Залите на процъфтяващата вяра

-Древни свитъци които само най-вишите могат да разгледат. Защото ще се опитате да промените това което трябва да се случи и най-вероятно ще погинете. Немога забранено ми е. Орденът е ./Тук Зиг се разколеба и падна на едно коляно. Наведе главата си помрачен. Риз спря влиянието на Аурората върху предводителя.
-Добре се справи найстина ме помрачи. /Каза Духовният водач.


/Получаваш умението "Аурора" и съответните статове към нея добави си ги по твой избор./

Риз 23.

- Благодаря, духовни водачо. – наведох глава аз в знак на благодарност и уважение. – За отговорите на глупавите ми въпроси, за търпението ви и умението, което ми предадохте. Ще го използвам в името на Светлината.
Изведнъж усетих неистова нужда да си почина. Все пак не бях отдъхвал от мисията си насам както трябва. Зигфрид забеляза това и ме препоръча да се наспя добре. Благодарих му отново и излязох от стаята. Очите ми се притваряха, а стъпките ми автоматично ме заведоха в спалните помещения на поклонниците. Спрях пред стаята си с длан на бравата. Чувствах се нечистоплътен, май трябваше да се отбия до басейните преди това. Завлекох се до тях. По това време на деня – беше сутрин, а слънцето бе изгряло едва на скоро, двамата с Кер бяхме пристигнали призори, нямаше много хора. Съблекох робите си и бавно навлезох в горещата вода. Над водата се издигаше пара, която даряваше известна усамотеност. В другият край на басейна виждах само мъгливите очертаяния на още двама поклонници, дошли за сутрешна баня. Говореха си нещо на тих тон. Седнах на едно от стъпалата, опънах краката си и притворих очи. Усещах как умората се изчежда от мен и заспах почти веднага. Събудих се от тих женски смях, идващ от съседният басейн, разделен от мъжкия с една-единствена стена, която не стигаше дори до високия таван.
- И какво? – попита на сравнително висок един млад женски глас. – Искаш да кажеш, че така си научила умението?
- По-тихо. – засмя се отново момичето, което бе смутило сънят ми, и добре, че го беше направило. Не знам колко време щях да кисна тук. Най-вероятно до следобедните почивки, когато басейна щеше да се напълни.
Познавах този глас. Клеър.
- Както ти казах, просто не виждах друг начин. – каза тя с доста смутен глас.
„Какво си мислиш, Клеър?” – помислих си ядосано. Подозренита веднага се зародиха в мен, като отрова, пълзяща из вените ми. Как беше научила тя умението си? Нима бе използвала плътта си за тази цел? Излязох от басейна, увих се в един от халатите и се тръгнах към стаята си със сгънатите си роби в ръце. Не исках да подслушвам, а и сънят все още ме зовеше. Вместо това ме заляха кошмари. В скоро време те доминираха спокойствието ми и го изпъллваха с хаос.

Риз 24.

Следващият ден прекарах в почивка – сън, храна и молитви. Опитвах се да стабилизирам духа си и да катализирам вярата си, а привечер излязох на двора и потренирах с тренировъчен меч, докато не усетих приятна умора в мускулите си. После посетих горещият басейн и се върнах в стаята си. Заспах трудно, изпълнен с опасения. Не бях спал спокойно не помня от колко време. Призори ме събуди самотната серенада на славей, кацнал на амбразурата на малкото прозорче в стаята ми. За разлика от повечето манастири, килиите на поклонниците на Ордена имаха прозорци. На никой не му беше забранена светлината на Анил’Те. Изправих се в седнало положение на твърдото си легло. Челюстите ми изпукаха от дълбоката прозявка. Станах и наплисках лицето си със хладна бистра вода от умивалника, веднага се почувствах освежен. След цял ден почивка бях готов да продължа обучението си. Коленичих пред леглото си и старателно изрекох с тих глас сутрешните си молитви. През мускулите ми премина топла вълна, усетих как цялото ми тяло се зарежда с пречистена енергия. Изправих се и се отправих към духовният водач.
Коридорите бяха по-пусти от обичайно, а всепоглъщащата тишина бе нарушавана единствено от тихите стъпки на поклонниците и сутрешните им молитви. В далечината, от площада, се чуха възторжени гласове. Кладите бяха зачестили тези дни. Почуках на вратата на залата и след това влезох. Кер беше коленичил пред светилището, неголемият олтар на Анил’Те, и шепнеше сутрешните си молитви. Усмихнах се леко, но реших да не го смущавам. Дали щях да засеча и Максиум из Залите на процъфтяващата вяра скоро?
Зигфрид, който стоеше зад бюрото си, погледна към мен и ми кимна.
- Добро утро, Ризраел.
Поклоних се.
- Добро утро, духовни водачо. Тук съм за да продължа обучението си.

/Бих искал да науча Пречистваща светлина./

Вишят предводител кимна одобрително на Риз. Протегна двете си ръце със сгънати пръсти на пред и каза.
-Погледни Риз. /Ризраел се надвеси над двете му затворени шепи. След като Зиг разтвори шепите си Ризраел ослепя за няколко секунди.
През това вереме обаче почуства топлината на Анил'те. След като се съвзе Зигфрид го погледна и се усмихна.
-Сега да ти обясня как става трябва да съсредоточиш цялата си енергия и вяра в двете си длани. След като мислиш че си готов
разтваряш дланите си. Това може да го направиш и с отворени длани ако си в битка няма как да накараш противникът ти да погледне в тях.
-Е мисля че казах достатъчно пробвай сега момче.


/Опиши Опита Си./

Риз 25.

- Заемам се. – рекох, но не бях толкова сигурен, че ще успея. Бях видал ефекта от умението и неговата физическа форма – чисто и ярко сияние, но не знаех как да го сътворя. Затворих шепите си, сякаш криех нещо съкровенно и привторих очи. Вече знаех как да почувствам влиянието на Единствения, как да усетя присъствието и топлината му. Знаех, че Единствения закриля всяко едно от децата си и наказва тези, които са родени в мрака и са привърженици на Злото. Опитах се да докосна със съзнанието си светлината му, да се изпълня с нея. Отправих въпросната топлина и присъствие, което изпитвах към шепите си. Отворих очи и погледнах Зигфрид, после бавно разтворих длани, без да измествам погледа си към тях.
- С какво би ми послужило това умение, духовни водачо? – попитах учтиво, изпълнен с праведно любопитство. Не виждах промяна в светлината в залата, а когато Зигфрид ми демонстрираше, за миг всичко бе станало ярко.

-Това умение заслепява противникът ти както и премахва всякаква магия от него или върху него. Както знаем някой от маговете използват магий които да подсилят ересите тези мръсни същества. Някой от тях дори връщат мъртвите. Това умение ще премахне всичко както и ще ги заслепи за няколко мига през които можеш да ги атакуваш. Но не мисля че толкова се интересуваш от него а ? /Каза духовният предводител Зигфрид.
-Все пак ако искаш да го научиш оптай пак ако ли не напусни залата имам по важни работи от колкото да си играя с разочерованята на Анил'Те.

26. Риз


Загубих опора и се свлекох на колене. Забих очи в пода, думите на Зигфрид ме засегнаха толкова дълбоко. Сякаш се забиха в сърцето ми и го пропиха с отрова.
- А-аз... – промълвих, но сякаш някой бе оковал словата ми. Не можех да изразя мислите си. Не можах да обясня, че просто съм искал да разбера какво мога да постигна с умението, но вече дори бях забравил свойствата му, които Зигфрид ми обясни преди миг. Видях как той се отдалечава от мен, все едно бях заразно зло, същество недостойно дори за клада. Не почувствах гняв, само...разочарование от себе си. Бях се провалил не само в обучението си, но и в главната си цел. Не бях успял да избягам от миналото си...да се освободя от мрака, който ме бе жигосал като свой. Клепачите ми натежаха, а тялото ми не поиска да изпълни командите на съзнанието ми – да се изправи и да излезе засрамено от залите, от катедралата, от Орденът. Цял хор демони скандираха в главата ми своят победоносен химн. Анил’Те ме беше изоставил. Видях как подът се надигна и се стовари върху лицето ми. Заля ме приливна вълна от хлад и мрак.

Отново се намирах на поляната от сънищата си. Сигурен бях, че не е реална, беше твърде красива...твърде приказна за да е истина. Росната трева стигаше до кръстта ми и танцуваше под повелята на вятъра. Черните купести облаци, поглъщащи всяко парче светлина в далечината вече бяха пред мен, движеха се с неестествена скорост, а червени светкавици пулсираха в пукнатините между тях в гротескно подобие на вени, пълни с отровна кръв. Не можех да се движа, а дори да можех...защо да го правя? Забих поглед в прииждащото зло и усетих как изтощена усмивка покрива устните ми. Формите на облаците постоянно се изменяха и аз виждах в тях фрагменти от миналото си, от настоящето си и може би от бъдещето си. Или най-вероятно разумът ми най-сетне ме беше напуснал. Първата мълния се спусна от мрачният небосвод, порази ме и погълна частица от душата ми. Последваха я други, като лешояди, пируващи над останките от велика битка. Разтворих челюсти и изкрещях, ала писъкът ми заглъхна в грохота на бурята.

Мразех тези, що ме бяха създали. Мразех тези, които ме наричаха свой син, брат или приятел. Мразех Шелтър. Мразех себе си. Но така и не бях отнел живота си. Беше някак си твърде...жалко. Вместо това просто реших да предизвикам съдбата си да го изтръгне от мен. Странна работа е това човек да вярва в съдбата си, като в същото време отрича всичко останало.
Спомнях си скапаната колиба, в която израстнах. Или май беше имение? Имаше ли изобщо някакво значение?
Знаех, че домът ми имаше много стаи, почти всички от които празни. Като гробници мрачни, почиствани всекидневно от слуги подмазни. Прахът бе главният им враг, перелина от прашинки, безбройният враг на имението...бараката? Да, колибата.
Странно ми беше, че съм роден в колиба с толкова много стаи, всичките те пълни с прах и слуги, без друга жива душа наоколо.
Нямах ли родители? Та нали ги мразех...Не, все още не ги познавах. Бях ли ги познавал някога?
Бях израстнал насред този вечен прах и сред уханието на древност. Спалнята ми беше в средата на огромна библиотека и всяка нощ безкрайните томове сякаш надвисваха над мен и шепнеха историите си, изписани с различни шрифтове под дебелите им кожени корици. Обожавах това...обичах ли въобще нещо?
Така премина детството ми...
Беше едно доста скучно детство. А и никой не се беше заел да ме възпитава, освен томовете. А те бяха противоречиви учители. Едните ми разказваха за историята на Шелтър, а други се подиграваха с нея, трети обясняваха кое цвете къде расте, а четвърти как да призовеш демон. Последните от изброените(а това бе само една малка частица от всичките жанрове) ми бяха най-интересни, все пак картинките бяха най-внушителни.

Годините минаваха, растях, а слугите остаряваха. Жителите на колибата намаляваха. Опитах се да призова демон, като пожертвах една от по-младите жени. Опитът ми „фейлна”, а мен ме наказаха. Беше...болезнено. Жигосаха странен знак на рамото ми – разтворена длан с дълги, остри и криви нокти.
- Това ще разкрива истинската ти личност, пред тези, които се заблудят от вида ти, изчадие. – обясни ми последната оцеляла старица. Странно колко бързо бяха се споминали останалите. Всеки ден по една, покосени от болест, която ги задуваше, разяждаше и поглъщаше, оставяйки зад себе си съсухрени трупове. Процесът бе придружен от неистова болка, бях стигнал до този извод, тъй като колибата...замъкът...кънтеше от писъци почти непрекъснато. Гледах как някои се опитваха да напуснат, но сякаш не виждаха изходът. Опитах се да им го покажа, но те не ме чуваха, нито виждаха, че им го соча.

- Нещо се е вселило в теб момче. Демон или...по-лошо. – обясни ми младият мъж, който притежаваше горда осанка. Черите му бяха скрити от светлина. – Мога да ти помогна. Мога да те насоча, да те освободя от оковите на мрака.
- Моля ви.
- Но няма да го направя. – допълни той, а зад гласът му прозираше мъката му.
- Но...защо? Защо не мога да спра...
- Вината не се таи в теб. Моята сила може и да е достатъчна, но дори да изгоня това нещо от теб, то е пуснало корените си твърде дълбоко. Ще се завърне, освен ако сам ти не го пребориш.
- Кажете ми как, моля ви. – бях отчаян. Намирах се в едно от малкото си състояния, в които можех да мисля трезво. Обикновено се „събуждах” насред камара разложени(а често съсухрени) трупове или на улиците на призрачен град.
- Потърси отговора в себе си, момче. Следвай малкото светлина, която все още е останала в теб. Намери мястото си в този свят. Открий Ордена на Светлината и стани част от него.
Мъжът се обърна и бавно започна да се отдалечава.
- Не...изчакайте! – извиках след него.
Той се обърна и за миг сякаш зърнах лицето му, но колкото и да се опитвах да си го спомня по-късно, така и не успях.
- Орденът също има нужда от теб, хлапе. Не се страхувай да откриеш Светлината.

Изкрещях и рязко отворих очи. Червените мълнии ме изгаряхя с леден плам, а плътта ми къкреше, докато очите ми отдавна бяха изкипели.
- Не! – извиках, а гласът ми се понесе с неочаквана сила. Земята под краката ми се разтресе и за миг грохотът над мен замлъкна и премина в предупредително ръмжене.
Олюлях се, но се задържах на крака.
- Няма да го позволя отново! – извиках. – Не и този път! Избрах пътя си! Махни се! ИЗЧЕЗНИ ОТ ПОГЛЕДА МИ!
Нещо забушува в гърдите ми и по тялото ми потече мека топлина. Отново виждах. Чувствах се...силен. Черните облаци над мен потрепераха и започнаха бавно да се отдръпват. Забих гневен поглед в тях. Знаех дълбоко в себе си, че това не беше краят.
Зад тях небето бе красиво и светло, девствено, а слънцето даряваше света под себе си с благословената си светлина. Поляната засия. Протегнах длан към олицетворението на Анил'Те, слънцето, с разтворени пръсти и бавно започнах да ги свивам в юмрук.

Бавно се надигнах от пода. Все още се намирах в Катедралата на Ордена...Нима това беше...просто...сън?! Някъде по трасето бях забравил този факт. А и всичко ми изглеждаше така реално...и болезнено. Дясната ми длан пулсираше и аз разтворих пръсти.

Зигфрид се обърна от рязкия вик на Риз и понечи да се затича и да му помогне. Но той вече се изправяше ръката му светеше като слънцето. След като разтвори дланта си цялата зала бе огрята от Пречистващият Плам. Зиг притвори очи и ги закри с ръката си можеше дори и да ослепее въпреки че Анил'Те едва ли щеше да го позволи. След като светлината се изпари духовният предводител свали ръката от очите си погледна Риз и каза.
-Аз .... мислех че съм збъркал преди малко ме разочерова много хлапе. Сега ... сега пак вярвам че ти ще си този който иде с пророчествата./Той се усмихна и продължи.
-Благодаря ти (той се поклони пред Риз).
-Получаваш умението можеш да си отпочинеш.



/Получаваш Пречистващ Плам и съответните 10 стата към него + 1 Слава. Докато опражняваше умението си целия коридор блесна в светлина. Няколко мига по-късно клюката се разнесе из цялата катедрала и някой с насмешлив тон те споменаваха като светещиат човек./

30. Риз

„Пусти и сиви. Добре издялани и изгладени, лъскави, праволинейни, квадратни камъни, наредени един до друг с идея за симетричност. Перфектни. Празни и самотни.”
Не знам защо улиците ми навяваха подобни определения. Може би се дължеше на залеза. На фактът, че слънцето напускаше хоризонта и отстъпваше място на луната – едно единствено небесно тяло, било някога неделима част от Шелтър преди хиляди, не десетки хиляди векове. Тогава Светлината царяла над просторните континенти и необятните океани. Злото, което се зародило и накърнило тази хармония, било причинено от човешките сърца. Срещу безбройните пълчища, из чиито редици крачели същества на мрака редом с човеци, се изправил Последният съюз на Светлината, водени от аватара на Анил’Те. Сблъсъка разкъсал Шелтър в пъти по-силно от предишния Катаклизъм(като въобще не омаловажавам бедствието от преди пет години) и буквално една немалка част(приблизително 1/4 ) от Шелтър полетяла в космоса. Същото това „парче”, чиято магическа красота продължаваме да боготворим и до ден днешен, е било спасителният контейнер на победеното зло, прокудено от обителта на Светлината. И до ден днешен, неизкорененият мрак напълно продължава да живее там и следи с нетърпение набъбващата поквара под себе си от обсипаното със звезди небе. Чака подходящият момент. Говори се, че ако бъдеш облъчван от лунна светлина в продължение на няколко дни, сърцето ти ще се промени, душата ти ще бъде подложена на обсада от злото.
С подобни мисли навлезох в Катедралата на Светлината, мигове преди вечерта да покори Утопи. Имах нужда от сън, а утре трябваше да ставам рано. След това щях да почистя коридора пред килията ми(както и да лъсна пода в малката си стаичка), да отида в кухнята за няколко часа(и да помия съдове), а сетне щях да релаксирам в горещия басейн.
Ала сега се чувствах преизпълнен с енергия, а думите на странният мъж в хана все още ме преследваха и подронваха основите на концентрацията ми. Исках да уча. Надявах се само Зигфрид да не спи. Все още беше рано, макар и вънка да нямаше жива душа.
Не след дълго почуках на резбованата врата, надявайки се да чуя благия глас на Духовният водач.

Четящ книгата си за създаването и разрушението на Шелтър Зигфрийд се бе замислил върху няколко въпроса. Защо старите богове бяха дали сили на прост смъртен? Все пак Вайл бе просто човек, просто невинно хлапе, което аз обърнато, изопачено и обезобразено от боговете. Подигравката им излезе доста скъпа за самите тях... Все пак той ги победи.
Други въпроси залазиха из краищата на мозъка му. Къде са тринадесетте Черни Гвардееца? Къде е братът на Вайл и под какво ли име се подвизава? Дали той ще поеме настъпването на Новата ера? Дали той ще поведе някой от седемте народа на Новата ера?
Някой се приближи към вратата. Зиг извърна глава и зърна Ризраел - най - новият и най - бързо напредващ ученик. Какво ли правеше в този късен час и за какво ли си говореха с...в кръчмата? Зиг дори не смееше да си помисли за името на това същество. Той бе служил добре на Ордена...но го беше и предал. Защо още е на служба не бе ясно.
Зиг чу почукване на вратата и отвърна:
- Влез Ризраел, време е за обучение...

31. Ризраел Клауд

Пристъпих вътре в светите зали. Цареше тишина. Единствената светлина идваше от множеството свещи, чиито пламъци потръпнаха в ритъм, когато влезох. Може би през отворената врата бе влязло нежно въздушно течение, което ги бе повлекло в танца си. Може би. Сведох почтително глава пред Духовния водач. Зигфрид ми изглеждаше изморен, а понякога, рядко, виждах светъл ореол около силно вярващите в Единствения. Сега над съзнанието на моят учител явно тегнеха черни тревоги. Бях дочул, разбира се...Орденът се готвеше за война. Вчера от Хайуинд беше пристигнал отряда на Небесния. Така се назоваваше най-елитната единица на планинската крепост. Небесните. Сред редиците им нямаше голобради момчета. Единствените младежи, които бяха част от трите хиляди бяха закалени в битката мъже, които бяха видели толкова кръв и карантия за няколкото си години служба, колкото аз едва ли някога щях да видя през целия си живот. Сивият архонт не се беше връщал в Утопия от няколко месеца, ала това бе само слух. Делата на Сивият бяха негови и негови единствено. „Стига да са насочени към Висшата цел” – добавих си мрачно на ум. Хиляди подобни мисли препускаха през тревожното ми съзнание и виждах отражението им в тъмно-сините очи на Зигфрид.
- Време е за обучение... – рече той и аз кимнах сериозно.
- Духовни водачо...знам, че не съм най-обещаващият ви ученик, и съм ви разочаровал неведнъж досега.
Замълчах за един съвсем кратък миг, чувайки ехото на следващите си думи в съзнанието си.
- Бих желал да науча „Влиянието на Анил’Те” за да го използвам срещу нарастващата сянка и срещу враговете на Ордена. Срещу всекиму, който се изпречи на пътя на Единствения. Срещу всеки предател и срещу Ереса.
Паднах на едно коляно по инстинкт, бях виждал как рицарите отдават чест на своите лордове, господари и военноначалници.

Зигфрид се изправи взе меча си и отиде до една от куклите. Чучелата които бяха изработени от метал за ежедневна тренировка. Едно такова чучело издържаше няколко месеца преди да падне бяха доста здрави. Зиг наведе глава и каза "Аз съм твоят войн" ... бяли светлинки се задигаха около него " Тоз който ходи в светлината " надигна меча си дланите му се усукаха около дръжката като змия около плячката си "Ще донесе светлина" . В този момент замахна с меча всичките светлинки се бяха съеденили и танцуваха около меча . Сблъсъкът с чучелото което се изпепели в светлината беше изумяващ . Силата на това умение беше измумяваща . Риз още не бе виждал такова нещо .
-Опитай се и ти . Концентрирай вярата и желанието да разрушиш мрака в един удар ... В един единствен удар над чучелото .


/Опиши опита си./

32. Риз
"Из пътеките на Светлината"

Изумяващо. Преди миг се чувствах паднал духом, но след като станах свидетел на тази чиста и ясна демонстрация от страна на Духовния водач отново възвърнах вярата си. Анил’Те даряваше със сила вярващите и достойните. Сякаш прочел мислите му, Зигфрид допълни:
- Не всички успяват да научат това умение, момче.
Понякога той ме наричаше синко или момче, но рядко използваше името ми.
- Мнозина са му отделяли седмица, месеци...дори години. – продължи учителят ми.
- Трябва ли да изрека същите думи и да използвам същият хват върху меча?
Лека усмивка изгря на лицето на Духовният водач, когато се увери, че няма да се откажа лесно.
- „Аз съм твоят воин. Тоз, който ходи в Светлината.” – повтори той. – Тези слова грееха в душата ми, докато се сливах с вярата си. Интересен въпрос ми задаваш, досега всеки, който се е опитвал да научи умението е използвал тези думи. Но не виждам проблем да изречеш това, що грее в душата ти. Не думите са важни, а силата и искреността зад тях. Хватът върху меча обаче е задължителен. Самото умение обединява физическа и духовна сила в едно. Вяра и мощ, страдание, справедлив гняв и незаглъхваща страст, хладна преценка и непомрачено съзнание. Дори само един от тези елементи да не присъства и провалът е налице.
Зигфрид замълча. Небесносините му очи бяха толкова проницателни. Имах чувството, че проникват в душата ми. Признавам си пред теб читателю, че неведнъж съм изпитвал неоснователен гняв или по-скоро раздразнение спрямо Зигфрид, моят Духовен водач и учител в мистиката на Светлината. Ала сега разбирах, че съм грешал. Орденът на Светлината бе нов и стар едновременно. Кралство, което бе издигнато върху останките от тиранията на един мрачен властелин на войната. Ново, ала в същото време древно...древно, колкото бе самата вяра, чиито корени се простираха до самото сътворение на Шелтър. И Зигфрид разбираше това, но беше и разочарован...толкова разочарован от това, което се случваше в последно време в Катедралата. Подобни мисли препускаха в съзнанието ми, докато дясната ми длан с плавно движение се отпусна на дръжката на Кей’Судалският диамант, окачен в проста кожена ножница на дясното ми бедро. Когато получих реликвеният меч към него вървеше красива и инкрустирана със злато и сапфири ножница. Не ми се струваше редно да я задържа. Самият меч беше по-красив от нея с този елегантен и в същото време строго оформен ефес, тънката линия на острието, което можеше с лекота да проникне между гънките на нечия стоманена броня, стига да е насочен правилно. Всяка сутрин тренирах с него в килията си, под светлината на малкото прозорче. С тих съсък мечът излезе от ножницата и сякаш улови трепкащите светлини на свещите. Зигфрид ме гледаше с неразгадаемо изражение. Повдигнах острието до равнището на очите си. Затворих клепачи. Потънах в собствената си душа. Не открих колебание. Имах цел пред себе си и желаех да я постигна с цялото си естество. Надявах се, че е така, молех се да е така. Мислите ми продължаваха да се реят в подобие на безразборен хаос в съзнанието ми. Опитах се да го подтисна, ала не беше лесно. Бях разтревожен и разконцентриран.
„Спокойствие, Риз.” – напомних си на ум, а гласът ми прозвуча странно дълбоко и уверено. Благо и спокойно, а в същото време завладяващо. – „Хармония и Светлина.”
Отворих очи и закрачих бавно към чучелата, пръстите ми се стегнаха около меката и удобна дръжка на Кей’Судалския Диамант. Спомних си как точно беше хванал меча си Духовният водач и повторих движенията му. Насочих мислите си към Светлината, в мен цареше спокойствие. Мускулите сякаш ми се стегнаха, усещах как кръвта циркулира в тялото ми. Някаква неземна топлина ме изпълни.
- Аз съм твоят воин. – прошепнах неволно и ми се стори, че това, което изрекох ми дарява сили. Беше самата истина. – Този, що крачи по земното царство и копнее за твоята Светлина.
Достоен ли бях?
„Достоен ли си?” – попита ме същият този дълбок глас, който бегло наподобяваше моя. Но аз не говорех така...нали?
Заковах очите си в чучелото и плавно повдигнах меча си. Движението изглеждаше бавно, но влагах в него прецизност. Замахът ми надолу вече беше бърз, вложих в него сила и воля, желание и вяра. Вложих своите емоции и самоконтролът си.

Риз замахна с меча за миг по него полазиха малки светлинки и го огряха , но в следващият миг се изпариха и отсрието се заби и разполови куклата. Риз почти беше постигнал зададеното му от учителя . Остваше му да задържи светлината на Анил'те с меча си.
-Опитай отново момче концентрирай се и не се колебай , а действай на бойното поле няма време за колбание до сега да си станал труп за казана на ересите. Вечерята им щеше да е сладка ... Вложи вяра и сила в едно .... и аз вярвам в теб момче не ме предавай.


/Опиши как те изяждат ересите . Нахх нов опит /

Риз – 33.

Въпреки, че беше невъзможно да успея от първия си опит, все пак осъзнах, че съм таял вътре в себе си пламъка на надеждата. Успях да подтисна разочарованието си, всъщност сенчестите му корени нямаше как да достигнат до мен.
Погледнах към чучелото пред себе си. Беше разсечено и унищожено, но нямаше и помен от чистата сила, която Зигфрид ми беше демонстрирал. В името на Единствения, колко много исках да науча това умение! Нямаше да падна духом от един, два или дори сто провала.
Вънка цареше Мракът и неговата изгора – Луната. Тук, в смълчаните тихи помещения на Катедралата на Светлината, властваше вярата и правдата. Точно тази греховна вечер, аз изпитвах желание да стана силен. Да уча. Да се боря за идеалите си. Бях открил това, което потърсих в Ордена. Бях открил своето място в този прокълнат свят. Нямаше да отстъпя, макар умората вече да ме завладяваше. Днес бе тежък ден. Изпитвах нужда да отпусна главата си на меката възглавница и да позволя на изтощеното си тяло да възвърне своите сили. Но кой знае какво дебнеше отвън из сенките? Зло, което събираше сили с всеки изминал момент. Нямаше да го позволя!
Осъзнах, че дланите ми стискат до болка дръжката на меча ми. Кокачелтата ми бяха изпъкнали и побелели от хватът ми. Въпреки цялата умора, усещах как необяснима енергия кипи из тялото ми. Притворих очи и си поех дълбоко дъх. В залата витаеше аромата на вехт пергамент, на чисто и на история. Колко ли поклонници като мен се бяха обучавали тук? В съзнанието ми препускаха образи, но не се задържаха дълго. Казан и кървави парчета месо в него, къкрещи на добре поддържан огън. Кръг от еретици, гледащи гладно към гозбата си. Към остатъците ми. Пътека от светлина, издигаща се към ясните сини небеса. Самотен воин поемащ по нея. Крачките му оставаха черни отпечатъци. Хълм, на чийто връх се беше строила блестяща конница. В долината под хълма – безкрай изчадия на мрака, ревящи предизвикателно. Последният щурм на Ордена. Меч, моят меч, забиващ се дълбоко в собствената ми плът. Поляна от сънищата ми – тревата обгорена и линееща, небесата – бурни и ръмжащи. А сетне последваха всепроникваща светлина и топлина. Ослепях и прогледах отново. Виждах всичко и нищо едновременно.
- Аз съм Твоят воин. – изрекох словата, отваряйки очи. – Този, що копнее за Твоята прошка и желае единствено да Ти служи до края на Времето.
Мечът ми полетя надолу в рязка дъга, разцепи въздуха в стаята, пламъците на свещите потръпнаха колебливо и сякаш засветиха по-силно. Второто чучело бе моята мишена, Кей’Судалския Диамант грееше в едно с волята ми...Не, това не беше моята воля. Аз бях просто предан слуга на Анил’Те. И щях да служа, докато живота ми все още бе мой.

Античният меч на Риз запя сред въздуха , а светлините танцуваха както хората на празничният ден "Рождението На Анил'Те". Радостното фучене на меча продължи няколко стотни от секундата. След което песента прекъсна в агония от сблъсъка . Куклата се пръсна на стотици парченца като стъклена ваза разбита в земята . Едно от металните парченца се удари в стената зад куклата и исфистя покрай ухото на Ризраел . Като остави малък подарък за подрастващият младеж драскотина на ухото. След като Риз се обърна към Великият Водач той чу как една от плочите на стената се пропука. Това бе знак че умението наистина притежава невероятна сила, но също тай то отне доста голяма част от енергията на момчето. Точно преди Клауд да заговори Зигфрид го изпревари.
-Добре се справи момче. / Надигна се от бумагите които бяха затрупали част от бюрото му с една кисия.
-Това е подарък за теб момче ти си един от малкото заслужили парична награда. Не само че овладя силата , но и не си припаднал. Наистина вярвам в силата ти .... А сега ако обичаш остави ме . / Риз се усмихна доволно и кимна на Великият водач. След като излезна от залата почуства глад .... вълчи глад. Закусвалните в Катедралата бяха затворили в този късен час единственото което му оставаше е градската Таверна .

/Пиши на улиците./