Централен док(пристан):

Той само се усмихна и отново се настани на стола срещу нея. Наля малко вино в чашата си и вдиша бавно от аромата му.
- В миналото Лорион е бил всеизвестен с вината си. - каза той. - Имало е няколко големи винарни, а покрайнините на града са изцяло заделени за отглеждането на най-доброто грозде. Сега тези участъци са застроени и виното, което създаваме е...ами, не е чак толкова хубаво, ако мога да се изразя така.
Той не отпи от чашата, а я остави пред себе си.
- Във виното ти имаше отрова. Това е най-обичайният и често срещан начин да ликвидираш някой, който не подозира, че си от Вестителите. Отровата е бавна, би те убила...за три дни, като първите два няма да усещаш никаква разлика, но последният ще започнат силни болки, гадене и в следствие - смърт. Твоята задача ще е да откриеш противоотровата си. Тя изглежда... - той й подаде лист хартия, на който детайлно бе изрисувано бодливо цвете с тънки листа. - ...ето така. Може да се открие измежду морските скали или по-високите участъци покрай Крайно море. Друг вариант е да се закупи от някой. Когато го откриеш, ела пак при мен. Аз ще направя от него противоотровата.

/Опиши действията си. След този твой пост трябва да започнеш търсенето. Противоотровата е в Лорион. Избери си участък и пиши в него./

Не беше трудно да намеря мястото, където се беше настанил Хав за сега. Просто на пристанището нямаше кой-знае-колко места, на които човек може да разчита да обитава. Почуках, но не чух отговор отвътре. Бях подранила. Трябваше да дойда чак утре сутрин, но плановете ми се бяха променили до неузнаваемост. Глупавата Теарина.. Сега ли намери да ходи по мисии?!
Отворих вратата и надникнах вътре.
-Хавиер? - гласът ми се извиси из помещението. Дано да беше тук..

Отговорът не последва. Вътре в склада беше тъмно и неприветливо. Миришеше на мухъл. Доколкото можеше да види Елизабет, вътре имаше само стари дървени сандъци, наредени на високи купчини, някои от които покрити с платниша.
Не й приличаше на място, което някой би избрал като временно жилище. Спомни си, че Хавиер беше избрал това място за срещата, но едва ли пребиваваше тук.

/Свободно РП. Можеш да се върнеш до къщата на Дред, да изчакаш тук, да се прибереш в собствената си квартира и т.н., по изцяло твой избор./

Погледнах часът, не оставаше много. Надявах се скоро Хав да се появи, ама надали. Въпреки това реших да изчакам тук до срещата. И без това нямаше какво още да правя. Нямах намерение да се прибирам, квартирата ми беше тясна и отивах там само, за да се къпя, преобличам и да спя.
Не ми се връщаше отново при шефа на шефката ми, не ми беше приятен. Изглеждаше приятен, но по погледа му си личеше колко лицемерен човек е всъщност. А и, с работа като моята, при която човек ходи къде-ли-не, се научаваш да различаваш добрите хора, от лошите. Освен ако не са прекалено добри мошеници. Но и тогава умеех да се справям.
Освен това, не ми се искаше да се натрапвам при Дред. Сега вероятно семейството се беше събрало, или... От къде да знам. Нямах работа при него. А това, че го бях открила трябваше да си остане тайна. Пък, след като казах, че съм намерила Хавиер на онази лисица, вероятно беше пратил някой да ме следи, или някоя сянка, за да намери Хавиер. Предположения само, разбира се, но не ми се искаше местоположението на Дред и семейство да бъде разкрито. Щеше да им навреди.
И така, облегнах се на стената, скръстих ръце под гърдите си, и зачаках.

Момичето, което Деймън бе видял по-рано го беше изпреварило и сега търпеливо чакаше...какво? Хавиер, най-вероятно. Деймън инстинктивно протегна длан към тънкият блейд на дясното си бедро. Защо плановете имаха навика да се объркват всеки път? Поне винаги ставаше по-интересно.
Матеас щеше скоро да се появи. Деймън реши, че е безсмислено да го чака. Той се приземи съвсем леко и безшумно на десетина метра от момичето, прикривайки се зад близките сандъци.
На Елизабет й се стори, че долявя нечие съвсем бегло присъствие наоколо и може би единствено това спаси живота й. Камата се заби в стената, където до преди миг се беше облегнала. Деймън се отдръпна по-навътре в сенките и извади блейда си. Не искаше да си го признае, но беше впечатлен. И изненадан. Не беше очаквал тази кукла да се движи толкова бързо. Той тихо започна да се приближава към нея, използвайки камарите от сандъци за прикритие. Стъпките му не издаваха и най-тихия звук. Скъси разстоянието до Елизабет бързо и острието в дланта му извистя в застоелия въздух в склада.

/Опиши действията си и хвърли зарче. При резултат различен от 1, ще успееш да избегнеш(блокираш) успешно атаката на Деймън, а при 6 ще имаш възможност за контраатака./

Глупак. Метна по мен само едно-единствено оръжие, и очакваше да ме оцели? Късмет му пожелах на ум. Обаче се скри копелето, и така и не успях да го видя. Не го и чувах, сещах само слабо присъствие, но не успявах да отгатна от къде идва.
Първо на ум ми дойде да използвам сенките, наоколо имаше много и всичките бяха послушни. Само, че като не знаех местонахождението му, този вариант се изчерпа до тук.
След секунди се чу извистяване, поредното оръжие летеше към мен...

The member 'fuck_you' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Централен док(пристан): - Page 2 De1

Блейдът на Деймън извистя в мрака и той вече виждаше как пролива кръвта на момичето. Асасинът спря ръката си в последният момент. Елизабет усети хладната ласка на стоманата на шията си, където бе опряно острието.
Деймън я погледна в очите, с намерението да й обясни каква е била грешката й преди да я убие, но в момента, в който очите им се срещнаха, тя просто изчезна. Асасинът отскочи рязко назад и се прикри зад близкия сандък.
„Какво беше това?” – мисълта му беше трезва, почти спокойна, но въпреки това той чуваше туптенето на адреналина в ушите си.
Деймън винаги мислеше трезво. Явно отново я беше подценил. Какво беше казал Матеас? Момичето знаело някои хитринки от Приказния Век.
„Прекрасно.” – помисли си той без намек за ирония. – „Ще е интересно да видя границата на легендарните умения от преди години, които са толкова възхвалявани.”
Той затвори очи и си пое дълбоко въздух през носа. Прах. Мухъл. Втръсващият мирис на прясно(и не чак толкова прясно) оловена риба. От тези елементи бе изграден фона на склада и околностите му. Цялата тази фузия бе допълнена от съвсем лек аромат на цвете. Деймън не можеше да си спомня какво точно бе то, но уханието му почти го опияни.
Преди години, в Приказния век, арсеналът на стандартния наемен убиец включваше умението да засичаш и разчиташ аури. След Катаклизма това умение бе изчезнало, но Матеас бе открил негов заместител...
„Ето те...” – помисли си Деймън и бързо се отдръпна, когато разбра, че Елизабет почти бе стигнало до скривалището му, обгърната от наметало от сенки.
Асасинът бързо се озова зад нея и замалко да загуби живота си, когато камата й мина на косъм от врата му. Той изтреля ръката си напред и сграбчи китката й, изви я и се озова зад нея с блед, опрян отново в гърлото й. Камата й падна на прашният под. Този път нямаше да направи грешката да я подцени. Това момиче може и да изглеждаше като красива кукла, но имаше остри зъбки.
- За Хавиер ли работиш? – попита я той, просто така колкото да подхване разговор, докато измисли как да я използва. – Ако усетя и най-малкото движение, това ще е краят ти.

-Псст. - изсъсках сладичко. - Не се нервирай. - усмихнах се. Всъщност точно толкова изречени думи време ми трябваше, за да премисля добре положението си в момента. Не беше добро във всеки случай. Мръднех ли, наистина губех живота си, писанчо не се базикаше. Да, обаче си имах трикове, не беше като без нищо.
Сенките наоколо бяха със слаба воля, повечето с никаква. Толкова отдавна бяха забравени от Богове и хора, толкова отдавна не бяха се били.. Стана ми жал, реших да ги раздвижа малко, с едничката надежда Деймън да не ме забележи.
Най близката наоколо беше сянката на една стара, престара щайга. Стара-стара, ама ми вършеше достатъчно работа. Привиках я, кротко, спокойно и бавно. Тя, послушна естествено, дойде близичко. Плъзна се на горе по крачола на Деймън. Много, наистина много се надявах да не забележи, защото иначе.. То се е видяло.
-Та значи.. - започнах да увъртам. - Дали работя за Хав ли попита, не чух? - сянката, която бях подчинила продължаваше да се плъзга на горе по крачола му. Сега беше момента, накарах я да се стрелне рязко по ръката му, с едничката надежда да го задържи докато се измъкна. Дали съм успяла.. Е, все щях да разбера, в зависимост от това оживея, или не.

- Та значи... – започна Елизабет и продължи да печели време. Трик, който би проработил на някои от Петаците, дори на повечето, но Деймън отдавна се беше изкачил в йерархията, минавайки през кръв, смърт, интриги и подкупки и какво ли още не. Сигурно момичето се опитваше да му извърти някой номер, но нямаше да успее. Нещо се стегна около ръката му, тази, с която бе извил нейната зад гърба й. Той избута момичето напред, пускайки я на свобода. Елизабет бързо се изправи, като успя през това време да вдигне камата си. Погледна към опонента си и за пръв път успя да го огледа. Млад мъж, облечен в „работно облекло” – черни кожени дрехи, ръкавици и ботуши с меки подметки. Лицето му бе усмихнато, а сянката, впримчена в ръката му се разсея и се върна на мястото си.
- Интересно. – каза той. – Може и да не се наложи да те убия.
Деймън не беше глупав. Ако това момиче знаеше още такива „номерца” той щеше да я остави жива, за да ги научи от нея по някакъв начин. А после можеше и да я убие, ако сметнеше, че вече му е ненужна.
„А освен това” – помисли си той. – „Няма да имам полза от нея мъртва”
Той прибра блейда в ножницата му, като междувременно усети тежестта на няколко от скритите из тайни джобове ками.
- Явно си твърдо решена да не ми кажеш защо си тук. – каза той. – Дори би рискувала да прережа гърлото ти, преди да проговориш. Всъщност може да се каже, че знам причината, но не мога да преценя дали тепърва ще се окажеш пречка на мисията ми.
Усмивката не слизаше от лицето му, а аурата му беше подредена, все едно току-що се беше сетил за нещо адски умно. За сега от него не струеше агресия. Той продължаваше да я гледа заинтригувано, сякаш очаквайки да проведат някакъв смислен разговор.

/Опиши действията си./

Явно, след като нямах никакви рани по себе си, освен предната, нещото което направих със сянката беше подействало. Това беше добре, за сега. Не знаех колко е часът, но искрено се надявах моментът на срещата с Хав да настъпи скоро, защото този тук ме дразнеше изключително много. Цинична усмивка се плъзна по лицето ми. Да, този беше силен, но явно аз знаех това-онова в повече от него. Иначе не би рискувал да ме пусне. А това беше добре, защото аз до една степен знаех способностите на Новата Ера, докато той явно си нямаше понятие от старата школа.
Пък и тази цинична усмивчица имаше и своят притежател преди мен. Нещото, което се беше загнездило в съзнанието на Хав преди, това нещо ужасно много обичаше да използва тази усмивка директно в лицето ми. Помнех я. И да бъда честна, справях се добре с нея.
-Ти какво очакваш да чуеш? Какво искаш да чуеш, по-точно? - попитах, с една повдигната вежда, изразяваща въпрос. Не се отпусках и за миг. Не знаех какво се върти в ума му, под милото изражение, но не беше нещо хубаво. И нямаше да позволя да ме хване пак неподготвена или в неудобна позиция като предната.

Облика на доковете бе странна гледка. Опърпана, миризлива и овехтяла покривка, положена върху хазартна маса, върху която се прехвърляха огромни количества злато. Под въпросната покривка цареше царството на кръвтта, подкупите, измамите и кражбите.
Ала именно покривката бе това, което представяше този квартал на света. Пристигащите от далечни брегове кораби и техните екипажи не бяха никак впечатлени, попадайки на мрачните и непочистени пристанища, по които вечно щъкаха докери, влачейки дървени сандъци със стоки от цял Шелтър. Капитаните на търговските гемии винаги пускаха екипажа си за денонощие почивка, което уморените от дългото плаване мъже с радост приемаха, знаейки славата на Лорион като град на хазарта и греха. Те изхарчваха значителна част от годишните си заплати този ден, предимно по хазарт, нискокачествен ейл и жени. Другата част от златото си даряваха на Етелус’Сев, или по-скоро на поделението на крадците. Но въпреки това не се учеха. Следващият път когато корабът им пуснеше котва в мътните води на лорионските докове, те пак слизаха и почти с нетърпение се опитваха да се промушат под „покривката”.
Това не означаваше, че Лорион е град на развалата и покварата, дори напротив – според статистически проучвания на Егеонската философска гилдия, Лорион бе един от най-бързо процъфтяващите градове на Новата ера, а ако към това се добаваше факта, че той всъщност бе оцелял по време на Катаклизма, макар и давайки огромни жертви от гледна точка на населението си, Лорион се превръщаше апетитна мишена за Алдеонските търговски гилдии, както и за приключенци, търсещи късмета си в подземния свят.
„Подземният свят” – помисли си с известна доза сарказъм Хавиер. Ако наистина имаше време с радост би си поиграл с тях. Явно главната им стратегия бе да карат всички да ги подценяват. Съвсем елементарен подход. Този, който стоеше начело им бе лишен от ненужна гордост субект, който знаеше как да изолзва всяко едно преимущество, до което се добереше. Хав не за пръв път се зачуди що за личност беше този така наречен „Сянката”. Твърде помпозен прякор, но водачите по принцип избираха такива.
Подобни мисли минаваха през главата на Хав, докато бавно крачеше из пренаселените и тесни улички на Централния док, разминавайки се с лекота с пренатоварените докери, още преди да му извикат предупредително „Варда!”.
Интересно беше, че все още нямаше опашка. Винаги имаше възможност да не засече преследвачите си, но това бе малко вероятно. Аурите около него мъждукаха слабо, навявайки за ниска мотивираност и едва притъпено нетърпение. Денят бе към края си, а истинският животът в Лорион започваше вечер. Повечето жители нямаха търпение да свършат досадната дневна работа, да походят из кръчмите и бардаците, да похарчат известно количество монети и да ударят няколко часа сън преди така нежелания изгрев и да започнат новия си ден с тежък мархмурлук, но цял куп интересни истории за разказване.
Е, Хавиер също бе в добро настроение днес. Залезът бе оцветил кипналото море в червено. Беше студено, а от сиво-белите облаци, на големи интервали, се сипеха едри парцали сняг. Силният морския бриз повдигаше перелината му и я завърташе в странно подобие на ципести криле зад гърба му, а преди малко се бе отдал на любимото си занимие. Признаваше си, наистина му достави удоволствие да убие тази жена, да срине високото й самочувствие и в последният момент да й обясни, че всъщност има причина да забие камата в гърдите й. По-рано днес се беше разтъпкал из доковете и беше открил една интересна купчина сандъци, на чиито дъно(там, където често тайно бе изрисуван герба на получателя им) бе намерил знак - черна длан с разтворени пръсти, от всеки от които се спускаше една почти незабележима нишка. Етелус’Сев, веднага бе решил той, бяха понякога твърде...некомпетентни. Нормално, предвид размерите на организацията им. Та, той отмъкна един сандък, изпразни съдържанието му(няколко качествени ками под прикритието на Алдеонски памук) и час по-късно го напълни с ново съдържание. В следствие върна(с известна доза усилие) сандъка на мястото му. Посланието бе изпратено.
„Ето го и мястото.”
Склада пред него беше съвсем обикновен, незабележим насред събратята си. Изглежда не беше използван от много време и позападнал. Перфектното място за среща. Той продължи по улицата и го подмина. След като се отдалечи на сто метра, сви настрани и потъна в близките сенки, под дувара на един пункт за продаване на риба. Изчака няколко минути, но не забеляза някой, който да го следва. Време беше да види какво искаха Етелус’Сев от него.

- Просто отговори на въпроса ми. – рече почти с досада Деймън, точно когато една извита кама се опираше в гърлото му. Той замръзна.
- Бу. – рече тих и леден глас зад него и той настръхна. – Да разбирам, че просто си клюкарствате колегиално?
Деймън се опита да запази самообладание. Това му се случваше за пръв път от три години. Някой да се промъкне зад него с такава лекота.
- Искам просто да обсъдим един въпрос. – каза той и остана доволен от спокойния си тон. Не усещаше присъствието на никой зад себе си. Сякаш камата просто висеше във въздуха. Що за чудовище беше мишената им?
- Да го чуем тогава. – каза Хав и хвърли поглед към Елизабет. Изглежда беше добре. Ако и косъм беше паднал от главата й обаче...само при мисълта усети как настръхва, а кръвта започва да кипи във вените му.
- Мисля, че не е нужно да прибягване към насилие...все още. - думите бяха изречени от непознат глас. От прикритието на тъмнината излезе Матеас и свали бомбето си, поздравявайки изискано присъстващите. Не беше въоръжен, ако се изключеше бастунчето в ръката му. – Ако Деймън бе искал, момичето вече щеше да е мъртво.
- Виж за това силно се съмнявам. – рече почти весело Хав.

/Опиши действията си по твой вкус./

Едва задържах усмивката си на задоволство, когато видях как Хавиер се промъкна зад Деймън. Сега преспокойно можеше да разбере какво ми беше, докато той самият бе наместил оръжието си до гърлото ми. Преглътнах усмивката и останах сериозна. Надявам се.
Слушах разговора тихо. Матеас излезе някъде от тъмнината и се включи. А това никак не ми допадна. Изобщо тези хора никак не ми допадаха. Поне с Теарина можех да се справям с лекота. Тези бяха малко по-друг калибър.
Тц,тц,тц... Тези просто си търсеха белята, занимавайки се с Хав. Това изобщо нямаше да доведе до нищо добро... за тях.
Та, бавно и незабележимо измъкнах една кама, и я прикрих с ръката си. Някак си, нещо ми подсказваше че тази сценка няма да свърши с едно просто "Чао". Ако ли пък грешах, здраве да е.
Сигурно някой би се запитал, как така останах съпричастна към появяването на Хавиер. Не съм. Както винаги когато го видех, усещах нещо странно, но приятно в корема си, краката ми се подкосяваха, и усмивката напираше. Просто този път се сдържах. Компанията все пак беше на лице, не бе момент да се размеквам. Колкото и да ми се искаше.
-Е.. - обадих се. - Ще си кажем ли "Чао", както правят културните хора, или ще се бием. Сериозно, решете, защото ми става скучно.
Дръзко от моя страна, наистина, но нещо такова беше единственото, което можеше да забърза малко хода на нещата.

Матеас я погледна съвсем спокойно, после пак се обърна към Хав. Не искаше да си го признае, но момичето бе право. Нямаше смисъл да протакват. Имаше хляб в нея, макар да бе протажна и предателски настроена към организацията. Той си позволи лека усмивка. Все пак всичките членове на Етелус'Сев бяха такива, а тези на върха в пъти повече от останалите.
- Имам съвсем прясно съобщение за теб, извадено от фурната преди не повече от час. – каза Матеас. – Кила иска да говори с теб.
Последва тишина. Елизабет погледна Хавиер и видя изумлението, изписано на лицето му. Той не каза нищо, нито освободи Деймън, който изглеждаше не по-малко изненадан от думите на колегата си.
- Кила... – повтори най-сетне Хав. – Откъде знаеш това име?
- Доколкото знам едно време сте учили заедно при Безплътния. – усмихна се учтиво Матеас и започна бавно да се приближава към Деймън, минавайки покрай Елизабет, която се напрегна. Не последва подмолна атака, както очакваше. Къдравият аристократ-убиец застана на една крачка от Хавиер и приятеля си и допълни. – Е, какъв е отговора ти?
Хавиер продължи да мълчи известно време, гледайки към Елизабет с неразгадаем поглед. После освободи Деймън и каза:
- Добре. Води ни.
- Ни? – повтори почти изумено Матеас.
- Ха. – беше реакцията на Деймън, който изтупваше демонстративно несъществуваща прах от рамото си.
- Елизабет ще дойде с мен, ако желае. – отвърна Хав и си допълни на ум „Не че бих могъл да я спра, дори да се опитам.”

/Опиши действията си по твой вкус./

-Желая. - отвърнах кратко, ясно и точно, когато погледите им се насочиха към мен. Нищо не разбрах, но и това щеше да стане скоро. Кила.. Мисля си, че бях чувала името преди, но идея си нямам къде, кога и защо. Може би просто си въобразявах. Погледът ми се засече с този на Хав и едва сдържах усмивката си, когато прочетох в неговите очи предвидимостта ми. Знаеше, че няма да се отделя от него. Знаеше, че няма начин да го пусна сам. Знаеше, че това няма да стане, не и след толкова много време.
-Е, ще тръгваме ли?

„Кила мрази осложненията”. – помисли си Матеас, докато излизаше от склада. Морето се беше успокоило и луната образуваше широка лунна пътека по повърхността му.
- Кила мрази осложненията. – каза Деймън до него и той се усмихна криво. Деймън беше човекът, който той почти можеше да нарече приятелел, въпреки че в този свят, в който живееха всеки, който имаше намерение да оцелее дълго нямаше право на приятели.
- Нямаме голям избор, подценихме го. Сега се налага да уважим това негово желание. Освен това обстоятелствата може да не се окажат толкова неблагоприятни...
Елизабет крачеше на няколко крачки зад тях, а Хав беше съвсем близо до нея, толкова близо, че тя почти усещаше топлината на тялото му.
- Ако нещата тръгнат на зле, - прошепна той в ухото й. – Искам да ми обещаеш, че ще направиш всичко възможно за да оцелееш, дори да се наложи да ме оставиш там. Кира не е като тези двамата...навремето дори Дред изпитваше уважение към таланта й, по неговия си странен, безпристрастен начин.

Да.. Усещах топлината. Усещах я, и не исках да спира.
-Как си представи, че ще те оставя? - казах съвсем тихо, така че за някой друг не бих била сигурна, че ще чуе. Но той ме чу. Видях притесненото изражение на лицето му, но в същото време беше и задоволено. Наистина, как по дяволите си представи, че бих го оставила. Не отново.
Никога.

Колкото и да го изпълни с топлина и любов отговора й, Хавиер продължаваше да изпитва нарастваща тревога. Правилно ли беше решението му да я вземе със себе си и да я заведе в леговището на усойниците? В центъра на кошера за да я запознае с пчелата-майка. Кила бе била кротко и дребно момиче навремето, което само те чакаше да свалиш гарда си за да забие кама между ребрата ти. Хавиер не познаваше по-подло създание от нея, но никога не бе имал повод да я смята за свой враг. Поне не повече от обичайното, все пак той никога не сваляше гарда си, освен в компанията на Елизабет, когато бе трудно да мисли за каквото и да е друго, освен за близостта й.
- Тогава не се отделяй от мен. – отвърна й той. Нямаше да позволи нещо да й случи, каквото и да му костваше това. – И пази гърба ми.
Четиримата постепенно излизаха от пристанищната зона и навлизаха в добре почистените и широки улици на Горен Лорион. Огромните имения се издигаха от двете им страни, дори най-скромната къща тук наподобяваше строг палат. Архитектурата бе характерна с остри и ъглови краища, комбинираща практичност и красота. Сега, насред снеговалежа, Лорион бе заприличал на оживяла ледена приказка.

/Опиши от твоя гледна точка прехода до тази област. Пиши в Улиците на Горен Лорион/