Бараките На Първичния Удар

"Вълча Песен"

Бранители на сребърния зъб.
Бранители на пълнолунието.
Войни и зверове хора и животни.
Бием се заедно сякаш сме едно.
Бием се да защитим нашия предовдител.



Бе първото което ми навя в главата когато зърнах луната. Толкова пълна и в същия миг празна. Но аз знаех НИЕ знаехме че той е там и ни води. Води ни по пътеката на вечното изкуство. Воени тактики и битки никога несвършващи. Реки от кръв и планини от човешка плът. След няколко часов размисъл и разходка из града ако можеше тай да се нарече. Се съсредоточих върху издирването на това нещо. Луните лъчи осветяваха пътя ми предвождаха ме към него. В далечината чух братята ми пеещи новата стара песен. Братя вълци търсещи плячката си. Чух и друг вой който беше на нещото което търсех не бе много далеч от града скоро щеше да е тук и аз щях да го чакам.

-ГЛУПАЦИ. /бяха първите ми думи. Бях разярен защото виждах няколко хора които ме познаваха и които доста добре знаеха за моята същност. Свалих си горната дреха бях гол над кръста ключат на кралете проблясваше под луната светлина. Яроста ме обгърна топлина започна да излиза от тялото ми. Пара се вдигаше очите ми почервеняха.
-Та аз съм Олаф.Д.Асе неме ли помните. Та аз съм Ученик в Бараките На Първичния Удар. Аз съм онзи който извадих Гарт Карен от побърканите му чуства. Вик О Шлиндер лично ми заръча да пазя улиците тази нощ. /Извадих Огненият Чук На Разрухата. Ударих чука в земята пред мен парата около мен се изпари мигновено. Хората опулиха очи сякаш никога неса ме виждали никога неса ме познавали. Сякаш говорех глупости. За това изрекох може би последните си думи.
-Ако неми вярвате убийте ме. Но тоз що ме сочи за виновен той е виновникът. /Стиснах здраво чука си наведох глава затворих очи и се помолих.

"Последната Молитва"

Аз що славя твойто име. Аз що ти се прекланям. Отново те умолявам. Нека тези хора доживеяд да видят утрината зора. Нека тези хора що ти пазиш да видят истината в моите очи. А тоз що в мрачна нощ кръв търси. Тоз що човешка плът яде трябва да умре. Дай ми сили велики разрушителю. Дай ми сили и аз зора да зърна.

Нещо в мен се бе променило чуствах тялото си по-леко от преди. Имайки масивната му структура си е цяло мъчение да живееш в него, но аз бях привикнал. Сега обаче то .... то беше леко, а оръжието ми бе като перце. Невярвах и на очите си които виждаха като .... като през деня. Слухът ми също се бе подобрил чух как два вълка свалят елен който имаше четирнадесет разклона на рогата си това го чух от общуването на вълците. Поне тай си мислех или поне тай единият вълк сподели на дълголетния си приятел. Сега обаче не бе време да се разсейвам към мен идваха стражите, а онзи който бе виновен за всички това за добро или зло стоеше и гледаше. Стиснах здраво оръжието си и побегнах. В страни от мен имаше затънтена уличка. Свих в нея пет крачки след като влезнах в нея скочих на дървени съндъци които се намираха до една от къщите. В тази къща която всъщност бе кръчма се чуваха силини звукове от пеещи хора. За съндъците знаех бях ги видял през деня до като обикалях града. С един подскок и се покатерих на покрива. В бързината зърнах как пазачите продължават по мрачната улица. Сега бяхме останали само аз той и пазача който ме познаваше. Знаеше за мен повече от колкото останалите за това неме бе нападнал. Скочих на съседния покрив за да се доближа до онзи. След което слезнах обратно на площада. Застанах срещу човека с черепа.


"Само Смърта Е Вечна"

Пред мен стоеше Артхас бе стиснал тренировачния си меч. Стратегията ми беше да парирам първите два три удара и да го нападна от ляво в крака,а след това в ребрата. Той се стрелна към мен парирах първия удар той отдръпна меча си след което атакува от долу и ме удари през ръката. Мечът ми хвръкна във въздуха, а аз бях на земята с опрян тренировачен меч в гърлото.
-Имаш още да учиш детето ми. За сега отиди в леглото си ние с майка ти отиваме да патрулираме. /Усмихнах му се и го прегърнах след което отидох и си легнах. Събудих се намирах се в някакво мазе нямаше изход нямаше каде да ида,а отвън хората умираха чувах ги.

"Поглед От Небесата"

Очите му светеха с цвета на луната, а от тях течеше на горе червена течност която се изпаряваше няколко сантиметра по нагоре във въздуха. Хората я наричаха Ярост. Младият Побойник се стрелна и с Чардж и замахна към хълбока на противника си. Който отбягна ударът Олаф продължи да нанся удари, а мъжът парираше с невидимо оръжие. Младежът изрева с всичка мощ няколко от близките прозорци се напукаха и се изстрля към мъжа с черепа. Олаф.Д.Асе нанасяше всичко което знаеше върху този човек или незнаеше яроста му бе огромна за да разбере. Двамата танцуваха в невидим танц, а пазачите дори не забелязваха какво се случва чуха рева. Но нищо повече само проблясаци на метал сблъскващ се с метал.

Младият побойник който изглеждаше подивял от ярост вдигна оръжието си за да се предпази. Идващите масивни ледени оръжия щяха да бъдат проблем, но както сигорно вече бе разбрал бруталната физическа сила е неговото приемущество. Това нещо пред него не притежаваше сила, а магия някаква страна магия побойникът бе готов да умре и в последния миг преди удара съжали че не е успял да изпълни завета на пра родителите си.

The member 'F1reF1stAc3' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :

Мигове от действията ми проблясваха в главата ми. Неможех да контролирам нищо сякаш ... сякаш бях в чуждо тяло. Усещах това което заместителят ми яроста ще направи, а той бе готов на всичко за да спечели......

"Към Края И Пак Отново"

Вървях на пред готов да умра готов да оставя тялото си и да отида при Олаф. Готов на всичко за да дам тялото си, но да спечеля краят ми идваше. Предчуствах го вкуса на кръв бе изпълнил моята уста. В далечината усетих нова глутница вълци. Водачът на която ги водеше към Демерион явно искаха да се бият на моя страна или тай предполагах. Можеше да ме спасят вероятно можеше и да успеят. но пазачите на портите щяха да ги изтребят преди да влезнат в градъ. Краят ми идваше.


Младият побойник сякаш се дуумеше какво да направи. Но яроста не би трябвало да му позволява такова нещо. Явно времето му изтичаше трябваше да се справи с противника в най-бърз срок от време. Преди яроста да изчезне напълно. Той се затича на пред, а Огненият Чук На Разрухата оареше градския паваж както фермер оре нивата си за да засее пшеница. Скелето подобното същество понечи да атакува, но Олаф опъна тялото си назад. Завъртя оръжието си и хвана с две ръце. След полукръг отпусна дясната и продължи другия полукръг с дясната си ръка. Всичко продължаваше в една неспирна вихрушка помитаща снега из улиците на Демерион в бурна вечер през декември. Понесъл се в един мигновен и всъщото време вечен танц всичко започна отново. Началото на нещо вечно или мигновено началото на нещо смислено и безмислено или краят на един живот.

Прибирах се .... Най-накрая .... бях победил. Енеригята .... Енергията ми привършваше. Трябваше да се прибера при майстора да му кажа
за развойа на събитията. Коцуках и се подпирах с двете си ръце върху Огненият Чук На Разрухата торшах плочките в Залата на майстор Вик О Шлиндер.
Той ме видя от бюрото си и се изправи, а аз припаднах. Няколко часа по-късно се свестих разказах всичко на майстора и зачаках неговото решение.

Сабудих се беше минал поне един ден пак бе утро. Слънцето огряваше леглото ми тялото ми беше изпълнено с болка. Но душата ми пируваше от победата с доста зор се изправих от леглото си. Взех Огненият Чук На Разрухата и закуцуках към майстор Вик О Шлиндер. Преди да излезна от спалното помещение обаче закусих и то доста обилно. Обяд Вечеря и Закуска за няколко дена ме чакаше на масата въпреки че вече бяха истинали ги излапах лакомно. По пътя си към залата на първичния удар срещнах няколко побойника които ме гледаха ужасено и някак си с възхищение. По пътя си също тъй срещнах Гарт Карен който ме прегърна здраво.
-Радвам се че си уживял момче битката ти е била ужасяваща майстор Вик ми каза. Той те е наблюдавал през цялата битка. Щеше да те защити най-вероятно ти не трябва да умираш това бяха част от думите му. /понечих да изреча моите благодарности, но Гарт притисна с ръка устата ми.
-Запази си силите за пред майстора момче ще са ти нужни. /Кимнах му и се запътих към залата влизайки в нея видях майстора който се бе подпрял на един пилар и гледаше черепа. Явно се бе онесъл в размисъл защото неме забеляза първоначално. Аз се поклоних и казах.
-Добър следобед господарю Вик О Шлиндер.