Черната цитадела

Старият замък е пълна реплика на този, намиращ се в Шелтър. Значителна по размери и с високи стени, цитаделата сега е обитавана от Тлеещия народ, наричан на кратко тлеещите. Стара цивилизация, която е живяла мирно в Кар'Хас в продължение на векове, докато един ден не е била прокълната от Аспекта на Сенките. Сега Тлеещите имат нов владетел, новодошъл в Кар'Хас, бивш затворник на Аспекта на Времето - Койлвойд, в следствие освободил се и унищожил всички, застанали на пътя му. По благоприятно стечения на обстоятелствата, освободилия се затворник, бе загубил страстта си към унищожението и бе изградил Черната цитадела, като я бе отскубнал от спомените си и й бе предал физическа форма.
Тлеещите, чието поселище беше наблизо, бяха изпратили посланик при новия владетел, с молба да им помогне да вдигнат проклятието...което той бе направил, по този начин печелейки ги за верни поданици до края на времето.

Сега Черната цитадела кипеше от живот, а владетелят й, който изненадващо се бе оказал Аспектът на Забвението, си бе спечелил слава в Кар'Хас и в Благородническия дом на аристокрацията. Не след дълго Черната цитадела бе отворила порти за международна търговия, в лицето на самотен град-държава, притежаваща значителни богатства, включваща множество екстравагантни предмети от Горния свят, които бяха единствени по рода си.
Междувременно Кераян, кастеланът на Черната цитадела (същият този посланик, изпратен преди време от Тлеещите), очакваше скоро останалата аристокрация на Кар'Хас да се опита да въвлече лорда на цитаделата в подмолните води на политическа интрига, загръщаща споделящите неговата власт и титла аристократи.

За някои белият цвят е символ на невинност, за други – на траур.
Бяло е дебелото плетиво, което обвива шията и брадичката чак до долната устна, като оставя открита само средната част на лицето в студа. Бяла е шапката, която се спуска над челото и веждите. Бяла е затворената, стегната при китките рокля, дълга чак до петите. Розе-Ан се намръщи оглеждайки се в огледалото. Мразеше студът. Така облечена никой не виждаше прекрасните й руси коси, нито съвършения овал на лицето й, нито бялата й кожа и така, така... всички останали тъпотии.
Завъртя се на пети и започна да се разхожда из т.нар. покои. Чувстваше се като угоена кокошка – навлякла всичко това. Върна се пред огледалото и отново сбърчи вежди. Никъде нямаше да ходи! Решено е! Нямаше да се среща с онзи посерко. Нека я чака в студа и да измръзне благородния му задник.
Бързо и припряно разкара тези ужасии от себе си и моментално й олекна. Нахлузи синята си нощница и се загледа през прозорецът. Нощта бе започнала да става по-светла. На изток тънка сива ивица на хоризонта предизвестяваше зората. Принципно беше часът, когато от някъде тръгват каруци, за да донесат в града зеленчуци и плодове; часът, когато кукумявките замлъкват, а врабчетата не чуруликат още. Беше също часът, когато тя обичаше да размишлява.
- От три неща може да се направи отвара, - прошепна си тя, - метал, сублимат и катализатор. Металите са: слънце, луна, мед, калай, олово, желязо и живак. Сублиматите са: живак, сяра, амонячна сол, бисмут, цинков окис, магнезий, марказит. Катализаторите са: човешка кръв... Ах! – изцъка недоволно с език.
Розе-Ан се хвърли на леглото и покри лицето си с възглавницата.
- Сублимацията е процес на преход от твърда фаза в газова фаза директно, без преминаване през течна фаза. Това е ендотермична реакция на фазов преход. Тя се осъществява при температури и налягания под тройната точка на веществото. Тройната точка на веществото е температурата и налягането, при които това вещество може да съществува едновременно във всичките три фази на веществото термодинамично равновесие. Десублимацията, от друга страна, се отнася до превръщането на газообразната фаза обратно в твърдата фаза директно, сиреч, без да преминава през течна фаза...
Захвърли възглавницата настрана и отново изцъка с език. Колкото и да рецитираше на себе си собствените си познания, това не я успокояваше, защото просто не знаеше как да свърши това, за което се беше набила в този подвижен цирк. Всичко на това място беше абсолютен фарс. Някакъв си там, дошъл си от Случайността знае къде, пък бил и спектър на нещо си там, вдига сграда и си мисли, че е номер едно и точно в него да е това, което иска Ове?! И какво, по Случайността, беше спектър, защото този едва ли представляваше съвкупност от елементарни лъчения. Единственият спектър, който Розе-Ан познаваше бе спектърът на утехата, а тя си бе чиста и непоправима курва.
Загледа се в тавана. Доста усилия й бе коствало да се добере до тук. Всички я мислеха за внучка на някакъв дъртак, дето я е изпратил тук, за да се отърве от нея като тя си намери богат тъпак със синя кръв и се ожени за него. Това, за нея беше плюс. Така само я срещата с потенциални кандидати и излизаше по срещи на различни балкони, което много й помогна в ориентацията на това място. Сега се движеше из коридорите с ясна цел и посока, но просто не знаеше как да се срещне с... ей! Късметът му с Късмет! Все му забравяше името – владетелят, великият вожд, ненадминатия майстор, спасението на тлеещите педерасти, умопомрачаващия аспектър на проказата или каквото и да е там, и точно за това го наричаше „Гошко“ в мислите си.
Трябваше да се добере до „Гошко“, да вземе онова противно и най-вероятно миризливо парче плат и дим да я няма, а след нея и потоп. Ове да си го носи после където иска, да го продава на когото иска, за нея нямаше значение, важното бе да изплати дълга си към него и после да се отдаде на „свободен живот‘. Да, ама не знаеше как, без да споменаваме, че изпитваше и лека доза страх от... не беше сигурна от кое. Това чувство като цяло си беше новост за нея и отсъствието му до сега бе основната причина да е затънала в тези лайна до шия.
Розе-Ан скочи от леглото и реши, че е време да започне деня си. Да излезе от тази стая, но да остане вътре в цитаделата. Да се по шляе из коридорите и да проведе доста безсмислени разговори за дядо си, за нея и да отбие няколко покани за торти на грозни балкони. Трябваше да избягва и оня – замръзналия задник.
Притесняваше я факта, че все някога щеше да се сблъска с ‚Гошко“, но за сега, с ръка на сърцето, признаваше пред себе си, че избягваше този момент. Искаше да стане някак... не знаеше какво иска, не знаеше как да го направи и това е. Тя знаеше само как да се крие и да трови хора и плъхове. Не знаеше нищо за спектрите, спекулациите, политическите игри, женския сексапил (както го наричаше Ове) и най-вече не знаеше да танцува.
Облече изящната си червена рокля, която бе откраднала по пътя си насам, сплете косите си и се загледа в отражението в огледалото си. Гледаха я две различни, безизразни очи – едно синьо, едно жълто. Въздъхна. Как искаше и двете да са жълти. Обу обувките си и излезе на разходка из коридорите.

Студеният вятър я брулеше усилено на балкона, а роклята й бе тънка и оскъдна. Тя бе обгърнала тялото си с ръце и навъсено бе присвила очи, Розе-Ан гледаше големия бял тъпак дето се рееше над дървото. Това продължаваше вече известно време.
„Каква невероятна поява, достойна за тъпак, който се е взел за някакъв.“, мислеше си тя. „Фейнал се е там горе и гледа от високо, ясно заявявайки, че е повече от този под него и че е невероятен тъпак – обичащ излишни драми.“
Розе-Ан потрепери и прошепна на себе си:
- Колкото по-мижаво създанието, толкова по-големи цирковете му.
Обърна се и влезе вътре. Трябваше да се разкара от балкона, а не да стои на показ там – умряла от студ. Това по своему й се стори за друга грешка. Из коридорите, по пейките на местата за отдих, групи дебели мъже и жени се хилеха и тъпчеха храна в тлъстите си лица. Дебели, грозни и мързеливи същества, чийто единствен покровител са яденето и леността. Ако можеше, би се изплюла на пода. Мразеше ги. Мразеше тях, градовете, палатите, замъците, резиденциите и всички такива твърдини. Те бяха средища на политически интриги, огнища на зарази, страх и позор. Колкото по-скоро се махнеше от това омразно място, толкова по-доволна щеше да бъде. Или поне по-малко нещастна, но осъзнаваше, че това скоро нямаше да се случи. Нямаше план, не знаеше въобще как да подходи. Те беше просто устроен човек. Не можеше да баламосва и да си придава излишна важност, след като тя самата беше една единствена прашинка във вселената – носеща се без ясна посока.
Да, обаче такива като нея никога не се отказват, но времето течеше бавно, а идеите й идваха още по-бавно.
- Розе-Ан! Направо не мога да повярвам, каква чест!
- А... Да... – измърмори тя, защото въобще не си спомняше името му. – Радвам се да Ви видя отново.
- Обещахте ми, че тези дни ще имам честта да вечерям с Вас!
С кисела физиономия, тя се тръшна на една пейка покрай стената и изпъна напред единия си крак.
- Не съм сигурна...
- Смятам, че трябва да сте. Аз съм отличен кандидат, перфектният джентълмен.
- Вие, синьокръви, разглезени момченца, до един сте еднакви, - усмихна се ведро тя, но в очите й нямаше и следа от забавление. - Дава Ви се всичко, което поискате, после започвате да се тръшкате на пода, че се налага да се наведете сами да си го вземете. Сега, обаче, случаят не е такъв и ако искате да имате и най-малък шанс с мен, ще трябва да се постараете да ме впечатлите. Не съм някоя слугиня и със статус и пари няма да можете. Умения и знания ме интересуват, какво можете да правите? Фехтовка?
Този се ококори, лицето му пламна, още малко и челюстта му щеше да провисне. Със сигурност нито една жена не си е позволявала да му говори така, но какво пък толкова, да вземе да се сблъска малко с реалността момчето.
- Не. – отвърна той с почти разтреперен глас. – Учителят ми ме нарече глупак и аз наредих да му отрежат главата!
- Защо не я отрязахте сам? – засмя се тя. – Не ви стискаше да си изцапате меките ръце с кръв ли?
- Не съм убеден, че ми допада този разговор...
- Не съм убедена, че ми пука.
- Това, ако не е самият Глен Елън! – някакъв мъж го хвана за рамото и го стисна. – Не съм очаквал, че ще се срещнем толкова скоро и то на толкова далечно място то дома.
- Мартин Снарк... – объркано го погледна Глен.
Този Мартин, чието име беше сигурна, че ще забрави веднага след като тръшне вратата на така наречените си покои, я изгледа леко подозрително. После забеляза червените бузи на този. Какво ли си помисли в този момент? „Сигурно нещо тъпо.“
- Ще се наложи да Ви напусна, - изведнъж изтърси Глен Елиън. – Имам неотложна работа сега...
- Разбира се, разбира се...
Розе-Ан и Мартин останаха загледани в припряната му походка докато не се скри зад ъгъла.
- Добре ли сте, госпожице...?
- Розе-Ан Дилейни и Ви уверявам, че не само съм добре, а се чувствам и отлично.
Тя пое ръката му и го остави да й помогне да се изправи.
- Поне един да се чувства отлично на това място, - засмя се Мартин, но усмивката не стигна до очите му. – Пожелавам Ви да си прекарате времето тук приятно, госпожице Дилейни. Може да се засечем наоколо.
- Всичко е възможно на място като това, господин Снарк.
Той й кимна и тръгна, на където се беше запътил така или иначе.

Розе-Ан се беше отпуснала до камината в голямата библиотека. Тъкмо беше довършила романа си и осмисляше развитието на героите и анализираше похватите на автора за изграждането им, което неизбежно доведе до това да помисли и за своето собствено развитие като личност. Това я натъжи – на двадесет и две, а не бе видяла нищо от този свят – само влажни места, високи стени, тъмни улици, смърт и някоя друга картина. Беше чела толкова много романи, летописи, кратки разкази и есета за места, които нямаха общо с това. За места, където слънцето беше друго, съществата бяха други, усещането на пространство и измерение беше друго. И тя искаше точно това. Искаше да се откъсне от това място, да отде на майната си и да започне нов живот, да намери някого, който да бъде до нея, двамата да ходят на странни приключения и той да владее някаква магия. Съвсем ясно осъзнаваше, че иска прекалено много, особено за владеенето на магията, но беше склонна да направи изключение – стига да имаше странни приключения на още по-странни места.

II. Враг от миналото

Вайл забоде едно парче еленско и го постави енергично в устата си. Вкусът бе уникален. Трябваше да възнагради ловеца и готвача, или поне готвача. Ловецът вече бе заявил, че днешният лов бил дар за кралския двор. Кралски беше силно казано, тъй като в Кар'Хас нямаше крале и кралици, а само лордове и претенденти за Високия трон. Но крепостните селяни бяха дочули, отнякъде, незнайно къде, че в Шелтър, Вайл е бил император, а това бе крал, чието кралство се бе превърнало в империя, обединявайки в себе си много нации и народи под една власт. Шелтър никога не би се превърнал в империя, ако не се беше разцепил на толкова много фракции, настояващи за независимост. Щеше да си остане кралство. Вайл измести поглед към Найт, който седеше на три метра от него и дъвчеше усилено. Днес изглеждаше странно сериозен...почти като едно време. А мракът вече бе победен, народът на Шелтър спасен, всички главни заподозрени мъртви...Въпреки че не мракът бе главният виновник, а хаоса. Но това нямаше значение, защото те се намираха в Кар'Хас. Далече от всички призраци от Шелтър.
- Гиб... - започна Найт.
- Остава си Вайл, приятелю. - отвърна му с лека усмивка Вайл.
- Така да бъде. - намръщи се едрият мъж. - Знаеш ли, че цитаделата се е напълнила с паплач от Шелтър.
Вайл разшири очи.
- Какво?!
- Да...пъплят по коридорите като пчели.
- Но всички в Шелтър ме мразят и се страхуват от мен.
- Тези са призраци. Повечето от тях са били живи по време на управлението на баща ти и те помнят като младият, обещаващ принц на Шелтър.
Вайл не знаеше какво да каже. Нали се беше измъкнал от жителите на Горния свят.
- Но други са просто използвачи и непукисти. Знаят, че имаш власт и това ги устройва. - Найт се усмихна криво. - Точно като едно време.
Вайл каза малко неангажирано:
- Какво да се прави...
- Какво да се... - не повярва на думите му Найт. - Та те чернят името ти. Да не говорим, че влияят зле на Тлеещите. Знаеш ли, че са разпространили слуха за харема ти в Шелтър...
- Харема. - намръщи се Вайл.
- Да, но са изопачили грубата истина. Излиза, че просто си харесвал компанията на момичета.
- Мхм.
- И сега някои Тлеещи девойки просто влизат в покоите ти и използват басейните като обществена баня. Как не си забелязъл?
Вайл примига. Това не беше добре. Тлеещите бяха невинен и искрен народ, който определено нямаше нужда да бъде оскверняван по такъв начин.
- Влизам през страничния вход, директно в спалнята. - измърмори той разсеяно, после сякаш се ободри и допълни сериозно. - Това е лошо.
- Да. А ти дори не знаеше, че има благородници от Шелтър тук, Долу, и че са те налазили като топъл хляб.
Вайл се почувства глупаво. Наистина, с годините, вече над 25 (макар че външно изглеждаше по-млад, заради проклетият Войд), беше станал разсеян от гледна точка на дворцов живот. На практика целият му осъзнат живот след като излезе от хватката на Старите богове, беше изкован от действие, след действие, след действие, кое по-жестоко и безсърдечно от предишните. Водеше войни, покоряваше върхове и убиваше врагове. Не случайно най-близките му васали имаха респект към него. За разлика от много владетели в миналото, той беше извоювал и задържал трона със сила, а отгоре на всичко не беше и узурпатор, а истинският наследник, макар последното да беше не толкова важно на фона на другото. Това вдъхваше увереност в подчинените си. Силата винаги беше оценявана по достойнство, специално когато бъдеше приложена ефикасно.
- Каква предлагаш? - попита с измамно спокоен глас Вайл, като през объркания му от твърде много предателства, раздори и трагедии ум, вече преминаваха няколко кървави сценария. Наистина не го биваше в деликатните обстоятелства, макар че винаги, незнайно как, излизаше с финес от тях.
- Тези използвачи са тук само за безплатната привилегия да имат участие в аристокрацията на Кар'Хас. Очакват от теб балове, мероприятия, като лов и официални вечери, и грам не ги интересува друго.
Вайл усети лека болка в главата си. Той удари леко масата с юмрук и думите заизлизаха с леден глас от устата му, студените му зелени очи проблясваха по познат начин:
- Да ги уб...
-...едим, че не са добре дошли тук, ако нямат някаква полза. - довърши Найт много ловко, с натрапчиво артистичен жест с дясната си ръка.
Вайл се опита да запази самообладание, но след малко не успя и се усмихна:
- Радвам се, че си тук, приятелю.
Найт обаче продължаваше да излъчва сериозен вид, дори умопомрачително делови и каза:
- Това добре, но преди да продължа към лошата част, имам още няколко очаквания от теб, като владетел.
- Добре, да чуем.
- Нямаме охрана, нито армия. Нито пък гвардейци. Открити сме за покушения. Като нищо някой може да изпрати наемни ножове, които да елиминират една пречка към този така желан трон на Кар'Хас. Или отровители.
- За последното не се притеснявам. - рече Вайл и прокара лявата си длан на чашата с вино (навик, придобит отдавна, в един друг свят). Усети сорта и за миг долови усещане на широки, добре поддържани гроздови масиви и весело слънце, което гали плодовете с нежни лъчи. Нямаше други примеси. Той отпи малка глътка и усети произведението на същата тази реколта. Бузите му леко се зачервиха.
- И все пак, трябва да намерим въоръжена охрана. Аз ще се погрижа.
Вайл кимна и за малко да отпие пак, но вместо това остави златния бокал.
- Има и нещо друго. - каза Найт тихо и плъзна едно запечатано писмо към него. - Това пристигна днес.
Владетелят на Черната цитадела повдигна плика и го впери поглед в печата. Не мръдна, нито каза нещо няколко дълги мига. После процеди хладно и леко изумено:
- Кариен...
Нямаше как да сбърка розата на печата. Бодлите й бяха подчертани. Той счупи печата и разгърна малкия лист. Посланието беше кратко:

Цитат :

Вайл,
Добре дошъл в Кар'Хас и неговата аристокрация. В момента, в който унищожи Шелтър, Сребърните порти се озоваха тук, като наказание за това, че не съм успяла да те спра на време.
Признавам си, изпитвах удовлетворение, като разбирах за мъченията, на които си бил подложен. Надявам се да са оставили своите неизцелими белези.
Но ти се освободи...и продължи със своята лудост (явно неизцелима болест). Нямаш място никъде, освен в Черната бездна, от която си излязъл, извращение. Ще се погрижи всички в Благородническия дом да узнаят за опасността, която представляваш. И че си предал всеки, който ти е имал доверие.
Тук се отнасят по много специален начин към неуравновесените претенденти за трона. Очаквай раздвижване скоро.

~Кариен

П.П. Кертра е гост на Делвион и ми разказа всичко. Не си мисли, че няма да съм подготвена за...новите ти сили.

- Проклета кучка. - разцепи тишината Вайл и Найт стисна зъби. Не беше чувал приятеля си да изрича обидна и жаргонна дума през целия си живот. Той винаги бе бил коректен и...благороден по своему. Спазваше традициите на аристокрацията и не оскверняваше тишината с порочни звуци.
- Пак ме въвлича в интригите си. Пак стои, като бастион на неподатливото правосъдие, там в Сребърните си порти, и озарява с бледа светлина тъмните ми нощи. С неприятен хлад и с това изкривено усещане на изопачени морални устои.
Найт замълча. Нямаше какво да каже по въпроса. Не беше редно. Вайл след малко примигна и сякаш възвърна хладнокръвието си.
- Ще помисля по-късно. Може да се наложи да...как го нарече...да "убедя" още личности да изоставят твърдоглавието си. Но нека не разваляме обяда. - падналият император бодна още едно парче и го поднесе към устата си, сякаш това беше най-важното в момента. А може би за него беше. - Този елен е наистина уникален.
- Да, приятелю. - рече Найт с неразгадаем глас. - И подправките го правят още по-вкусен.

***

Беше второ утро. Или обяд, в зависимост от къде са корените ти. Но Вайл предпочиташе да го приема като второ утро, все пак трябваше да се адаптира към този нов свят. Найт беше тръгнал към библиотеката, искаше да намери хронология на благородническия род през вековете. Трябваше да открие информация за един специфичен човек. Още в миналото го интересуваше историята и имаше бодра мисъл, която му помагаше да долови течения и зависимости, там, където други щяха да видят само случайност. Вайл ценеше усилията на приятеля си изключително много, но в момента го мъчеха тъмни мисли. Точно беше решил, че се е отървал от гнева, но беше усетил, с неприятна изненада, как той все още къкри там, в казана, който беше изритал, и чието врящо съдържание, беше изсипал на заскрежената трева. Ново начало. Така копняно. Никога не идващо.
Крачеше по главния коридор. Прислужници се снишаваха в изискан реверанс и поклони, както и благородници, които сякаш искаха да кажат нещо, но долавяха аурата му и замълчаваха. Един от тези пауни сякаш щеше да пренебрегне здравата мисъл и да го заговори, но успя да си глътне езика и да направи сцена, докато му помагаха да го върне в устата си.
Вайл вече беше пред покоите си. Влезе през централният вход, прекрачи предверието, като по път забърса лулата си от един висок шкаф, отрупан с лични вещи, и навлезе в широката зала. От басейните се чуваше женски смях и плацикане. Беше забравил, нали Найт му спомена за този феномен, разиграващ се в покоите му...В студения басейн се къпеха три млади момичета от Тлеещите. Те забелязаха, че се беше приближил и ококориха големи дълбоки очи. Каквото и да бяха чули, и както и да се бяха престрашили, сега лице в лице с Принца на мрака, те се чувстваха като зайчета, заключени в бараката с гладна пантера.
- Хайде, излизайте. - каза, колкото можеше по-меко, Вайл. - Не сте направили нищо лошо. Невинни сте и трябва да си останете такива.
Водата беше изключително бистра и той можеше да види всички подробности на красивите им тела. Все пак, от учтивост, им обърна гръб.
Скоро остана сам. След като съблече черните си одежди и ги сгъна прилежно, се потопи в горещия басейн. Запали лулата си с помощта на кратък магически пламък и вдиша няколко пъти, докато се отпускаше в горещата вода.
"Кариен."
Винаги когато останеш сам го налягаха куп мрачни мисли. Беше им свикнал. Но това не означаваше, че харесва тази особеност на характера си.
Познаваше Бялата лейди още от тийн годините си. Родителите им ги бяха сгодили...Още помнеше когато я видя за първи път. Красиво, но изключително студено момиче, което градеше живота си на благочестивост и принципи. Имаше някаква химия между тях, но никаква тръпка...всичко щеше да е само задължение. И все той се готвеше за венчавката и се опитваше да я хареса повече, въпреки предупрежденията на малката му сестра Калина, която се промъкваше студените зимни вечери да се сгуши при него.
"- Никога не влагай енергия за такива като нея, братко." - казваше му тя. Той харесваше факта, че не го нарича 'бате', а се държи с някаква симфония от фамилиарност и официалност с него. - "Тя вижда само собствените си идеали. И дори да се впишеш в тях, ще се превърнеш само в едно доказателство, че е права и ще засилиш убежданията й. Ще бъдеш само един трофей."
Невидими игли от болка пронизаха сърцето му. Живият спомен отвори незараснала рана в него и му отне малко време да се стегне. После погледна нагоре към отворените остъклени зони на тавана, точно над басейните и вдиша от въздуха на този непознат свят. Долови мириса на черешов цвят и осъзна, че наистина е мъртъв, просто не го осъзнава.

Стоеше пред вратите. Държеше Кваки под едната мишница, а под другата – хавлия. Чудеше се дали да влезе или не? Не беше съвсем сигурна до къде се разпъваше търпението на „Гошко“. Беше чула, че от онези тлеещи овце идват да се къпят тук, за да привлекат вниманието му. Розе-Ан, обаче, не искаше да привлича ничие внимание, но това бе необходимото зло. В противен случай нямаше да има възможността да се докопа до тези покои и да огледа какво има или какво няма вътре. Все пак за това беше дошла, нали така? Трябваше да идва честно, за да използва намалението, което тлеещите овце бяха създали за нея. Не чуваше никакви звуци от зад вратите, обаче. Може би нямаше нито една, може би нарочно пазеха тишина? Само Случайността знаеше тази работа.
Погледна Кваки и Кваки отвърна на погледа й.
- Луда ли съм?
Кваки не отговори, просто се размърда, за да се намести по-удобно под мишницата й и това й вдъхна някакъв пиянски кураж. Тя отвори вратите смело и за нейна най-голяма изненада – нямаше никого. Нещо не беше наред тук, но да речем, че каквото и да е станало – информацията не е достигнала до нея и тя продължава да идва на тези социални мероприятия. А и кой може да я е запомнил? Сигурно тук се къпеха стотици малки курви.
Ан се наведе и пусна Кваки на пода. Кваки тръгна навътре веднага – видял водата. Патиците обичаха водните басейни, но тя автоматично реши, че не иска да влиза в нито едно от двете места. Това беше огнище на всякакви гъбички, зарази, болести. Каквото и да било – тя не искаше да го хваща.
Прекрачи прага по Кваки и започна да се оглежда наоколо. Всичко беше толкова безвкусно, дори противно в очите й. Започна да се оглежда наоколо, но това не помагаше за подобрение на мнението й.
Кваки изпьлока в студения басейн и започна да се радва на водата – нагълта се веднага, филтрирайки човчицата си от всички мизерии в нея.
- Чудесно, само това сигурно няма в тази вода! – засмя се Ан. – Гледай да не хванеш някоя болест, Кваки!
Кваки й отвърна в жизнено изквакване преди да започне да се гмурка и да навирва задницата си нагоре. Ан го погледа известно време. Това винаги я забавляваше. После започна да се оглежда отново наоколо. Нищо. Най-скучното предверие (или както го наричаха там хората, които строяха такива неща в домовете си), което някога беше виждала. „Не, че съм виждала много, но пак.“, помисли си тя.
Отвори няколко чекмеджета, преструвайки се, че търси нещо – я сапун, я луфа, я на баба си хвърчилото. Съдържанията на шкафчетата беше именно такива неща. Скучни и непотребни. Обаче за сега, за днес, само толкова й стигаше куража.
Повъртя се още малко и клекна до басейна със студената вода – изключително бистра, но Кваки можеше скоро да я замъти сякаш е детска игра. Тя протегна ръце към него и патето се приближи. Хвана го извади от водата. Сложи го под мишницата си, както обикновено го носеше, награби и хавлията си – инвентар и си омете крушите. Щом тлеещите овце ги нямаше тук, следователно и тя трябваше да се разкара.

Розе-Ан лежеше в леглото и галеше Кваки, който спеше на корема й. Трябваше да се сприятели с някоя тлееща или друга курветина, за да има оправдание да ходи повече на онова място. Тя е просто компания на новата си приятелка. Би било достатъчно достоверно, нали? Или не?
В интерес на истината, тя се страхуваше от „Гошко“. Разправяха, че някога е бил откачено копеле, защо и сега да не беше така? Във всяка градска легенда си има своите истини, нали така? В една от последните книги, които бе чела, го разглеждаха от двете му страни – като човек и като владетел.
„Човекът Вайл не е изчерпан.“, гласеше един от абзаците до колкото си спомняше, „Той може да управлява още 100 години. Тук става въпрос за културата Вайл, която той налага и с която управлява. Тя отдавна е изчерпана, а нещо изчерпано не търпи развитие. Ние тъпчем на едно място от прекалено много време насам под неговото ръководство. В застой ме - икономически и военен. Застоя води до провал, а ние не искаме да бъдем една провалена империя, която някой чуждестранен владетел да прегази като свиня - ябълка. Трябва да отстояваме позиции, да се развиваме и да увеличаваме владенията си.“
- Вярно, че така му викаха! – засмя се Ан и Кваки я погледна сърдит, че го е събудила. – Извинявай, Кваки!
Може би такива текстове са били основоположникът на провалът му като император. В действителност Ан не й пукаше за историята му, нито за историята на каквото и да било. Хората и без това бяха глупави.
- Историята не е нищо друго освен отминали амбициозни желания на болни мозъци, застлана с телата на много добри, но мъртви мъже...
„Квак?“
- Ех, Кваки... Колкото по-скоро се махнем от това място, толкова по-добре.

Отново четеше на своето място в библиотеката като Кваки спеше в скута й. Две зализани педерастчета се бяха настанили срещу нея и водеха най-малоумните теми.
- Умиротворението е дипломатическата тактика на предлагане на отстъпки на агресорите в опит да се избегне или забави войната, - настояваше единият.
- Умиротворение е външна политическа тактика на предлагане на конкретни отстъпки с цел предотвратяване на война, - твърдеше другия пендел.
Ан въздъхна и затвори книгата си с трясък. Кваки надигна глава и започна да гледа лошо.
- Господа, - започна тя, - смея да твърдя, че и двамата казвате едно и също нещо, но с различни думи. Трябва ли да Ви смятам, в този случай, за слабоумни? Умиротворението, за което така разпалено говорите, но в действителност не разбирате, има потенциал да предотврати по-нататъшни конфликти, обаче х-агресорът рядко го прави. Агресорът не бива да бъде умиротворяван, а уязвен, драги ми господа, а най-добрия начин за това е разбирането. То трябва да бъде поднесено с мълчалива усмивка, предвещаващо тотално прекъсване на порочната верига, която насилието поражда. А сега, ако бъдете така любезни да мъкнете. Все пак това е библиотека, но подозирам, че – Ан кимна настрани към един доста заплашително изглеждащ индивид, който ги гледаше със строго лице, - този господин е на път да ви изхвърли като улични бълхарници от топла кръчма. Благодаря!
Ан се отпусна назад и се захвана отново с книгата си. Очакваше тези да реагират по някакъв начин, но това така и не дойде. Въпреки това беше готова да се бие до смърт. Кваки – също. Тъпаци!

Розе-Ан седеше с кръстосани крака на покрива на склада и се взираше с присвити очи към хоризонта. Гледаше вратите и изсипващите се хора през тях. Искаше добре да огледа как се излиза и как се влиза, когато си обикновен гражданин. Затова идваше тук всеки ден.
Като цяло, „Гошко“ и това място бяха във война, както се подразбираше от клюките из коридорите и библиотеката. Безсмислена война с много празни приказки и никакви боеве, което я устройваше напълно. Това й оставаше, да се чуди как да бяха от град под обсада. Харесваше й да ходи, където си поиска.
Замисли се за това, което се искаше от нея и изскърца със зъби, стисна юмруци и лицето й се изкриви от яд пред собствената й безпомощност.... и скуката... и загубата на време. Беше готова дори да се моли на боговете „Гошко“ да си хване парцалките и да отиде на някое посещение, за да може да претършува покоите му, но боговете не слушат молитвите на хората.
Кваки кацна до нея и размърда опашка.
- Какво мислиш, Кваки? Да отидем ли да те изкъпем отново в онази пълна с прокази вода или ще е прекалено скоро?
Кваки не отговори и тя прецени, че ще е прекалено скоро. Първо, трябваше да разбере защо горещите курви ги нямаше предния път. Колкото и да ходеше из коридорите, да се срещаше с недорасли келеши, за да поддържа фасадата, че е тук, за да се омъжи, тя странеше от тези долни твари. Но, пък, като се замислиш – всички тук бяха долни твари.

Отново стоеше тук, но от вътре не се чуваше нищо. Явно на „Гошко“ му беше дошло до гуша от угасващи курви и ги беше изгонил. Да, обаче, коридорите не жужаха покрай тази новина следователно, нещата са се развили доста кротко.
Кваки стоеше до нея на земята и вече нямаше търпение да влиза. Поглеждаше я през десетина секунди защо не я отваряше вече. Ан почеса лицето си, макар да не я сърбеше. Какво трябваше да направи сега? Промоцията за безплатните й обеди вече беше изтекла. Трябваше ли да се спъне в него и да му падне в краката, за да я забележи? Не! Това определено нямаше как да стане. „Ще се спъна, ще падна в краката му. Ще ме спаси, нали е кавалер, на баба му в...“ тя тръсна глава. Беше си обещала, че няма да псува повече... е! Поне не така интензивно. „Ще започне да се среща с мен, ще трябва да спя с него в някакъв момент... бляк! Бляк!“, отново разтърси глава, „Стига глупости – не си толкова красива, Розе-Ан, да не говорим пък обаятелна. Ще паднеш в краката му и ще те прескочи, а и не си паднала толкова ниско, за да спиш с такива като него!“
Тя отвори смело вратата. Кваки се изстреля напред в прах и перушина.
- Мисля, че моментът е подходящ да направя нещо тъпо! – прошепна си тя и тръгна по Кваки.
Първо, тъпачките ги нямаше и единственото изящно същество, което се плацикаше във водата бе Кваки. Разбира се и единственият, който се радваше да е на това място отново.
Второ, беше спокойна, защото знаеше къде точно е „Гошко“. Беше с оня големия на някаква "аудиенция", така че имаше известно време да потършува още малко наоколо докато събираше кураж да продължи по-навътре.
Докато спокойно и лежерно разглеждаше съдържанието на чекмеджетата, отново, се замисли за дясната му ръка. Всичките около него бяха грозници, но този беше по-специален. Даваше вид на стар, видял стотици битки, щит - кълцан, рязан, дран и изкривен. Очите му бяха хитри и предпазливи. Определено беше гаден тип – не просто голям, но и опасен. Може би тежеше три пъти колкото нея, с дебел врат. Усещаше силата, която струи от него. Нищо чудно да може да я вдигне с една ръка, но това не я притесни особено. Докоснеше ли я, чакаше го изненада. О! И то каква изненада...
Намери същите безполезни боклуци в същите шкафове и нищо ново. За това сега се намираше пред другите врати, които се предполагаше, че водят към самото място.
Поседя известно време слушайки Кваки как цамбурка във водата и отстъпи крачка назад. Определено не й стигаше кураж, а и не знаеше какво ще завари вътре. Със сигурност някъде имаше страничен, таен вход, както си му е реда за всяко едно такова място. Как щеше да обясни чуй мъжки полов член търси?
И тогава решението беше взето.
Розе-Ан се завъртя на пети и тръгна към басейна, за да прибере Кваки. Извади го от водата, уви го с кърпата и закрачи към изхода. Планът беше следния – щеше да се сприятели с някоя квачка и щеше да я измами да влезе и да огледа вътре. После онази щеше да се хвали къде е била и ще заведе други приятелки и така, така Ан ще се озове и тя на вечеринката.
Всичко това звучеше в главата й невероятно, но и изключително тъпо. Никаква креативност. Трябваше „Гошко“ да отиде някъде, на баба си в... Ан тръсна глава.  Трябваше да се разкара за дълго, дори и да беше в пределите на цитаделата.
Ан се усмихна, когато се размина с един от ухажорите си в коридора, но не той бе причината за това. В главата й вече зрееше нещо различно, нещо, в което беше малко по-добра от останалите на това място, а именно – в тровенето на хора. Време беше малко педерасти да си отидат.

Беше един от онези моменти, които Розе-Ан обожаваше, а именно момента, в който звуците на добре свършената работа изпълваха ушите ти - нежното съскане на парата и бълбукането на завиращите съставки.
В края на кондензатора се появи перлена капка, разтегна се, откъсна се и падна беззвучно на дъното на колбата. Последваха още капки. Последната се задържа колебливо на гърлото и Ан внимателно разклати колбата, за да се стече при другите. Течността приличаше на нормална вода на дъното на чаша. Дори не беше достатъчна, за да навлажниш устните си. Тя стисна зъби, нежно разкачи дестилатора и го остави на подноса и разкачи останалите части.
Розе-Ан затапи колбата с коркова тапа и я вдигна към светлината. Слабата светлина превърна малкото количество течност в разтопени диаманти, но за нея това не изглеждаше особено впечатляващо. Няма цвят, мирис и вкус. Време беше за действие

Ан се мръщеше през далекогледа си към войниците, които бавно се „внасяха“: 750 идиоти на конски гръб; 1300 тъпаци с лъкове и арбалети; 450 мечоносци и куп други групи смотаняци, които включваха няколко ковача, знаменосци, полеви готвачи, скаути и дори един бард, който особено я подразни.
- Историята е пълна с добри, но мъртви мъже... – промърмори тя.
Смъкна далекогледа, отпи от манерката и затвори очи срещу слънцето, което проблясваше. Пак вдигна далекогледа си към процесията. Фиксира го върху млад мъж, висок и снажен, с дълга чуплива кестенява коса и се намръщи още повече. Сбърчи нос и се изплю на земята.
- Знаеш ли, Кваки?
- Квак...
- Имам чувството, че скоро ще станем свидетели на кръвопролитие.

Ан наблюдаваше барда от една от терасите. Изглеждаше като човек, който не го свърташе на едно място. Обикаляше нагоре и надолу със скръстени на гърба ръце. Не беше точно бял, но кожата му бе загрубяха и не можеше да прецени точно какъв цвят има тя – нещо матово, но беше прекалено далеч – за сега. Главата му бе обръсната като на някой жрец или повелител на там, на каквото бяха повелители всички без коса. Това не й хареса, но коя бе тя да съди за стилистичните решения на хората? Като цяло беше странен, дребен мъж, с износени дрехи.

- Всеки път, когато заемаш нещо, трябва да го върнеш, - започна Ан, веднага щом застана до барда. – Винаги има рискове... – тя вдигна рамене разсеяно, - дори за истинския майстор. А ти... ти сигурно си заемал прекалено често, че сега да се мъкнеш подире такава банда разбойници.
Въпреки това че, буквално, се натресе при него, той грейна от щастие при видът й, покланяйки се демонстративно почти до земята.
- Аз съм Нарцисът, - почти напевно обяви той, - от великото бардско братство Кокичеви.
- Много добре, - усмихна му се Розе-Ан.
- Щастливец съм аз! Какъв невероятен щастливец! Най-тържествено заявявам, че никога досега в човешката ми история не съм срещал по-красива жена от вас! Вие сте изключително подходяща, за да ми бъдете муза! Обикалял сън много, безчетни пътеки -  от заснежените планини на югозапада до изпепелените от слънцето пясъци на далечния юг, в цялата вселена, наистина, не съм виждал по-красива жена от Вас!
На лицето му грейна самоволна усмивка. Мислено, със сигурност, се хвалеше сам за добрия избор на думи, но Розе-Ан не можеше да се съгласи с това. Това беше най-голямата простотия, която някога бе чувала. Дали минаваше пред другите „знатни дами“? Сигурно. В отчаяните си опити да получат внимание, хората си позволяваха лукса да вярват в тъпи неща, особено в тъпи думи.
- Аз, Нарцисът, съм в пълно неведение, обаче, какво прекрасно име може да носи изящна жена като Вас?
Той зачака отговор, но Ан реши да не проговаря. Просто стоеше срещу него с усмивка на лице и чакаше да изръси още стотина простотии, с които да може да го прецени по-правилно що за палячо е.
- А, значи искате да отгатна, така ли? Да, сериозна загадка е това. Да видим…
- Елена...
- Ах! Красивата Елена! – плесна с ръце Нарцисът. - Приказно място е тази цитадела, не мислите ли, прекрасна Елена? Наистина. Малко такива твърдини могат да й съперничат. Бритълбийн, може би, по-голям е, но е много прашен, но не може да се отрече, представлява по-красива гледка. За някои Шионглонг, с неговите планински склонове, е най-красивият град във Вселената. Била ли сте там, прекрасна Елена, виждала ли сте това величествено място?
- Не... – нещастно, но искрено отвърна Розе-Ан.
- Шионглонг по залез-слънце, видян от езерото! Повярвайте ми, виждал съм много забележителни гледки, но твърдя, че тази няма равна на себе си. Как само блести слънцето, по куполите на твърдината на великия аспект, по изящните дворци на търговците на подправки! Къде свършва огромното езеро и къде започва блестящият град? А! Шионглонг!
- Сега тук има търговия, - изведнъж каза тъжно тя, - при това мащабна. Търговци, лихвари, наемници, бардове и така нататък. Навсякъде са. Цяла армия. Сега и простолюдието може да забогатее, нали? А богатият обикновен човек има власт. Какъв е той сега?
- Ъ? – опули се Нарцисът от семейство Кокичеви.
- Няма значение, драги ми Нарцис. Изведнъж станах доста объркваща, нали? Не Ви заговорих, за да Ви объркам. Заговорих Ви, защото исках да разбера дали сте известен бард или нещо такова?
- Нима се съмнявате в това? – попита той и на лицето му се изписа ужас. - Нима е възможно да се съмнявате? Именно пеенето е сред най-важните от всичките ми невероятни таланти!
- В такъв случай... – тя се приближи крачка напред, - защо не ме поканите на вечеря и не ме запознаете с творчеството си?
- Точно това ще направя, прекрасна Елена! Ще вечеряш с нас! На масата на самия командир на Кървавите вълци! От първа ръка да чуеш мнение за моите невероятни творби и лирически гений...
- Прекрасно! – засмя се Розе-Ан. – Нямам търпение да чуя лирическия ти гений...

Трапезарията, в която този командир или за какъвто се имаше беше настанен, определено бе най-голямата зала, която Розе-Ан бе виждала до сега. Стените бяха от сив мрамор, нашарен с блещукащи черно-златни нишки. По тях се виеха лози, които се смесваха с растящия бръшлян из сенките. Величествено и магическо място, което тя просто не можеше да си представи, че е направено от онзи студен и безвкусен идиот. Това място сякаш бе построено за богове, за същества от необичаен калибър, притежаващи още по-необичайни таланти, за старата кръв.
Жалко, обаче, че събраните идиоти нямаха нищо общо. Жени с безвкусни тоалети – изтипосани, накурвени, окичени с фалшиви бижута, за да изглеждат по-млади, по-слаби или по-богати отколкото са в действителност. Най-тъжното в цялата история бе, че пред някои им се получаваше.
От друга страна, тези, които трябваше да се възхищават на изтипосаната, накурвена, окачена с фалшиви бижута курва бяха същите като тях. Мъже с жакети с дантела на яките и с малки богато украсени ками на коланите. Те поглеждаха съратниците си, които не изглеждаха като тях, с умерено презрение на нежните си лица. Уж едно, а разделението помежду им ги разяждаше както тумор разяжда месо.
Последва Нарцисът до масата на подиумът, където седеше с най-достойните гости и сияеше като звезда на нощното небе самото тъпо копеле командир. Бардът я настани точно до него.
Страшилището командващо смотаните вълци беше в действителност доста, доста хубаво копеле. Най-малкото – имаше две зелени очи и притеснително, притеснително красиво лице. Нито един белег. Интересно... Къде бяха белезите му от всички сражения, които е водил? Може би под високата яка, дългите ръкави и ръкавиците? Искаше ли да разбере или просто щеше да си представи, че са там, някъде.... по него.
- Регуил! – започна напевно Нарцисът, докато все още я настаняваше, за да сложи край на всички въпроси от сорта на „ко прави та‘а пача на моята маса?“ – Това е прекрасната Елена Розе-Ан Бренова! Внучка на самия лорд Мариъс Бренов! За нас е чест да е в нашата компания!
- Командир Регуил, - усмихна му се Ан, - колко точно песни знаете на Нарциса?

Нарцисът, макар скромния си, монашески вид, беше типичен бард. Сякаш всички бяха завършили изгорялата академия в Тивокул – наперена походка пред публиката, дълги и безсмислени изречения имащи за цел да поласкаят този, към когото са отправени, еднакво некадърно дрънчете на лютня и разбира се, всички трябваше да имат претенциозна шапка с перо отгоре й, което да се поклаща лежерно при всяко движение на главата.
В моментът, в който бардът изчезна, за да скалъпи някоя лоша мелодия и елементарна рима за мистериозната, но тъжна девойка, Регуил веднага се обърна към нея и за философства. Честно казано, това малко изненада Ан, защото очакваше да е дървен философ, но не очакваше да започне да философства толкова скоро. Всички като него и подобните на него хора обичаха да слушат гласа си. Това бе неоспорим вселенски факт.
Ан кръстоса кара и се завъртя на столът към него. Положи лакътят си на масата и опусна глава в дланта си. Пресегна се и взе неговата чаша с вино, от която небрежно отпи, натъртвайки с това си действие, че никоя гаснеща мърша не я бе удостоила с честта да й налее.
След като отпи от чашата завъртя течността в нея и се загледа във въртежа.
- Гледайте я тази! – започна да мърмори тя саркастично. – Идва и сяда до него! На неговата маса?! Какво нахалство!? Какво безочие?! За коя се мисли?
Тя вдигна очи към Регуил и се усмихна на една страна, защото не можеше да спре да се чуди дали това ще й коства нещо, по някакъв начин... главата? Дали той щеше да й я отреже в последствие за нахалството, дали „Гошко“, когато го ограбеше или оня боклук Ове, какво значение имаше за нея щом краят беше един и същ?
- Всички мислят така, - вдигна изявително рамене тя, - за това нямам вино в чашата. Ако сега погледнете лошо наляво, гарантирам Ви, че малката лисица ще се насере, но това... не отговаря на въпроса Ви.
Тя се загледа за секунда в течността в чашата и я върна там, откъдето я бе взела. Отмести погледа си и го закова право в него.
- Кое ме е призовало на това място? На това място като тази зала, тази вечер или на това място като невероятната черна цитадела? Ще бъда откровена и за двете, а Вие го приемете както Ви е удобно. Тук съм, защото от мен се очаква да придобия нещо в свое владение, за да бъда освободена от разни обещания дадени преди да се родя. Откровена тъпотия е да обричаш децата си на дълг заради собственото си его. – тя въздъхна безпомощно.
Противен акорд накара всички да замлъкнат. Нарцисът засвири мелодия, която и три годишно дете можеше да измисли и започна да ангажира всички знатни дами и превъзходни господа в танци и нещо, което повече приличаше на селска вечеринка отколкото на изящно събитие. Ан не сдържа усмивката си, макар за кратко. Всички бяха толкова жалки, включително и тя.
Върна вниманието си към Регуил и се наведе към него със заговорническа усмивка на лице.
- Но в тази зала ме водите Вие. Наблюдавах как се вмъкнахте всички в цитаделата – 750 на конски гръб; 1300 мъже с лъкове и арбалети; 450 мечоносци и още толкова случайни единици включае знаменосци, полеви готвачи, скаути и разбира се – Нарцисът. После... После Ви видях Вас - самотен, тъжен и безкрупулен и се зачудих важи ли...
Ан не беше сигурна дали успя да нацели и едно нещо от това, което се криеше в Регуил, но изследвайки хората – всички, които имаха възможността започваха войни и убиваха без да им мигне окото, отчаяно опитващи се да запълнят някаква празнота в себе си – било то мъка по жена, самота, тъга, мъка по пари, някакви комплекси за малоценност засадени дълбоко още в ранно детство и като всички мъже в тази вселена – се обръщаха към насилие. Превъзходството по мощ, кръвожадността и тръпката от това да определят себе си като нещастни възбуждаше ли ги?
Така, както го виждаше, звездата на вечерта – Регуил, едва ли страдаше по жена. Красив, но с наченки на кух философ, много пари, военна мощ – всяка щеше да му се хвърли в краката и когато я настъпеше щеше да вика: „Благодаря!“. За липса на пари, както вече бе отбелязано - не можеше и да става на въпрос. Най-вероятно имаше нещо, с което му харесваше сам да се измъчва и това го подтикваше към насилие.
Трябваше ли, обаче, това да има някакво значение за нея? Трябваше ли да разгадае какво го измъчваше? Искаше ли да навлиза толкова на дълбоко и после да намери себе си в ситуация, от която отново трябваше да търси начин да избяга и да изпълнява малки задачки за бездарни хора?
Ан се наведе една идея по-близо, устните й вече почти докосваха ухото му. Сърцето й щеше да се пръсне – от страх, от вълнение, от възбуда от неизвестното. Защо си причиняваше това? Регуил, със сигурност, не беше по-безопасен от Вайл, но нещо в него й вдъхваше кураж за подобни действия.
- ... правилото, че колкото по-жесток е човекът, толкова по-трогателна трябва да е историята му. Каква ли е Вашата?
Ан стана хладнокръвно, и мислено похвали краката си, хвана чашата му отнасяйки с нея това, което бе сложила вътре и както бе дошла, така напусна залата без да се обръща назад.
Устата на Нарцисът описа буквата „о“ и той хукна подире й.

Незнайно как бе успяла да се отдалечи от залата достатъчно преди просто да се строполи на една пейка за отдих. Побиваше я студена пот. Краката й трепереха, колената й бяха омекнали. Какво туко що му бе казала и за какво, по Случайността?! Понякога не се разбираше! Заслужаваше да се подиграва сама на себе си! Каква е историята му?! Свети дева Панайот от Глакамоле! Ако можеше, щеше да започне да крещи! Сега?! Сега този какво очакваше?! Какво очакваше тя самата от себе си? Какво очакваше от него?! Да я потърси, за да й разкаже историята ли?! Ха! Изкикоти се. Трябваше да престане да чете приключенски романи! Даваха й лоши идеи! Много лоши идеи!
- Мамка му... – прошепна си тя и изля чашата в китката до пейката. Нямаше нужда от субстанции, които да замъглят преценката й, защото трезвата преценка вече не съществуваше за Розе-Ан! Обичаше да се има за по-умна от другите... ама само се имаше.
По коридорът зазвучаха забързани стъпи и дрънчене на лютня. Нарцисът. По дяволите, само той й трябваше, но не можеше да се изправи. Седнала щеше да го посрещне.
- Добре ли сте, прекрасна Елена?! – започна искрено разтревожен той клякайки до нея. - Да не би командирът да Ви нагруби!? Понякога може да бъде...
- Ни най-малко... – прекъсна го тя преди да й е разказал и какво е било на вкус майчиното му мляко. Главата я болеше от собствените й тъпотии, нямаше място за неговите там. – Той се държа чудесно. Очаквах да е... – усмихна се извинително, - по-сърдит.
- Аз – също. – засмя се Нарцисът. – Намусеното му лице е един от многото му невероятни таланти!
- Кажи ми за друг негов невероятен талант, Нарцис. Разбира се, различен от дрането на живо хора, въртенето на мечове, язденето и военните стратегии.
- Дойдохте за мен и моето невероятно творчество, а си паднахте по командира... – въздъхна Нарцисът и удари един тъжен акорд на лютнята. – Но и аз имам своите невероятни таланти! Държа още утре да Ви уверя в това! Един от невероятните ми таланти е да събирам хората, така че ще Ви помогна! И на Вас и на командира! Той има нужда от сгряване на бедната му душа... – Нарцисът се изправи, огледа я и се засмя с лек уклон към веселие, – ...така като Ви гледам, Вие – от... приключение.
Ан не отговори, просто се усмихна. Единственото, от което имаше нужда в този момент е някой, за който да се държи докато стигне до една дълга и отпускаща изпънатите нерви вана, пък било той да бъде и самия велик бард, за който никога никой не е чувал, от рода Кокичеви – Нарцисът.
- Преди мъж, аз съм бард, а преди бард, аз съм джентълмен! Позволете ми да Ви придружа до покоите Ви. – той й подаде ръка, за да й помогне да се изправи. - Един от невероятните таланти на командира, също така е да кара краката на красивите дами като Вас да омекват.
„Да! Омекват! От страх.“, помисли си тя.

Ан стоеше гола в леглото, притиснала коляно към гърдите си и чоплеше една коричка от нещо, което я беше захапало преди няколко дни. Гледаше намръщено в стените на покоите си. Напоследък ги чувстваше като вълчи капан, но трябваше да ги потърпи още неизвестно време.
Разсейваше се. Мислеше за тежестта на камъка, от който бяха изградени, за историята им и за това колко древен е в действителност само и само да не мисли за Регуил и да разиграва сценки в главата си за бъдещи неясни събития. И ето, че мислеше за зелените му очи.
Отпусна се назад в леглото и погали Кваки, който спеше между стената и възглавницата.
- Историята, Кваки, е пълна и с много добри, но мъртви жени...

„Почиваше“ си лежерно на една от терасите с кафе в ръка, отпусната на стола и гледаше как тлеещите педерасти биват обучавани в дълбоките тайни на истинската полева битка. „Гошко“ и командирът наблюдаваха процесът по обучение. Според Ан, обаче, нямаше никакъв смисъл от това да седиш и зяпаше как някой „навлиза“ в материала, но мъже като тях се чувстваха добре когато причиняват неудобство на другите.
- Мъчиш се да научиш нещо докато големите клечки те гледат как не те бива... – въздъхна тя.
Погледа ги още малко и благодари на Случайността, че целият учебен ритуал свърши и всички, включително и тези двамата се пръснаха. Дали беше сега моментът, в който трябваше да отиде и разгледа покоите на „Гошко“ от по-близо? Първо, трябваше да разбере той ли бе изгонил смотанячките от басейните му пълни с болести и зарази или оня големия смотаняк – дясната му ръка. Може би трябваше да зареже идеята да се сприятелява с лисици и просто да разбере коя поддържа чистотата в онази тъмница и да направи, така че да изчезне, за да заеме мястото й тя. Толкова много варианти и нито един не й допадаше. Просто не звучеше както трябва в главата й.

Беше направила жертва, със себе си най-вече и се бе заговорила с една тлееща омраза. Изключително тъпо създание. Почти не я разбираше какво говори – такъв страшен диалект, опазила я Случайността. Простовата душа радваща се на простовати неща. Ан не я хареса. Тя преценяваше съществото какво е по това, на което се смее. Тази не беше мал, ама изобщо и така и не разбра защо приятелките й са спрели да ходят. Тя нямало против, но след като те не искали не ходила и тя – о, чудо!
Розе-Ан взе завоя за покоите си. Кваки сигурно вече мечтаеше за купа грах и да се плицика в някой воден басейн. Трябваше да му обърне внимание и да му осигури поне купата с грах. За останалото беше достатъчно да му отвори прозорецът – той щеше да полети и да се пльокне в някой фонтан. Тогава видя Нарцисът, който кършеше пръсти (едва ли не) пред нейната врата. Харесваше го до някаква степен, ама това в този момент й се стори много дразнещо, особено как голата му глава бе лъсната до блясък.
- Намери ли това, моето търсиш, Нарцис? – попита го тя леко кисело с нацупени устни.
- О! Прелестна Елена! – напевно се възхити Нарцисът. – Видът Ви сгря бедната ми душа!
- Миличкият... – престорено тъжно му отговори тя.
- Това... –  сякаш се поколеба. - Това цвете е за Вас... Имате таен обожател! Колко вълнуващо!
Розе-Ан погледна цветето в ръката му и се намръщи, после се усмихна на Нарциса и го заобиколи. Рози! Не обичаше цветята или поне не и във ваза. Харесваше ги в градините, но като се замислеше – не харесваше и градините! Мразеше ги – пълни с дебели, грозни и мързеливи хора.
- Много си мил, Нарцис. Най-миличкият бард, когото някога съм срещала.
Тя отвори вратата и прекрачи прага. Обърна се и този път му се усмихна искрено.
- Благодаря, че си дошъл чак до тук, за да ми дадеш това... – тя сведе поглед към розата и се намръщи, - това цвете, но не мога да го приема. Върни го на човекът изпратил те тук. Предай му, че човек от неговия ранг не би трябвало да се чувства застрашен от нещо тъй безопасно като личното поднасяне на цвете. В тази Вселена има много по-страшни неща от една жена.
Тя изведнъж се наведе напред.
- А ако жените сме най-страшните, то ти си изтъкан от геройски кураж достоен не за една или две песни!
Неочаквано и супер бързо долепи устни до бузата му и хлопна вратата под носа му – оставяйки го да виси с увиснала брада пред покоите й.
Ан побърза и врътна ключа. От къде да го знае, да не вземе да е инструктиран да я предаде тази роза на всяка цена. Да е сигурна, че няма да прекрачи прага. Така щеше да може да се отпусне поне малко. Ами, ако когато излезеше той все още беше там? Щеше да й се наложи да го подмине като паметник на културата, ама от грозните.

Въздъхна и даде на Кваки грах. Пухкавата топка любов винаги се радваше на граха и вдигаше врява докато не го получи. Лапаше като не виждало. Това винаги забавляваше Ан.

След като пусна Кваки през прозореца Ан си взе вана и легна по хавлия на леглото. От кого можеше да бъде тази роза? Необикновено цвете, но кой имаше достатъчно големи топки да откъсне нещо толкова рядко или поне рядко за нея. Та тя дори не подозираше, че има такива на това място. После въздъхна. Нормално да не знаеше. Тя не обичаше да се мотае в градините. Като нищо да има цяла дузина от тях и да може да отидеш да си откъснеш когато си поискаш. Нямаше да се учуди в действителност.
- То на това място какво ли няма? – прошепна си тя. – Сигурно, ако отида в кухните и мляко от врабче мога да намеря...
И въпреки това й беше любопитно от кого може да е? Сигурно от онзи надут пуяк - Рон, който я канеше само на срещи и отчаяно се опитваше да в впечатли, за да може да се ожени за по-богата жена от него. Той ги беше видял да си говорят с Нарциса. Може да е пуяк и абсолютен тъпак, ама за чак такъв глупак не го имаше – да не може да сметне едно плюс едно.
Намръщи се. Въобще да не идва. Реши, че когато дойде да й донесе розата сам и да се изтъкне колко е голям, че се е сдобил с такова цвете, тя да го вземе и да му затвори вратата така, както я затвори под носа на Нарциса. Но този път без целувка по бузата! Този е противен, миризлив и толкова самовлюбен, че можеше да е безсмъртен... Може би трябваше да вземе розата, не да я връща. Така нямаше да го види, а тя щеше да направи няколко неща с нея. Какво да се прави?

Тъкмо беше нагласила косата си, когато Кваки започна да се бори с нещо на земята. Ан стана и видя някакво парче хартия. Наведе се и го взе, макар Кваки да протестираше и да подскочи няколко пъти в опит да го хване.
Намръщи му се. Още едно писмо, с още един претенциозен печат, в което й се обясняваха в любов и врели некипели. Много им харесваше да ги пъхат под вратата и да си мислят, че са открили топлата вода на романтиката. Тя просто го метна на кюпа върху останалите и въздъхна. Имаше намерение да прочете четирите, които вече беше акумулирала в откровен момент на скука или тъга, за да има какво да я развесели.
Тя се завъртя и грабна малко грах, давайки на Кваки да яде от ръката й. Беше лакомо същество, особено за грах. То беше единственото нещо, което тя обичаше искрено – в него нямаше интрига, нямаше предателство – само лакомия и пера. Много меки пера.

Пиеше кафе до един от огромните прозорци и гледаше как вали ситен сняг. Откровено казано вече й бе дошло до гуша от студ, киша и сняг. Искаше топло време, но не пременено да го прекарва под слънчевите лъчи. Мразеше слънцето. Обичаше топло време и звезди, да лежи някъде на високо, по-близо до тях, да гали Кваки и да слуша нощните звуци, да се наслаждава на нощното небе. Красива гледка. Не като сега – тренировки и кудкудякане. Някакви двама се перчеха един на друг като малки бойни петлета под зоркия поглед на командира си.
- Ъгх... – Ан сбърчи нос.
Командирът – бълшлив, макар и доста симпатичен, вълк предвождащ крастави кучета. Шайка простаци обичащи да се бият, докато някой не им натрие носа и после оле-мале.
- Прекрасна Елена!
Нарцисът кресна толкова силно, че Ан за малко да подскочи и да се олее с кафе. Искрена случайност беше това, че само трепна и не кресна. Този някъде щеше да си изкара боя и ако още един път й излезеше така, със сигурност щеше да го фрасне с най-близкото тежко нещо наоколо.
- Нарцис... – усмихна му се тя. – С приповдигнато настроение си, както обикновено.
- Настроението ми винаги се подобрява, в момента, в който Ви видя, прекрасна Елена. Вие сте моята муза, извор на дълбоко лирическо вдъхновение.
„Опазила ме Случайността.“
- Желаете ли да хапнете торта с мен? Честно казано, не трябва да се притеснявате от това да качите някой друг килограм. Опасявам се, че ще изчезнете, ако аз не се погрижа да се храните редовно.
Ан се засмя. Как се обърна разговорът за толкова колко слаба беше, изобщо?
- Така ли смяташ?
- Да! – плесна с ръце Нарциса. – Да преценявам кога една жена има нужда от нещо сладко в живота си е един от много ми невероятни таланти!
- Добре, нека хапнем по парче торта.

Седяха на една маса отдалечена от глъчката на останалите маси. Регуил, дразнещо хубав, ядеше мълчаливо, със строга физиономия опитвайки се да изглежда страшно (не му се получаваше) в другия край с хората си, а за разлика от него Нарциса, който грееше ярко (не само заради лъскавото теме), не млъкваше. Беше й интересно да слуша за местата, на които най-вероятно никога нямаше да отиде, а така също отвличаше погледа й от "него":
- ...в западна посока от Сикле се простира обширна равнина, открита затревена площ на стотици крачки разстояние. Пресичат я множество каменни пътища във всички посоки. Река Рива просича тази необятна равнина точно през средата. На изток е Масивния планински риф...
- Висок ли е?
- О, да! Невероятно висок! – жестикулираше с ръце. – Изключително висок и много, много опасен – високи зъбери, дълбоки клисури и отвесни скали, от които като погледнеш надолу, ти се завива свят. Говори се, че има безопасни проходи, но всичките карти на планините, ако въобще някога е имало такива, са отдавна унищожени от планинските народи. Мен, ако ме питаш, никога не е имало проходи. Нито един път, за стотиците преходи, които сме направили, не сме откривали нито един проход и нито един местен човек.
- Има ли място, на което не си бил?
- Муунгейт... – въздъхна театрално Нарцисът. – Не познавам никого, когото да ми е споменавал, че е бил там лично, физически и наистина.
Ан се намръщи. Погледна Нарциса с лека подозрителност и натъпка парче торта в устата си.
- Толкова ли е далеч?
- Не мисля, че съществува по-отдалечено място от това. Кокичеви пеят песни, че кулите му са толкова високи, че се издигат до самата бариера на Вселената, а братята от моето семейство са известни с… да кажем, склонност към преувеличаване...
Ан не сдържа смеха си. Само те ли имаха склонност към преувеличаване? Та самият Нарцис беше изтъкан от плът, кръв и преувеличаване. Тя реши да го позакача на друга тема.
- Нарцис, тъжна съм, - каза тя въздишайки и отпусна главата върху дланта си. - Така и не получих онази роза. Беше много красива, не мислиш ли? Толкова ли съм страшна?
Бардът ококори очи и чеенето му падна. За момент сякаш не можеше да вземе решение – да запее ли трябва, да подскача или просто да започне да жонглира чиниите, но Ан не му даде шанс за нито едно като продължи:
- Никой не смее да дойде лично да ми предложи каквото и да било. Пъхат само бележки под вратата ми, запечатани с помпозни и грозни печати, – тя се облегна назад и го погледна, - които дори не отварям. Защо си мислят, че трябва да познавам печатите им? А и какво ме интересува кой какво има да ми казва след като гордостта и страхът от отхвърляне му пречат да каже две думи. Какво пък толкова ще стане, ако кажа не? Ами, ако кажа да? От друга страна, тези, които идват да ми говорят и предлагат всичко на тепсия са меко казано откровени глупаци. – тя направи обхващаш жест с ръка. - В цялата тази грозна твърдина, ти си единствения човек, с когото си струва да се говори. Подозирам, че когато си тръгнете ще умра от скука, освен ако не съм си тръгнала и аз.

Времето прекарано с Нарциса, чието истинско име не било наистина така, а Сет. Прав беше да го смени. Сет барда не звучи напевно и определено бе не запомнящо се. За първи път от много време не искаше да плесне или поне не през цялото време, този с когото си говори. Но това теме...
Ан стана от леглото и погледна към купчинката писма. Тъпият таен обожател не беше събрал смелост да се върне и да й даде розата лично. Това много я натъжаваше. Щеше да й свърши чудесна работа. От нея можеше да излезе прекрасна отрова, с която определено щеше да забърка много проблеми на много хора и да отнесе тъпата черга на майната си. Сигурно щеше значително да ускори нещата.
Тя сграбчи купчинката и седна пред камината. Защо беше такава? Защо не й достигаше кураж за някакви елементарни неща, а за други - не й пукаше. Пример, страх я беше да огледа покоите на Вайл дори, когато знае, че той е на майната си Райна, но пък от Регуил не й пукаше, та чак му бе говорила на ухо. Единият не беше по-малко опасен от другия. Въздъхна. Искрено не се разбираше. Трябваше да се вземе в ръце и просто да издебне моментът отново и да иде да потършува малко там, да намаже някоя дръжка с нещо. Не непременно нещо фатално, просто нещо, което ще му вкара доста неудобства за известно време – да стане по-съмнителен, да обостри сетивата си, да се разсее и тя да действа спокойно. Сигурно щеше да насочи вниманието си първо към мистериозно появилите се нови лица – тъпите вълци, някой друг едър търговец. Ан беше сигурна, че макар и тук, той имаше една камара врагове и сигурно, ако натрупаше телата им едно върху друго щяха да стигнат височината на онзи риф, за който говореше Сет.
Ан се засмя. Сет. Беше дори по-тъпо от Нарциса. Ама техните наистина не му бяха дали шанс в живота с това смотано име.
Тя изтегли едно от писмата на произволен принцип и го хвърли в огъня. Загледа се как пламъците го обхващат и печатът започва да се топи и бълбука. За едно беше права – какво я интересуваха какво имат да кажат на хартия хора, които са на същото място, което и тя; хора на една ръка разстояние. Хвърли друго. Хора, които нямаха значение за нея и не даваха пет пари за друго освен за това колко по-богати щяха да станат след като я спечелят.
- Определено след това щеше да ги очаква най-големия обрат в живота им – засмя се тя и метна всички писма в огъня. – Педерасти...

Розе-Ан стоеше до един от прозорците и се мръщеше на тъпаците, които влизаха. Цирк? Шутовска история. Всички смотанячки жужаха наоколо развълнувани, нямаха търпение да видят там, каквото имаше за гледане. Розе-Ан, обаче, не беше идиот или поне не в повечето случаи. Да допуснеш такова нещо вътре беше откровено казано олигофрения. Кой пуска зад стените си тъпаци от този калибър когато е пред война? В противен случай за какво му бяха Регуил и сдружение „краставите кучета“? Само, за да е честно щеше да предположи, че може би те са помислили и влизането на тези идиоти е с цел, но познавайки мъжете – помислили са, ама друг път. Такива като тези двамата идиоти и големия грозен не мислеха. Те разчитаха на собствената си сила, в която вярваха до безкрайност, че е номер едно, докато не се появеше някой по-млад, по-пъргав, по-зъл и определено по-находчив от тях. Искрено се надяваше да не е тук, когато това се случи, а да си е обрала крушите.
Тя се засмя.
- Надарени със светкавичен ум, - измърмори на себе си, – проблясва за миг и изчезва за дълго.
До някъде, обаче, беше добре. Сега можеше да претършува онази дупка, да вземе каквото й трябва и веднага да го лепнат на идиотите, ако щеш и на шута. Само, че точно шутът я притесняваше най-много, а дори още не го беше виждала. Шутовете бяха особен тип хора, които имаха безгранично спокойствие и находчивост. Все пак хора като тях цял живот им се налагаше да пазят спокойствие обкръжени от мъже, които не знаят какво е милост. Това нямаше да свърши добре.
- Прекрасна Елена!
Ан вече бе претръпнала от шока съпровождаш спонтанните появи на Нарциса. Тя се обърна и устата й прие формата на буквата „о“. От старите вехти дрехи на Нарциса нямаше и следа. Днес той бе добре облечен, с изпънати като струна дрехи, без нито една гънка. Грееше особено, защото със сигурност бе замислил нещо подло. Дори ботушите му бяха нови.
- Нарцис! – поздрави го тя. – Виждам, че голямото куче най-после е решил да ти плати за невероятните песни, които пишеш за него и славата, които му носят те! Да не повярва човек! Нещо да му се откъсне от леденото сърце (както се пееше в една лирична балада). Това нови ботуши ли са?
Нарцисът поласкан, че новата му визия е направила впечатление, се понесе напред с пружиниращо-наперена походка.
- Нови са! – потвърди той. – И смея да твърдя, че ми стоят много добре, но това няма значение! Едни ботуши не може да бъдат по-важни от многобройните ми таланти! Дошъл съм да Ви поканя най-тържествено и най-официално на тазвечерното събитие. Този шут е смотаняк и аз смятам да му натрия носа!
- Познаваш ли го?
- Разбира се, че не! Да дружа с шутове е под достойнството ми!
„И този беше един път...“
- Хайде прекрасна Елена, нека да се разходим! Имам нужда да ги разтъпча!
Както обикновено Нарцисът не спираше да говори за многото си невероятни таланти и за местата, на които е бил. В крайна сметка, Ан отбеляза на ум, че те в действителност не са били толкова много. Определено слушаше за поне три от тях за пореден път, просто разказани с други думи. До колкото можеше да прецени, беше обиколил измерението, но не и чак толкова обширно колкото се изкарваше.
Подминаха покоите на „Гошко“. Двама, на стража, се караха с три парцала и не ги допускаха да прекосят прага. Значи Вайл има охрана? Ха! Ти да видиш как се развиват нещата. Кой да предположи?
Нарцисът, разбира се, верен на себе си, скочи да защитава дамите, обяснявайки на двамата мъже, че те не трябва да се държат така грубо с представителите на нежния пол. Жените, по принцип, били достатъчно интелигентни, за да разберат, че не трябва да влизат там след като им се казва да не го правят. Розе-Ан за малко да избухне в смях, но някак си успя да подтисне този порив.
Глъчката свърши и Нарциса се върна при нея. Двамата продължиха по пътя си.
- Добри момчета са, - започна той, - познавам ги от малки. Честни и трудолюбиви.
- Честни?
- Да. Чест и морал! Много добра дисциплина имат. Лоялни до гроб. – захвалваше ги той.
Ан се почеса по бузата само, за да не започне да се смее.
- Нарцис, кажи ми нещо...
- Да?
- Краставите бълхарници сте...
- Кървавите вълци. – поправи я той, а тя се спря и го погледна само и единствено, за да бъде сигурна, че ще я види как ще завърти очи.
Ан въздъхна.
- Така да бъде. Кървавите вълци...
- Да бъде така? – вдигна вежди Нарциса. – Та това ни е името! Така ни позн...
- Няма значение за мен, - прекъсна го тя, - ако щете да се наречете и Девствените Светци, ако ме разбираш...
Нарцисът беше готов да спори до смърт и да защитава „святото“ име, но хумористичната нотка надделя и той се усмихна.
- Та, вие сте наемници, нали така?
Нарцисът кимна.
- Това не означава ли, че някой ви наема, за да направите това, за каквото ви е наел?
Нарцисът кимна.
- Тогава, драги ми Сет, за каква лоялност, дисциплина и честност ми говориш?
- Те са лоялни към отряда.
- Те са лоялни към отряда? Добре! – Ан плесна с ръце. – Отряда към кого е лоялен?
- Регуил. Имаме си правила!
- Правилата са за децата, Сет. – поклати глава тя. - А Регуил към кого е лоялен?
- Към този когото го е наел.
- Грешен отговор. – щракна тя с пръсти. - Лоялността е похвално качество, Сет. Възхитено! Но лоялността трябва да е двупосочен път. Лоялността към някого, с когото не споделяте едни и същи идеи е глупост. По-лошо. Страхливост. По-лошо. Нелоялност! Истината, обаче, Сет, е че вие мъжете обичате да плямпате за лоялност, морал, и доблест докато не се намерите заклещени от към губещата страна... – тя се завъртя на пети, - и изведнъж бръщолевенето ви потъва в мълчание. Какво стана с големите ви приказки? Ето защо Регуил е лоялен към себе си и от части към вас, при наличие на здрав разум. Ако не е така, то тогава той е откровен тъпак, защото ако на онези две момчета им се наложи да избират между лоялността и трезвата преценка, ще си оберат крушите при първа възможност. Плюс това винаги има някой, който плаща повече, – усмихна му се тя. – И не смей да започваш да ми развиваш скапани окултни теории, мистики, религии и илюзии за отряда, защото и двамата знаем, че няма смисъл да си губим времето с това.

Вятърът я брулеше, натежал от сенки. Тя се загледа във високия прозорец от който дългата ивица светлина се пресягаше към нея. Всички глупаци бяха там – вътре. Чуваше и дрънкането на лютнята на Нарциса. За миг си позволи да се зарадва, че не е там и да й дрънчи директно на главата. Сет може да твърди, че притежаваше много невероятни таланти, ама свиренето на лютня определено не бе едно от тях.
Тръгна към частта, където бяха настанени натрапниците артисти. Тази вечер имаше странно усещане увиснало над главата й. Сякаш светът бе изтънял, по-крехък и от стъкло, готов да се пропука всеки момент. Катализаторът щеше да бъде тя. Време беше да разръчка калта с пръчка и разпали подозрения и в двете страни.
Зави по пътеката за градината, но от плътните сенки по една от пътеките излезе някой. Регуил. Беше по-изпънат и официален и от Нарциса. Сякаш отиваше не на тъпа сбирка на идиоти, а на собствената си сватба. Изглеждаше много добре. За нещастие сега, обаче, трябваше да го поздрави, тъй като очите му вече бяха върху нея а и съвсем скоро щяха да се разминат рамо до рамо.
- Командире...
Спря се тя пред него, заковавайки погледа си право в неговия решавайки да го подразни, ако въобще изпитваше някакви чувства. Тя се приближи още крачка напред, може да беше наполовина от размерите му, но бе изтъкана от два пъти повече злоба. Изненада дори себе си от къде намира тази смелост, но някак този я дразнеше – с красотата си, със стойката си и дори с начина, по който говореше, по който гледаше и че дишаше. Особено, че дишаше! Кръвта й кипна, но някак успя да продължи с любезен тон:
- ...какво изчезва в момента, в който го назовеш?
Тя го заобиколи и докато се отдалечаваше добави:
- Ще ви чакам след час в югоизточната кула, до камината. Носете вино с отговора си...

Седеше в огромното кресло до камината, облечена с черна кожена риза, тесен кожен панталон и кубинки, сплетена коса на стегната плитка – като истинска нежна дама и се наслаждаваше на топлината с чаша в ръка. Не беше сигурна дали Регуил ще се появи, но щеше да е добре да го направи, макар че нямаше на идея дали ще успее да изтърпи философстването му преди да го плесне. Не трябваше да го пляска. Това щеше да доведе до преждевременната й смърт или до нещо друго, каквото и да е – нямаше да е щастлив края.
Трябваше да нацели точния момент, в който да го нокаутира с някоя субстанция, да отиде да разбуни духовете, да постави един-два капана и по възможност да ликвидира онези двамата пред вратата, за допълнително опъване на напрежението. Регуил щеше да й е перфектно алиби. Нокаут. После го усвяства. Цяла нощ са били заедно.
„Ами какво, ако те хване, че се опитваш да го упоиш?“ помисли си тя. Кваки трябваше да отвлече вниманието му с грандиозна поява. Отпи от чашата си. Защо просто не се самоубиеше и да се свършва? Не. Не можеше. Имаше поне на стотици хора да вгорчава живота със съществуването си. Как да ги разхлаби така лесно?

Почука. Влезе. Затвори вратата след себе си. Носеше вино. „Добро момче.“
Намери чашите. Взе две. Седна срещу нея. „Не е много наблюдателен.“ И веднага започна да говори.
Ан се наведе напред, за да вземе чашата с виното, но спря ръката си във въздуха и го погледна.
- ...да върнете розата, милейди...
„Какво каза този?!“
- ... според мен всяка по-ценна мисъл е съкровена...
„Какво каза този?“
- ... какъвто и да е вид...
„Какво, по дяволите, каза този?!“
Отказа се да взима чашата и се облегна назад в креслото. Някак бе успяла да запази спокойното си изражение, но сърцето й се бе качило в гърлото. Туп-туп-туп. Зави й се свят и имаше чувството, че ще повърне.
Не бе чула нищо друго от дългата му реч. Само туп-туп-туп. Това, че в главата й биеха камбани сега, не означава, че трябваше да позволи тишината, която бе настанала да продължи.
Ан отново се наведе напред, за да вземе чашата си, но не се пресегна. Ръката й трепереше в скута.
- Не смятах, - започна тя и мислено се потупа по рамото, че не изписка, а докара нормален тон, - че сте човек, който се крие зад барда си, но... - Ан протегна ръка и хвана чашата и отвърна на погледа му, - до някъде разбирам. Свикнал сте да давате нареждания и да изпращате други хора да свършат Вашата работа на места, на които смятате, че не си заслужава да отидете лично...
Ан отпи от чашата и я остави пред себе си. Изправи се, изпъна полите си и застана до него. Погледа го от високо, и седна на облегалката за ръката. Хвана го за лицето и стисна колкото да му смачка бузите. „Мама ти!“ Идеше й да му издере очите. Сърцето й щеше да се пръсне.
- Малка демонстрация на изпуснатите от Вас мигове...
„Имаш ли нещо за вършене, по-добре приключвай бързо, защото няма смисъл да живееш в страх от предстоящото“, помисли си Ан и го целуна – жадно, така както човек загубил се в пустинята пие вода. Устните им се разделиха. Ръката й пусна лицето му и се плъзна по рамото му надолу, а очите й я следваха. Избягваше погледа му. Кой знае как я гледаше? "Милейди", ама друг път.
- Дали не трябваше да изпратя този отговор тогава по Сет? Той е страстна натура. Сигурна съм, че би се постарал в предаването му.
Шибаното й сърце щеше да се пръсне. Всички от Късмета й да се роди до Случайността в момента се гавреха с нея. Как така?! Защо!? Прималя й, но сега не му беше времето – цели, концентрация, хаос.

Ан до някъде очакваше, че ще започне да плямпа след целувката, но това бе определено последното нещо в списъка й. „А баба казваше, че жените сме по-приказливия вид“ – нещо дълбоко свързано с миналото и развитието на човека като човек.
- Още в първият миг, когато Ви видях, осъзнах, че сте различна от другите - откроявахте се като черна перла, сред море от плява...
„Ох, нямаш представа колко... ни най-малка идея...“
- ...сякаш не принадлежахте на това място...
„Не принадлежа на никое място. Аз нямам място.“
- ...Бяхте като привидение, материализирало се от фантазията ми, твърде далечно и нереално, за да мога да го докосна.
„Започвам да се чудя Сет ли пише песните си или само ги пее?“
Тъкмо щеше да каже нещо умно, когато той я прегърна и притисна към себе си. „Какво? Защо?“ Обзе я ужас, когато усети как подът под нея помръдва. Тогава осъзна, че върху главата й се сипеше натрошен камък и мазилка. Сърцето й заби лудо, стомахът й се преобърна. Сълзи тръгнаха от очите й.
- Шибанящина! - изсъска му тя и се отскубна от прегръдката му. Грабна го за ръката и го задърпа след себе си. Говореше бързо, дори пишеше на моменти: - Колкото и хубав, чудат, глупав и опасен да си, не си по-голям от едно парче три тона скала, така че мърдай... тичай, баба ти, знам че можеш!
Ан побягна и Регуил я последва. Какво друго му оставаше, когато тя го стискаше с все сила за ръката, забила ноктите си в плътта му? В някакъв момент се опита да я сграбчи за лакътя, да я спре, но тя се отскубна и въпреки това не пусна ръката му. Трябваше да се разкара от тази прокълната земя час по-скоро и нищо нямаше да я спря.
Покрай нея профучаха високи постройки, а също прозорци, врати, статуи и градини. И хора, които се лутаха не по-малко уплашени от нея в мрака. В действителност Ан нямаше представа нито къде е, нито на къде тича.
От един ъгъл изскочи дебел мъж с някакви свитъци. Сблъскаха се или по-скоро Регуил се сблъска с него избутвайки я зад себе си. Хартията се разлетя навсякъде.
- Хайде, красавецо...
Ан дори не се беше задъхала. Тичаше бързо. Прекалено бързо. Приведена стабилно набираше преднина. Костваше му повече усилия отколкото предполагаше, за да поддържа темпото й.

Претичаха през жълт кръг трева и най-после се спряха, когато Ан рязко го дръпна към себе си зад едно дърво и се облегна назад. Дишаше тежко. Краката й не я държаха.
"Май всичко беше свършило?"
Не знаеше как още стои на тези крака.
"Ще има ли още, мамка му?"
Тогава усети студа, опита се да спре треперенето. Не се сещаше някога преди й е било по-студено. Пусна ръката му и се обгърна с ръце. Смали се два пъти повече. Зъбите й започнаха да тракат. Той я наметна с дрехата си. Видя надраната му ръка. Толкова силно ли го бе стискала? Тогава усети и болката под ноктите си.
Посегна бавно, сякаш поставяше треперещата си ръка в огъня, и докосна лицето му. Зарови пръсти в косата му и усети гъделичкането й.
"Така и не мога да си обясня защо си тук?"
Положи върха на палеца си върху мислена линия и я проследи надолу по бузата до ъгълчето на устата му. Долови напрежението на мускулчетата под кожата му.
- Съжалявам... – прошепна.
"За кое? За нищо... Де да бях невинна... жена"
Така, на слабата нощна светлина, с пепелта в косата му, по риза й стана мило за него. Не знаеше защо. Може би, защото беше изморена, защото й бе студено или защото искаше да го докосне.
– Аз... Може би... Не знам думата... – смотолеви накрая.
„Пълна лудост...“
- ...човек като мен, да има шанс с дама като Вас... – повтори неговите думи, но тъжно.
Ръката й пусна лицето му.
- Аз не съм... За каквато точно там ме имаш... Аз съм... Много други неща...
Изхлузи обувките си. По тях и панталона си. Бавно, много бавно, започна да разкопчава ризата си.
- Аз съм зла, безмилостна, цинична, брутална и страхлива. Особено страхлива...
Дрехата му заедно с ризата й се изхлузиха от раменете. Туп. Тя се промуши покрай него и застана на нощната светлина.
- Ако всички ти приказки за привидения от фантазиите, дето ги разправяш на курвите, ти са като мен, то тогава искрено те съжалявам.
Тялото й беше слабо, имаше няколко татуировки на цветя, но коремът, хълбоците й, бедрата – бяха осеяни с достатъчно на брой белези и деформирана кожа. Единият й крак беше леко крив от неправилно зарастване.
- Молила съм за живота си. Ранявана съм, често и тежко. Пищяла съм от болка, докато режат от мен – прокара пръст до огромния белег на деформираното си бедро, - толкова силно, че съм късала гласни струни едва не умирайки от задушаването в последствие на това.
Тя се доближи до него, клекна и хвана дрехата му.
- Неведнъж съм бягала. – изправи се. - Крила съм се в гробници и всякакви други дупки с разлагащи се тела. Падала съм, скачала съм и са ме бутали от високо. Изнасилвали са ме и аз съм изнасилвала. Било ме е страх и съм се влачила по корем с копие в гърба. Видяла съм достатъчно неща. Може би не толкова смърт, колкото ти си видял... Но всички са такива, които, ако дори и до края на живота си не ги видя отново, пак ще ми е скоро.
Тя му подаде дрехата и нахлузи панталона и обувките си обратно. Навлече и ризата. Започна да я закопчава бавно, но закова погледа си в него.
- Не позволявай целия ти живот да мине в битки с един или друг враг, с един или друг приятел, на грешната страна и за грешната кауза. Дори и да не познаваш нищо друго. Кръвта води още кръв след себе си... Ти все още може да промениш нещо... за себе си...
Тя се усмихна и тръгна през жълтата поляна.
- Навремето бих те зарязала да умреш от стоварването на някоя скала върху главата ти и дори нямаше да се обърна назад, но...  – засмя се с лек уклон към веселние, - явно времената са се променили. Не изпращай повече други хора да вършат твоята работа... туко виж открия, че Сет се целува по добре...

Мокрото парче плат тупна обратно на таблата и Ан се зае да обтрива с малка клечка с памук раничките на ръката му. Добре го беше изподрала, а и трябваше да направи това. Какви ли не неща се криеха под ноктите на хората, особено под нейните. Като нищо можеше да пририта, ако имаше по-слабо сърце. За сега й трябваше жив, а и реално погледнато, никога не бе имала за цел да му причини каквото и да било. Регуил щеше да умре от който и да е друг, ама не и от нея… за сега.
Въпреки че го правеше от съображения за сигурност, нещо дълбоко в нея й казваше, че това даже няма да му замъгли и зрението. Защо в момента си губеше времето да го неутрализира? Все тази. За всеки случай. Да не й тъжи на съвестта, ако въобще й беше останалата такава.
- Готово. Като нов си. Не си мий ръката поне два часа, нали?
Тя стана и започна да събира останалите колби, памучета и другите боклуци, които беше извадила. Изхвърли в огъня използваните, заедно с писмата, които беше събрала от под вратата си на влизане и прибра останалото. Взе две чаши и наля от виното, което имаше. Подаде едната на Регуил и седна срещу него.
- Всеки наемник завършва пронизан отпред или отзад... А и какво точно ти носи това? Слава? Удоволствие? За парите ясно, но тъжната истина е, че името ти ще отваря все по-малко врати с времето докато не стигнеш до това да отваря само вратата на тоалетната…. - Розе-Ан отпи от виното, – защото хората вече няма да могат да взимат от теб това, което им трябва. Когато хората не могат да вземат от теб това, което им трябва, те или те отрязват или събират хора, с които да те мразят заедно, или започват да разпространяват каквито и да е лъжи. Лъжите летят по-бързо от истината, Регуил. Представи си един куп камъни и един куп слама. Къде ще снесе петела?