„Пълната кесия”

-Ценна стока.. - казах си и се усмихнах благодарно на добрия собственик на заведението. Сложих две ледчета в чашата си и я разклатих малко, докато бях замислено загледана в нея.
–Теарина се чуди дали си добре. Или поне се прави на загрижена, нали я знаеш. Можеш да минеш по-късно да я поздравиш. - каза ми Микс-Микс със сериозен тон, а в следващият момент вече обслужваше другите си клиенти. Отпих от уискито си, като преполових чашата с първата си глъдка.
-Та нали дойдох специално за да и се оплезя в лицето. - казах с усмивка на лицето и с втората глътка пресуших чашата си.
-Благодаря Микс-Микс. До после. - станах от бара и тръгнах на горе по стълбите. Когато стигнах до вратата почуках 4 пъти и отворих. Не ми се чакаше да ме покани, а и вече бях подготвена за летящи ножове срещу мен така че щях да се пазя.

Теарина я нямаше в стаята. Зад бюрото й стоеше симпатичен млад мъж, облечен в изискан черен костюм. Приличаше на изтупано благородниче от главата до петите. Беше качил излъсканите си черни ботуши върху бюрото и разглеждаше някакъв лист разсеяно. До стола му беше подпряно черно бастунче с блед скъпоценен камък за дръжка. След като Елизабет влезе, той седна в по-нормална поза и спря погледа си на нея.
- Сигурно търсиш Теарина. Пратих я на една малка задачка.
Тонът му беше топъл и добронамерен. Но беше шеф на нейната шефка, така че едва ли беше безащитно лордче, току-що излезнало изпод фустите на майка си. Както изглеждаше. Сигурно беше наследил тези черни подредени букли именно от нея.
- Няма да е наложително да я чакаш. Можеш спокойно да докладваш на мен.

След като влезнах най-безцеремонно в кабинета не заварих Теарина. Заварих нещо по-странно дори от моята шефка - а именно нейният шеф. Изглеждаше мил и дружелюбен, но надали в действителност бе такъв.
-Сигурно търсиш Теарина. Пратих я на една малка задачка. - каза той, а аз повдигнах въпросително едната си вежда. Той явно разбра безмълвният ми въпрос.
-Няма да е наложително да я чакаш. Можеш спокойно да докладваш на мен. - е, нямах какво да губя. Вероятно той и беше дал мисията, която аз лично изпълних. Извадих колбата, пълна с аурата на Хавиер и я поставих на бюрото точно пред мъжът.
-Тя е отишла на мисия.. - казах, сядайки на стола от другата страна на бюрото, срещу мъжът и кръстосах крака. - А аз изпълних своята. Намерих притежателя.

Матеас гледаше с любопитство младата жена, която беше влязла така безцеремонно в кабинета на шефката си.
- Тя е отишла на мисия... - каза тя, сядайки срещу него и кръстосвайки крака. - А аз изпълних своята. Намерих притежателя.
Той не откъсваше очи от нея. Но не я следеше с онзи обичаен копнеещ поглед, който Елизабет събираше много често сред мъжката популация. По-скоро изучаващо. Сякаш гледаше добре наточено острие, чудейки се къде може да го забие и как може да го използва. Тя не знаеше кой вариант по-малко й харесва.
Той плавно повдигна шишенцето на равнището на очите си и го разклати. После го свали малко надолу, позиционира го точно под носа си и го отпуши. Вдиша. Последва примигване. Запушване отново. Колбата отново се озова на бюрото, също толкова плавно, колкото бе взета от там.
Матеас кривна устните си в подобие на усмивка. Момичето пред него трябваше да е ново в занаята, щом Теарина беше шефката й, но в същото време подобна мисия не беше от калибъра на един новак. А тя се беше справила. Фундаментално. Почти невъзможно, всъщност. Той вдиша дълбоко и успя да усети частичка от аурата й. Не беше аура на новак. Но отново, не беше достатъчно подходяща за точно тази мисия. Дори Теарина не беше достатъчно подходяща за подобна задача. Интересно. Как беше успяла да открие притежателя на мрачната аура в това шишенце? Нямаше никаква гордост в словата й, когато докладваше за резултата си.
- Откъде познаваш въпросния притежател? - попита я той съвсем спокойно, докато изваждаше изпод бюрото две широки кристални чаши и бутилка уиски. Наля еднакво количество уиски и в двете чаши и побутна едната към Елизабет. Странно, тя не изглеждаше притеснена или уплашена. Не беше вчерашна. - Разкажи ми.

Той ме изучаваше с поглед, но не с онзи мръснишки, който казваше "Желая те!" и с който ме гледаха повечето мъже. Той ме изучаваше. И по погледа му разбирах, че от всяка част от мен, научава по малко.
-Откъде познаваш въпросния притежател? Разкажи ми. - каза той, докато наливаше в две чаши уиски, едното предназначено за мен, другото за него.
-Бивш учител. - отвърнах кратко, ясно и точно. Нямаше какво повече да се каже. Той ми беше бившият учител и толкова. Другото нямаше значение, нямаше и смисъл да го споменавам.

Матеас кимна бавно.
- Добре.
Не беше глупав, можеше да навърже собствена версия за субекта, чиято аура струеше от малката колбичка. Той извади една тлъстичка кесия от палтото си и я постави пред Елизабет.
- Това е възнаграждението ти. Изпълнила си мисията си успешно. Къде можем да открием този твой бивш учител?
Теарина си мислеше, че си има работа с Дред Безплътният, но Матеас не беше толкова прост. Познаваше аурата в шишето. Хавиер. Интересно. Деймиън щеше да е много изненадан. Все откриването му беше една от малките мании на приятеля му. Ако изобщо можеше да го нарече така. Сега Той най-сетне беше в ръцете им. Матеас нямаше никакво намерение да го изпусне.

/Получаваш 500 злато, 10 Слава./

Не-директния ми шеф извади една кесия със злато с доста пълно съдържание в себе си. Това определено ми се нравеше. Парите щяха да ми дойдат добре, особено ако имах намерение да замина с Хавиер.
-Това е възнаграждението ти. Изпълнила си мисията си успешно. Къде можем да открием този твой бивш учител? - последният въпрос не ми допадна. Можех да се справям с Теарина без проблеми, но този тук беше друг калибър убиец. Макар да излъчваше спокойствие и подтик за доверие, този тип беше опасен. Не му личеше, но беше!
-Какво ще правите след като ви кажа къде да го намерите? Ако можа да знам разбира се. - казах, задавайки въпроса си твърдо и настоятелно. Не ми се искаше да предавам Хавиер без да зная нищо, макар той сам да ми беше казал да го направя.

- Нямаш право да знаеш. - отвърна й търпеливо Матеас, докато отпиваше малка глътка от чашата си. Уиското беше добро, но му липсваше лед. Някои мъжкари го предпочитаха без, чисто, а други - "on the rocks", пълна чаша с лед и тънък слой алкохол отгоре. Шотче за една глътка. Матеас го харесваше с две ледчета.
- Къде е? - попита отново той, отново напълно спокойно. - А, и ако обичаш, слез до кръчмата и вземи от Микс-Микс една чаша лед.
Елизабет все още разполагаше със съществената информация. Шефчето пред нея изглеждаше кротък тип, който просто иска да чуе резултатът от мисията й. Но асасините бяха коварни създания, факт, с който тя бе напълно запозната.

/Опиши действията си. Имаш много възможности, които е безсмислено да изброявам. Имаш свобода на действие, а резултата е от мен./

-Разбира се. - усмихнах се и станах от стола си, излизайки от кабинета без да дам отговор на първият, и основен въпрос. Къде се намира Хавиер. Слязох на долният етаж и отидох на бара. Микс-Микс имаше някакъв друг клиент в момента и трябваше да го изчакам да свърши работата си. Усмихнах му се чаровно, както обикновено, когато дойде.
-Ще може ли да ми дадеш една чаша с лед. Горе има едно капризно детенце... - въздъхнах при последното си изречение и облегнах брадичка на едната си ръка. Микс-Микс ми донесе чаша пълна с лед.
-Заповядай. И внимавай, това не е Теарина. - сякаш ме предупреди той. Взех чашата с леда и се качих отново горе. Отворих вратата и се върнах на мястото си, поставяйки чашата с лед на бюрото пред него. Седнах на мястото си и отпуснах ръце на облегалките отстрани на стола.
-Вижте, г-н... - вярно, че не знаех името му. Нямаше и значение. - Ще го представя така. Кажете ми, какво ще желаете от скъпият ми учител, след което аз ще ви кажа къде е. Ако ли не, свободен сте да изпълните мисията на ново, нямам против. - усмихнах се чаровно, но и двамата знаехме, че зад тази усмивка не се крият приятни чувства.
Този мъж може и да беше по-силен от мен, може и да не беше. Може би можеше дори да ме убие, но това не променяше факта, че информацията беше в мен.

Матеас вдигна ръце в примирение.
- Джон. - представи се той. - Добре, ще ти кажа. Няма нужда ме гледаш така. Иии благодаря.
Той сложи две ледчета в уискито си и пак отпи глътка. Така беше къде-къде по-добре.
- Ще му предложим да се присъидини към Етелус'Сев. Ще му предложим висока позиция при нас. Ако не се съгласи ще му дадем три дни да напусне Лорион, а ако не го направи ще го убием.
Матеас погледна с очакване Елизабет.
- А сега е твой ред.
Той разклати чашата си. Ледчетата изтракаха. Точно като зарчета.

Иии... Изведнъж избухнах в най-истеричният смях, в който някога бях изпадала. Това не беше истина... Превивах се от смях, просто не можех да се сдържа. Всеки момент... Всъщност късно, сълзите вече бяха потекли по бузите ми, а аз само усещах как човекът срещу мен ме гледа втренчено и въпросително.
Когато най-на края успях някак си да се успокоя, и отново да застана в нормална поза на стола си, с дясната си ръка избърсах сълзите от бузите си. Въпреки това още не можех да спра да се усмихвам.
-Да го убиете... Късмет.. - казах, докато премахвах и последната течност от лицето си. - Кхм.. Добре - вече сериозна - Намира се в квартира на Централния Док. В някакъв стар склад близо до кея.
Това обаче объркваше плановете ми да отида с Теарина. Сега вероятно просто нямаше да отида, или.... щях, но сама, поне за да му кажа.
-Това беше, мога ли да тръгвам? - попитах изправяйки се и опирайки ръце на бюрото.

- Да, разбира се. – кимна Матеас. – Лека вечер.
След като Елизабет излезе, той вдигна недокоснатата й чаша и изля съдържанието на килима. Лека усмивка се появи на устните му.
- Изглеждаш в привповдигнат дух. – каза Деймиън, който бе стоял през цялото време до закованият с дъски прозорец в ъгъла на стаята. – Но защо трябваше да изливаш алкохола? Обикновено не обичаш да правиш мизерии.
- Развълнуван съм. – каза с равен тон Матеас.
- Изобщо не ти личи. Но те разбирам. Всичко върви по план досега.
Деймиън седна на креслото срещу колегата си и запали от близката свещ тънката цигара, която си беше свил собственоръчно.
- Дали наистина е толкова силен, колкото ни докладват източниците ни? – попита той, докато формираше няколко перфектни кръгчета от дим.
- Няма абсолютно никакво значение.