Куполно езеро

Слизахме надолу, не различавах времето което беше минало, не броях поради простата причина, че в момента мислех за други...за много други неща..В главата ми беше много объркано, а очите ми, те се опитваха да различат нещо шарейки наоколо, но сякаш бях с превръзка на очите и не можех да постигна и ни най-малък напредък.И най-накрая видяхме светлина, малък лъч, но беше светлина.Забързах натам, изглеждаше близо, но стъпалата показваха друго.
*Хайде де!!!*
Подканвах се и забързах още, и най-накрая стигнахме.Малко запъхтени, но бяхме добре.Огледах се.
*Езеро?Не може да е това..Басейн?*
Какво беше това..Какво правеше тук?Но нищо не отговаряше на тези мои въпроси.Тцу попита какво се очаква от нас сега, аз лично си мислех същото..и сякаш в отговор на това, същите стъпала като преди малко..но в езерото.
–МОЛЯ?-Извиках, даже не осъзнавах, че го правя.
-НЯМА ДА ОТИДА ТАМ..ЩЕ СЕ УДАВЯ-След това последваха няколко нецензурни думи.
*Винаги можем да се върнем ако е прекалено дълбоко*
Казах си, но си спомних, как горе вратата се тръшна зад нас, може би беше същото и тук.
-Трябва да потърсим друг начин!-Казах все още, държейки ръката на Тцу.
-Хайде!-Казах тихо..Вървяхме напред, оглеждахме стените за други знаци, трябваше да има друг начин,безопасен.Какъв беше смисъла да умирам сега?..За какво бях дошла тук.?.Очите ми шареха още по-притеснено от преди.
*Успокой се Монс!*
Казвах си и си поех дъх..сега това не ми помагаше, трябваше да съм концентрирана!Внимателна!

Вървахя с дни през , ту горещата, ту смразяваща пустиня. Айви се стараеше да не допуска изкушението да обземе съзнанието на Клеър да наддлелее. Щеше да е глупаво от нейна страна да унищожи единствената следа, която имаше към Да’Фийр. В прължение на двата тягостни, изплнени с тишина дни тя си припомняше онази нощ на Западния път и всичко, което беше довело до нея. Спомни си загубата на гласа си и това я накара да се усмихне. Кой би предположил, че да се спънеш в собствената си отсечена глава може да е най-значителното нещо, което те тласка към интересната ти съдба?!
В спомените й Да’Фийр блестеше като хладен символ на савършенството. Тя го търсеше нетърпеливо и беше благодарна, че Клеър не изпитваше необходимост да дърдори. Не беше сигурна, че може да овладее жужащата в себе си енергия преди да разкашка мозъка на девойчето. Все пак у него имаше потенциал. Айви вждаше възможностите – не съвсем ясно, но знаеше, че ги има.
„Да’Фийр. Доста мистериозна личност, всъщност. Нормално е да не си чувала за него. Някои казват, че е следващият аватар на Косача. Знам ли, аз лично оценявам методите му. За това му служа.” Клеър изпращаше ясно мисълта в съзнанието й. Беше леко трепетлива, долавяше се добре овладяна боязън, но Айви можеше да оцени истинкта за самосахрънение у нея.
Интересното беше, че макар и след две годишно търсене, при това и пратена от Да’Фийр на тази „благородна” мисия тя все още нямаше представа, че те се познават. Енергията закипя в тон с надигналото се подозрение у Айви. Спомените за нощта, в която се срещнаха отново нахлуха в главата й.
-А, Некрополион. – каза с благоговение Клеър, пронизвайки с думите си почти пълната тишина. – Изглежда величествено, нали? Величествено по свой собствен начин, смея да добавя.
Айзи надигна поглед. Да, пред стояха пясъчно-глинениете руйни на някога величествен град. Наглед високите постройки и техните здрави куполи издаваха силата и интелигентността на нацията, която ги беше създала. Сега всичко беше заровено насред вечна постиния, но от мястото бликаше Дух енергия, която Айви не можеше да сбърка. Тя затвори очи и проследи нишките една по една - всички бяха бледо зелени, но всяка носеше различна наситеност. Тя копнееше да излезе от тялото си и да се слее с тях както някога. Измерението й липсваше. Страхът, че няма да успее да накара кипящата до бяло енергия, която я разкъсваше и едновременно пазеше цялостта й, да се върне отново в крехкото и изтощено тяло, я сковаваше. През нея премина течение, сякаш тих, топъл вятър – нишка енергия, която й беше позната. Познаваше сивкакавият и вкус – Учителят. Есенцията на Сороу Грей се рееше из това място свободна и все така меланхолична. Айви се почувства у дома и отвори очи.
Пред входа на криптата стоеше момиче, което стискаше черно коте в ръцете си. Вниманието на Айви бе мигновенно привлечено от котето. Животното изглеждаше съвсем бикновено на вид, но енергията която пулсираше през тялото му беше особена. Плътността й беше нетипична за животно с тези размери. Преди Айви да успее да се съсредоточи момичето, буквално, си плю на петите и се скри зад криптата.
Погледът на Айви се залепи за плътната стена, която се издигаше на около двайсетина метра пред нея. Тя разгледа стуктурата й. Около пръстите й се виеха Талази мрак, които макар и невидими за простото око, се размърдаха нервно и се впиха в китките й. Мракът очерта границата на захапалата опашката си змия, която изпъкна и леко засия на Айвината китка. Тя тръгна бавно към стената. С грохот ниско и тясно парче се отмести наляво и приведена почти на две, Айви пристъпи в мрака на криптата.

Моника:

Стените на подземната зала, в която се намираха бяха гладки, каменни и покрити с влага. Беше ненатрапчиво хладно. А повърхността на езерото, или басейна, продължаваше да проблясва леко, успокояващо и приканващо.
- Нещо май ни следва. – промълви тихо Тцу. – Имам такова усещане.
Преди малко младежът се беше ухилил, когато бе чул не съвсем културните реплики на Мон, но се въздържа от коментар. Сега обаче изражението му бе отново напълно сериозно. Той от време на време хвърляше по някой поглед към похвърността на езерото, чудейки се какво ли ги очаква от навлезат в огледалните му води. До къде ли продължаваха тези проклети стъпала?!
Момичето все още държеше ръката му. Странно, как излъчваше такава увереност и дори го заразяваше с нея.
Проблемът пред тях обаче продължаваше да е налице. Колкото и да оглеждаха и да търсеха, колкото и да се опитваха да доловят някакъв намек, единственото което ги зовеше бяха дълбините на водният басейн. А те не се виждаха. Тцу погледна Мон и изчака мнението й. Той лично беше безрасъден на моменти, качество което често му навличаше неприятности. Последният пример беше прокълнатата гривна. А Моника му беше помогнала, за това той реши да се довери на преценката й. Ако наистина някой слизаше след тях по стъпалата...Можеше да им каже какво да правят. Или пък не, знае ли човек.

/Не успявате да откриете нищо полезно в подземната зала. Можеш да изчакаш и да разбереш дали наистина някой идва след вас, или пък да рискуваш със стъпалата./

Видях, че няма друг изход..освен езерото.Но не исках да слизам там..реших да оставя това за последен вариант.И когато Тцу каза, че чува някой да идва след нас се зарадвах.
-Нека помислим.-Облегнах се на стената, не му бях пуснала ръката от когато тръгнахме и погледнах на долу към нея, но не я пуснах.Огледах се.
-Каза, че мислиш, че някой идва?-Попитах, и Тцу кимна.
-Еми тогава..ще почакаме малко, за да видим дали наистина е вярно.Ако някой идва може да знае какво да правим!-Усмихнах се.

Айви крачеше надолу по широки каменни стъпала. Навсякъде около нея цареше мрак и празнота. Това изобщо не й се стори странно. Беше минавала през къде-къде по-небивали места от едно стълбище, висящо сред празното пространство.
Клеър я следваше на известно разстояние, потънала в мълчание. Айви докосна съзнанието й съвсем леко. Образите, които придаваха физическа форма на мислите на некромантката бяха лични, но пък Клеър ги ръсеше с отворени ръце. В един от тях, тя с усмивка лягаше в студен каменен ковчег и затваряше очи. Озадачаващата представа лъхаше на...триумф. Гордост и доволство. Нетърпение. В един от другите образи се появи Да’Фийр, обърнат с гръб към Клеър. Бялата му роба се спускаше свободно по тялото му, а косата му бе все така дълга и с цвета на девствен сняг. Некромантът бавно се обърна. Очите му бяха затворени, но цялото естество на Клеър потръпваше от напрежение при представата. Клепачите му бавно се отвориха и мисълта се пръсна на парченца. Айви изтръпна. Церемониално ослепените очи на Да’Фийр сякаш се бяха впили в нейните. Дали бе възможно съзнанието на Клеър да бе използвано само като прозорец? В интерес на истината, тя имаше чувството, че през целия им път до тук бе съпровождана от още някой...или нещо. Но усещането бе било толкова смътно и недоловимо, че тя подсъзнателно го бе отхвърлила като възможност. Клеър се олюла зад нея и за миг сякаш щеше да се хване за Айви за да не падне в пропастта около тях. В последният момент некромантката запази равновесие и си пое дълбоко въздух, без да използва временната си спътница за опора. Изглеждаше объркана.
- Май не сме единствените, които търсят входа към Некрополион. – смени тя темата ловко.
Айви вече беше забелязала смътната синкава светлина, маркираща края на привидно безкрайното стълбище. Двете бързо преодоляха последните стълби и се озоваха в неголяма подземна пещерна зала, чиито гладки стени проблясваха от влага. В центъра на пещерата имаше...голямо огледало. За неопитното око, то би приело формата на езеро с гладка повърхност, излъчваща меко синьо сияние. За Айви, то беше полу-отворен вход към...какво? Най-вероятно въпросният подземен град, обитаван от Тъмният култ. Огледалото отразяваше всичко наоколо, включително стълбището, допринасяйки по този начин за илюзията, че стълбите продължават към дълбините на безкрайно езеро.
На ръба на огледалото стояха две фигури – момичето с котката и някакво момче с къса руса коса. Двамата младежи ги гледаха предпазливо и с право. Черното коте в ръцете на девойчето разтвори устата си и показа снежнобелите си зъбки, но не издаде звук. Последва неловка тишина.
- Какво правите тук, зайчета? – попита ги Клеър едва ли не грижовно.
- Търсим входа към Некрополион. – отвърна почти спокойно момчето. – Дали е възможно да ни опътите?
Той отмести поглед към Айви и присви за малко очи, сякаш я познаваше отнякъде. После придвидливо спря да я изучава и пак се обърна към Клеър, която изцъка с досада.
- Входове има колкото искате. Всеки ще ви заведе в Некрополион, но в различна...нека го наречем форма. Състояние.
След този уклончив отговор, некромантката кимна към Айви, приближи се към огледалото и е сля с отражението си на забавен кадър, не оставяйки и следа зад себе си.

/Айви:
Опиши следващите си действия. Свободно РП, с изключение ако решиш да навредиш на двамата потенциални аколити, останалите с теб в пещерата.
Моника:
Изчакай отговора на Айви, след което можеш да последваш некромантката в езерото или да потърсиш някой от другите начини да влезеш в Некрополион, което ще изисква от теб да се изкачиш отново по стълбището. Тцу ще те последва каквото и да решиш, така че пиши и от негово име./

Айви слизаше надолу по широкото стълбище. Крачеше бавно, опитвайки се да попие енергията на мястото. Есенцията на Сороу Грей беше останала да се рее свободно някъде зад гърба и насред вече отстъпващата пред слънцето нощ. Някъде напред тя усещаше позната сила. Съсредоточи се за миг и изпрати дребна капчица от кипящата си първична енергия, за да “разузнае” какво крие тъмнината на криптата. Постоянно движещото се късче беше толкова малко, че бе напълно невидимо, за всичко, което можеше да срещне по пътя си. Рееше се няколко метра пред нея и издаваше формата на коридора и стъпалата на съзнанието й още преди да ги е достигнала. Айви продължаваше да слиза бавно, но уверено по мрачната, виеща се сред нищото стълба, Напред нещо засия и тя ясно видя съзнанието на черната котка, което онова момиче пред входа стискаше. Съзнанието беше спокойно и напълно не объркано от заобикалящата го среда, за разлика от това на притежателката си. Намираха се в голямо помещение, обгръщаше ги сияние, но нещо блокираше Дух енергията на Айви и тя не можеше да разбере подробностите, които ги заобикалят. С тях имаше и още едно съзнание, но то заключваше грижливо всичките си мили. От него не можеше да получи картина, което я заинтригува.
Без да се замисля тя се остави на обзелото я любопитство. Усети как енергията забърза хода си из вените й, а Талазите Мрак се усукаха в по-сложни плетеници около ръцете й. Енергията поддържаше физическата й форма, но съзнанието й вече не беше в тялото и тя се понесе, все така плътна на няколко сантиметра от стъпалата, носена от енергията, а любопитството й само подклаждаше белите потоци, които течаха във вените й, заедно с кръвта.
Секунди по-късно Айви се озова насред галерия с огромно, гладко като стъкло езеро. Там бяха същото онова момиче, нейната черна котка и един рус младеж, който имаше необикновено искрящи очи. Почти като на… В този момент Клеър я задмина и тя отстрани погледа си само за миг. Това му даде възможност да се дръпне назад и да скрие лицето си в сенките. Клеър сякаш се стопи на повърхността на езерото и изчезна отвъд. Черната котка скочи от ръцете на момичето и направи крачка към Айви. Съзнанието беше все така спокойно. Айви пристъпи напред и долови мисълта на животното. Не беше типичната котешка мисъл – в черно-бели картини. Мисълта беше изразена с думи, на непознат за Айви език, език който вече бе чувала в Гробницата на Аму Му. Видя отново и онези символи. Напълно прикована към животното тя пристъпи още веднъж. Стъпалото и попадна на повърхността на езерото – твърда, но все пак кипяща от непозната за нея енергия. Талазите Мрак се вплетоха жадно в тази енергия, сякаш бяха намерили отдавна загубен дом, а първичната й Дух енергия засвистя бясно, гневно, готова да изпепели всичко. Тялото и отражението й се сляха пръскайки се на хиляди огледални едно на друго парченца…
Айви беше преминала отвъд.

Едва разбрах какво ставаше пред мен.Две..жени?Влизаха в това езеро..или каквото беше.Погледнах Тцу и той вдигна рамене.
*Добре..какво да правя?*
Питах се и прехапах устни.Погледнах и котката си.Държеше се като куче.Учуди ме това как се държеше, сигурно даже си личеше по физиономията ми.Отидох до котката все още държейки Тцу..а даже не осъзнавах.Той ми действаше успокояващо и все още не се сещах да го пусна.Наведох се и хванах котката си.Завъртях се и тръгнах бавно да обикалям.Оглеждах стените внимателно.Даже прокарах пръст по тях.Изследвах с поглед всеки сантиметър.Метнах още един поглед към езерото.
*Не!*
Казах си веднага след това и отново започнах да вървя.Обиколих го три пъти.Изведнъж се обърнах към Тцу.
-Е..явно наистина ТРЯБВА да вляза там..-Вдигнах рамене.Тогава го пуснах.Не исках да го задължавам да идва с мен ..там.Към неизвестното.Нямах право колкото и да ме беше страх.Обърнах се пак на пръсти и бавно тръгнах към езерото.Последната ми крачка преди кракът ми да стъпи във водата..задържах крака си във въздуха 3 секунди.Все едно премислях ситуацията.
*Какво има да му мислиш?*
Запитах се и пуснах крака си рязко, тежко.Усетих водата.Как обувката ми подгизва.Но имаше и друго чувство..Леко парещо.Като вкус на мента в устата.Вече бях стъпила и с двата крака вътре.Водата ми стигаше до под кокалчето, но ми стигаше за да ме побият тръпки.Поех си въздух.Не си и помислях да скоча.Знаех, че има стълби и най-вероятно щях да се изръбя някъде, затова влезнах навътре с още едно стъпало.
*Докога ще се страхуваш?Докога ще броиш стъпките си?*
Питах се и забързах.Очаквах Тцу да стой зад мен и да ме гледа..Даже и да се върне горе и да си тръгне.Не чувах гласа му, а даже и да беше тук страха ми пречеше да усещам присъствието му.Чувствах се сама.Щом влязох до коленете, почувствах топлина вътре в себе си, затворих очи.За миг всички тези лоши мисли ме напуснаха.Сякаш се заредих с позитивна енергия?!?Същото чувство както когато слизах по стълбите към тази зала, но това чувство..сега беше по-силно.Усмихнах се.И продължих да навлизам навътре.Точно преди водата да закрие устните и носа ми, си поех дълбоко въздух..И ето вече бях закрита цялата с вода.Отворих рязко очи.Всичко ми изглеждаше толкова синьо, толкова красиво.Замахах с ръце и погледнах надолу.И тези стълби бяха прекалено много.Нямаше как да издържа до края, но продължих да слизам надолу.Съпротивлението на водата, да ме издигне нагоре ми пречеше, но аз се борех с него и с тежки стъпки слизх все по-надолу.Усещах, че въздуха ми свършва.Че не мога повече да затварям устата си.Стисках котката си която беше подгизнала.С малките си лапички се бе облегнала на моите ръце..спокойно.Сякаш беше в транс, като мен.Усещах силното и сърцебиене.Как се беше свила.Сякаш усещането за самосъхранение го нямаше.Нямах желанието да се върна, за да си поема от онзи, животоспасяващ въздух, които цял живот бях дишала, с всяка стъпка изтръпвах.Накрая стиснах очи.Не можех повече.Двете с котето ми отворихме уста.Отново заедно, в синхрон отърсихме онзи въздух от който бяхме зависими.Но понеже нямаше такъв вместо с него ''вдишахме'' водата.Усещах я в дробовете си.Парещо чувство, странно чувство, солено в устата ми и болка в главата ми..Отпуснах се..сигурно това беше края.През цялото време бях насочвана от онзи призив който ме бе довел тук, заради който се отказах от въздуха, от живота и пожертвах не само себе си, но и котката си..

Моника:

Последното нещо, което момичето усети преди да загуби съзнание беше как някой я притегля към себе си. После я погълна лепквавият мрак.
„Смъртта е само началото.” – прошепна благ глас в съзнанието й.
Значи това щеше да е краят. Моника постепенно потъваше все по-дълбоко. Имаше усещането, че се рее из безвремието. Странно, че вече не се чувстваше сама. Имаше някой с нея и същият този някой сякаш я водеше със себе си напред...или назад? А може би настрани? Нямаше как да разбере, всички посоки се бяха сляли сякаш в една.
- Мон. – чу тя нечий глас, идващ от много, много далече. От друг свят. – Отвори очи. Не си мъртва.
Думите бяха изречени толкова убедително, че с всяка следваща сричка тя се приближаваше все повече и повече до източника им. Клепачите й се отвориха бавно, а нещо грапаво погали бузата й. Котката й, която беше напълно суха, я бе облизала. Нима от нея идваше гласа?
- Знаех си. Не се прави на умряла така. – Тцу се беше навел над нея. И той изглеждаше напълно сух. Беше свалил връхната си дреха и сега Мон лежеше на нея. Момичето се надигна в седнало положение и се огледа предпазливо. Дрехите й не бяха мокри, нито пък косата й. Вече не се намираха в пещерната зала, а в сумрачен коридор. По стените имаше факли, които обаче едва успяваха да отблъснат упорития мрак, който ги притискаше.
- Какво стана? – попита тя тихо.
Тцу понечи да отговори, но затвори устата си, когато до тях сякаш от нищото се материализира една облечена в черна роба фигура.
- Приятелят ти те последва и те доведе до тук...жива, което се случва рядко.
Качулката на фигурата бе свалена. Заговорилият ги бе млад мъж, с рошава тъмно-кестенява коса.
- Името ми е Дейшифт Найт. – представи се той. – Пратен съм Кал’Истрън да ви приветствам в култа. Добре дошли. Веднъж стигнали до тук, вие вече сте част от нас. Горният свят е недостъпен за вас от този момент насетне, до момента, в който не се издигните в йерархията достатъчно високо да бродите там. Колко бързо ще стане това зависи изцяло от вас.
Дейшифт се наведе и погали котката на Мон, която реши да не го одраска.
- Супер готина котка. – каза аколита, докато се изправяше. – Кал’Истрън ви чака в Арената на Прокълнатите. Ще я откриете сами, когато се почувствате готови да започнете обучението си. За сега чао.
Момчето потъна в сенките на коридора и изчезна от погледа им. Тримата бяха попаднали в един коренно различен свят, с който тепърва трябваше да се запознаят.

Айви:

Айви се намираше в средно голяма тъмна зала, чиито стени бяха покрити изцяло от бездънни огледала. Зад повърхностите им танцуваха сенки, всяка от които излъчваше всичките характерстики на душа. На пръв поглед призраците бяха запечатани в огледален затвор, но Айви прецени, че е по-вероятно въпросните огледала да служат за прозорец към Отвъдното.
Дух енергията, с която Айви се бе сблъскала при влизането си в Некрополион, тук беше в първичната си форма. Тази зала беше в сърцето на Некрополион, в това тя беше напълно убедена. От Клеър нямаше и следа. Бяха „влезли” по привидно един и същи начин, но се бяха озовали на различни места. Стаята сякаш беше напълно безлюдна, ако се изключеха невидимите за нетренирано око дух форми, толкова погълнати от идеологията си, че трябва да се реят объркано, че нямаха време да обърнат внимание на нищо друго.
Беше хладно тук, но това не я смущаваше. Из залата струеше едно много познато присъствие, което я караше да се чувства у дома си, въпреки че едва ли някой би определил Некрополион точно така. Да’Фийр беше тук някъде и се приближаваше към нея. Гладката огледална повърхност, намираща се в ляво от нея се набразди от дребни вълнички и високата белокоса фигура излезе именно от там. Лицето на некроманта бе озарено от искрена усмивка, а клепачите му бяха притворени, както обикновено. Съзнанието му беше напълно открито за нея, отворено гостоприемно и от него струеше неподправена радост. Беше облечен в дълга и широка бяха роба, пристегната малко в кръста. Беше точно такъв, какъвто го помнеше преди пет години, не се беше състарил изобщо, дори напротив – изглеждаше по-жизнен и от обичайно. Но друго също й направи впечатление. Върху него сякаш тегнеше сянка на сянка, нещо толкова незабележимо, че някой освен нея едва ли би го отчел. Още в мига, в който обърна внимание на това, въпросната сянка сякаш се изпари напълно, неоставяйки зад себе си и помен.
- Айви. – гласът му бе благ и тих, отчетлив и ясен. Беше като зов, който я разтърси из основи и я върна на Западния път, където се бяха запознали. – Очаквах те.
Да’Фийр направи още няколко крачки към нея и вече бяха едва на ръка разстояние. От съзнанието му струяха образи – как я поема в обятията си за добре дошла и я лишава от всичките й потенциали тревоги. Как се грижи за нея търпеливо и с несекващо желание.
Мислите му бяха последователни и подредени, изтъкани с чиста всепоглъщаща сила и желание. Тя разбра. Това беше по-искрено приветстване от каквито и да са слова.

/Моника:
Можеш да напишеш пост в Катакомбите, където се намирате сега, или направо в Арената на Прокълнатите, където ви очаква бъдещият ви учител. Вече официално си Аколит.
Айви:
Свободно РП в Катедралата на Черната магия/

Аррия вървеше напред през неподържаното гробище. И за миг не извърташе погледа си настрани, показваше колко малко заинтересована е в това място. Какво вообще правише тука? В момента се питаше много неща, а едно от тях дори беше - как се е озовала тук? Младата Чеймбър просто търсеше нови сили, затова нямаше значение къде щеше да я отведе съдбата. Момичето си затвори за момент очите и малка усмивка се появи на лицето й, като тя вдиша дълбоко.
"Поне е тихо и спокойно" - каза си на ум Аррия и си отвори очите. Единствения и избор беше да продължи да крачи напред, докато забележе нещо, което е достойно да му обърне внимание.

Продължавайки да крачи сред мъртвия пейзаж, Аррия започваше да долавя нечий шепот в съзнанието си. Пред погледа й от време на време преминаваха сенки. Това ни най-малко не я разколеба. Призраци? Колко скучно. А тези сенки сякаш бяха в игриво настроение. Завъртаха се около нея, оплитаха се в краката й, после пак изчезваха.
След известно време тя спря. Пред нея се издигаше неголяма крипта с куполен покрив. Беше цъфнала просто ей така, от гъстата мъгла, обгърнала гробището, и сега препречваше пътя й. Докато я гледаше, Аррия усети как нещо я влече натам. От сенките, които до сега се бяха опитвали да си играят с нея, нямаше и следа. Вместо това шепотът в съзнанието й стане по-ясен. Какво й казваше? Дали не беше „влез”? Колко банално.
Входът към криптата изглеждаше запечатан.

/Опиши действията си. Ако решиш да влезеш, потърси начин да го направиш./

Лекият полъх на вятъра е вледеняващ. Мъглата, която беше забулила гробището, носеше уханието на смърт. Тишината, която цари наоколо поддържа някакво чувство на тревожност в мен. Изгубих пълна представа за времето, но това място ми се струва безкрайно. Странното усещане, което имам от няколко дни се усилва все повече. То ме тегли напред и дори и за миг не съм си и помислил да спра. Не след дълго в далечината изникна слаба светлина, която едва блещукаше в мъглата. Запътих се към нея имайки усещането, че скоро ще достигна своята цел. Озовах се пред средно-голяма крипта, чийто вход изглежда привидно запечатан с масивна каменна врата, а усещането се бе превърнало във вулкан от емоции, който не спираше да бушува в мен. Доближих се и леко подбутнах вратата, но тя не помръдна. Часове наред се опитвам да отворя, а яростта ми все повече се увеличава от чувството на безсилие което изпитвам в момента. Вратата беше застанала срещу мен като някакъв демон, който се надсмиваше над моето безсилие. Изведнъж ми причерня пред очите и когато се усетих, ръцете ми бяха целите в рани а кръвта която шуртеше от тях беше изпръскала цялата врата а и мен самият. Усетих чувство на слабост. Бях забравил от колко време не съм се хранил и почивал, а кръвта не спираше да тече. Понесох се в лек унес за момент и припаднах.

За щастие, Ноктус не бе изгубил застрашаващо живота му количество кръв. За нещастие обаче лявата му длан май имаше пукната кост(придружавана от оток), а дясната се беше подула неприятно, кокалчетата - разранени и кървящи. По масивната каменна врата на криптата също имаше кървави следи, но камъкът сякаш ги...попиваше и те избледняваха с всяка секунда.
Когато отново отвори очи, първото нещо, което Ноктус видя беше полу-отвореният вход на криптата. За миг той не повярва, че това е възможно да се случи просто ей така. Младежът се изправи, но пред очите му отново причерня, а краката му едвам го държаха. Той залитна и протегна ръка, хващайки ръба на каменната врата за опора. Това проработи и той остана прав. Отделяйки няколко мига да си поема въздух, Ноктус огледа по-внимателно ситуацията. Входът пред него беше полу-отворен, а още в началото беше доста тесен - нямаше начин да се провре през тесния процеп, но можеше да погледне вътре или да се опита да доотвори вратата. Привлечени от тази идея, мислите му се концентираха върху обекта, върху който бе излял гнева си по-рано.
Вратата бе две метра висока, за сметка на това около четвърт метър широка, без ключалка, без брава. Дебелината й беше около десет сантиметра, а материалът - твърд камък. Явно беше задействана от някакъв механизъм.

/Ноктус пред теб стоят няколко избора, но можеш да избереш само един:
1. Лично твоя идея и импровизация
2. Можеш да се опиташ да надникнеш през тънкия процеп
3. Можеш да обиколиш около криптата и да я огледаш по-внимателно.
4. Или забелязвайки, че кръвта е попила в камъка, да потърсиш донор...или да станеш сам такъв.
Каквото и да решиш, опиши го и остави на мен резултата./

Чувствата в мен отново започнаха да набират сили. Знам, че съм много близко до целта си макар и толкова далеч. Годините ме бяха променили. Не ме интересува хорското щастие, дори точно обратното, аз го ненавиждам.
Тази огромна врата, която по-рано дори не помръдваше, сега ми се струва, че е жива. Кръвта по нея беше напълно изчезнала. Дали това не е ключът?
Умората която ме беше налегнала по-рано, сега е едва доловима. Сякъш леко открехната врата ми даде нови сили да продължа. Тишината продължава да пее своята мъртвешка песен. Оглеждам се но няма никой около мен, дори и стон и звук. Сякъш цялото гробище е застинало във времето. Единственият избор който ми остана е да се опитам да отворя врата. Поех си дълбоко дъх и се доближих до нея. Този път обаче няма да се оставя на гнева си да ме води. Извадих кинжала си и леко си порязах дведе длани. Кръвта бавно започна да се стича. Допрях ги на вратата и тя сякъш започна да пие от мен.

Ноктус се оказа прав, кръвтта му бавно, но видимо започна да попива в камъка. Вратата издаде приглушен стон, когато камък се плъзна върху камък и тесният процеп започна да се разширява бавно. Дланите на Ноктус пулсираха от болка, но на него видимо не му дремеше. Не след дълго вратата се отвори напълно и отвътре зейна мрак. От дълбините на криптата се чу ехо, като от капеща вода. Докато Ноктус късаше няколко ивици от и без това парцаливата си връхна дреха с цел да превърже поне в известна степен раните си, той усети онзи странен призив, който го бе довел тук. Само че този път почти различи думите. Сякаш бяха на древна реч, шепот, реещ се объркано в безветрен ден. Младият мъж проследи извора на този зов - както и очакваше това беше зеещият мрак на криптата. Там го чакаше нещо. Беше на прав път.
Дланите му вече бяха превързани, а по плата бе избило кръв, ала той бе забравил за болката. Беше отключил входа към своето ново бъдеще, или поне така се надяваше. Още не беше твърдо решил дали да влезе вътре, понякога прибързаните решения се наказваха, но зовът отново закънтя в съзнанието, като хаос от тихи гласове, приканващи, нетърпеливи, настоятелни. Той несъзнателно направи крачка напред, а после още една и миг по-късно го обгърна мрак. Коридорът беше тесен и Ноктус се чувстваше като в капан, но го беше заляло странно спокойствие.

/Опиши следващите си действия. Намираш се в коридора на криптата, вратата зад теб зее отворена./

Усилията ми не се оказаха напразни. Успях да влезна в криптата а мракът който цареше тук беше непрогледен. Известно време просто седях и се взирах в него, надявайки се да успея да зърна нещо напред по коридора, а гласовете не спираха да кантят в главата ми. Странното спокойствие което ме беше превзело изцяло, изостри сетивата ми. Коридора пред мен е доста тесен. Има място само за един човек.
През главата ми започнаха да минават странни мисли. Ами ако е капан?
Изчаках още няколко минути, докато очите ми свикнат с мрака и продължих със бавни крачки напред, но вратата, която беше останала зад мен се затвори с трясък. Настъпи пълен мрак. Дори и малкото светлина която влизаше от вратата вече беше изчезнала. Остана ми един избор и той е да продължа напред, надявайки се, че това ми решение няма да ме отведе до моят гроб. С всяка моя крачка, гласовете се засилваха все повече и повече. Имам чувството, че скоро щях да разбера какво ме очаква в действителност.

Ноктус продължи напред в мрака. Нормално би било всеки да се чувства застрашен, попадайки в този тъмен тунел. Докато ходеше му се случваше от време на време да докосне с рамо някоя от стените, но въпреки това младият мъж не се разколебаваше, дори напротив, стъпките му сякаш станаха по-забързани, нетърпеливи. Изходът се беше затръшнал след него, оставяйки пред него само един път – напред. Е, разбира се, можеше да пробва да излезе ако иска, но се съмняваше, че е добра идея да губи още кръв, а и не беше сигурен, че вратата отново ще се активира по същия начин. Мисълта, че е на прав път го зареждаше със сила, шептежите се усилваха, а от бездната пред него сякаш лъхна студен, застоял вятър, приветстващ го в утробата на мрака, там, където малцина смъртни бяха пристъпвали.
Ноктус не знаеше колко време беше ходил, отдавна бе загубил връзка с реалността, но по някое време дясното му стъпало поддаде и той загуби равновесие за миг, но бързо възвърна баланса си. Той примижа и успя да различи стъпала...водещи още по-надолу. Той беше забелязал, че коридорът до момента бе с лек наклон и го водеше под земята, но сега пред него имаше бездна без стени, само мрак накъдето и да погледнеше, а стълбището нямаше парапети. Отделните стъпала бяха достатъчно широки за нормална крачка, но паднеше ли встрани не знаеше какво го очаква. Едва ли нещо позитивно, за всеки случай. Може би безкрайно падане сред нищото?
Трябваше да внимава. Гласовете около него сякаш бяха затихнали и останал бе само лекият ветрец, който го приканваше надолу. Ноктус сякаш почти го различаваше – почти невидим поток от бледа енергия, която лениво се рееше по стъпалата и го заобикаляше. Колкото и бледа да бе, обаче, светлината, която излъчваше все пак прогонваше мрака и той можеше да разчита на нея, ако тръгнеше да слиза още по-надолу.

/Опиши действията си. Ако решиш да слезеш по стълбището, опиши част от пътя ти надолу по твой вкус, можеш да включиш мислите и очакванията си. Свободен РоулПлей./

С всяка крачка, сърцето ми започва да бие все по-силно и по-силно. Твърдо съм решен да стигна до края на това стълбище, каквото и да ми струва това. Не бях минал напразно през всички изпитания и трудности които ми поднесе живота, за да свърша на дъното на някаква пропаст.
Мракът е навсякъде около мен, но аз се усланям на бледата енергия, която ми помага да продължа напред. Всяка крачка която предприемам е добре премерана, създавайки си всякъш свой собствен ритъм който да следвам.
Тъмнината вече не ми се струва толкова отблъскваща и страшна. Имам чувството, че с всяка моя крачка тя ме обгръща и привлича все повече към себе си, а аз дори не и се противопоставям. Точно обратното, изцяло съм се отпуснал на нейните рамене и чакам с нетърпение нейната студена целувка.

Ноктус вървя така дълго време, слизайки с умерено темпо по безкрайното стълбище. Някъде в далечината се чуваше глухо "Кап - Кап". Звукът му действаше обнадеждаващо. Това означаваше, че преходът му все пак имаше край и наистина с всяка крачка ехото идваше все по-отблизо. Може би четвърт час по-късно странстващият прекрачи последните няколко стъпала и стъпи върху равен каменен под. Пред него се издигаше висока естествена стена, а таванът се криеше в мрака над него. Температурата беше доста ниска, Ноктус беше навлезъл доста под повърхността. Пред него зееше вход, цепнатина в камъка, през който спокойно можеше да се провре. Непознатата енергия, която го беше довела дотук извираше на лениви потоци през пукнатината. Път назад нямаше, Ноктус вече знаеше това. Той се провря през дупката и се озова в ново помещение - просторна пещерна галерия с гладки и мокри от влагата стени. От сталактитите, сталагмитите и сталактоните, които се бяха образували през годините в това пусто място, струеше отразена светлина, която озаряваше помещението и го правеше красиво за окото.
В средата на залата имаше средно по размери езеро. Водите му бяха черни като мастило и гладки, ненабраздени и от най-малката вълничка. От време на време от тавана падаше самотна капка и се сблъскваше с огледалната повърхност с познатото вече на Ноктус "Кап". Но дори тогава по водата не минаваха вълни. Сякаш времето бе замряло, а мастилената повърхност на езерото не бе точно вода, а някаква друга материя. Нокткус не знаеше дали е безопасно да я докосне. Гърлото му бе пресъхнало, а жаждата го измъчваше.

/Опиши действията си. Намираш се пред Куполното езеро, легендарният и трудно достъпен вход към Некрополион./

Чувстам се спокойно, въпреки всичко през което преминах. Може би светлината която осветяваше залата ме зареди отново с енергия или просто чувството, че отново виждам ми даде надежда, че все пак ще намеря изход от гробницата. Умората ме беше отпуснала точно в момента в който влязох в залата.
Въпреки цвета на течността която беше изпълнила цялото езеро, реших да се отдам на на чувствата си. Какво толкова, засилвам се и скачам и точно в момента в който си го помислих и като, че ли някаква невидима енергия ме придърпа към езерото. Път на зад нямаше, дори самата мисъл караше всеки мой мускул да се отпусне все едно съм в безтегловност. След секунда вече бях потънал, а светлината беше напълно изчезнала. Мракът който ме обгръщаше, караше всяка една част от тялото ми да се отпусне, унасяйки ме в сладка дрямка.

В момента, в който Ноктус скочи в тъмните дебри на езерото, сенките леко се изместиха и от една от стените излезе човешка фигура, която зяпна към неподвижната вода. Скокът на Ноктус не беше образувал и най-малката вълна, защото самото езеро не беше обикновена вода. Всъщност въобще не беше вода.
Новодошлия не можеше да повярва на подходът на този белокос мъж. Беше виждал какво ли не по време на вечния си пост, там, от онази скала. Повечето новобранци първо пробваха с крайник, или хвърляха камъче, преди да се опитят да открият входа, а малцина подхождаха толкова крайно, предимно лишените от път назад или тези, които бяха твърдо решили да стигнат до края на пътешествието си. Понякога Наблюдателя се намесваше, но това също се бе случвало едва два пъти. Сега той просто поклати глава и фигурата му се разми във въздуха и изчезна.
Ноктус не почувства разлика когато тялото му се сблъска с огледалната повърхност. Само миг и вече беше потънал, а съпротивлението от есенцията, в която беше навлязъл беше съвсем малко по-слабо отколкото това на водата. Налягане не усети, но по крайнците му плъзна смразяваща студенина, която постепенно обгърна цялото му тяло. Имаше чувството, че се отделя...от себе си, сякаш душата му вече не можеше да се синхронизира с тялото. След миг го обгърна пълна тъмнина.
***
Откъслечени картини от детството му бяха завладели съзнанието му като трескав сън, някои от тях, просто кръпки от емоции, които се бяха наслоявали и преобразували характера му през годините, спомени, които дори не знаеше, че помни и сякаш ги изживяваше за пръв път. Сънуваше ли? Ноктус се чувстваше не съвсем в съзнание, но можеше да размишлява. Осъзнаваше, че наблюдява елементи от живота си от трето лице, като страничен наблюдател, който не може да се намеси и които постепенно го поглъщаха, докато потъваше постепенно в забравата.

/Опиши спомен от детството си, а сетне пътешествието ти евентуално продължава./

Часовникът удари 6, а слънцето тъкмо беше изгряло. Бях се събудил доста преди това понеже гърбът не спираше да ме боли след вчерашният бой които си спретнахме с моите ,,добри” приятели. Като цяло хлапетат от моята улица не бяха много доброжелателни към мен, но за сметка на това знаеха, че трябва да се пазят от мен. Винаги когато се стигаше до физическа саморазправа, усещаха моя гняв и изпитваха последствията от него. Но главните виновници за всичко това бяха техните родители, подтиквайки ги да ме тормозят, водейки се от страха. И всичко това започна точно преди година. Точно след онзи злокобен ден който ме промени за винаги.
Беше рано сутринта, а аз бях излязъл за разходка из гората. Налегнал ме бе страшен глад а пътят до дома беше доста дълъг. Бях се озовал на една приветлива полянка със зелена тревица, а слънцето беше застанало точно над мен. Бях решил да си почина и се облегнах на близкото дърво, което същевременно ми правише сянка. Изведнъж сякъш от нищото, едно странно същество наподобяващо таралеж, изкочи от близкия храст и с бавни стъпчици се доближи към мен. Първоначално не повярвах на очите си, но след като това нещо вече беше до мен, усетих истинските му намерения. Без да му мисли тази малка твар просто дойде до мен и си зъби гадните тръни в кракът ми. Болката която изпитъх беше мимолетна но същевременно и безкрайна, но странното нещо беше, че в мигът в който болката спря всичко започна да ми се вие и припаднах. Започнах да сънувам ужасни кошмари от които кръвта ми замръзваше. Бях се озовал на някакво ужасно място а всичко беше толкова реално. Първоначално цялата гротеска сцена която се разиграваше пред мен караше цялото ми тяло да трепери, бях изгубил контрол над него и разума си. Тогава дойде тишината а аз бях изгубен. Не чувствах и не изпитвах нищо. Всичко беше толкова тихо и спокойно. Някак си бях намерил покой. Когато се събудих майка ми и баща ми седяха до леглото ми, а най-интересното беше, когато ми казаха, че са ме търсили цяла седмица но не успели да ме намерят. Мислили са си, че съм бил изяден от някакъв звяр в гората, докато след няколко дни не са ме открили пред вратата на къшата ни, лежейки на земята целият пребледнял.

Спомените се завихриха в хаотичен, трескав водовъртеж. Ноктус губеше връзка с реалността, а самата реалност вече не беше сигурна. Никога не си беше представял, че това място съществува, това изпълнено с призрачни шептежи гробище. Беше чувал единствено слухове, че под него съществува подземен град, в който може да се намери отговор на всеки въпрос. Младежът знаеше, че входът към този мистериозен град ще е труден за откриване, а дори и да го откриеше едва ли щеше да е лесно да се мине през него.
И сега потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко в дебрите на собственото си съзнание, неволно ставайки свидетел на етапи от живота си, на моменти, които играеха ролята на крайгълни камъни във формирането на сегашната му личност. Детството му никога не бе било леко и именно тогава той несъзнателно бе отключил някои врати, които не биваше да бъдят открехвани поне до пълнолетие.
Ноктус все още не го знаеше, но душата му се бе отворила за влиянието на Косача, а нишката на живота му вече бе вплетена в тъканта на Баланса. Някои, по-философски настроени личности, биха могли да твърдят, че идването му тук е било предопределено.
Младежът наистина бе загубил връзка с реалността и не помнеше колко време се бе реял из етера на Куполното езеро, чиято материя бе наричана от някои „празнота” или „войд”, но когато отвори очи видя пред себе си тънещ в сенки скален таван. Лежеше по гръб на студен, ръбест каменен под. Първата му мисъл бе, че отново се е върнал откъдето бе започнал, в галерията на Куполното езеро. Но след миг, когато световъртежът му се разсея, Ноктус се огледа по-внимателно. Намираше се в сравнително широк коридор, чиито стени лъщяха от влага. Беше мрачно, ала все пак някъде напред блещукаше мъждива светлина. Ноктус погледна зад себе си – коридорът продължаваше и в тази посока, но там го очакваше пълен мрак и тази посока сякаш подухваше лек, но смразяващ вятър.

/Поздравления, Ноктус, ти откри своят път до предградията на Некрополион. Сега обаче трябва да избереш кой път да последваш – към блеждукащата светлина или към студения полъх./

» Мастиленото езеро
» Подземното езеро