радваше.
-Е момче ще ти покажа първото умение което искам да научиш или по точно ще ти кажа името му. /за момент майстора млъкна сякаш премисляше нещо в главата си.
-Името на умението е Засилена Вяра искам една седмица да лежиш пред алтара който се намира ей на онази стена. /и посочи близката стена до тях .
-И да се молиш без да спираш започни когато си готов. /Усмихна се Келъс.

6.

Погледнах към олтара. Той изобразяваше Анил'Те в малък размер и беше наистина красиво изработен. Детайлите и чертите на Единственият Бог сякаш оживяваха пред очите ми.
- Ще го направя, духовни водачо. - отвърнах смирено и се приближих бавно към олтара, сваляйки пътното си наметало. Оставих го настрана и коленичих на голия под. Не бях ял от сутринта и вече чувствах глад, но щях да го превъзмогна. Нямах друг избор, а и нямах друго желание. Вода бях пил от една минерална чешма в Утопия и не чувствах жажда. Зачудих се дали ще успея да издържа една седмица без да пия и ям и реших, че не е възможно човешкото тяло да бъде потдържано...Не...Беше възможно и щях да го постигна. Щях да се изхранвам чрез вярата си. Не ми трябваше нищо друго. Усетих как ме залива невероятна решителност. Наметнах волята си като плащ, сведох глава и отпуснах ръцете си до тялото си. Започнах да редя молитва на ум.
"Къпя се в Светлината Твоя, потъвам в чистотата искрена, моят въздух е вярата ми. Обричам Тебе своето тяло, обричам на Теб своята душа."
Продължих да сновя дълго, от време на време казвайки някоя сричка на глас, тихо под носа си. От време на време чувах тихи стъпки около мен, следвани от разгвори, но никой не нарушаваше концентрацията ми. Постепенно тялото ми се отпусна напълно, мускулите ми изтръпнаха и имах усещането, че се рея из облаците. Продължах да държа очите си затворени и да редя молитва след молитва. Изредих всяка една, която знаех. Започнах да ги повтарям. Започнах да измислям нови, които бяха лично мои и изразяваха моята вяра.
"Презирам всеки, които осквернява Светлината. Желая да изкореня еретик, който не признава Твоето име. Искам да избягам от тъмното си минало и да изкупя всичките си грехове."
Времето течеше невероятно бавно...или бързо, не бях сигурен. Бях загубил връзка с реалността. Не чувствах глад, жажда или умора. Изобщо не усещах тялото си. Просто потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко...Не, това не беше така. По-скоро се издигах мислено. Летях из необятното море от облаци. Постепенно усетих странна топлина, която заля тялото ми и успокои тревогите ми. Знаех,че съм направил правилноте решение, когато съм дошъл тук. Щях да успея, или да се проваля както бях направил преди години. Никога повече! Не исках това да се повтаря никога повече!
Около мен цареше пълна тишина, може би бе нощем. Колко ли дни бяха минали? А може би само часове? Минути? Думите ми започнаха да излизат от устните ми и гласът ми ме изненада. Бе ясен и чист, пропит с искреност и благ. Поне вярвах, че е такъв. Знаех, че трябва да е такъв.
- Ще преодолея всеки мрак, който стои на пътя ми. Ще изкореня всяка сянка, която се опитва да ме обладае, ще отдам живота си на Светлината и ще го отнема, когато Ти го пожелаеш. Аз съм твой слуга. Аз съм твой поклонник. Аз съм твой следовател. Аз съм твой син.
Дума след дума, сричка след сричка, изречение след изречение. Гласът ми започна да пресипва, чувствах гърлото си така сухо...Някой сякаш бе изсипал купа пясък в устата ми. Умората се опитваше да ме залее и да ме погълне. Нямаше да го позволя. Нямаше да предам вярата си. Или щях да успея, или щях да загубя живота си в молитвите си. Топлината, заобгърнала тялото ми се усили. Усмихнах се уморено и пак превключих на мълчалива молитва. Отново чувах приглушени звуци около мен...шептежи, стъпки, мърморене, стъпки, стъпки...Гробовна тишина. Благослевена тишина. Потъвах в нея. Беше толкова спокойно. Отново чувах само гласа си. Нямаше да предам вярата си. Нямаше да замлъкна. Никога. Исках Анил'Те да чуе гласът ми. Протегнах се към небесата с волята си. Исках да му покажа верността си! Исках да се съидиня със Светлината. Исках...
"Безкрайна Светлината покрива Шелтър. Клади, повдигнати до Небесният ти дом, мъченици, еретици, праведници...Всички изричат своите молитви...Светът е обединен във вярата си към теб, Анил'Те."
Това бе моята мечта, започнах да я изреждам наред с останалите молитви. Секундите се сляха в минути, минутите в часове, часовете в дни, дните в месеци, месеците в години...Годините във векове...

След време дни или часове минути или месеци Риз чу познато ходене. То се приближи към него коленичи и изказа молитвата си. Риз не помръдваше продължаваше да се моли за изкуплението си. Мъжът или жената това което познаваше прошепна.
-Четри дни. /След което се изправи и излезна от залата.


/Продължавай с молитвите си./

7. Риз

- Четири дни.
Бях потънал толкова дълбоко в молитвите си, или по-скоро в медитацията, че в началото си помислих, че ми говори Анил'Те. Ала не се стреснах, дори напротив, това ме амбицира. Даде ми свежи сили и надежда. След известно време, без да прекъсвам молитвите си, осъзнах, че това сигурно е бил духовния водач, или някой друг поклонник. Значи ми оставаха още три денонощия. Бях издържал повече от половината време, ала ми оставаше още много. А последните дни щяха да са най-трудни. Тялото ми беше отслабнало много, ала осъзнах, че духът ми се възвишава. Човек би се запитал - дали това означаваше, че умирам? Най-вероятно отговорът би бил "да". И все пак нямаше път назад сега...И дори да имаше, нямаше да поема по него. Защото той щеше да ме отведе в миналото ми...За мен имаше само един път...този пред очите ми! Този, водещ ме напред и нагоре - към Светлината, към едно ново начало! Към мечтите ми.
"Словата Ти са моята воля. Отвъд лъжа, отвъд гордост, отвъд безпощадност, аз намирам само спокойствие и мир. Смирение и справедливост, обгърнати в пламъците на Твоят светъл аватар."
Молитва след молитва, дума след дума, гладът и жаждата ме изгаряха, ала продължавах да изпитвам увереност. Нима бях луд? Не. Бях намерил своето призвание.

Дни часове или седмици минаха и някой пак се приближи към Риз и го тупна по гърба.
-Изправи се дете мое справи се. /Чу той глас и отвори очите си. Когато се обърна видя Зигфрид Келъс с усмивка на лицето си.
-От доста време несам имал такъв добър ученик виждам голямо бъдеще пред теб. Много хора ще са ти благодарни че си ги осветлил в нашето вярване и много ще те ненавиждат за това което си. Но никога не се предавай вярата която притежаваме е най-силното оръжие в този свят. Не вярващите трябва да умрат на клада. Сега можеш да идеш да хапнеш нещо и да си починеш утре може да се върнеш за още тренировки.


/Получаваш 4 атака. 3 магическа защита. 3 защита и 20 опит.

8. Риз

Спрях се и облегнах ръка на стената до мен. Чувствах се полу-мъртъв. Гърлото ми беше пресъхнало, а коремът му вече се беше уморил да ръмжи гладно. Виждах размазано, като за капак. Нямах никаква сила в крайниците си. Сякаш бях снежен човек насред жежък летен ден. Оставаха ми няколко мига живот, преди да се разпадна. Отне ми известно време да осъзная, че някой е хванал рамото ми и ми говори нещо. Повдигнах клепачи. Явно съм ги бил затворил неусетно. Разбрах, че съм седнал на пода и съм облегнал гръб на стената зад мен. И това не си го спомнях. Към мен се беше навела някакво момиче, но я виждах размазано. Подаваше ми нещо. Хванах го немощно и го приближих към устните си. Чаша. С ледено-студена, кристално-чиста вода. Отпих жадно, обаче тя бързо ми отне чашата.
- Ще се задавиш, карай постепенно. - бяха думите й, а аз посегнах отново към чашата. Тя шляпна ръката ми леко и сама я приближи към мен. Послушах съвета й. Пих бавно и отмерено. Хладът се плъзна първо по гърлото ми, после цялото ми тяло изтръпна и отново ми се зави свят. Но редом с него в мен се вляха нови сили. Вече бях изпил чашата и се чувствах достатъчно силен да се изправя без чужда помощ. Направих го.
- От целоседмична молитва ли се връщаш? - ме попита спасителката ми. Погледнах я. Вече не виждах чак толкова размазано, но имах нужда от храна и сън. И определено от баня.
- Да. - отвърнах кратко. Не можеше да се нарече красива. Беше доста висока, макар че не беше едра. Лицето й беше леко издължено, косата й - кафява, каквито бяха и очите й. Въпреки всичко имаше някакъв странен чар в нея, който бе труден за определяне, но беше налице. - Ризраел, приятно ми е. - представих се и подадох дясната си длан. Тя е хвана и на свой ред каза:
- Ремис, жрица на Анил'Те. Или по-скоро жрица в обучение. - добави тя с лека усмивка. - Ела, ще те заведа да хапнеш нещо.
Реших, че идеята е страхотна и я последвах.
Два часа по-късно вече бях дълбоко заспал на твърдото легло в килията си. Бях омел четири дневни порции, а след това посетих баните. Сега се чувствах чист не само духом. Сънят ме грабна веднага и засънувах отново кладите. Кошмари този път нямаше, макар че бях привързан на една от тях.

9. Риз

Събудих се след цяло денонощие...или две. Пак бях гладен, така че хапнах в столовата. След това се върнах в стаята си. Огледало нямах, така че се огледах в легена кристално-чиста вода, който бе донесен в килията ми. Изглеждах по-блед от обичайно и сякаш леко отслабнал, но бързо възвръщах тонуса си. Нужда от бръснене нямах. Метаболизма ми понякога работеше по странен начин, специално от гледна точка на окосмението. Не че се оплаквах.
Реших, че е крайно време да продължа обучението си. Излязох от килията и почти се сгазих с Ремис, която чистеше усилено пода с един парцал.
- Добро утро. - поздравих я и погледнах въпросително парцала. - Да ти помогна?
Тя изглеждаше изненадана, но кимна, подаде ми собствената си кърпа и отиде да вземе втора. Заех се за работа. Беше уморително и признавам си, дори досадно, но след като приключих се почувствах много по-добре. Заля ме вълна свежест и настроението ми се подобри. Амбицирах се да оползотворя деня си като науча някое умение. Дано успеех.
- Благодаря за помощта. - прекъсна мислите ми Ремис. После отбеляза. - Дълго време спа, но това е нормално. Ти си един от малкото, които са успявали да се справят с молитвата след мен.
Усмихнах се и й кимнах благодарно за комплимента, после тръгнах към стаята, в която бях срещнал духовния водач. Замислих се за Максиум...Бях осъзнал, макар и след време, че именно той ми беше съобщил, че са минали четири дни от молитвата ми. Това ми бе вдъхнало сили и воля, макар да не го бях осъзнал тогава. Трябваше да му благодаря. Но първо, да науча умението, после можеше да го потърся, ако ми останеше време.
Вече бях пред красиво резбованата врата. Влезнах тихо, за всеки случай и това се оказа добро решение. В ъгъла, пред олтара, се молеше нов поклонник. Пожелах му мислено успех и се приближих към Духовния водач.
- Добро утро, духовни водачо. - поклоних се аз леко. Той обърна вниманието си към мен и ми кимна с лека усмивка. - Бих искал да продължа обучението си, ако е такава волята на Анил'Те.

/Бих искал да науча Вейлар./

-Добро утро ученико волята на Анил'Те е с теб днес. /Усмихнато говореше Зигфрид.
-Разбрах че си помогнал на първата ти приятелка тук в катедралата. Това е нещо което толерираме мислех да те пратя да излъскаш входните порти, но след това което си извършил ще те науча на каквото пожелаеш. /думите на Келъс проникваха директно в съзнанието на Риз. Величественият глас и погледа на майстора караха момчето да се чуства сякаш говори с един от Инквизиторите на Анил'Те.
-Днес ще те науча на Вейлар. Това е умение което налага волята на Анил'те върху еретиците. Изчакай момент ако обичаш. /Каза Зигфрийд и излезна от залата. Риз бе седнал и очакваше завръщането на учителя си след около двадесет минути той се върна. С него ходеше мъж окован в вериги с мръсни дрехи разкъсани от къмшика.
-Този мъж е Еретик. /Бяха пърите му думи мъжът се дърпаше, но неможеше да направи нищо веригите бяха покрити със свещена енергия на Анил'Те.
-Искам да го убиеш с умението което сега ще ти обясня. Имаш само един шанс да го направиш тай че слушай думите ми. Умението се състои от три етапа. Етап едно правиш кръст на гърдите му с едно от тези оръжия. /Той посочи една голяма маса изпълнена с всякакъв вид оръжия.
-Етап две намушкваш го в четирте края на кръста. Етап Три когато правиш кръста задължително двете линий трябва да се съеденяват в Ключа на Кралете последното ти намушкване трябва да е там. Това разрушава част от баланса на човека и той ще кърви доста дълго време. /Зиг застана зад мъжъ и започна да откупчава веригие.
-Приготви се момче надявам се да оправдаеш вярванията ми както и на Максиум.


/Опиши опита си./

10. Риз

- Приготви се момче, надявам се да оправдаеш вярванията ми, както и тези на Максиум. - каза Духовният водач и започна да освобождава еретика. Очите ми бяха приковани в него. Мъжът изглеждаше уплашен до смърт и хвърляше погледи към масата, отрупана с хладни оръжия. Разпознах отчаянието в този поглед. Като плъх, заклещен в ъгъла. Готов на всичко за да оцелее. Виждал бях такива хора много пъти. Знаех какво ще направи мъжът, още преди и последната окова да падне. Той се затича, мина покрай мен, като ме избута грубо от пътя си и посегна към един къс меч, който беше оставен в най-близкия край на масата. Сключи дясната си длан около дръжката му и го издърпа, после се обърна и опря гръб в една от стените, насочил острието срещу мен. Аз бавно се приближих към масата и на свой ред прокарах длан през дръжките на няколко оръжия. Накрая се спрях на eдин меч, който веднага ме зареди с енергия, щом докоснах хладната му дръжка. Издърпах го от дървената повърхност на масата и прокарах пръсти през острието. На дръжката, както и на ножницата му бяха инкрустирани кръстове, такъв присъстваше и на предпазителя за дланта, която го въртеше. Не поглеждах към еретика през това време, но чувах очестения му дъх.
- Имам семейство! Нищо не съм направил! Моля ви... - започна да вика той, докато се обръщах към него.
- Нека Анил'Те те открие в последните ти мигове и дари щедрата си Светлина на семейството ти. - бяха думите ми.
- Имам три деца, няма да има кой да ги изхранва! - погледна ме той с насълзени очи. Лицето му бе изпито, мръсно и брадясало.
Направих крачка към него и той изкрещя и замахна неловко към мен с оръжието си, обаче го опусна от немощ. Явно бе недоял, изтощен и уплашен до смърт. Застнах пред него и рекох:
- Падни на колене и посрещни смъртта си смирено. Моли се Анил'Те и Светлината ще огрее душата ти преди края. В противен случай...
Той повдигна разширените си от ням ужас очи към мен.
- ...ще се пържиш вечно в Ада. Душата ти ще се лута объркано из мрака, ще се моли за прошка, ще иска да изкупи греховете си...Но ще е твърде късно.
- Моля ви... - разплака се той.
Отпуснах лявата си ръка на рамото му. Жилите и мускулите под дланта ми трепереха. Натиснах леко и той падна на колене. Разпрах мръсната му риза с меча. Той не сваляше очи от моите. Следях признаци на гняв, но виждах само празнота. Насочих острието на меча към лявата част на гръдния му кош и допрях хладното острие там, еретикът се разтрепера, после рязко се изправи и отдръпна. От върха на оръжието ми капеше кръв. Бях направил две бързи движения, едно хоризонтално и едно вертикално, опитвайки се да изрисувам кръстта на гърдите му. Стараех се центъра му да се намира в Ключа на Кралете. Той докосна гърдите си и отново повтори:
- Моля ви...
- Моли се на Светлината за избавление. - отвърнах му със спокоен и благ глас, а в същият момент направих плавно движение напред и забих плитко острието в първият от четирите краища на кръста върху гърдите му, ако раната бе по-дълбока той би издъхнал преди да довърша задачата си. Той отново изкрещя и направи крачка назад, спъна се в крака си и падна по задник.
- Моля ви! Ще заклея вярата си в Анил'Те, моля ви, ще стана един от вас!
- Твоите дела предопределят съдбата и вярата ти, не думите. - отвърнах тихо, със същият благ и успокояващ тон. Адамовата му ябълка подскочи, а по челото му закапа пот. Беше разбрал. Нямаше избавление за грешната му душа. Направих крачка към него и насочих острието на меча към втората страна на кръста. Странно, усещах как дръжката се е загряла в ръцете ми, а в съзнанието ми царяха странно спокойствие и увереност...ръката ми не трепереше, въпреки че не бях убивал никой досега, а в момента ми предстоеше именно това. Да! Това беше моето призвание, трябваше да служа на Светлината! Знаците бяха пред мен, не трябваше да предавам Зигфрид и Максиум...Не трябваше да предавам вярата си и Богът, на Когото служех! Еретикът видя нещо, изписано на лицето ми, което го изплаши допълнително, но беше твърде изтощен за да помръдне. Все пак успя да каже:
- Демон! Ти си демон! Нищо не съм ви направил!
Гневът се опита да ме залее, но чистото спокойствие на вярата ми го изблъска. Направих кратки, бързи, но точни намушквания в останалите краища на раната, очертвайки още веднъж кръста. После повдигнах меча на равнището на лицето си и казах:
- Намери мир под Светлината, или гори в пламъците на Ада.
Замахнах силно надоло, точно в центъра на Кръста, в Ключа на Кралете, в Слънчевия сплит, точно в центъра на тази изгнила душа. И двете ми длани стискаха до болка дръжката на оръжието ми. Чувах далечни шепоти в дълбините на съзнанието си. Искаха изкуплението на смъртта, което този еретик щеше да получи, ако успеех.

След движенията на Риз тялото на Херетика грейна или по точно грейна кръстът който момчето бе изписало на вече мъртвият херетик. Майстор Зиг се приближи към момчето и го потупа по рамото с думите.
-Добре се справи момче. /Той понечи да каже нещо друго, но беше грубо прекъснат в залата влетя Максиум затичал се към Зиг той коленичи пред него. Зад Максиум в отворената вече врата се виждаше че всички хора се бяха разбързали на някаде и беше настаналап пълна суматоха.
-Извинете за нахълтването. /Макс падна на колене и се прекръсти.
-Идвам от Върховния Съвет. /Зениците на Зиг се разшириха много ужасно много рядко Инквизитор влизаше при Върховния Съвет. Явно афторитета на двадесет годишната служба на този човек е повлиял и те са го извикали.
-Е не се бави за какво става дума Максиум. /Каза Майстора без да се бави думите му бяха бързи, но все тай лъхаха на вяра и преданост към Анил'Те.
-Съветниците ме изпращат да взема един новак и да отидем до Воулкбрен. Носят се слухове че банда Берсекари нападат селото от два дена и трябва да отида и да разчистя тази мръсна сгам от полудели мъже. /Зиг наведе глава замислено. След няколко минутно мислене той се обърна към Риз и каза.
-Мисля че си готов момчето ми отидете с Максиум и разчистете селото. /Максиум се изправи и прелесна усмивка грейна на лицето му той се зарадва че ще отиде точно с този новак. Макс имаше голяма вяра в бъдещето на Ризраел Клауд. Без да губи време Инквизитора извади един от двата си меча от ножицата и го подаде на момчето с думите.
-Това е Диамантът На Кей'Судал вземи го. /Момчето без да се бави остави меча който беше взел за тренировка и протегна ръката си към другия. Когато го докосна огромна даже ужасяваща сила връхлетя върху младежа. Зениците на очите му се разтвориха и той гледаше в несвяс Максиум се усмихна и каза.
-Този меч е принадлежи на самият Кей'Судал. Легендата разказва че той е избил хиляди херетици с този меч и след като годините са го повалили. Мечът му останал тук при нас на земята, а той станал самият Вестител на Анил'Те. Връчвам ти този меч за тази мисия. /След тези думи очите и лицето на Инквизитора станаха сериозни сякаш ледена маска падна върху лицето му.
-Ако избягаш с него ще те намеря и ще те набуча на кол след което ще те изгоря на клада.




/Може да напишеш още 1 пост тук след което напиши в селото на улиците опиши как е минало пътуването до там и разговорите ти с Инквизитор Максиум./

11.

Срещнах погледа на Максиум и не отместих очи. Чистото присъствие на артефакта в дясната ми длан не позволяваше на каквато и да е негативна емоция да ме залее. Но гневът ми беше близо до повърхността. Бързо го подтиснах. Нямаше смисъл да се ядосвам на последните думи на инквизитора. Той имаше пълното право да се съмнява в мен, но все пак ме беше избрал да му помогна в свещенната му мисия и аз щях да го направя с охота.
- Никога не бих предал доверието ти. - отвърнах сериозно и препасах меча на кръста си.
- Както и вярата си. - отвърна Максиум многозначително с лека усмивка. - Да тръгваме.
Кимнах, после си взех "довиждане" с духовния водач и последвах инквизитора. Из коридорите цареше организирана суматоха, но всеки правеше път на Максиум, а аз го следвах неотлъчно. Радвах се, че бяха избрали именно мен за тази мисия, наистина исках да допринеса по някакъв начин на Ордена.
- Риз! - някой спомена името ми, ала аз не се спрях. Погледнах към източника все пак - беше Ремис, която ме гледаше изумено. Очите й се спряха на меча, препасан на кръста ми и усните й се разтвориха в няма изумление. Така и не продължи думите, които бе решила да ми каже, а аз само й кимнах. Колкото и да исках да си поговоря с нея, сега имах друг приоритет. И нищо нямаше да ме спре. Максиум ходеше с плавни и широки крачки, поглъщайки разстоянието до изхода с изненадваща скорост.
- Провизиите за из път са приготвени. - рече той, докато минавахме през огромния вход(изход) на Катедралата. - Ще яздим бързо, почти без почивка, надявам се да си си отдъхнал от седмичната ти молитва. И да си се запасил със свежи сили. Няма да е лесно.
- Всичко в името на Светлината, Ваша Светлост. - отвърнах, а Максиум спря разко и аз почти се блъснах в широкия му гръб. Той се обърна и каза:
- Всичко в името на Светлината, поклоннико. Можеш да ме наричаш Максиум. Анил'Те ми е свидетел, че не търся слава и сила в йерархията на Ордена като мнозина други.
Кимнах с думите:
- Добре, Максиум.
Бях впечатлен за пореден път. Точно такава бе моята престава за порядъка и мира. Точно по стъпките на Максиум исках да мина и да се приближа към своя Бог. Мислите ми бяха прекъснати. Пред нас беше коленичил млад мъж, дълбоко потънал в молитвите си. Напомни ми за мен, преди две седмици, когато бях дошъл в Утопия. Лицето на непознатия бе смирено, но и някак...стегнато. Концентрирано. Отдадено. Усетих как в мен се влива някаква енергия. Можеше да се каже, че настръхнах...но нe съвсем. По-скоро чувството можеше да се сравни с това, което човек изпитва в хладна есенна сутрин, когато слънцето ненадейно се показва иззад мрачните облаци и одухотворява света под себе си с неподправената си светлина и топлина. Когато човек поглежда нагоре с вдигнати в изненада вежди и в същото време на устните му неусетно изгрява усмивка, в отговор на Светлината, която го огрява.
Не мога да го опиша точно, но чувството определено беше позитивно. И струеше от този мъж, който бе коленичил на същото място, на което и аз бях отдал молитвите си преди него.
- Да тръгваме. - каза Максиум, забелязал, че съм се отнесъл и аз кимнах. Докато минавахме покрай поклонника, инквизитора кимна на светлоликия мъж, който не бях забелязал до момента. Той стоеше до молещия се и видимо бе заинтригуван.
Без значение. Сега друго трябваше да тежи на мисълта ми. Нямаше да позволя на нищо да ме разсейва. Поехме по улиците и скоро стигнахме до конюшните, откъдето взехме конете и провизиите си. Моят жребец бе кротко животно, макар да не бе скопец. Попитах коняра за името му, ала кльощавият човечец просто сви рамене.
- Изкупление. - потупах красивото животно по врата. - Това ще е твоето име.
Максиум ме погледна озадачено, но кимна. Двамата се качихме на конете си и се опътихме към стените на Утопия.

Зигфрид изслуша внимателно това което Риз му разказа. Той разлистваше една книга на един велик инквизитор който бе оставил предсказания. Които в момента се случваха Риз бе втория поклоник който бе загубил Инквизитор. В стаята влеза момче очите му празни сякаш бе жив труп носеше почти същия меч какъвто Риз имаше. Той се поклони на духовния водач и понечи да излезе от залата.
-Кер спри за момент имам нещо за теб. /Каза Зиг и Кер се приближи поклони се и каза.
-Служа и живея за Анил'Те. / Великия водач се изправи. Започна да разказва на Кер какво се беше случило на Ризраел. Той разшири очи като водача му каза че и Риз е загубил добър приятел инквизитор. Кер прекъсна духовния водач след като чу тези думи.
-Предполагам че знам какво е станало по нататък аз го преживях същото. Моля ви неме карайте да си го спомням. Ризраел /Момчето се обърна към поклоника и продължи да говори.
-Искам да си платят искам да ги убия да лежат в локви кръв както Хесом лежа трябва да горят на кладите . В ИМЕТО НА АНИЛ'ТЕ ПОМОГНИ МИ ДА ГИ УБИЯЯЯЯЯЯЯ . /Момчето се развика. Зиг стисна Кер за рамото за да го накара да спре. Риз видя как очите на момчето оживяват явно самото желание за отмъщение на това момче бе огромно. Както и на риз Зигфрид ги спогледа и каза.
-Имам нещо за вас господа. Десетина двадесет еретика се отеглят наближават към Утопия. След като се слеят с хората из града няма как да ги намерим. Мисията ви да ги намерите и оничтожите Ридемов лес някаде из горите намерете ги и ги оничтожете изчистете телата им от мрака. /Каза Зигфрид и се върна на бюрото потънал в книгата си.

15.

"Обсада. Цитаделата на здравия разум."

Отместих поглед от Духовният водач към момчето на име Кер. В очите му виждах как гори налудничев пожар, чиито огнени колони се издигаха до небесата и преливаха отвъд, отвъд дори границите на разумното. На това ли бях обречен?
Не. Нямаше да се върне към това, от което бягах. Като погледнах назад към последните няколко години се почувствах се точно като псе, което тича в кръг, гонейки опашката си. И това нямаше да позволя. Максиум умря защото беше предател. Ако не го бяха убили съучастниците му, щях да се опитам сам да се погрижа за него, след време. Но пък беше загинал, опитвайки се да ме защити. Това донякъде озаряваше душата и я къпеше в Светлината. Искрено се надявах да е намерил своето място насред Небесните Архонти. Щях да отмъстя за него, без значение що за човек бе бил.
- Да вървим, Кер. - казах безчувствено и хвърлих нов поглед към Зигфрид, който бе потънал в работата си сякаш нищо не се беше случило. Това незнайно защо отново разпъна обсадните машини пред крепостта, зад която се криеха здравият разум, логиката и вярата. Нещо лежеше оковано там в главата ми, дърпаше и се и се опитваше да излезе на свобода, да разкъса веригите, които го приковаваха към физическото му тяло. Страхувах се да го пусна на свобода, знаех какво причинява.
Кер кимна бавно, проследи погледа ми, после двамата излязохме от стаята.
- Към Ридемов лес, значи? - попита Кер, лицето му се беше изкривило в почти демонична усмивка, едва прикрита зад маската на вярата.
- Да, имам план...Нека ти кажа. - започнах спокойно да излагам идеите си. Щеше да ни отнеме малко време, но знаех, че в небезизвестният лес имаше ловна хижа. Едва ли щяха да откажат малко дървен материал на двама поклонници на Анил'Те, дори да си го пазеха за зимата. Пречистващите клади, все пак, бяха нещо къде-къде по-важно от топлия комфорт на запалената камина в студената зимна нощ. Усмивката на Кер стана по-широка. Така да бъде. Мечтът на бедрото му привлече погледа ми. Какво беше това? Нима Орденът по някакъв начин "дупеше" артефакти? Притисних се. Имаше нещо гнило, пълзящо в дебрите на Утопия. Аз нямаше да му позволя да ме поквари.
Веригите в съзнанието ми изтракаха. Настръхнах.
По едно време осъзнах, че вече сме преполвили пътя до градските стени. Толкова бях потънал в мислите си, че времето течеше с различно темпо. "Перфектно." - помислих си. Нямах търпение да се заловя с работа.

Риз 19.

Утопия беше такава каквато я оставихме. Бели перфектни стени, подредени симетрични сгради и живописни паркове. Фонтани и минерални чешми. Усмихнати и добронамерени хора. Издигащи се пушеци от площада пред Катедралата. Справедливост и праведност. Изкупление изпръхтя изморено под мен и аз го погалих по гривата. Конят заслужаваше почивка, последният ден бяхаме яздили без да спираме. Кер все още не се беше възстановил напълно, както от шока, така и от кръвозагубата, но се стараеше усилено да не го показва. Докато навлизахме в конюшните на Катедралата на Светлината събирахме немалко любопитни погледи. Конярчето обеща да се погрижи добре за Изкупление. Не че конят беше мой, но се бях привързал към него.
Двадесет минути по-късно почуках на вратата към кабинета на духовният водач и след като получихме позволение, двамата с Кер влезохме. Зифрид стоеше прав и ни очакваше. Погледът му спря на ръката на спътникът ми...или по-скоро липсата й. Не зададе неизбежния въпрос. Така или иначе щяхме да му разкажем всичко подробно. Заех да се говоря, без да пропускам подробности. Не споменах за Веалин, беше безсмислено. Може просто да се бях припознал.

-Хмм . /беше първиат звук който издаде предводителя.
-Това сигорно ще да е Олгир. /Замълча за секунда сякаш се двуумеше дали да каже следващите си думи, но най накрая ги изрече.
-Звярът на Демгейт. /последва още мълчание придружено с клопане на пръстите му върху бюрото.
-Това означава само едно. Явно те се готвят за война Демгейт са еретическа група състояща се от стотина война Олгир е предводителят им. Но това не трябва да те касае. /той се усмихна и каза.
-Влез. /През вратата влезна мъж който Ризраел познаваше. Беше първият му приятел. Риз стисна меча си бе готов да го убие все пак той бе ерес. Но предводителя го спря.
-Той е пречистен. /Максиум свали леката копринена бяла риза от гърба си цялото му тяло бе покрито в белези. Белези от изгоряла плът нима той се бе пречистил ?? Максиум започна да разказва на Риз какво се бе случило както и с приятеля на Кер. Който беше в болничното отделение Кер се затича на там без да слуша никой.
-Кей'Съдалскя Диамант е твой момче пази го, а аз ще се издигна отново в редиците на светлината. Никога това няма да се повтори. /Бяха последните думи на Максиум преди да излезе от стаята.

-Аурора е едно много рядко умение момчето ми. /Бяха първите думи на предводителя.
-То изисква повече душевна и психическа енергия от колкото физическа. Сега ще ти покажа как се получава лично върху теб. /Майсторът се изправи изгледа Риз спокойно и номрално както винаги.
-Риз ти не заслужаваш да ходиш в светлината. /Злобна усмивка изгря на лицето му.
-Ти си пълна утрепка която трябва да умре в калта. След което лично ще те изгоря на кладата. /Риз се разтерпери в очите му майсторът бе наедрял няколко кратно, а душата му се прегъваше в болка и отчаяние. Духовният предводител се отдръпна и се усмихна.
-Това е Аурора момче сега го приложи върху мен.

/Опиши какво искаш да постигнеш и твоят начин за правене на Аурора./

Ризраел 21.

Поех си рязко дъх и паднах на едно коляно. Обля ме студена пот. Повдигнах дясната си длан и изместих кичурите, паднали пред очите ми. Пред очите ми се гонеха безброй шарени точици. Значи това беше силата на Аурора? Чувствах се напълно обезкуражен, обезверен и изпълнен с вина. Но докато стоях коленичил така на пода, постепенно започвах да възвръщам душевната си сила. Тръснах глава да проясня мислите си и бавно се изправих. Слепоочията ми пулсираха с тъпа болка. Можеше да съм благодарен, че духовният водач не бе използвал цялата си сила и не беше продължил умението си. Не бях сигурен дали съм схванал основите, но...щях да пробвам. Но как да го направя? Поклонниците на Анил’Те използваха фрагменти от присъствието на Единствения, присъствие, което струеше от вярата ни и чистотата на душата ни. За разлика от еретическите кумири и символи, които използваха вещерство и некромантия, изтощавайки първична енергия от недрата на Шелтър, изтощавайки собственият си дом, погубвайки бъдещето ни, ние използвахме Светлината и човешката добрина за уменията си. Създавахме чудеса, ако бяхме достойни, а не творяхме магии.
Притворих очи и се опитах да се изпълня с тази енергия. Тук, в центъра на Утопия, в Орденът на Светлината, аурата на Анил’Те струеше най-силно и най-откроимо. Винаги я бях усещал. Не като нещо материално и физическо, а просто като топлина и светлина, като позитивно настроение, хармония и спокойствие. Потънах в това усещане и се опитах да го катализирам в тялото и съзнанието си. Но не почувствах някаква осезаема разлика. Отворих очи и погледнах към Зигфрид, който ме чакаше търпеливо.
- Вътре в душата си, вие сте еретик. – казах ледено, но не съвсем убедено. – Заслужавате смърт, а душавата ви не ще види Светлина, дори отвъд физическия ви живот.
Млъкнах. Не се чувствах уверен в думите си. Изчаках да видя дали има ефект от опита ми.

Зигфрид не помръдна от мястото си. Но нещо сякаш за миг се промени в него. Този миг одмина, а духовния водач се усмихна.
-Добре много добре за първи опит момче стигна по далеч от дузина които са опитвали по няколко пъти. Трябва ти повече увереност в думите. Повече душевна сила и вяра.

/Опиши нов опит./

Риз 22.

"Така е." - помислих си и кимнах на духовният ми водач. Сякаш за миг щях да успея, което ме изненада приятно, но не ме накара да се възгордея. Концентрирах се отново и отворих душата си за влиянието на моя Бог. Притворих за миг очи. Видях с вътрешното си зрение огряна от слънчевите лъчи поляна, свежа и росна трева, танцуваща под ласките на вятъра. Синьо небе, по което бавно се носеха бели облаци. Поех си дъх. Усетих уханието на билки и цветя. В далечината небето обаче бе потъмняло и сякаш безброй черни облаци бяха на път да погълнат Шелтър. Отворих разко очи. Какво в името на Анил'Те беше това?! Не исках да се връщам там, не и сега. Не и когато се опитвах да запазя самообладание и да науча това полезно умение. Погледнах към Зигфрид.
- Какви са тези свитъци и пророчества, които засягат мен и Кер? Защо нямаме правото да знаем всичко? Защо не ме предупредихте? Защо когато влеза в Утопия понякога усещам тъмното присъствие на ереса? Защо стоите тук бездеен и оставяте тези еретици да вилнеят? Слухове се носят, че Орденът е само една измислица, пълна с хора с алчни за злато сърца! Вие желаете власт, влияние и мръсно злато! Кладите са вашето начало, както адските пламъци са родителите на нисшите демони. Кладите ще бъдат и вашият край.
Не бях на себе си. Част от нещата, които изричах наистина ми бяха на мисъл, а другите - по-тежките, ги изричах докато се опитвах да затисна съзнанието на духовният водач пред себе си с вярата си. Имах чувството, че няма да успея, но не исках да се предавам. Не исках да остана слаб.