Катедралата На Зараждащият Се Пламък

- Хехе, успях! Да! Много е готино, само как го контролирам. Ще отида да изпия един чай, благодаря за съвета! - Рой подскачаше от радост, беше ужасяващо щастлив. Видя момчето от преди и го поздрави. Затича към кученцето, вдигна го и го хвърли във въздуха, след което го гушна, - Видя ли това? Беше страхотно, нали, нали? Е, аз ще отида за чай, както казахте. Чао, Алаказам!

-Много деликатен въпрос, Мейс . -каза Алаказам и потри брадичката си с показалец .
-От една страна именно затова си тук . От друга страна винаги можеш да се откажеш от чирачеството , но пиро енергийте винаги ще те преследват . Веднъж пробудени , пламъците на М'лаах не изгасят никога . - каза Алаказам бавно и мелодично като някой гуро .

- Добре Мейс , наблюдавай внимателно ! - Алаказам застана в центъра на залата , в бойна позиция. Погледът му гледаше напред към едно плашило което служеше специално за техники като тази. Той протегна ръка напред към целта с разперена длан и пръсти. След секунда в дланта му започна да се образува топка от пламъци който се въртяха и подскачаха като живи преди да се сблъскат един в друг и да направят топката още по заплашителна. Майсторът тласна нежно ръката си напред с завъртане и топката изригна в посока чучелото . Куклата се пръсна с приглушителен тътен и горящи отломки.
- Това не е най-силната техника за начинаещи , но винаги върши работа. - каза Алаказам и се отдръпна. - А сега е твой ред , покажи ми какво научи от видяното , ако се затрудниш ще ти помогна .

(Опиши опита си . Как оформяш топката)

Момичето обикаляше по безкрайните коридори покрити с вулканични камъни като муха без глава. Въпреки, че харесваше стилът на тази катедрала имаше чувството, че се е изгубила, защото на няколко пъти се връщаше на място, от което вече беше дошла и това изнервяше допълнително и без това бурната и натура. В умът и се въртяха безспирни псувни по адрес на архитектите и когато пак се оказа на грешното място вдигна ръцете си гневно, тропна с единия си крак по земята и извика:
- В какъв кучи гъз съм се навряла, да му се невиди!
А ехото и отекна навсякъде, така че със сигурност някой е успял да чуе гневното и изказване. По едно време съвсем сериозно си мислеше, че някъде тук ще намери костите на загубили се ученици, а може би и тя щеше да е следващия изгубил се труп. Наистина, кой нормален щеше да направи толкова объркано място? Не можеше ли просто да има един коридор и много хора да си спестят тровенето на нервите, докато намерят това, което им трябва.
Ноксиа се приближи с най-киселата си физиономия към една врата, като и се струваше, че до сега не е била тук. Внезапно вратата се отвори и някакво момиче излезе от нея тичайки, като прасна вратата след себе си.
"Сигурно и тя се е изгубила! Това място може да те подлуди!" - помисли си Ноксиа, а непознатото момиче мина покрай нея, като и се стори, че не я забеляза.
Чернокосата се приближи към вратата и в гнева си я отвори със сила, влизайки в някаква стая, в която силно впечатление и направи статуята на дракон, която се извисяваше гордо над всичко и всички, а под нея зад едно бюро се впери един уморено-изненадан поглед на някакъв дългокос младолик тип. Малко по-настрани от него на плочките стоеше някакво момче, а още по-настрани, в по-усамотено място се намираше и самия Алан, който бе заел позата лотус, а от ръцете му излизаше огън, който осветяваше съсредоточеното му със затворени очи лице. Момичето се ококори и за малко остана стъписана, без възможност да каже нищо. Не бе очаквала да намери брат си точно така. По всичко си личеше, че той явно бе способен в изкуството на магията и това я удиви още повече. Точно в този момент наистина не знаеше какво да прави. Сега когато бе толкова близо я обзе някакво притеснение за това как би реагирал той. Но не и пукаше. Бе минала през какво ли не,  бе чакала този миг целия си живот, копнееше за него, беше си го представяла по най-различни начини и в момента никой не можеше да и открадне този толкова очакван момент. Не и отне много време да се стегне и реагира по първичния, бурен и най-типичен за нея начин и директно извика името на брат си, без да обмисли дали бе възпитано и дали щеше да наруши покоя или концентрацията на някой. Не! Тя го заслужаваше и всичко бе оправдано!:
- Алан! Най-накрая те намерих!

Алан медитираше на спокойствие в почивния си ден . Бе спокоен , живота му в манастира изглеждаше съвсем на място . Медитацията му бе насочена към изострянето на Контрол над Пламъците . Той канализираше енергията си и плавно я караше да се манифестира от дланите му.
- Алан ! Най-накрая те намерих ! - извика момиче с глас които не му бе познат .
Алан отвори очи , остави пламъците да догорят и изчезнат . Огледа момичето , изглеждаше му много ама много позната . Че кои би го търсел и за какво ?
- Да , аз съм Алан - представи се момчето - Най-накрая ме намери , браво . Сега какво ? - каза леко раздразнено момчето , действително мразеше да прекъсват медитацията му .

Момичето за момент остана безмълвна. Не знаеше какво точно да му отговори, особено като видя, че бе раздразнен от прекъсването на медитацията му. Тя бързо промени изнервения си поглед на такъв, който излъчваше видимо разочарование и жал. Очакваше подобна реакция, затова набързо се усмихна и реши да му каже цялата истина. Във момента не и пукаше какво щеше да стане. Важното бе, че вече го беше намерила и бе осъществила мечтата си. От там нататък нищо не зависеше от нея и каквото и да се случеше щеше да знае, че е поне е пробвала и успяла да го намери. Той беше длъжен да знае, че не е останал съвсем без семейство.
- Аз.. - запелтечи момичето, като погледна към земята и започна да нервно да върти един кичур коса около пръста си - цял живот те търсих, Алан. Не знаех как се казваш, нито къде да те намеря.. много години прекарах в търсенето ти и много неща се случиха, но не се отказах.
Ноксиа отлепи студеният си поглед от земята и го премести към брат си, като сега излъчваше неестествена топлина.
- Аз съм Ноксиа.. твоята сестра.. - добави тихо тя.

Алан се вцепени , негова ... сестра ?! За момент цялата му естество потръпна , може би допълнителен ефект от медитацията , но в този момент целия му живот досега премина пред очите му . Как бе мъчен и тормозен в Домерион защото няма тяхната физика , как неговата концентрация и решимост в тренировките бяга призовали пламъкът на М'лаах , как го бе намерил Пен и за живота му тук в манастира . Той се взря в очите на Ноксиа и сега разбра , те са същите като неговите . Усетил как сълзи започват да се стичат по бузите му той стана и прегърна топло сестра си .
- Аз имам сестра !! - тихо каза Алан през сълзи . - Но къде си била мила сестро ?! Познаваш ли майка и татко .... - Алан имаше толкова въпроси за Ноксиа , че започна да сплита думите си и млъкна прегърнал Ноксиа.

Момичето остана като попарено от постъпката на Алан. Не можеше да осъзнае точно какво се случва, затова когато я прегърна Ноксиа остана известно време с вперен поглед в тавана и отпуснати надолу ръце. Явно брат и бе доста самотен и чувстваше липсата на семейство, щом реагира така, но тя го разбираше. Разбираше го напълно, а след малко очите и се насълзиха и тя ги затвори, като от тях се проляха две тънки сълзички. Тя вдигна бавно треперещите си ръце и заби пръсти в гърба на ризата му силно, защото всичко това и се струваше като в сън и искаше да го задържи колкото се може повече при себе си.
Цялото и съществуване се обърна с главата надолу, разтресе се като при силно земетресение и рушеше всичко, съграждайки го отново, оформяйки нови форми, мисли и чувства.
"Струваше си... всичко.." - помисли си момичето.
Сърцето и биеше силно, а емоциите и препускаха из цялото тяло, блъскайки се една в друга, като и даваха смесени усещания за всичко и след малко тя усети как в нея остава на преден план успокоението от това, че всичко се нареди така, както някога и е мечтала и когато успя да си поеме нормално въздух вдигна глава и погледна лицето на брат си.
- Ще те разочаровам - рече момичето - но не познавам родителите ни. До тринадесет годишна бях в сиропиталище, когато реших да избягам, за да те търся. Не съм тръгнала по техните следи, а по твоите, защото.. вътрешно знаех, че теб ще те намеря. А ти.. не си ли се питал дали някъде там може да има някой от семейството ти, който да те търси?

Алан сведе поглед от сестра си . Не знаеше как да и обясни , че дори не бе подозирал че има и друг като него със същата съдба , а не просто друг , а част от неговото семейство . Не бе мислил че някога някой ще тръгне да го търси . Напълно бе загубил надежда че някъде там има семейство . Но вече осъзнаваше .
- Не , извинявай сестро , нямах никаква представа ... Как бих могъл ... - успя през хлинч да каже Алан .
- Но ... Сиропиталище ... Явно твоята история е по-луда от моята ... - Алан набързо разказа живота си до този ден . Трудностите с който се бе сблъсквал всеки ден в Домерион , начинът по които се държаха тамошните с него и как с помощта на магьосникът Пен бе намерил пътя си в пламъка .
- Ами ти сестро ? Имаш ли заложби в магията ? Семейна черта ли е , или М'лаах е чул моите молитви и ме е надарил с пиромантия ?

Ноксиа слушаше с интерес историите на брат си. Със всяка негова дума тя осъзнаваше колко различни са един от друг. Приличаше и повече на улегнал мъж, отколкото на осемнадесет годишен хлапак, ала вероятно пръст в тоя имаше и манастира. Тези всекидневни медитации сигурно им действаха успокоително и духовно извисяващо, но на нея и изглеждаха прекалено скучни и странни. Кой нормален можеше да седи толкова много време на едно място?! Не и тя. Не че претендираше да бъде нормална, но по нейните стандартни си беше екстра.
След като брат и разказа накратко как е живял до сега момичето реши да не му остане длъжна и му разкаже за нейния живот. В сиропиталището не бе кой знае какво - тя бе една от главните беладжийки и доста често си изяждаше боя от възпитателите, които като цяло не полагаха кой знае какви грижи за децата там. Може да бе взела респекта на останалите деца, но на възпитателите... определено не успя, пък и не искаше. Предпочиташе да ги ядосва, докато най-накрая просто не избяга. След не-малко време се срещна с хората, с които потрошиха кръчмата, в която доскоро живееше. Обикаляше с тях от град на град, в правене на измамни сделки и кражби. Лично тя не бе правила някакъв кой знае какъв голям удар, но те бяха успели да я научат както трябва как да краде и мами. С някаква странна гордост каза, че всичко по нея и всичко, което притежава всъщност бе крадено. Описа изключително детайлно това, което си спомняше от последната вечер с приятелите си с усмивка на лице, а когато се сети какво се бе случило след това физиономията и видимо помръкна. Единственото, което добави след като обясни за злополучната вечер бе:
- Ще им отмъстя.. заклевам се, ще им го върна тъпкано!
После обясни как се беше озовала във фермата наблизо, като спомена Гарет като герой! А при въпросът на брат си тя се замисли и после отговори:
- Хм.. знаеш ли.. докато се борех с онзи тип ръката ми се нагря доста силно. Чак изгори неговата.. - момичето показа ръката си, на която имаше леко изгаряне - ама и аз се самонараних.. как мислиш? Има ли нещо общо с вашата секта или не?

- Секта ? Няма секти тук сестро - каза с усмивка Алан а след това се замисли - Да , възможно е да е манипулация на пламъка , явно М'лаах се е усмихнал и на теб . Можем да питаме Алказам дали това е факт или аз ... - Алан направи малка пауза в която придоби решителност - Да направя опит за разпалването на пламъците в теб . Пиромантията не е като другите магии в света , Пиромантията е семейство , огънят се предава от човек на човек с разпалване , а неговият баща - Алан посочи статуята на дракона - е М'лаах повелителят на огъня . Но аз не искам да съм просто маг . - каза със същата решителност Алан . - Аз ще бъда един от първите Бойни магове способни на чародейство и Умение с меча . - в очите на момчето танцуваха пламъци , може би отражения от полюлея , а може би знак на неговата решимост и готовност .

Момичето продължаваше да слуша брат си, а с всяка негова дума тя присвиваше вежди надолу в учудване. Той се опитваше да я убеди, че това не бе някаква смешна секта, а на момичето и звучеше точно така. Значи някой си се бил усмихнал на нея, тази магия не била обикновена, била семейство, имали баща, който бил статуята в даскалото и някой си трябвало да запали нещо в нея, за да усвои тази магия. Как ли пък не, можеше ли да изглежда по-ненормално всичко това? Този манастир и изглеждаше достатъчно смахнат и преди да разбере всъщност за какво става въпрос.
След като Алан обясни всичко това той застана гордо сред мечтите си, като в очите му блестеше пламъкът на желанието. Момичето изведнъж започна да се смее, не успя да се сдържи, а силният и кикот отекна навсякъде в стаята.
- Ти.. - започна момичето, като едва успяваше да си поема дъх от смях - ти.. сериозен ли си?!
На Ноксиа определено и изглеждаше прекалено лигаво всичко това. Тя смяташе, че бойните и магическите умения трябваше да се практикуват в битка, а не на спокойствие в манастир като този, но пък.. какво ли разбираше тя?

- Светът е пред велика война сестро. Всеки може да го види ясно . Окото на Олаф , кървавата луна е над нас . Тя дава сили на Домерионците , а не знам дали си чувала но те не са миролюбива нация . Скоро ще се изсипят от Севера и ще потърсят подкрепления от Манастира на Вечните пламъци . И когато това стане , Шелтър ще бъде във война . Напълно сериозен съм . Аз се готвя за този момент и имам още много да уча . Искам да изляза жив от цялата тази лудница . - каза Алан и отново прегърна сестра си. - А също така искам и ти да излезеш жива от нея , Аз ще те пазя .

Ноксиа попиваше всяка дума на брат си. Беше чувала от разни недостоверни източници, че скоро се очакваше война, но никога не ги приемала насериозно. Повечето бяха някакви мускулести, белязани бойци, с прошарена коса, които нямаха какво да правят по цял ден и се напиваха в кръчмите, разправяйки си стари епични истории от буйната им авантюристична младост и момичето смяташе, че си измислят това за войната в желанието да им се случи нещо по-различно от еднотипните дни, прекарани в кръчмата. В Домерион бе пълно с такива хора, които искаха отново да намерят приключението в живота си, ала вече им бе минало времето. Искаха да възкръснат като феникс от пепелта си, със силата, която някога са притежавали, но вместо това всеки ден възкръсваха в кръчмата и късно вечер залязваха, доста често с боеве.
Момичето продължава да слуша брат си, като накрая той завърши отново с нещо, което я изненада. Ноксиа не бе свикнала някой да бъде толкова директен с нея в такова отношение. Не бе свикнала да разчита на някой изцяло и без проблем да му подари живота си. Но той без да се замисли каза "Аз ще те пазя" и я прегърна. Това отношение и бе толкова непознато, както на нечие животно човешкия език. Естествено, в предишната си компания си пазеха гърбовете, но никога не са се изразявали така. Топлината на приятелството им се усещаше, но бе примесена с нотката на забавата, а никога поднесена толкова чисто и трогващо. Тя отново остана безмълвна. Всяка негова подобна добрина сякаш изтриваше насъбраното напрежение за малко. Той реално и беше непознат, но се държеше с нея така, сякаш цял живот са били заедно. Зад студения му поглед и на пръв поглед непоклатим характер си личеше, че през всички тези години му е липсвал човек, който да нарече семейство. На Ноксиа също, но никога не си позволяваше да го показва, дори и сега пред него. Не искаше да изглежда като малкото слабохарактерно момиче, но той вече за втори път пречупваше изградения и имидж на пълен непукист. Тя отново се остави да изглежда по-слабата. В гърлото и се появи пак онази тежка буца от неопределени чувства и тя искаше точно в този момент да я изплаче, казвайки му колко и е липсвал всички тези години и как го проклинаше за това, че докато тя го е търсила и изгубила всичко, той е стоял тук, медитирайки в манастирът. Но я преглътна, погледна го в очите и се усмихна:
- Имаш ли още работа тук? Мога да те изчакам в близката таверна или направо да отидем двамата там.
Това определено не беше мястото, на което можеха да стоят и приказват. Момичето имаше много въпроси и искаше да разбере отговорите им на място, което бе по-подходящо.

Алан дори не подозираше че има сестра . В него бушуваше цял ураган от емоции който не бе изпитвал досега . Вече си имаше семейство . Той , "недъгавият" сирак от Домерион . Повече нямаше да посреща насрещният вятър на съдбата сам .
- Мисля че приключих за днес. - Намигна и той след като избърса лицето си с ръкава на ризата - Хайде да пийнем нещо добро в Кръчмата , там можем да говорим колкото си искаме и няма да притесняваме останалите ученици както и учителя Алказам .
Момчето помаха за довиждане на Алказам , а той дори не реагира , бе заспал дълбоко отново. Какво правеше този човек след полунощ бе мистерия за него , но не се отразяваше добре на здравето му , това бе сигурно .