Улиците

- Не , трябва да чакам тук . -каза момчето и се притисна по близо до стената.
- Родителите бяха нападнати от бандити преди две години и убити пред очите ми , а сега имам шанс да живея като нормално момче от ново . Само трябва да изчакам тези хора да свършат работата си , но благодаря батко , че ми вярваш и не ме смяташ за луд.

Когато Рой стъпи за първи път на вулканичния камък, изпита носталгия, сякаш е бил тук преди милиони години. Погали бялото кученце до себе си и се усмихна. Надяваше се, че оттук ще започне пътя му към брат му. Като гледаше камъните, които се извиваха в път, го изпълваше хармония, и..някакво чувство, което не можеше да определи, може би тъга. Усмихна се загадъчно и започна да ходи бавно по топлата улица. Кучето до него гледаше пътя пред него със странна муцунка и джафкаше леко всеки път, когато Рой спираше, за да си поеме въздух и да се наслади на момента. Въпреки, че му беше хубаво, момчето си нямаше абсолютно никаква идея къде да отиде и какво да прави.. Погледна мъничето до него очаквателно, сякаш искаше то да му каже какво да направи. Продължи да ходи по улицата, усмихвайки са всеки, който мина покрай него. Някак подсъзнателно всеки път си мислеше, че това е човекът, който ще ми помогне, но веднага се усещаше, че просто фантазира..

Рой се луташе безцелно в Манастира с малкото кученце шавайки покрай него. Хората го поглеждаха странно и подозрително . Момчето кръстосваше улиците и се разминаваше с магове облечени в роби по който се спускаха пламъци , търговци чийто кесий бяха по-празни и от на селянин . В Манастира нямаше много жени , поне това останови Рой след половин час безцелно лутане докато най-накрая не се озова пред масивната врата на "Кръчмата на Вечния Пламък".

/Продължи разказа си там .("Кръчмата на Вечния Пламък"). Забелязах че имаш повторения в поста , постарай се да ги заобикаляш по някакъв начин./

Орагон тръсна глава. Краката едвам го държаха и усещането за неприятна болка в краката ми подсказваше, че може и да ми се е отлепила кожата на стъпалата. Ботуши за езда - неудобен начин да се облечеш.
Протегнах се и се свих в наметалото си. Тук не беше студено. НО някак си се чувстваше, сякаш пострадал от страшна настинка. Топъл бриз, като от фурна, го накара да притвори очи за малко...
Огледа се и започна да се оглежда за нещо. Трябваше да започне до някъде... Трябваше да намери начин да се осъществи това желание... това усещане за напредване, сякаш нещо ме теглеше наоколо. Както пламъкът се протяга към лист хартия, ако го приближиш достатъчно близо. Започнах да се приближава все по-вече до нещо, за това, пренебрегвайки болката в краката си. Ако скоро не започнех новия живот на Орагон, нямаше да се отърва от гадното усещане в гърдите си.

По улиците нямаше никакъв сняг , но по покривите имаше намеци за такъв . Хора имаше навсякъде . Манастирът бе като развълнуван кошер пчели . Всеки вършеше някаква работа . Роди се мяркаха облечени в роби пиромагове. Всички изглеждаха , толкова заети ... От ковачниците се чуваше неуморни удари на калфите , а от една сграда която имаше табела Кръчмата се чуваха весели звуци .
[ Опиши следващите си действия . Имаш 300 злато което би ти стигнало за около шест дни престой в кръчмата . Отделенията за начинаещи пиромагове са препълнени , а също така все още не си записан като такъв . ]

Кимнах сериозно на себе си и отворих вратата. Силната миризма на бира и особена жега ме тласна в лицето, сякаш за да ме отхвърли назад. Изгледах злобно събранието, което не включваше магьосници. повече приличаха или на търговци, или на пияници, отдавна зарязали магията и заели се да търсят свещения пламък в чашата с ейл.
Наех си стая, постарах се, човека, който е тук да не нахалства. Той не просто не началствуваше. Той направо не му дремеше. Чеше си шишкавото шкембе и се прозяваше зад тезгяха си и само с много ръчкане и досаждане от моя страна се надигна за да се погрижи за нуждите ми. Настаних двете чанти с багажериите ми и заключих вратата. Дебелака се повлече надолу, но аз си отбелязах на ум. Дори да е мега шишкав, това не значи, че не знае не толкова шишкави мъжаги, които обичат да крадат, ако не и да убиват. А да не говорим,че някой си падат и по момчета. Потреперих от мисълта. Беше меко казано... брр.
Смъкнах се до долу, пребледнял от мисълта, че съм нежно на вит момченце, сред доста опасно общество. Побързах да се изнижа. ПО-добре да вървя, от колкото някой до го реши вместо мен - ще ме бият ли, няма ли.
Вървях по улиците с вид на незаинтересован, заглеждайки хората без да привличам внимание. Продаваше се какво ли не, в малки дюкянчета от двете страни на улицата. Учудих се,че има толкова много руди, скъпоценни камъни и подобни. Изглежда минното дело наоколо беше перфектно по тези места, бонус към вулканичния пейзаж. Някой продаваха мързеливи на вид гущери, отровно оранжеви на цвят. Изглежда трябваше да са саламандри, но на мен ми приличаха на особен вид дъждовници, повлечени тук против волята си.
В крайна сметка стигнах до портите на нещо, което подозрително приличаше на дворец, манастир или дори портите на отделен град. Символи на слънце, направено от пламъци в оранжево и пурпурно привлякоха вниманието ми. Дали беше ферма за дракони?
Тръснах глава и потреперих. Бълващи огън дракони имаше само в легендите. Да търся огъня в устата на влечуго, беше точно толкова глупаво, колкото да вярвам, че онези гадини бяха истински саламандри. А да не говорим какво светотатство към пламъците е да вярваш в огън, различен от този на M'лaах Великия.

От входа на Катедралата се измъкна едно самодоволно изглеждащо момиче и тръгна в посоката от която Орагон бе дошъл. Момчето бе попаднало пред Катедралата на Зараждащият се Пламък в пълната си прелест . Имаше някакъв тласък които го притегляше да влезе навътре . Младокът бе сигурен че точно тук ще започне пътят му на Пиромаг .
[ Влез вътре , опиши какво виждаш и как поздравяваш наставника на новаците Алаказам ~ тук. ]

Ноксиа най-накрая пристигна и сега вървеше по улиците, пушейки цигара. Оглеждаше магазините и сергиите и може да се каже, че от почти всяка си хареса по нещо. Жалко само, че не можеше да си позволи почти нищо. Погледна към колана и видя кинжала си. Изведнъж се сети, че трябва вече най-накрая да намери някаква ковачница и да го даде да го наострят. Можеше всичко да се случи(а то дори вече се беше случило най-лошото) и тя трябваше да бъде подготвена. Не можеше да разчита само на острия му връх и със сигурност едва ли цял живот щеше да минава между капките. Но преди това трябваше да отиде в кръчмата и да попита за брат си, все пак това беше главната и цел. Нищо тук не и беше познато, затова попита някакъв случаен човек, който я упъти към кръчмата. Надяваше се да получи нужната информация и най-накрая след толкова много години да намери брат си. А след това? Времето щеше да покаже..