Централен док(пристан):

Централният пристан е под наставничеството на Сорис Файлдрен, който е стар морски вълк и бивш капитан на имперска галера. Има двама сина – Морис и Клауд, като първият му помага и ще е негов наследник на работното му място и имуществото му, а вторият е всеизвестен и легендарен пират. Централният пристан е най-добре потдържаната част от Лорионското пристанище, на който акостират по-големите транспортни и търговски кораби и на което наскоро е издигната корабостроителница. Лорионският флот тепърва се връща към предишното си величие.

Дар крачеше бавно без да се огледжа наоколо. Не изпитваше нужда да го направи, сякаш знаеше къде точно отива и как изглеждаше това, което търси.
Вътрешно в себе си проклинаше тялото си, външния си вид и обикновеничкото си лице за това, че са такива каквито са. Можеше да изглежда и по-друг начин, можеше и да е по-красива. Ах, как искаше да е по-красива, да е от онези жени, които само като продумат и всичко да е положено в краката й.
Принципно ги мразеше и в дъното на душата си, но не можеше да нарече черното бяло, защото и тя искаше да е като тях, макар и рядко, макар и да знаеше, че те са всичко, което тя не харесва, й се искаше... ах, колко много й се искаше в такива моменти.
В други й се искаше други неща, но и тях не умееше. Жалка. Да. Жалка беше. И като го намери какво? Ще му каже: "Здрасти" и до там. Не можеше да е сам, не беше логично, а и дори да беше, както обикновено ставаше в нейния живот - нямаше да изпитва нищо към нея, е чак нищо не, може би, отвръщение или някаква неприазън.
Сигурно гледката отстрани не беше най-красивата - жена, крачеша ядосано, обгърната с черна аура и танцуващи демончета около нея.
Дар тръсна глава. Не можеше да си позволи да е ядосана. Сега трябваше да вземе онази жозева и да се върне при пияндето, за да разбере повече за къдрокоско. Подземният свят й се струваше адски забавно място, на което можеш да бъдеш, но за да си там е най-хубаво да имаш, ако искате го наречете пазител или както ви е кеф, но трябваше да го имаш, май. Къдрокоско беше перфектен, но тя не беше от тези жени, за които мъжете даваха живота си. Е, каквото стане, нямаше кой знае какво за губене - само един Драго.
Дар се огледа наоколо за първи път. Беше по-оживено, отколкото тя предполагаше.
- Добре. Търсим жена. - Положи ръката си на Драго, погали го и той хвръкна.
- Мяк.
"Можеше и да попитам къде точно е тази Умира, а не да се рея като сянка без собственик" - мислено се скара на себе си - "Ама нали трябваше да се направиш на важна, госпожице Шефке".
Докато Дарина се оглеждаше наоколо Драго се върна и захапа кичурче от косата й, повеждайки я напред.
- Дано да си прав. - Закани се Дар.
След около петнадесет минути ходене, явно Драго бе сбъркал посоката на две, на три, стигнаха до едно малко корабче, пред което имаше един младок. Доста симпатичен, но прекалено изнежен за Дар, не ставаше и за една нощ.
- Това ли е корабчето на Умира или както винаги съм объркала пътя. - Подхвърли Дар, запалвайки си една цигара.
Да, тук беше. Драго ставаше за хрътка, понякога, но все пак те първа щеше да се разбира.

Всички ли харесват котарака? Това направо е налудничево, не мислите ли?
Дар въздъхна. До тук добре.
- Подозрително, подозрително, колко да е подозрително? - Незаинтересовано зададе своя реторичен въпрос Дар. - Онова пиянде Клемп ме изпраща, трябва да взема една жозева от теб, "днешната стока" - Изимитира го Дар.
Жената беше лунатична на вид, но по своемо красива. Дар не можеше да спре да гледа белега й. Толкова много пасваше на цялата й визия, че чак да завиди човек.
Дано всичко това свършеше по-бързо. Дар бързаше да се върне, макар и да не й личеше, но тя искаше да разбере повече неща, били те фантасмагории или реалност, за къдрокоско, на който името за момент забрави, после изплува отново в съзнанието й, както кит изплува на повърхността.
- Та, Умира, предлагам да действаме по-бързо. До колкото разбирам, дядо Сорис слухти наоколо.

- Това не е Тангалски Мирмидон. - Господи, как по дяволите Дар успя да го каже? - Това е котарак.
Ако искаше да изяде Драго, да го яде. Дар предполагаше, че лесно ще се раздели с него, но това в действителност не беше толкова сигурно, както и един болюк други неща.
Дар стъпи на рампата и се качи на корабчето. Не обичаше тези превозни средства. Бяха, как да се изразя, нестъбилно. А бе, тя не обичаше никакви превозни средства, за това стигаше пеша навсякъде.
Така, вече беше на корабчето и се огледа. Не може да се каже, че й хареса, но не може да се каже, че не й и хареса. По-скоро й беше все тази, както има на палубата, или както там се наричаше. Не беше много сигурна.
"Ако това продължи прекалено дълго, ще умра" помисли си тя. Бързаше. Искаше да се върне, да удари едно уиски с пияндето, макар че такъв алкохол не пиеше и да разбере повечко за къдрокоско. А после какво щеше да прави? Да се прави на петак. Може пък и нещо полезно да научи, макар че Дарина не беше много по учението, а по-скоро по скитането. Какво да се прави? Въпрос на преоритети.
Синът на Умира навиваше някакво въже, което се стори доста странно на Дар. Беше червено. "Ебати якото" помисли си тя, след това потъна за момент в мисли. "Умира". Странно име. Той "умира". Тя "умира". Детето "умира". Схванахте ми логиката какво й се въртеше в главата.
О, не, не. Това ще стане прекалено проблемно, в много скоро време. Дар търваше да побърза.
Ето я и Умира... "Дали Умира "умира"?" - мислено се попита Дарина. Тя направи няколко крачки и я настигна.
- Умира, да свършваме по-бързо.

Когато сабята опря гърлото на Дар, на нея й идеше да се прозее незаинтересовано. За малко да го направи, но изведнъж и секна желанието, по абсолютно необясними причини. Просто е така.
"Да ми беше прерязала гърлото..." помисли си Дарина, но аз лично не мога да разбера защо и по какви причини. Уж бързаше, за да разбере повече за къдрокоско, а сега искаше да умира. Луда жена, май.
Дар погледна надолу с безжизнени очи съндъчето. Това ли беше днешната стока? Че това беше много малко, според очакванията й. Нали, уж, беше подземният свят и всякаква такава жозева, а то какво излезе? Въпреки всичко стоката си беше стока, колкото и малко да е тя. Хората казвали, че скъпите неща идвали в малки опаковки, можеше и сега да е така. Кой знае какво имаше в него, но въпреки всичко, ние жените сме грандоманки и следваме принципа "винаги може повече", но да предположим, че "хората" са били прави за цялата глупост с пакетите и съдържанието им.
Гласът на Умира върна Дар на земята. По-специално въпросът, който й бе зададен последно. Какво бе казала тя преди това, само оня претенциозен Бог знаеше.
- Продаваш ли го този Тангалски...котарак? - Попита Умира.
- Не... - Отговори почти монотонно Дар, незнайно защо сещайки се за миналото си и за аромата му.
Дарина клекна и се загледа по-обстойно в сандъка.
- Само това ли е?
Изглеждаше интересен, но още не можеше да повярва, че е само това.

Дар протегна ръцете си. След като се върнеше при дядото-пиянде, щеше да стане интересно. Тя взе съндъчето в ръцете си погледна към луната, която беше почти пълна. Явно времето течеше като пясък между пръстите.
- Ще се виждаме - заяви Дар.
Тя се обърна и слезе възможно по-бързо от корабчето, палубата, докът или както се наричаше това. Никога нямаше да го научи, може би.
Дарина закрачи обратно към пияницата пират или каквото там беше. Сандъчето се губеше в ръцете й, така да се каже, а Драго се возеше гратис на рамото й, както винаги.
Бризът сякаш отнесе ума на Дар на друго място, в един паралелен свят, а именно нейният. Тя нямаше фантазии, които бяха свързани с прекалено голяма грандоманщина - хубаво казано, не мислите ли? Просто й се искаше да живее един интересен живот, живот, за който не й пукаше дали ще загуби в интерес на истината.
Незнайно защо, в последно време се връщаше само назад в спомените си. Това не беше добре. Не я натъжаваше, но не искаше да си спомня за това, което беше преживяла, а после я бяха оставили като мокро коте, без дори едно "чао". И въпреки кълненето на ум и треперещите ръце, искаше това "чао" са се превърне в "здравей". За това обикаляше наоколо и се чудеше какво да прави с живота си.

Дар се обърна. Сякаш някой мрънкаше нещо по нея.
- Чакай малко, ей!
Този пък кой беше? Дар го огледа - имаше петак за обеца и тя имаше, имаше и брада като на Клемп, ама тя това си нямаше. Едвам сдържа мислите си и желанието да се разсмее.
- Клемп ме прати при теб. Каза къде мога да те намеря. - Каза той.
Дар го погледна очудено, сякаш за пръв път чуваше името на старото пиянде.
- Кой? - Попита тя рязко.
Този не й вдъхваше доверие. Клемп го бил изпратил за "Дошъл съм да взема доставката вместо него. Каза утре сутринта да се върнеш в пункта, ще те чака там." О, не! Това нямаше как да стане. Ако деденцето го беше изпратил да я намери, защо тогава идваше от противоположната посока? Ха!
Дар продължаваше да го гледа тъпо.
Да не говорим как пък точно ще я познае от първия път? Да, има лилаво по косата, ако деденцето е забелязал, да, има дракон на рамото - много лесно можеше да я разпознаят, като се замислеше, но тук идваше тънкият момент - деденцето не знаеше, че Драго е дракон, а си живееше в заблуда, че е котарак. Следвателно, не може да я познае от първия път.
- Нямам идея за какво ми говориш. Не познавам такъв човек. - Сви рамене девойката.
Дар се обърна и продължи по пътя си към Клемп и онова питие, което не обичаше много, много, но щеше да отпие. Къдрокоско беше някъде там, както и онзи с нехайната физиономия и Клемп-чо беше първото стъпало по пътя нагоре.

Дар продължи напред. Изведнъж цялото й весело настроение отдавна беше забравено. Тя стискаше кутията в ръцете си и всичко около нея започваше да става все по-мрачно и по-мрачно.
Дарина мразеше тези моменти от живота си, моменти, които не си заслужаваше да изживява, но въпреки всичко те бяха най-верният й спътник и най-добрият й приятел.
Драго измяка нещо, което прозвуча по-скоро като упрек, отколкото като подкрепа. Разбира се, той винаги е бил такъв.

-Ако е възможно.
Отговори ми, като се усмихна и го попита
-Как ще проверите дали притежавам качествата, които искате.
Пое чаша от ръката на Рурк и разклати чашата в кръгово движение и бавно отпи.