Пазителите На Демерион

Както всики сгради наоколо, това е дървена постройка, която не е много голяма. Тук обаче се намира може би най-важното крило от всички в Демерион, а именно убежището на градската охрана, предвождана от Кейлаб. Кейлаб е заслужил този пост след стотици битки в защита на града. Самата зала представлява фестивал на оръжията и броните, покрита изцяло с най-различни инструменти на войната и бойни аксесоари от всяка точка на Шелтър. Те олицетворяват трофеите, иззети от паднали врагове, дръзнали да нападнат Демерион.

Пазителите На Демерион Fa9eb5ba

Стъпвайки в залата която бе отрупана с хиляди оръжия и брони които грабнаха очите и мислите ми. Се отплеснах едвам забелязах всичките войни които ме гледаха. Сигурно се чудеха какво един викинг прави тук. Стигнах до нещо като голямо кресло или трон неможах да го определя там зърнах Кейлаб великият пазител на Демерион. Коленичих пред него наведох главата си, но в същото време Огненият Чук На Рарухата се извисяваше високо над мен като мой пазител.
-Майстор Вик О Шлиндер ме изпраща Господарю Кейлаб. /Изрекох думите след което зачаках да ме освободи и да ми обясни задачата ми.

- Няма нужда да свеждаш глава пред мен. - отвърна му Кейлаб и Олаф се изправи. - Вик ми каза да те очаквам. Идваш точно на време.
Предводителят на Демерионския гарнизон се обърна към един от по-близко стоящите воини и му нареди:
- Гором, придружи го до тренировъчната зона и го запознай с процедурата.
Гором, едър мъж с набраздено от ръбест белег лице, кимна на Олаф, давайки му знак да го последва и се запъти към задната част на сградата, подхвърляйки през рамо:
- Вчера в покрайнините на Демерион беше заловен отряд лорионски скаути. Водачът им твърди, че са просто "търсачи на реликви от Приказния век", но намерихме в тях заповеди, подпечатани с герба на Мариъс Бренов, владетелят на Лорион. Сто и петдесет човека, така навътре в територията ни, обучени и добре въоръжени. Една не голяма, но все пак значителна ударна сила. Пленихме тези, които оцеляха и предадоха оръжието си - петдесет човека. Кейлаб измъкна каквото можа от тях, а кметът нареди смъртта им. Капитанът ни реши, че е по-добра идея да калим уменията на новите попълнения във войската ни.
Докато Гором говореше, двамата с Олаф бяха излезли от сградата на градската стража и се бяха озовали в широка разчистена зона, явно използвана за тренировки. Беше около триста на 150 на 150 метра на места равен терен, едната част от която заета от около тридесет мъже в плетени ризници или в кожени туники с метални брънки. Някои имаха рогати шлемове или конусовидни каски. Бяха въоръжени с кръгли щитове и с къси брадви или с двуръки оръжия - копия, дълги брадви и мечове.
От другата страна на терена, заобиколени от значително количество пазачи бяха завързани затворниците. Пред тях бяха събрани на купчина оръжията им.
- Присъидини се към бойните си другари. - Гором посочи групичката от тридесет мъже, хвърляйки бърз поглед към Огненият Чук на Разрухата. - Можеш да се екипираш допълнително ако искаш. - все пак предложи той.
В страни от тях, извън тренировчъната площадка имаше дълги маси, покрити с оръжия. Не бяха тренировъчни.
- Ти и останалите от групата, или по-скоро отряда, се намирате в примерно военно положение. Ще трябва да се справите с по-многоброен, но лишен от морал враг. Но не ги подценявай, все пак са с опрян в стената гръб и ще се бият до край. Имате временен капитан. - Горам му посочи към един едър мъж с дълга рижа брада и рогат шлем. Държеше кръгъл щит и дълъг меч в ръцете си. - Следвай заповедите му, най-вероятно ще ви нареди в някаква формация. Това е. Успех.
Олаф забеляза как Кейлаб и още няколко мъже в дълги плетени брони, с червени наметала се приближават към арената, наблюдавайки приготовленията за кървавата тренировка.

/Опиши действията си./

Присъедених се към отрядът в който трябваше да служа. Стъпих на пред към водачът ни мъж с рижа брада и мрачни очи косата която се подаваше от шлема бе почти кърваво червена. Поклоних се пред него и казах.
-Аз съм Олаф.Д.Асе син на Архас пазител на Кемос тук съм по заповедите на Майстор Вик О Шлиндер и Генерал Кейлаб. Да служа и да се подчинявам на вашите заповеди готов съм до полседната капка кръв.

Червенобрадият се обърна и хвърли бегъл и незаинтересован поглед на Олаф, после сякаш се сети за нещо и пак го погледна, изпитателно.
„Син на Артас” – помисли си той. – „Това е неговият син, значи?”
- Присъдини се към останалте. – гласът на капитана беше дрезгав, а някои от думите изричаше странно, диалектно. Изглеждаше като груб, обрулен от много битки ветеран. Той допълни. – Не бди толкоз готов да жертваш кръвтта си. – а после спря да му обръща внимание.
Олаф се присъидини към останалите новобранци като него, а капитанът им застана пред тях.
- Стройтсе в две редиц. – изрева той високо, докато лицето му бе останало сравнително безизразно.
Мъжете около Олаф започнаха да се пренареждат, като настъпи известна бъркотия, блъскане и бутане, както и някои друга тиха ругатня, когато някой млад викинг настъпеше друг.

/След поста си хвърли зарче. При четно си намираш място на предната редица, при нечетно – те избутват назад и се озоваваш зад прикритието на първите, които ще влезат в битка./

Понах да се подреждам из блъсканицата. Поти не разбирах каде точно се намирах на коя редица. Но се замислих за това как капитанът ни се държеше с мен опитваше се да се държи хладно но ... но сякаш имаше нещо нещо което пазеше в него и неми казваше. Щях да го питам като привърши битката.

The member 'F1reF1stAc3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Пазителите На Демерион De3

Някой го бутна малко по-силно от очакваното за боен другар и Олаф се озова на втората редица, точно когато капитанът им се обърна към тях и извика:
- Мирну!
Всички се заковаха на място и забиха поглед в главатаря си.
- Огледайт добре врагъ. - заговори с равен и спокоен глас той и всички последваха командата му. Олаф виждаше с лекота над главата на мъжа пред себе си, който се оказа доста нисък, макар и набит и с яки мишци.
Затворниците бяха отвързани и, следвайки единственият си шанс за оцеляване, те бързо се бяха нахвърлили върху купчината оръжия пред тях. Един от тях, висока жена с късо подстригана коса, застана малко в страни и започна да говори на висок тон. Вече беше препасла тънка рапира на кръста си, а в лявата си длан държеше дълга кама. Макар гласът й да се чуваше ясно, думите й не достигаха до отряда викинги. Постепенно враговете им започнаха да се нареждат във формация, подобна на тяхната, в две редици с по петнадесет души всяка. Останалите двадесет души от противниковия отбор се разделиха на две части и покриха фланговете на предната формация.
- Те знайт, че са повеч от нас. - продължи спокойно капитанът им. - И ще се опитат да използвът това като предимств. Фланговете им ще ги защитав от възможността да ги заобиколим и да ги ударим в гръб.
Последното бе изречено с шеговит и дори леко подигравателен тон и повечето мъже се разсмяха, схващайки иронията. Лорионците се пазеха от мръсни атаки и подходи, нещо, което Демерионци никога не биха предприели по своя воля, освен ако не изпълняваха заповеди.
- Един викинг знае, че смъртта рано или късно го очаква и не се страхув от нея. - допълни капитана. - А я посреща с отворен обятия.
Той се обърна и застана начело на отряда си.
- След мен!
Той се затича с отмерени крачки, без да хаби силите си, но в същото време с темпо, което бързо би скъсило разстоянието до враговете им.

/Опиши първият сблъсък между двете сили, включвайки максимум от 10 жертви, без значение от кой отбор. Може да не включваш смърт, все още, не е задължително. Хвърли зарче след поста си. При 1 -> не успяваш да убиеш никой все още, при 2 -> убиваш 1, при 3->2 и т.н./

Застанах в бойна стойка като скала която нкой неможе да премести. Като камък на който нему виляе разрухата на елементите. Битката започна тяхното превъзходство беше доста и ... и те побеждаваха. Един от викингите ни падна с отсечена глава друг пък с отсечен крак. Битката бе в разгара си, а аз се зачудих какво все още правя на задната редица. Капитанът ни се втурна на пред и повали двама от тях с врътка. Мъртвите им гърчещи се тела ме вдъхновиха и аз се спуснах напред. Прегърнах топлината и уютсвото на яроста. Чарджнах след което директно използвах Стомп. Врагът ми се махна от пътя ми явно строших нещо по него, но незнах неме и интересуваше. Жената която май ги предвождаше колеше младите ми съюзници като месар разпарчетосващ туко що заклана свиня. Вече беше повалила петима от викингите. Командират ни неможеше да пренебрегне загубата им и се хвърли в двубой с нея. Битката течеше, а площадката вече бе покрита с кръв и чирва на мърти и живи души изгубени и души преродени. Яроста ... Тя ме погълна изпълни ме изцяло, а аз се отпуснах в нея като в гореща вана след дълък ден работа.

The member 'F1reF1stAc3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Пазителите На Демерион De4

Пет минути по-рано:

Касел беше формирала редиците си безрасъдно и разбираше това. Тя закова поглед в напредващата формация на врага. Тичаха...към нея и нейните хора, едри мъже в чудати брони или полу-голи с рогати шлемове и със свирепи усмивки на двойно по-свирепите им лица. Бяха по-малко от останките на нейния отряд, но прииждаха без задръжки...без страх.
Хората й обаче нямаше да се предадат без бой. Знаеха много добре какво ги очакваше още в мига, в който ги бяха пленили. Нямаше как да се измъкнат живи от Демерион, а дори да успееха, този, който ги беше наел, щеше да се погрижи да ги накаже подобаващо за провала на мисията им. От едната страна ги чакаше бърза смърт, а от другата - безкрайни гонения и мъчения.
Е, Касел предпочиташе да загине в битка, както бяха загинали баща й и двамата й братя. И щеше да вземе колкото се може повече врагове със себе си.
- Задръж!! - извика тя на първата си редица, които бяха въоръжени с къси копия, предназначени за хвърляне на средно разстояние. Никой от хората й не носеше тежки брони, в купчината снаряжение имаше метални нагръдници и плетени брони, но тя лично не беше взела за себе си. Никой от отряда й не беше взел. Тя виждаше примирението в очите им, както и спокойствието преди една неизбежна смърт.
- Хвърляй! - даде тя командата, когато викингите навлезоха в обхвата. Копията полетяха с парабола и свалиха почти изцяло първата редица на врага. - На близък бой!
Част от падналите врагове се изправиха, някои с копия все още забити в телата им. Задната редица на викингите вече беше отпред и без да спират дори за миг, те бяха унищожили разстоянието до нейните хора...копиеносците й имаха време само колкото да извадят късите си мечове, преди да бъдат смазани.
- Флангове! До смърт! - извика тя последната си команда, извади рапирата си и заби острият й върх в окото на първият викинг, изправил се срещу нея. Той не спря и замахна с тежката си двуръка брадва. Касел залегна и се размина с обезглавяване, забивайки камата в лявата си длан в корема на врага, завъртяйки острието и после издърпвайки го от плътта, действие, съпроводено от свличането на димящ възел от черва и вътрешности на заскрежената трева. Фланговете й бяха заобградили враговете и за миг и се стори, че може би тя и хората и имат шанс. Тя се отдръпна от замаха на един клеймор и заби рапирата си във врата на собственика му. Топла кръв оплиска лицето й.
Тогава видя как един грамаден мъж целеустремено се е насочил към нея, хвърляйки кръглия си щит(в който бяха забити цели две копия) настрани. Дългият му меч бе оцветен в кръвта на мъжете й. Имаше дълга рижа брада, а на главата си носеше рогат шлем. В очите му се четеше гибел и...уважение? Касел хвърли бърз поглед около себе си и забеляза, че в краката й лежат цели пет трупа на викинги.
"Ясно." - помисли си тя и повдигна рапирата си в готовност.

Олаф удари с рамо мъжът пред себе си и го отхвърли назад. Опонентът му беше частично зашеметен и дори не успя да реагира, когато Огненият Чук на Разрухата се стовари върху гърдите му, пукайки ребра и правейки всичките му органи на кайма. Смъртта го погълна бързо. Други двама Лорионци бързо заеха мястото му и заобградиха Олаф. Единият бе въоръжен с дълго копие за близък бой, а вторият - с меч-копеле. Те се нахвърлиха срещу младият викинг и той блокира с дръжката на чука си замаха на мечоносеца, като се измести, с надеждата да избегне острият връх на копието, което въпреки това успя да остави дълбока бразда на хълбока му. Олаф не почувства болка. В момента мислите и физическите му осезания просто отсъстваха, а емоциите му бяха доминирана само от една - ярост. Той заби крак в корема на мечоносеца, завъртя се с чука и усети кратко съпротивление(придружено от вибрация в дръжката на оръжието му), когато тежкият метален къс почти отскубна главата на мечоносеца. Копиеносеца остъпи крачка назад и завъртя копието си. После с неочаквана скорост се изстреля напред и с ръчкащо движение се опита да изкорми Олаф.

/Опиши отново част от битката и хвърли зарче. При 1 ще те поизкорми, при 2 и 3 ще се отместиш и ще те рани леко. При 4 и 5 ще блокираш или отместиш напълно успешно, а при 6 ще имаш шанс и за успешна(фатална) контра-атака. В момента са ви останали 12 викинга срещу 25 лорионци. Можеш да убиеш под формата на РП до 10 човека(без значение от отбора им)./

"Ех доста добро представление хвърлят тези викинги." Помислих си въпреки 500'тинте злато които бях дал за билет, а пете хиляди щях да си ги прибера скоро. След като Лорионците спечелят все пак командирът на града е известен с великите си тактики. Всеки един командващ е научен на тях поне тай ми докладваха хората ми. Сега седях и гледах как Демерионските командири губят облога си с мен.

Жажда .... искам кръв още кръв смърт ... искам убия всичко ... искам ..... искам. Дори и най-малка частица от съзнанието ми изчезна изцяло погълнат от топлината на яроста изцяло обгърнат от безгранично чуство на мощ и величие.

Битката протичаше по планове, но кои несе знаеше. Един от разярените викинги явно бе по-напреднал в обучението си заби тежкия къс метал който носеше. Представляваше ковашки чук, но размерите му бяха десетки може би и стотици пъти по-огромни. Чукът се размаза в земвята помитайки както почвата тай и заравяйки трима лорионци в земната маса. Един от лорионските сенчести войни преряза вратните му мускули и едрият викинг падна в масата от пръст и кръв. Още четерима демерионци паднаха оставайки с седем война на двадесет. Битката беше почти решена лорионците наистина щяха да спечелят ... или може би не. Боен рог изсвири в близост до бойното поле. Всички се застопориха, а викингите .... те ... те побесняха яроста ги обгърна напълно някоъ от които дори незнаха какво правят просто се биеха с въздух земя и трупове или живи хора.

The member 'F1reF1stAc3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Пазителите На Демерион De2

Върха на копието пропусна в последния момент целта си, оставяйки плитка червена линия по тялото на Олаф, около областта на гръдния кош. Лорионецът изобщо не загуби моментума си. Вместо това с неочаквана скорост завъртя оръжието над главата си и се опита да помете викинга пред себе си. Едрият младеж беше погубил цели трима от събратята му, но ситуацията не се развиваше благоприятно за демерионците, които вече бяха едва седем. Капитан Касел все още беше в единоборство с огромният червенобрадат мъж, ала движенията й бяха станали по-бавни, макар видимо да бе решила да се бие до последният си дъх с всички сили.
Дръжката на копието се заби в гърлото на Олаф и той се олюля, после бавно започна да пада. Върхът на копието отново полетя към него, този път нямаше как да го избегне.
Изпълненият с болезнени стонове и кънтеж на стомана в стомана въздух сякаш затихна, докато пред очите на Олаф започнаха да летят черни и червени петна. Все още бе потънал в яростта си, но тялото му все пак имаше своите лимите, а мъжът пред него видимо беше ветеран от множество масови битки и знаеше как да действа в една такава, възползвайки се от предимствата в терена и обхвата на оръжието си.
Дълбок протяжен зов отекна из цялото тренировъчно поле и околностите му. Зов, който почти разклати почвата под краката на биещите си. Странно усещане завладя цялото тяло на Олаф и опонента му, който не се беше разсеял от рога, рязко отскочи назад, избягвайки Огненият Чук на Разрухата, който бе полетял към главата му. Лорионският воин бе изумен, мъжът пред него се бе задържал на крака в последният момент и дори беше контра-атакувал…не беше възможно, не й след зашеметяващите удари, които бе понесъл, специално онзи в гърлото.
- Смъртта е само началото. – размърда устни викинга пред него и странна усмивка се появи на устните му, а очите му…пламъкът в тях накара копиеносецът да направи крачка назад.
Зовът на бойният рог бе изкарал Олаф от Яростта му и сега той чувстваше болката от плитките си рани и умората, която бавно, но целеустремено го завладяваше. И въпреки това…се чувстваше по-жив от всякога. Нямаше да падне в краката на врага си.

/Опиши атаката си над копиеносеца(и хвърли зарче – сега е обратното, при 1 той ще успее да ти се измъкне и може да ти направи опасна контраатака, при 2 и 3 – ще го зашеметиш или раниш почти смъртоносно, при 4 и 5 - можеш да едитнеш поста си след зара и да допълниш какъв е бил ефекта от атаката ти по твой вкус, а при 6 – ще го убиеш, искаш или не), а в следващият си пост ще опиша и края на битката като цяло./

Задъхан изморен .... но радостен. Яроста ме бе напуснала най-накрая намерих достоен опонент .... най-накрая нахраних животинската същност която бошува в мен. Това бе причината ми когато вляза в битка да се разярявам, но този лорионски войн бе достоен. Ипзравих се гордо и ударих с дръжката на огнения чук в земята тя се разцепи под моща на ударът ми. Усмихнах се кръвожадните ми очи изяждаха война, а стойката ми би вледенила и чирак на Мла'ах. Погледнах на горе към небесата търсейки с поглед луната която избледняваше с изгрева на вече почти обедното слънце. Върнах очите си към този който нахрани вълците и изревах с пълна мощ .... толкова силно че част от косата му се развя. Изстрелях се влачейки след мен къс желязо. То ореше меката почва и това ми позволяваше да се движа още по-бързо. Бях свикнал да практикувам умението на твърда почва или доли мраморните полчки в центъра на Демерион. Но тази пропита с кръв почва бе мека и рохкава. Набирах скорост дрезгавия ми вой не спираше. Крачка от опонента ми хванах и стиснах здраво дръжката на парчето метал. Гласът ми каза "Пощати го толкова ти стига" . Какво в името на Олаф туко що ми проговори ... да неби да съм го сабудил ???? " Нахрани вълците остави тоз жив ще ти служи" . Потресен от думите му неможах да спра веднага вече бе късно щях да го смачкам като къс месо под удар на месарския чук. Отклоних удара си и го забих в земята .... тя се разстресе, а човекът падна на земята и ме гледаше оплашено.

/Немога да го убия той ... той ми трябва. Накажи ме ако желаеш и все пак хвърлям зарчето./

The member 'F1reF1stAc3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Пазителите На Демерион De1

Геръс падна по задник на замръзналата земя и с разширени от изненада очи. Беше сигурен, че едрият мъж пред него ще го смаже с чука си, както бе направил с братята му по оръжие. Нима умишлено го беше пропуснал? Мисълта за това породи в копиеносеца гняв, но не беше толкова глупав, че да се ядосва за това, че му е даден шанс да живее още малко. Викингът засенчваше гледката му, но Геръс с ужас забеляза как последните останки от отряда на Касел. Самата им лидерка бе тежко покосена от меча на опонента си и бе коленичила пред него, докато той вдигаше оръжието си за да я довърши. Геръс извика гневно и се изправи с неочаквана скорост, повдигайки тежкото копие във въздуха с десния си крак. Сграбчи хладната му дръжка с лявата си ръка, замахна плавно назад и го хвърли в посока на лидера на викингите. Мъжът пред него не бе искал да го убие, или не бе успял, нямаше значение, но за Геръс нямаше смисъл да продължава този дуел, който вече бе признал, че е загубил. Копието полетя с красива парабола и за миг сякаш щеше да уцели в целта си, но капитанът на викингите се обърна и го блокира с щита си. Върхът на копието проникна в обшитата с кожа и метални брънки повърхност, но не нанесе щети отвъд. Геръс изкрещя гневно, ала нямаше какво да помогне на капитана си. Викингът пред нея отново замахна и отсече главата й с един-единствен удар. Копиеносецът отново падна на колене, лицето му беше безизразно. Той измъкна дългият си боен нож и го опря в гърдите си, с намерение да отнеме живота си. Бяха загубили.

/Опиши действията си./

-Нете оставих жив за да се самоубиеш. /Извиках разярен и го ритнах в главата той припадна на земята. Не мърдаше беше загубил съзнание. Обърнах се и се огледах наоколо цялата арена бе покрита с кръв и вътрешности. Ние бяхме победили ... още една битка ... още една победа. В страни от мен капитанът ни се усмихна и изрева с зверския си глас както и всички ние го последвахме.
-ПОБЕДАААААААААА!!!

От отряда викинги бяха оцелели едва четири, сред които капитанът и Олаф. Веднага след краят на ожесточената битка група от „зрителите” навлезе на бойното поле. Водеше ги Кейлаб, а от дясната му страна крачеше Гором, който бе обяснил на Олаф правилата на битката.
- Стройтес! – даде команда капитана, докато изтриваше кръвта от меча си в наметалото на обезглавеният лидер на противниците.
Мъжете му застанаха един до друг и зачакаха приближаването на висопоствените командири.
Кейлаб и хората му застанаха насред пропитата с кръв и вътрешности почва и Кейлаб се огледа преценяващо, а после спря погледа си на оцелелите си воини.
- Защо трябваше да преминем през всичко това? – прошепна единият от другите двама оцелели, който беше нисък, но много набит мъж. Думите му бяха казани съвсем тихо, но Кейлаб веднага се обърна към него и застана до него. Носовете им почти се докосваха. Набитият викинг преглътна, но остана на мястото си. След малко генералът попита:
- Как е името ти?
- Хрон, сър.
- Хрон, след време ще ми благодариш, че ви предоставих възможност да покажете уменията си. Само силните оцеляват.
- Но загубихме толкова много хора, сър. Нима си заслужаваше за една тренировка? – не се сдържа и попита Хрон.
- Животът на викинга е изпълнен със смърт и битки. Ако твоите събратя бяха влезли в истинска битка, такава, от която зависи Демерион и бяха измрели така... – Кейлаб направи плавен жест с ръка, мислено обхващайки бойното поле. - ...то, те щяха да са само срам за нацията ни. Други въпроси имаш ли, викинг?
- Не, сър. – отдаде чест Хрон, а Кейлаб застана пред другият непознат на Олаф мъж, който стоеше застинал, подпрял се на брадвата си. Водачът на градската стража кимна на Гором, който бързо опря мъжът на рамото си и го завлече настрани. Олаф забеляза как зад тях се образува кървава пътечка.
Кейлаб се приближи към Олаф и заби погледа си в него. Младежът усети силата зад тези очи, както и авторитета. Опитът. Известно време мъжът пред него не проговори, като накрая каза спокойно:
- Как е името ти, викинг?

-Олаф.Д.Асе син на Артхас син на Нами.Д.Асе правнук на Огненият Император . /Поклоних се с цялото си уважение. Все пак пред мен стоеше легендарен човек Кейлаб носеха се слухове за него че той се е сражавал в Кемос може би може би не. Лично аз него видях там когато Кайл Лон Шел срути Кемос с земята.

Очите на Кейлаб сякаш изгориха дупка в черепа на Олаф, след като викинга се представи. Лицето на легендарният воин не издаваше никаква емоция, но очите му...те сякаш горяха.
- Олаф. Д. Асе. – повтори той замислено, но с ясен глас. – Добра битка проведе днес, викинг. – допълни той и се застана пред капитана им.
- Гарадус. – рече Кейлаб и капитанът им застана мирно, с желязна физиономия. – Добра битка. Доказа ми гледната си точка.
Гором се завърна и застана до Кейлаб, като му прошепна нещо в ухото. Капитанът на градският гарнизон кимна и отново се обърна към Олаф.
- Виждам, че един от враговете ни все още диша. Видях как го удари. Защо не го уби?

Не можех да кажа истинската си цел щяха да ме убият най-вероятно за предателство. Все пак ние сме войни войната е нашият живот минало и бъдеще. Кръвта е нашето нощно одеяло плътта на нашите противници е сутрешната роса в зелените полянки.
-Аз ... /Започнах бавно и колебливо сякаш не знаех точните думи.
-Аз искам този човек за оръженосец знам че съм едва Викинг, но този мъж бе първият който показа достойнство чест и любов към битката от всички онези които умряха. / Погледнах бегло към Кейлаб очаквах грубият му поглед да ме прониже да разнищи истинсаката ми цел. Да бъда обесен или да пръснат вътрешностите ми из улиците на Демерион в знак на измяна към града. Да окачат главата ми на копие или да ме обезглавят.

Лицето на Кейлаб бе ледена маска, а немигащият му поглед изучаваще викинга, дал това смело изявление. Обикновено капитанът на градската стража не би се поколебал в такава ситуацията.
- Рицарите от Утопия и техните благородници, получили военно образование, си наемат оръженосци, защото не са достатъчно силни и дисциплинирани да носят собствените си оръжия и да лъскат собствените си доспехи. – каза той и няколко мъже от групата му се засмяха подигравателно. Мъжът на име Хрон, един от малцината оцелели викинги след кървавата тренировъчна битка погледна Олаф с неразгадаем поглед, но в никакъв случай с присмех.
- Имаш позволението ми да правиш с този пленник каквото намериш за добре, включително да го направиш свой роб. – каза изненадващо за всички Кейлаб със същата каменна физиономия. След тези думи, той се обърна и започна да излиза от арената. Хората му го последваха, а Гором го настигна с бързи крачки и го погледна въпросително.
- Малцината са останали, които могат да изречат мислите си така смело, Гором, а още по-малко са тези, които намират чест и достойнство там, където гори кървавият хаос. – бяха словата на Кейлаб. Гором кимна и кратка усмивка се появи на лицето му.

/Получаваш правото да използваш пленника си. Опиши действията си по твой вкус, Свободно РП./

Бях изненадан от решението на Кейлаб. Номисля че все пак си го заслужих все пак победихме и аз оживях. Все пак мисля че Кейлаб някой ден ще си поиска услугата обратно. Аз ще го чакам готов да направя всичко за него той ... той е добър войн и учител. Закрачих през кървавите локви .... крачка след крачка. Взрях се в една от тях и видях Окото На Олаф, но това не бе възможно та тя се бе издигнала едва преди месец. Погледнах на горе към чистите нощни небеса луната бе огромна някой от "Учените" тай наричаните благородници казваха че днес е суперлуние или нещо такова. Поне тай бях дочул неме интересуваше много. Но ми стана интересно сега бях по близо до Олаф по близо от всякога. Луната бе опустошителна огярваше като сутришно слънце, а големината и бе величествена и великолептна искаше ми се да се пресегна и да я обгърна с ръце. Да ме погълне да забравя цели мисли и всичко останало. За миг погълнат от мислите си и чуства забравих за истинските цели и моментално се върнах към реалноста. Прекрачих още няколко локви ..... .... спънах се в един труп и паднах на земята омазах се със съсирена кръв. Казах няколко неприятни думи на глас и продължих напред към моят роб. Застанах пред него погледнах го и му казах.
-Изправи се. /Той ме погледна за момент объркано. Още не знаеше какво става сигорен бях че цялата битка е профучала в очите му за миг. Както и продължава в главата му опитвайки да осъзнае грешките си. Да се обвини в загубата на отбора и смърта на тяхната лидерка.
-Няма да умреш ... не днес и не тук. /Казах му с отишителен глас. Подадох му оръжието ... антиката от времената на великияте властелин Вайл. Огненият Чук На Разрухата той щеше да му обясни той щеше да му покаже пътят и новата му цел или поне тай предположих.
-Ти си новият ми оръженосец. Но преди да продължим трябва да те отведа в медицинскот отделение и да вечеряме. /Той се изправи мълчаливо и ме погледна.
-Благодаря ви че ме спасихте от смърта въпреки че няма смисъл да живея .... /Погледнах го моралът му бе нещастен в момента пред мен стоеше труп без душа само сянка на бойното поле.
-Тръгвай. /Казах му той взе оръжието ми и ме последва. Престигнах пред вратата на лечебницата или както я наричаха в града церителката. Вътре нямаше никой "хмм може би е излязла" помислих си. Тя бе не много стара, но костата и бе посивяла. Очите и бяха впити и пронизателни. Все пак нямах време трябваше да отпочина и да подготвя този труп за неговата мисия. Отведох го в спалното ми помещение наредих му да се измие огледах го нямаше тежки телесни рани помогнах му да си превърче раната на едното рамото. Не бе толкова дълбока, но все пак кървеше. Оставих го да се наяде и да легне в мойто легло аз останах да премислям нещата. Трябваше да напусне зоните на демерион и в това аз не трябваше да бъда забъркан, но как ??? Премислих още един път всичко след което съм се онесъл на масата събудих се сутринта. Той вече бе станал и стоеше пред мен гледаше ме наблюдаваше всичките ми движеня прецизно с остър поглед.
-Какво искаш от мен защо се застъпи за противникът си ? /Попита ме с дрезгав глас.
-Трябва да изпратя съобщение до твоят лидер. /Казах му вече се бях изправил и го гледах сериозно.
-Какво съобщение какво общо имаш ти с моят лидер ? /Незнаех точно как да му го кажа и казах всичко директно.
-Пра дядо ми се е бил рамо до рамо с твоят лидер ... той иска да му отнесеш съобщение че Огненият Император е жив. /Казах със строг глас и отсечено.
-За сега ми служи всичко с времето си, но до края на полумесеца ще напуснеш Демерион. /А до края на полумесеца оставаха няколко денонощия. Излезнах с оръженосеца ми из града на "разходка" . Обиколихме няколко сергий и му купих дрехи в края на деня той изглеждаше като някакъв странен просяк. Беше облечен с черно палто и дрипава бяла риза която излизаше от кафявите му панталони които бяха затегнати с колан. Копуването мина с много пазарлък
-Искам тези дрехи за робът ми колко пари ще желаете за тях. /Попитах господина който бе облечен в елитен сютрук и носеше страна верига изработена от жълт метал.
-300 злато господине давам ви го с намаление./Каза ми той с алчна усмивка.
-Ей там преди 7 сергий тез дрехи ги видях за 200 злато ти подиграваш ли се с мен аз съм Викинг. /Той ме погледна и сведе разочеровано глава преди да успея да му се накарам хубаво той каза.
-Добре де добре 190 злато като за вас на толкова ги купуваме. /Погледнах го строго и казах.
-Да не видя същите дрехи по на долу за 180 а ? /Той ме погледна почти разплакъл се.
-Добре де добре на там го има за 180, а още десетина сергий по надолу има за 150 на вас ще го дам за 140 злато. /Усмихнах му се и му благодарих. След това си тръгнахме следващите няколко дни се покрихме с робът ми. Разбрах доста неща за него например че има жена и момиченце на име Севда която е на десет лета. Жена му е управителка на магазин за дрехи които носят от елитното общество в техният град. Той пък от дете е по улиците изоставен от майка си и баща си станал войн обучаван и присламчен в къщата му от един гвардеец на име Гейбриал. Други неща които ми се сториха доста интересни и превземащи душата. Настъпи времето в което трябваше да напусне градат, Тръгнахме двамата към портите пазачът ме познаваше в кръчмата чух че той се казвал Веин и разправял разни неща за нощите си като пазач. Спря ме и веднага ми се усмихна.
-Е викинго добра битка на арената както и на улицата срещу онзи звяр. /Усмихнах му се.
-Благодаря ще може ли да напусна града за няколко часа искам да отиде до търговския лагер да купя нови дрехи на моя роб гледай го къв нещасник е. /Казах с отвратен глас трябваше да се хване на това или поне се надявах. Направих гримаска на лицето си и зачаках отговора му той за миг се поколеба и каза.
-Ами незнам дали е редно, но добре напусни града и внимвай хайка бандити бродят из гората. /Кимнах му и благодарих. Излезнахме през портите тръгнахме по вече смрачаващата пътека отдалечихме се от погледите на пазачите. Обърнах се към моят пратеник и му казах.
-Е тук се разделяме надявам се да не умреш по пътя вземи Огненият Чук На Разрухата с теб и го предай на предводителя си. /Той ме погледна с лека усмивка стисна здраво моето оръжие и ме халоса в ребрата паднах в бесъзнание до като падах го чух да казва.
-Сбогом и благодаря за грижите ти. /Няколко часа по-късно ме намериха кървях обилно. След което изпаднах в бесъзнание събудих се след няколко дена Кейлаб се бе надвесил над главата ми явно искаше отговори.

"Тичах с всички сили от Демерион стигнах до Търговския лагер където откраднах кон и се запътих към Алдеон. В Центъра На Шелтър от там щях да хвана търговски керван за Лорион. След няколко дневна езда вече бях пред портите на Лорион. Родният ми дом поздравих пазачите които познавах от хлапе. Влезнах в града и се запътих към зоната където живеят най-елитните хора в Лорион както и лорд Бренов. Стъпих през прага на замъка и влезнах поколоних се пред пазачите в Кралската Зала.
-Имам съобщение аз съм от групата на Касел която трябваше да шпионира Демерион. /Казах им гладко и ясно един от тях кимна и влезна в злата. След десетина минути се върна и ми каза че мога да вляза в залата. Направих дълбок поклон пред Лорд Бренов смъкнах вързопа от гърба си и развих оръжието което онзи берсерк ми бе дал. Огненият Чук На Разрухата лъсна в цялата си хубост очите на лорд Бренов се разшириха той скочи от трона си и с бърза крачка или тай казано възможно най-бързо това което му позволяваше тялото. Грабна оръжието от ръцете ми и го огледа внимателно.
-От къде го намери това момче казвай преди да съм те убил на място. /Вкучаних се тръпки не тръпки, а цели ледени шипове се забивъха в гърба ми. С дрезгав глас му отвърнах.
-Групата ни бе разгромена само аз оживях един от викингите ме спаси каза че в внук на Португас.Д.Асе и искаше да ви предам оръжието и тези думи "Огненият Император е жив" /Лорд Бренов претрепна обърна ми гръб и се запъти към креслото си седна в него замислен и ми каза.
-Отивай си пазачи подсигорете ядене и добра грижа за този войн. /В същя момент от вън притъмня и огън заваля от небесата. Пред солдината врата която разделяше залата от остатъка на замъка се чуха някакви викове. Миг след което вратата се разтопи през нея влезна мъж с черна коса и черно яке триещо се в земята.
-Не знаех че сте оживял. /Каза мъжът с усмивка на лицето си.
-Мислех че само аз съм останал единствен в тоз свят без вяра и душа. Хора без лоялност към своите вишепоставени хора не заслужаващи животът си. /Той се приближаваше към Лорд Бренов пазачите се опитаха да застанът на пътя му, но Лорда каза.
-Оставете го всички да изчезват от таз зала преди да съм ви убил. /Излезнах с забързана стъпка почти тичащ от залата.
"От Гледна Точка на Огненият Император"
Усмихвах се на лорд Бренов радвах се че той е жив мислех че аз съм останъл сам самичак в тоз свят проклет. Застанах пред него и коленичих.
-Служа до смърт на вишестоящите. /Лордът направи жест и аз се изправих погледнах го той остана мълчалив.
-Несе ли радвате че се виждаме ? След толкова много години. /Той вдигна глава и от очите му капна сълза.
-Момче мислех че си умрял преди години когат ..... когато самият Мла'ах бе изпепелил половианта гора когато ти се изпари от този свят. /Разговорът ни продължи няколко часа припомняки си старите времена старите битки и победи.

Над Демерион бяха надвиснали тежки черни облаци, а огромният полумесец се беше скрил зад гъстата им плетеница. Цареше мрак, а температурите не бяха били толкова ниски от много време. Не валеше. Беше сухо и ветровито. Из улиците не се виждаха хора, а градските стражи имали лошия късмет да се озоват на смяна тази вечер се бяха увили плътно в наметалата си и си бяха намерили завет в нишите на стражевите кули. Веин нямаше подобна възможност. Той стоеше на високата стена, ограждаща града и беше вперил поглед в балът на гората. Опитвайки се да се разсее от пронизващия до костите вятър той гледаше как короните на дърветата се движат, кланят се и танцуват в налудничев танц. Фактът, че е на пост тази вечер не се дължеше единствено на това, че има лош късмет. Напротив, утре отново щеше да бъде на пост, както и в другиден...както и до края на новия месец. Беше наказан от Кейлаб заради факта, че бе занемарил задълженията си и бе пуснал младият викинг на име Олаф и неговият лорионски роб, който се бе оказал безчестен предател и бе атакувал господаря си, а после бе избягал. Веин не изпитваше омраза или гняв към Олаф, но към онзи проклетник...виж, него би набучил на пиката си с радост. Стражът поклати глава и стисна зъби срещу новия прилив на студен вятър, от който дори вътрешностите му настръхнаха. Ушите му забучаха и той сякаш чу хиляди гласове, които се молеха за изкупление. Притварайки очи, той не помръдна от мястото си, а продължи да изпълнява задълженията си. Имаше чест, която да изкупва. Заслужаваше това наказание, дори по-лошо. Изпитваше вина. Един от братята му по оръжие за малко не бе загубил живота си заради него и той не го приемаше просто като случайност. Мислите му рязко бяха прекъснати, когато му се стори, че от гората, недалеч от Демерион, излиза една самотна фигура с дълъг плащ. Вятърът се усили, Веин се задържаше на краката си единствено с желязната си воля. Той измъкна от пришивката на наметалото си кожения калъф, в който държеше далекогледа си – скъп предмет, с който се бе сдобил от една оборка преди няколко лета. Той го насочи към фигурата и погледна през него. Не видя нищо. Свали далекогледа изумено и пак погледна в тази посока, с невъоръжено око. Да, човекът беше там, а дългата му коса се развяваше като грива около лицето му. Веин настръхна. Призрак? Нима бе възможно? Непознатият повдигна ръце над главата си и ветровете се завихрира около него, а облаците се нагънаха и заприличаха на вряща фуния. Веин бързо се приготви да даде сигнал с рога си за наближаваща опастност, ала в следващия миг фигурата изчезна, ала облаците си останаха завихрени по същия начин. Вятърът бе замрял. Окото на Олаф светеше с кървави лъчи през тази дупка в небето и стражът усети как изтощеното му тяло възвръща силите си, а духът му се въздига еуфорично към небесата. Не се беше чувствал така жив от много време.
Олаф се изправи от твърдото легло и се приближи към терасата на болничното помещение, в което го бяха настанили. От импакта на Огненият чук той се беше сдобил с няколко счупени ребра, натъртвания и вътрешни кръвоизливи. Не му пукаше, макар все още да не чувстваше тялото си напълно оздравяло.
„Бях вложил вяра в теб, момче.” – беше рекъл Кейлаб преди няколко дни, когато Олаф бе отворил очи. Главатарят на гарнизона, изтъкнатият в безброй битки и очукан от времето мъж не беше казал нищо повече, но тъмните му очи го гледаха с хаос от неудобрение и изумление. Наистина не беше вярвал, че Олаф ще поеме такъв риск и ще рискува лорионският шпионин да се измъкне. След тези думи, Кейлаб бе напуснал стаята и бе дал заповед на отряд опитни следотърсачи да намерят избягалия и да го върнат в Демерион жив или мъртъв. Те все още не се бяха върнали, а климатът се беше влошил многократно след като те бяха напуснали стените на града. Олаф излезе на терасата и вдиша дълбоко от чистия въздух, после с изумление останови, че вятърът, който бе бучал в стените на стаята сякаш се беше изпарил. Там, горе на небосвода едно полу-затворено око го зяпаше изпитателно и му даряваше сили. Той се почувства почти напълно изцерен. Викингът чу как вратата зад него се отваря и се обърна. В стаята бе влезал Гором, заместникът-командирът на градската стража. Едрият мъж излезе на терасата до Олаф и впери поглед в небето.
- Това не ми харесва. – каза той, а после се изясни. – До преди миг небесата бяха тъмни и претъпкани с купести облаци, а вятърът говореше в ушите на всички, готови да го чуят. Сега всичко ми изглежда твърде подозрително тихо. Като затишие пред буря. Като бях хлапе майка ми ми разправяше, че когато Принцът на мрака изпитва глад небесата замлъкват, а лошите деца биват задигнати от кошмарите на мрака и завлечени да Го нахранят. Глупава приказка, не мислиш ли? И все пак тогава ме караше да изтръпвам. Според баща ми когато подобен феномент като тазвечерния се появеше, в Ада под нас се сбираха демоничните пълчища, обединени под един банер, готови за марша си към нашия свят, а Олаф затварял очите си за нас. Давал ни тест, да докажем верността и силата си.
Гором се обърна към младия викинг със сериозно изражение и каза:
- Стига съм те занимавал с детски приказки. Кейлаб иска да те види. Наказанието ти те чака.
Олаф, който нямаше какво да каже просто кимна и последва едрият мъж по опустелите улици до щаба на градската стража. Гором го изпрати до кабинета на Кейлаб и почука. От вътре се чу „Влез”.
Олаф влезе сам вътре и видя, че Кейлаб стои изправен, с гръб към него, дланите му бяха сключени зад гърба му. Пред него имаше голям прозорец, който предоставяше перфектна гледка към полумесеца. Викингът затвори вратата зад себе си и Кейлаб се обърна към него.
- Трудно ми е да повярвам, че един невоъръжен роб би могъл да отнеме оръжието ти и да те пребие с него. – каза той по същество със строг тон. – Кажи ми какво точно стана?