Куполно езеро

Навлизате в неподдържано гробище, ходите насред безкрайни монументи, малки крипти, надгробни камъни. Оглеждате се и виждате мрачно небе над мрачен, мъртъв пейзаж. Без значение кое време на денонощието е, тук е хладно, макар да е пустиня.
Продължавате да крачите, търсейки...нещо определено. Не знаете какво точно е то, но знаете, че е някъде тук. Имате причина да сте дошли тук. Всеки има.
Пред вас се извисява средно-голяма крипта, чийто вход е привидно запечатан с масивна каменна врата. Усещате лек, но настоятелен призив от другата страна.

Благодарение на тежките дрехи младежът не усещаше хлад, вонята на мъртви се носеше насред мъртвия пеизаж, нямаше да се очуди ако срещне своето име на един от тези надгробни камъни. Насред обстановката той придобиваше чувстото, че вече е мъртъв. Прекрачвайки хилядите монументи в търсене на нещо, може би съвсем обикновенно. Младежът забеляза структурата, усети призивът, които го канеше да влезе в нея и се понесе по него. Входът на тази средно-голяма крипта съвсем не бе отворен. Каменната врата препречваше пътят на момчето, но въпреки това той извървя разтоянието до нея.

Мистгън:

Протягаш бавно дясната си длан и я опираш на хладният камък. Криптата изглежда древна, на покрива й има полу-разрушена статуя на гаргойл. Усещаш лека вибрация, която минава по камъка под пръстите ти, но това е всичко. Вратата не се отваря. Ти сваляш ръката и се оглеждаш. Нищо не се е променило в пейзажът. Гробницата пред теб те привлича по някакъв начин. Вслушваш се в зова й. Сякаш...нашепва нещо. Но думите се сливат и са на някакъв непознат език. Наподобяват слова на призрак, макар че до момента не си си говорил с такъв. Всъщност дали изобщо съществуваха? Имаше ли значение? Едва ли. Трябва да влезеш вътре, което пък означава, че трябва да намериш начин. Обикаляш криптата. Виждаш, че на задната й стена с кръв е изрисувана обърната пентаграма, която е полу-прикрита от изсъхнал храст.

/Можеш да:
1. се опиташ да разучиш пентаграма.
2. огледаш статуята на върха й(опиши как се качваш до там по твой вкус)
3. лично твой, трети избор.
Опиши действията си и остави резултата на мен./

Съзирайки петното кръв, което изобразява пентаграма, момчето се замисля зад нейното послание. Обърнатата пентаграма показва заблудената душа, която се владее от стихийните качества и чиито разум е подчинен на материалното. Такава душа се намира във властта на Дявола...
-Гаргойл, митично същество за което нямам никаква информация.
Мистгън се възползва от структура на криптата и за да се покатери до върха й използва няколко надгробни камъка, за да построй нещо като стълба, колкото да му е достатъчна, да се хване за покривът на криптата. Той внимателно огледа статуята на съществото, дълго расъждаваше по къкъв начин да проправи път към криптата, но изглежда че целта му се смени. "търсейки...нещо определено" шепотът, които бе неразбираем за момчето, от кого всъщност идваше, от криптата ? ... не, дори е логично, как може структура да говори. Точно така статуята. Момчето се замисли над това, но всякаш всичко бе устроено... Мистгън притежава пет жезъла, свързвайки пет точки по определен начин... Една единствена линия се чертае от връх до връх, като накрая се връща в своето начало, образувайки по този начин един затворен контур. Мистгън постави свойте пет жезъла околу статуята, захапа показалецът си и начерта обърнатия пентаграм околу гаргойла с кръв, точно както е начертана доло на стената.
-Силата на пентаграмата може да бъде разположена или прикрепена към дадено място или предмет като се очертае кръг около него.
Завършвайки последната стъпка, той зае няколко стъпки извън очертанията на пентаграма и почака.

Мистгън,

Около отделните части на жезъла ти започва да пулсира бледа и сивкава енергия от непознато естество. Под краката ти се чува характерен стържещ звук, предизвикан от контакта на две каменни повърхности една в друга. Веднага разбираш откъде идва този звук...вратата се е отворила. Прибираш жезлите си и слизащ внимателно от криптата. Приближаваш се към зеещият вход, който наподобява черна и бездънна паст. Влизаш без много да му мислиш, все пак вече си го решил. Мракът те поглъща и потъваш в него и все пак някъде отпред струи същата сивкава светлина, която бяха издавали и жезлите ти. Тя ти служи като ориентир и ти продължаваш напред. Вратата зад теб се затваря с приглушен стон и оставаш сам в почти пълния мрак. Стъпка след стъпка напред...Струва ти се странно, че сега, когато си вътре, криптата сякаш се разпростира на километри, а вънка бе изглеждала толкова малка...Стигаш до стълбище, което те води надолу. То няма парапети, а под него се стеле тъмнина. Слизаш внимателно по него, ала нищо не се случва. Отдолу, малко след последното стъпало те очаква широко подземно езеро с тъмна и гладка като огледало повърхност. От него струи леката светлина.

/Опиши сегашните си действия. Можеш да огледаш около него, да топнеш ръката си или направо да влезеш./

Единствената светлина, който следваше, го отведе до тук. Огледалното езеро наподобяващо вида на портал. Сякаш всичко вътре е в едно ново измерение откъснато от този свят. Мистгън видя отразеният си образ, който небе по различен от тъмнината, която се тлееше наоколу. Така или иначе нямаше връщане назад. Той мислеше над това, дали да потопи ръката си, за да провери, дали стълбите продължават надоло, но вместо това реши, да се потопи в неучакваното и просто продължи напред към дълбините на това огледално езеро.

След дългото си пътуване Джириру пристигна.Почна да ходи бавно и тежко,мястото му навяваше много лоши спомени.Тази хладнина му бе позната даже твърде позната той осещаше същото присъствие както и в деня в който почти щеше да издъхне.Вървеики бавно той се позамисли.
-Дали отново ще го видя онзи призрак в черно който без да се поколебае ще ме убие.Но какво говоря аз вече бях мъртъв и вече го видях в очите.
След тихите си думи той се измя някак страховито.Вече като чели призивът се усещаше по-чисто и по-силно.Джириру забърза малко крачката си.Докато ходеше забеляза нечие друго присъствие като чели някой го следваше.Джириру се обърна рязко и видя
само част от черен образ.На лицето му се изписа една усмивка дяволска усмивка.
-Значи вече знаеш кой да очакваш.
Най-После стигна и видя крипта......

Мистгън:

Водата беше ледено студена, но младежът бе изпълнен с решителност. Път назад май вече така или иначе нямаше. Дясното му ходило докосна гладка и леко издигната повърхност, а лявото - съвсем същата, обаче малко по-надолу. Стълбите продължаваха навътре в езерото. Явно бе на прав път. Водата вече стигаше до гърдите му. Цялото му тяло изтръпна. Кракча напред...или по-скоро надолу. Странно, но движенията му не предизвикваха вълнички по повърхността на водата. Нова крачка. Всичките му мускули сякаш се отпуснаха. Водата вече стигаше до брадичката му. Той се потопи под огледалната повърхност.
Мистгън отвори очи и погледна към бездната под себе си. Стъпалата бяха безкрай. Нямаше начин да задържи дъха си чак толкова дълго. Налагаше си да си поеме отново. Той се опита да се издигне над водата, но когато погледна нагоре виждаше само безкраен простор от мрак. Той заплува нагоре, в началото плавно, симетрично и бързо, доколкото може, но скоро движенията му станаха припрени и нетърпеливи. Щеше да се удави.
"Смъртта е само началото." - сякаш прошепна мрачен, но и някак си топъл глас в гъстия и неизбежен мрак.

/Опиши своята смърт./

Джириру:

Криптата не бе голяма, но все пак се извисяваше над Джириру. Сенките сякаш се протягаха от всяка нейна гънка, някои от тях нашепвайки тихи заплахи, други приветствайки новодошлия. Или това може би просто въображението на младежа. Но едно бе сигурно, призивът идваше от вътре. Той огледа внимателно входа към криптата. Изглеждаше здраво запечатан и неотварян от много-много време. Но външният вид често лъже, а и този зов...Момчето обиколи веднъж криптата, търсейки начин да влезе. На гърба й бе изрисуван древен и полу-заличен пентаграм, а на покрива й имаше стара, но все пак доста детайлна каменна статуя на гаргойл, мистично същество, използвано за пазител на някои крепости. Може би имаше някакъв механизъм, или начин, по който Джириру можеше да отвори пътя навътре. Навсякъде около него цареше гробовна тишина, ако се изключеха тихите думи на непознат език, идващи от невидими източници. Колкото повече се вслушваше в тях Джириру, толкова по-малко ги разбираше. Дали наистина ги чуваше или си въобразяваше.

/Опиши действията си. Можеш да разгледаш статуята или пентаграмата по-обстойно или някакъв трети избор, който ти харесва повече./

Мистгън никога не си бе помислял, че ще се удави. Тялото му отказваше да възприема, той започна бавно да потъва надолу. Въздухът му свършваше, нямаше изход. Той затвори очи, но не бе готов да приеме своята смърт. Не искаше да умира напразно. Всичките му чувства бяха претъпени, той не усещаше топлина, хлад. Не знаеше дали е жив или мъртъв, не знаеше дали диша или не, не знаеше дали мърда или не, дали мисли. Докато не чу гласът, който проправи своят път през мрака. Момчето напълно се довери на тези думи и се подаде на неизбежната смърт.

Мракът и спокойствието погълнаха съзнанието му. Мислите и чувствата му отлетяха като листа под капризния повей на вятъра.
- Добре дошъл. - бе същият глас, който бе чул преди края...Края? Той отвори бавно клепачи. Лежеше на хладен каменен под, това бе първото му възприятие. - Смел ход, харесваш ми.
Мистгън виждаше размазано, но постепенно картината пред очите му започваше да се избистря. Над него се беше надвесила фигура в черна роба. Лицето бе лишено от възраст, бяло и гладко избръснато(ако въобще бе мъжко). Очите - тъмно-кафяви, почти черни, косата - дълга и сива. Не можеше да се определи пол.
- Аз съм Макро. Работата ми е да приветствам новодошлите. Следях те през цялото време. Волята ти за живот бе...огромна. Но накрая се предаде на смъртта...както правят всички. И все пак си жив, което доказва, че си достоен. Добре дошъл в обителта на Култа, аколит. Нямаш право да споменаваш името си, защото все още не разполагаш с него. Това е първият ден от новия ти живот.

/Свободно РП в Катакомбите/

-Интересно нека видя пентаграма а след него и статуята.
Джириру огледа бавно пентаграма той бе някак познат за него.Изведнъж от джоба на младежа се показа една верижка той я дръпна от там се показа един сив часовник той се отвори но явно не бе обикновен часовник тъй като имаше едно око и уста.Той проговори
-Хмм това е език на загубена раса.Познат ми е но незнам от къде.......Хей я се покатери на тази статуя виж пентаграма тук и виж този на главата на статуята
-Прав си те са еднакви мислиш ли че този пентаграм е инструкция за статуята.Има само един начин да разберем.
Веднага след краткия разговор Джириру се покатери на статуята размърда и главата на ляво на дясно.Земята се разтрепери.....

Вървях стиснала черната си котка,в това гробище и се чудех какво по дяволите правех тук.Побиваха ме тръпки от това място.Беше толкова занемарено, но пък какво можех да очаквам от едно гробище.Надгробните плочи стърчаха на различни посоки, и това още повече ме стряскаше.Котката в ръцете ми измяука..Тя също беше настръхнала.Погалих я за да я успокоя.Оглеждах се, сякаш очаквах някой да изскочи от някъде и да ме стресне.Пред мен изникна една крипта.Изгледах я странно.Спрях се.Направих една крачка назад, исках да избягам от това място, но имах чувството че чувах нещо от вътре...имах странното усещане че трябва да вляза вътре.Интуиция?Или глупост?Треперех вече цялата.Стисках котката силно и правех странни изражения-вонята на застояло беше ужасна.Това място ме отвращаваше, но исках да остана.
*Боже аз съм извратена!*
Казах си.
*Остава в мен да се пробуди некрофилия..*
Тази мисъл ме караше да повърна, но се сдържах.Най-накрая реших да се подчиня на нещото което ме викаше..направих крачка напред.
*Та това е запечатано..какво?Да се засиля към стената ли?*

Redwine:

Сухият вятър повдигаше прозрачни воали от прашинки и от време на време ги завихряше в иронично подобие на вихрен танц, който замираше още преди участниците в него да разберат имената си. Двете фигури крачеха измежду тези негостоприемни вихрушки, потънали в мълчание. Последната висока пясъчна дюна бе останала зад гърба им. Далече пред тях, там отвъд хоризонта, небето бе започнало да отблъсква мрака на нощта и да поглъща лъчите на новия ден. По принцип многоцветните светли отенъци, описани в толкова чувствени поеми и красиви стихотворения, свързани с изгрева, сега наподобяваха назрели отоци в очите на Айви. Хладът на нощта все още доминираше наоколо, макар хищниците, ловуващи вечер, да се бяха прибрали в леговищата си. Пясъчните скорпиони, някои от които стигаха на дължина до три метра, вече отдавна се бяха закопали под все още ледените пясъци. Трябваше да се признае, че под лунната светлина смъртоносните същества изглеждаха наистина красиви, фосфорициращи, приканващи потенциалните си жертви да се приближат от чисто любопитство и да срещнат гибелта си. В съзнанията им присъстваше нечовешко търпение в този миг на изчакване, всичките им усилия бяха насочени към животинският им инстинкт да се нахранят, да убият и да живеят, да продължат хранителната верига. Те не притежаваха това проклятие да мислят усилено какво ги очаква утре, или още тази вечер. Не се опасяваха, че някоя разразила се пясъчна буря може да ги помете просто ей така, преди да имат шанс да се скрият. Просто живееха за мига.
„Да’Фийр. Доста мистериозна личност, всъщност. Нормално е да не си чувала за него. Някои казват, че е следващият аватар на Косача. Знам ли, аз лично оценявам методите му. За това му служа.”
Това бе бил отговорът на Клеър. Айви познаваше Да’Фийр, той бе този, който я бе открил на Западния път, возейки се на каруцата на стареца си – отвратителният дядка, с гнусните си мисли, които се бяха обърнали срещу него така лесно. Той беше пратил Клеър да я открие? Интересно, на времето белокосият некромант бе имал достъп до присъствието й, чрез онази гривна. Той би могъл да я открие по-лесно от тази заблудена душица, която я водеше.
Мислите й бяха прекъснати когато пред нея, там насред синкавите отоци, израснаха мрачните очертания на...замък? Крепост? Може би разрушен от Катаклизма град или просто изкорубено туловище на левиатан.
- А, Некрополион. – каза с благоговение Клеър, пронизвайки с думите си почти пълната тишина. – Изглежда величествено, нали? Величествено по свой собствен начин, смея да добавя.
Айви реши, че е безмислено да изпраща какъвто и да е отговор. Нима бяха стигнали целта си толкова бързо? Та те бяха крачили едва две завъртания на луната и слънцето. Какво ли я очакваше там? Благият белокос мъж, който я бе заразил с вярата си в Баланса и магиката на изкуството си? Имаше ли значение, точно в момента?

Навлизаха сред просторно гробище, древни надгробни плочи, пропукани параклиси и рохкава пръст. Пръст насред пустинята. Небето бе мрачно и накъсано от тежки морави облаци. Красиво бе, по своему. Целият въздух бе изпълнен с вопли, блуждаещи мисли и вече отдавна мъртви идеи, неоткрили реализация. Толкова много души и Дух енергия бликаше от това място. Под отблъскващата му за някои повърхност, Некрополион всъщност беше мистична зона, в която се сблъскваха енергии от два свята – материалният и този отвъд. Там, пред един по-голям параклис, стоеше младо момиче, държащо в ръцете си черна котка. Айви изучи съзнанието й по навик, долавяйки напъпилата й Дух енергия, която тепърва беше пред цъфтеж и все пак все още бе дълбоко заровена под снежната покривка.
- Стигнахме. – кимна Клеър. – Доколкото знам, ти няма да откриеш трудности с влизането.
Входът на криптата, пред която стоеше непознатото момиче изглежда бе запечатан. Но пък нещо я зовеше отвъд. Едва ли този каменен блок, наречен врата, щеше да я спре.
/Свободно РП/

Моника:

Моника направи крачка напред. Гробището около нея й действаше отблъскващо, ала нещо в него сякаш я привличаше. Беше открила пътя си дотук, може би нещо я беше довело до това мистично и мрачно място. Може би щеше да успее да намери призванието си тук, а може би не. Но нищо не й пречеше да пробва. Все пак...какво можеше да повече да загуби? Запечатаната врата пред нея изглеждаше непробиваема. Как се очакваше от нея да влезе отвъд? А точно от там идваше призива, която я бе довел до Некрополион, макар всеки, който бе попитала да я беше посъветвал да не приближава това прокълнато място.
Горе-долу тогава, тя усети странно присъствие зад себе си и настръхна. Имаше някой зад нея. Тя бавно се обърна, все още държейки черната си котка в ръце, и видя две фигури, които стояха на около десетина метра от нея. Едната беше облечена в дълга черна роба с вдигната качулка, а другата...другата сякаш бе призрак. Беше жена, красива и все пак всяваща страхопочитание. Сигурно и те бяха дошли по същата причина като нея, а може би не. Имаше ли въобще значение? Тя имаше свой път който да следва...или по-скоро тепърва да открие.

/Опиши действията си. Можеш да се опиташ да заговориш двете фигури или да потърсиш начин да влезеш в криптата(като я обиколиш или потърсиш някакъв механизъм, който би могъл да отвори пътя навътре./

Обърнах се и какво да видя?Човек в роба??
*Това гробаря ли е?*
Питах се.А какво беше това до него?Призрак?Та те съществуваха ли?Сънувах кошмар от който исках да се събудя, може пък и да халюцинирам от всичката тази смрад.Тези неща бяха зловещи и въобще не исках да се доближавам.Надявах се да не ме бяха видели.Усещах тръпки по цялото си тяло.Чувствах присъствие навсякъде около себе си, особенно зад себе си.Сякаш всеки момент някой щеше да ме докосне и изкрещи в ухото ми.
*Добре Мон..скрий се някъде..Скрий се*
Крещеше разума ми и аз направих тихи крачки назад.Ушите ми започнаха да пищят щом заобиколих криптата.Сърцето ми биеше силно, а аз не знаех какво да правя.
*Просто не се връщай там!!*
Повтарях си.Но аз бях в гробище никъде не можех да се чувствам в безопасност.Оглеждах се, зениците ми трептяха, прехапвах устни, треперех.
*Успокой се Мон*
Чух глас в главата си.Най-вероятно бях аз, но страха ме бе паникьосал и не можех да мисля трезво.
*Защо трябва да съм все такава бъзла??*
Питах се, това все пак го бях разпознала.Кой друг можеше да ми говори така?Кой смееше?Отместих кичур от косата си зад ухото си и започнах да мисля.Какво трябваше да направя, за да се измъкна?Все още прегръщах котката, тя ми бе като опора, милвах я сякаш да я успокоя, а всъщност имах нуждата някой да успокой мен.Бавно завървях назад и седнах на нещо.Чувствах се още по-странно.Сякаш нещо ме гъделичкаше.Паяк?НЕ не можеше да бъде това.Нещо друго.Беше отвътре, някакво горещо чувство в дробовете.
*Знаех си, че ще се разболея от тази смрад!!*
Поклатих глава.

Дали беше нощ или ден, Мон нямаше как да разбере. По някое време, след като бе започнала да навлиза в Некрополион, небето беше добило тъмен синкав оттенкък, а сега беше помрачняло допълнително. Беше студено. Мъртвешки студено. Под краката й лежаха безброй мъртъвци, които според слухове, заобгръщащи Тъмният култ, се събуждали под словата на господарите си - некромантите. А именно такива би трябвало да населяват тази област. Некрополион бе тяхната столица, а мъртвите - тяхната безкрайна армия. Какво я бе накарало да дойде тук, на това забравено от Божествата място?
Ала въпреки всичко, имаше нещо изкушаващо в тъмната магия, нещо което малцина по-чувствителни към мистичните енергии, блуждаещи между двата свята, обединяващи Шелтър(човешкият и този на отвъдното) долявяха. Някакъв едва осезаем повик, на който трябваше да се отзоват. Причините, които бяха довели Мон тук все още не бяха известни обаче, дори на самата нея.
Двете фигури, които бе видяла преди малко й се струваха опасни и дори страшни.
- Хей.
Стори й се, че чу нечий шепот някъде пред себе си. Там, зад леко наклонената на ляво надгробна плоча...сякаш се беше присвило нещо.
- Хей. - дойде пак от там. - Псст. Ще ми помогнеш ли, ако обичаш?

/Опиши действията си. Пред теб виждаш странна прегърбена фигура, криеща се зад нагробна плоча и молеща за помощ. От другата страна на криптата са другите две фигури - "призрака" и "гробаря". /

Чух някой..Какво беше това?..Зов за помощ?..Но не някакво нелепо: ''Поомогни мии!'' като някакъв призрак от тъмното ,а просто човек..или поне се надявах ме помоли да му помогна..даже каза ако обичаш.Бях възпитана да помагам на хора в беда и не можех да го пренебрегна, даже да беше малко странен.Изправих се и закрачих бавно напред, но не фигурата остана все така скрита зад мъглата.
-Ъм..извинете?-Казах тихо,и какво исках да чуя отговор?Някой да каже..нещо от сорта на "да ела подръж за малко тези цветя докато излея водата от вазата?''Надявах се..
-С какво мога да помогна?-Продължих да питам в тъмното, но тихо сякаш да не събудя мъртвите.С всяка крачка пулсът ми се усилваше.Стисках котката все по-силно, а тя просто стоеше без да издаваше звук, защото просто обичаше да се гушка.С всяка крачка обаче исках да узная все повече кой беше този човек и какво правеше тук.Не си позволявах да спра.
*Това е гробище Мон, оплаква свой близак!*
Чух гласче в мен и се усмихнах.Не исках да изглеждам груба..

- Приближи се още малко. Спокойно, няма да те нараня или нещо такова. Просто не мога сам да я махна от ръката си...
Мон направи още няколко предпазливи крачки, нащрек ако този "някой" или "нещо" там имаше лоши намерения. Започна да различава повече подробности. Да, това там зад плочата наистина беше човешка фигура, облечена в прокъсана черна роба. Тялото беше извито доста болезнено, сякаш правеше мост...Странно, това й се стори забавно и леко я разведри.
- Ъх, не се смей, моля те. - каза фигурата. Гласът й беше момчешки. - Само махни ееей тази гривна.
Той раздвижи едва-едва едната си ръка и под бледата светлина на замиращият ден проблясна сребърна гривна, впита в китката му. По протежение на бижуто бяха всечени малки скъпоценни камъчета.
- Прокълната е. Докато е на мен, не мога да се движа. Ако ми помогнеш, ще съм ти безкрайно благодарен.
Лицето на младежът беше прикрито от празна торба, която явно някой беше сложил там като груба шега или под формата на кофти наказание. А може би и проклятието имаше пръст в цялата работа.

/Реши дали искаш да му помогнеш. Опиши действията си./

Приближих се и разбрах, това беше момче...с гривна.Някой си беше направил ужасна шега с него.
*Какви лоши хора..*
Помислих си.Приближих се още, вече не се страхувах толкова.И погледнах гривната, обаче не оставях котката.Погледнах котката, гривната,котката,гривната.И тогава забелязах.Гривната бе кожена..и имаше закопчалка..Ама, се късмет.Преглътнах и се замислих за последиците..
*Защо винаги трябва да си черногледа??*
Отново чух глас...Трябва да започна да се различавам..инъче ще да полудея.
-Ъмм..ей сега.-Казах тихо и протегнах едната си ръка към гривната, а с другата държах котето.Откопчах гривната и направих крачка назад.
-Н..нещо друго?-Сега просто го гледах и чаках да видя какво ще стане.Дали не бях направила голяма грешка щях да разбера сега.

Момчето поседя още малко в тази поза, после рязко се изправи в нормално положение и раздвижи раменете си. Чу се изпукване и той въздъхна облекчено през торбата. После я свали и захвърли настрана. Изглеждаше около 17-18 годишен, със слабо телосложение, рошава руса коса и светлозелени очи.
- Много благодаря. - рече той и съблече робата си. Под нея беше облечен с изискани черни дрехи, такива, които човек би очаквал да види на бал. Може би беше някакъв млад лорд? На какво наистина ще прави на подобно място благородник? Непознатият й направи лек поклон и се представи:
- Името ми е Тсу от рода Хеби. Вечно съм ти задължен за това, че ме освободи. Когато открия този негодник, който ми пробута гривната... - той погледна към бижуто в ръцете на Мон и допълни бързо. - На твое място бих я хвърлил на земята. Не знам дали проклятието е било насочено само към мен или към всеки, който я държи...Може ли да разбера името на спасителката си?

/Можеш да запазиш гривната все пак или да послушаш съвета на Тсу./

Веднага хвърлих гривната щом чух съвета на момчето.Бях права, наистина беше гадна шега.Прегърнах котката с две ръце и го зяпнах.Как от онова беше станал това?Проклятие?Не ми се вярваше..напоследък научавах доста нови неща.
-Ъм..?-Сепнах се.
-Името ми?Моника..-Кимнах сякаш потвърждавах собствените си думи.
-Какво правите тук?-Реших да попитам..

Лицето на Тцу доби сериозен, дори леко мрачен израз.
- Тук съм да открия сестра си. След като ни напусна сякаш някакво проклятие падна върху рода ни. Според баща ми, тя има пръст в цялата работа. Но аз не го вярвам. Трябва да я открия и да я помоля за помощ, Джей винаги знае какво да предприеме в дадена ситуация. Търсих я дълго време, а с тази гривна... - той подритна падналото бижу настрани. - ...се сдобих от един пътуващ амбулант, който ми каза, че с нейна помощ ще открия каквото търся. Е, гривната ме доведе до тук, но после...ами, видя в какво положение бях.
Той се усмихна леко и допълни:
- А ти какво правиш тук? Ако имаш нужда от помощ, с радост ще те отзова, все пак ти дължа свободата си.

Момчето разказа историята си и аз се усмихнах.Разбрах, че търсим почти едно и също.
-Аз...ъм..Не знам защо съм тук.-Вдигнах рамене , звучеше странно, но беше самата истина.
-Просто нещо ме тикаше от вътре да дойда тук...-Казах и ме побиха тръпки, звучеше толкова страшно.
-А сега...същото това чувство ме тика да вляза там.-Посочих криптата без да я поглеждам.
-Направо не знам какво ми става, ще съм ви благодарна ако ми помогнете да вляза вътре.-Отново вдигнах рамене.
-Надявам се да не искам много.

- Ти спаси живота ми. - изъткна Тцу. - Каквото и да бе поискала, щеше да уместно. Кой знае колко време щях да вися тук, извит като суджук в процес на изсушаване.
Момчето погледна към криптата и допълни замислено:
- Сякаш наистина чувам нечий...зов, идващ отвъд стените й. Хей, а това какво е? - попита той и закрачи към задната стена на криптата, където се виждаше един поизтрит и избледнял от времето символ, допълнително прикрит сивкав и изсъхнал бръшлян. Момчето отмести издъхващото цвете и разкри глифа - петолъча звезда, а под нея обърната й версия - пентраграма. Двете "звезди" бяха заобградени от змия, захапала опашката си.
- Нечуштан. - промърмори Тцу. Мон, която го беше последвала не разбра за какво точно става дума. - Сестра ми често споменаваше за тази змия...
Младежът прокара бавно длан по символа и той започна да издава бледо синьо сияние. Очите на Тцу се разшириха.
- Мисля, че това е задният вход. - промърмори той. - Доколкото знам от онези странни книги, които четеше сестра ми...
Той извади от левия си ръкав един кинжал и направи плитък разрез на дланта си, от който потече малка струйка тъмно-червена, почти винена кръв. Младежът направи две точки с нея в средата на двете звезди и стената изстена, докато се отместваше. Тцу изглеждаше доста изненадан от успеха си.
Входът пред тях водеше в гъст мрак, но Мон успя да различи стъпала...водещи надолу. Докато се чудеха какво да правят, Тцу превърза поразяната си длан със снежно-бяла кърпичка, на която бе избродиран герб - черен дракон, който бе разперил криле и чиято опашка се бе увила около врата му. Кърпичката бързо доби червеникав оттенък.

/Опиши действията ви. Ако решиш да слезете по стъпалата, опиши въпросното слизане. Можеш, ако искаш, да пишеш и от името на Тцу./

Не можех да разбера какво правеше.Просто стоях отстрани и го гледах сякаш бях на театър, прехапала устни в очакване.И Тцу оправда очакванията ми.Разкри как да вляза вътре, беше тъмно..от вътре лъхаше мирис на мухъл.Дали наистина беше добра идея да влизам?Погледнах към Тцу който превързваше раната си с някаква бяла кърпичка..и тя имаше символ.Някак странно ми беше.За първи път виждах такава.Хванах Тцу за ръката.
-Идвате с мен!-Казах уж сигурна, но гласа ми трепереше.
*Боже..адски си личи че съм голяма бъзла.*
Направих някаква странна физиономия гледайки надолу все едно се псувах.Вдигнах глава към него и без да чакам отговор, най-нахално, без да го пускам тръгнах напред.Дърпах го, а горкият той вървеше с мен и се оглеждаше.Той не ми изглеждаше да се страхува-което малко ме успокой.Щеше да бъде жалка картинка ако и двамата бяхме паникьосани.Имах чувството че вървя сред нищо.Чувствах само стъпалата пред себе си и мъртвешкия повей отвътре,чувах само призива в главата ми който ме караше да продължавам да навлизам в това нищо и да се питам какво ми става.Но не можех да спра, продължавах,не знам колко време бяхме вървели, никой не казваше нищо.Единствения признак, че той е зад мен е ръката която държах и топлия му дъх в тила си.
*Тези стълби няма ли да свършват вече??*
Питах се..но сякаш нямаха край.

Двамата слизаха надолу и надолу по безкрайният низ от стъпала. Мон по едно време забеляза, че стълбището нямаше парапет. Всъщност, обгръщаше ги пълен мрак, но очите й не привикваха с него. Май наистина крачеха сред нищото и слизаха…към...какво? Още в мига, в който бяха влезли, входа зад тях се беше затворил с приглушен стон.
Не бяха продумвали от известно време, и двамата имаха чувството, че и най-малката дума ще развали каквато и да бе магия, която поддържаше стълбището без основа. И така, след една кратка вечност, Мон най-сетне видя светлина пред себе си. Съвсем мъждива и слаба светлина, но самото й присъствие вдъхваше всепоглъщащо спокойствие.
Докато прекрачваха последното стъпало, все още хванати за ръка, момичето усети как всичките й объркани мисли и тревоги я напускат. Поне за миг. Пред тях се бе разкрило обширно подводно езеро, чиито води бяха източника на светлина – призрачно бледа, но и по своему гостоприемна. Водната повърхност бе гладка и ненабраздена и от най-малката вълничка. Приличаше на едно огромно бездънно огледало.
- Интересно. Какво се очаква от нас сега? – изказа на глас мислите си Тцу, който изглеждаше наистина заинтригуван, но и предпазлив. Той погледна Мон. Момичето се бе оказало доста по-смело, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Сякаш като отговор на въпроса му, нещо проблесна на повърхността на езерото и пред тях отново се разкриха познатите им стъпала - водещи навътре в дълбините.

/Можеш да ги последваш с Тцу, или пък да изучите малко езерната зала, в която се намирате. Каквото и да избереш - опиши го по твой вкус./

» Мастиленото езеро
» Подземното езеро