Черната цитадела

Розе-Ан слушаше много внимателно с нацупени устни. Цялата трагична история, но не можеше да почувства каквото и да било. Всъщност й беше все тая. Когато вярваш, че си прокълнат, значи си прокълнат, ако ще и световете да се разменят. Всичко се простираше само и единствено в главата на хората, ограничени от своите собствени убеждения.
Отпи от виното.
- Няма такова нещо като проклятие. – тя остави чашата си и се изправи. - Проклятие е думата, която всички малки душици използват, за да обяснят последствията от собствената си глупава прибързаност, егоизъм и глупост. По-често думата означава лоши избори, лоши планове и/или отсъствието въобще на такива.
В цялото му ланкане бе намерила за какво да се хване, а то не беше нито тъжната история, та тя дори пет пари не даваше за своята тъжна история. Всички имаха някаква тъжна история за гърба си и какво от това?
Розе-Ан застана пред него, взе чашата му, хвана го за здравата ръка и го дръпна да се изправи. Нацупи отново устни.
- Как така? – попита тя и бавно започна да разкопчава ризата му. – Как така никой никога не е успявал да ти нанесе каквото и да било? Това, Регуил, ми звучи абсолютно нелепо...
Тя разгърна ризата му със замах и буквално я свлече от тялото, оставяйки я да виси на китките му. Сбърчи вежди и отстъпи крачка назад. Огледа го със стиснати устни.
- Какво по Случайността е това? – попита себе си тя и го заобиколи продължавайки да го оглежда сякаш е на пазар за роби. – Нищо... абсолютно нищо.
Тя застана отново пред него с поглед изтъкан само и единствено от съмнения. Каква е възможността никога да не получиш нищо? Никаква.
- Всички тези приказки за тъпите аспекти, - по-скоро тона й изразяваше отегчение, отколкото каквото и да било друго, - бойна страст, ярост, щуротии, героичност, велик наемнически отряд; пречистване, приказки на нов ред и тинтири-минтири, а накрая?
Тя се надигна на пръсти и хвана лицето му с една ръка, стискай бузите му с умерена сила – целеше повече да причини дискомфорт, отколкото болка.
- Накрая... – погледат й се плъзна по устните му, сетне го погледна в очите, - накрая ще излезеш измамник...
Дразнеше я. Не отговаряше на въпросите й; плямпаше много и все безсмислици за своите убеждения; аспектите правили каквото си искат? Разбира се, че ще правят каквото си искат. Притежаването на сила и власт предоставя възможността на този, който я притежава да прави каквото си иска; всичко бива правилно според съществото. Това е първия и единствения закон в шибаната Вселената, който бива следван от всички до гроб; който бива признаван от всички.
- Историята е пълна с добри, но мъртви мъже заради... – тя го погледна от главата до петите - ... хора... Хора, които стоят върху коня си и гледат как другите се сражават; как падат и умират. Хора, които не са преживели един ден в болка, но са тръгнали да „пречистват“ света и да говорят за ред.
Розе-Ан стисна малко по-силно, със сигурност не така както й се искаше в този момент, защото нямаше сила в ръцете. Та тя понякога не можеше да отвори винтовата капачка на буркана грах за Кваки без да я удари няколко пъти в най-близката повърхност. Ако се напънеше, дълбоко в себе си знаеше, че ще постигне само и единствено надут палец.
Тя пусна лицето и плъзна показалецът си по врата му надолу, по рамото и ръката му.
- Войната е само една ударна точка на политиката... интерес, власт, цел и средства. Искрено не те виждам да участваш в политическия процес... – тя сякаш загуби интерес към ръката му и отстъпи назад. Взе чашата си с вино. – Ти си просто един инструмент, макар и водач на някаква сбирщина от „прокълнати“ хора... – погледна го в очите и седна на облегалката за ръце на креслото. – Водач, който има нужда от водач. Следователно, инструмент. Някой друг да взима решенията, а ти само да изпълняваш без да мислиш... Или?

XIII. Наивността на младостта

Регуил беше твърде млад и не бе имал опит с жени. Беше хлътнал по Елена и приемаше всичко каквото каже за истина. Не оспорваше словата й ни най-малко, макар нещо в него да се бунтуваше. Той потискаше засегнатото си честолюбие и гордост, както и очевидните контра-аргументи, което го караше да чувства странен хлад. Нима я искаше чак толкова, че да загърби ценности, които бе градил в себе си в краткия, но иначе твърде интензивен, житейски път? Той вярваше, че е така, но знаеше, че дълбоко вътре в него вече зее една яма, която никога нямаше да се напълни с любов. Но може би страстта му (тази - новата), така изгаряща и влияеща на преценката му, щеше да бъде задоволена? Романтизма в него сякаш малко беше отшумял. Беше останало това хладно усещане в него, предизвикано от това, че жената срещу него, колкото и изключително умна и прозорлива да беше, не го разбираше въобще. Но за жалост той нямаше опит с жени и не знаеше, че може да попадне в клопка или да се оплете в нещо, за което после да съжалява. За това все още държеше да бъде неговото момиче и така нататък, каквото и да означаваше това. Даже беше готов да пролее кръв за това. Но как да отговаря на въпросите й, когато думите му биваха изопачавани? Може би това беше характерно за тези странни същества жените. Да оспорват всичко и да се опитват да докажат на събеседника си колко малко разбира от...всичко. Може би това беше част от природата им, да те карат да се чувстваш въвлечен в нещо, чийто изход е напълно неясен. Може би дори изпитваха тръпка от неизвестното. Какъвто и да бе случаят, той реши, че е безсмислено вече да оправдава светлата си кауза. Първо - беше твърде леконравно от негова страна да разкрива всичките нюанси на тежкото си битие и да очаква разбиране. И второ - явно двамата не мислеха еднакво. Вместо това продължи по старому, така, както се справяше на бойното поле.. Но първо все пак закопча ризата си.
- Не очаквам от теб да разбереш каузата ми. - каза той леко хладно. После помисли малко и се усмихна леко. - Сигурно прозвучах точно като инструмент на политиката.
Но после пак усети въпросния хлад и подтисна въздишката си. Явно хладно беше добре.
- Никога не свързвам целите си с...политика. Може някой да ме вижда като инструмент, но за мен важното е какво човек открива вътре в себе си. Как се бори за това, за което съществото му копнее. Мислите как ще те възприеме някой и въобще мислите за другите хора за мен са лишени от смисъл. Жителите на този свят са загубили своята важност в моите очи. Важна е личната борба и единствено нея оценявам в дадена личност. Не обичам стадата и ми се повдига от стереотипа. Но в теб видях нещо различно...нещо магнетично и същевременно прикрито някъде отвъд изключително привлекателната ти външност. Възможно е думите ми да не стигат до теб, но...
Той не довърши изречението си и вместо това се наведе към нея, лицето му бавно се приближи към нейното и той си открадна една дълга целувка. Имаше нещо хладно в нея, което отми всичките му мисли, но пробуди недоловимите течения на фантазията му, които честно казано нямаха много скрупули и копнееха за студената и красива нежност на недостижимото, тъй като нещо вътре в него вече знаеше, че всичко е обречено, макар съзнанието му да отказваше да го възприеме. И нямаше да го възприеме, може би никога. Може би пък това беше характерно за мъже като него.

***

Представлението в балната зала беше в епицентъра си. Още не беше дошъл реда на шута, но вместо това група акробати, облечени в тънки, мораво-сини и прилепнали облекла, изразяваха талантите си, като влизаха от форма във форма, всяка по-елегантна и изискана от предишната. На Вайл му беше омръзнало да стои на трона в дъното на залата, а и честно казано се беше схванал. За това беше станал, което за миг беше накарало залата да затихне, но той беше направил жест с ръка и всичко продължи сякаш нищо не се беше случило. А кой ги измисляше тези тронове във всяка зала? Не трябваше ли да има само един, който да олицетворява властта? Намери Кераян и сподели мислите си, а кастеланът сякаш одобри. Беше малко трудно да разбереш дали някой се съгласява от страх, в знак на уважение, или просто се подмазва. Но Вайл сякаш малко се доверяваше на Кераян...беше свестен човек...тлеещ човек. После императорът не Шелтър намери Найт, който сякаш го избягваше в последно време, ако се изключи мотивационното конско в покоите. Рицарят го погледна с неразгадаем поглед, явно нещо не беше доволен от това как вървяха нещата, но както винаги щеше да остане до самият край. Вайл, от своя страна седна до него мълчаливо и си наля от една кана малко вино, последното от реколтата, 'наследена' от Шелтър. Доста ресурси бяха вложени в днешното празненство, но той беше доволен от вечерта...макар и доста изтощен от кулата. Този път не прокара длан над чашата, а просто се вгледа в съдържанието и отключи сетивата си...първи урок в тежкия път на един магьосник. Нямаше смисъл да прави жеста с ръка, на практика го правеше за да избегне ненужни въпроси, свързани със сигурността. Инстинкта му, който беше главен двигател на по-грандиозните му прояви в магика му подсказа, че виното не е отровено и той бавно отпи. Продължи да мълчи и накрая Найт въздъхна и продума:
- Интересно явление тази вечер...По-интензивно от обичайните.
Вайл погледна за кратко към високия таван и полюлейте, които проблясваха в бледо синьо.
- Трябваше да има отговор на писмото, приятелю.
Найт изсумтя, но сякаш одобрително. Ледът неусетно се беше разчупил.
- Ако онзи кучи син Блъд беше тука, нещата щяха да приключат още същата вечер.
Вайл се изсмя сухо.
- Не думай...Какво ли прави този... - не успя да намери подходящо определение. - ...призрак от миналото?
- Каквото обикновено, несъмнено. - нямаше и грам шеговитост в гласа на приятеля му. - Преследва собствените си цели.

Изненада я. Не бе очаквала, че ще я целуне. По-скоро бе очаквала да стане и да си тръгне, дори да й забие шамар – всичко друго, но не и това. Все пак тя откровено го дразнеше, а когато дразниш някого – често си отнасяш боя, особено, ако е по-голям и по-силен от теб. Регуил беше точно това.
Устните й се разтвориха и пуснаха езика му. Целувката бе нежна, но в същото време страстна. За минута тя й се отдаде напълно. Ан плъзна ръцете си по врата му, неспособна да овладее желанието надигащо се в нея. Притегли го по-близо до себе си. Ръцете й се плъзнаха към колана, свали го и го захвърли на пода. После бавно, много бавно се изправи и започна да смъква панталоните му надолу, докато и те се свлякоха на килима. Завъртя го и го бутна на креслото. Това й хареса. Може и да беше свикнал да командва и раздава заповеди, а сега? Половинчата усмивка се прокрадна през лицето й.
Събу панталоните си много, много бавно. Дългата небрежно падаща риза закриваше всичко, за сега. Покатери се върху креслото и седна върху него. Ан хвана ръцете му. Плъзна ги по тялото си без да отделя очите си от неговите - дланите му усетиха, гърдите й, талията й. Плъзна дясната му ръка още по-надолу и я притисна между краката си. Без повече подтикване той плъзна един пръст между срамните й устни. Бяха влажни. Потърка. Това изтръгна несъзнателен стон от нея. Свободната му ръка се плъзна нагоре по гърба й и се вплете в косата й. Дишането й се учести.
- Искам те... – прошепна тя навеждайки се към него, - колкото се може по-дълбоко в мен, Регуил.

Кваки прелетя през отворения прозорец и умело кацна на пода. Превърна се и закрачи навътре абсолютно необезпокояван от водните басейни. Докато ходеше безшумно си тананикаше, не че можеше да докара мелодията. Беше някаква набила се в ума му песничка, която сестра му му пееше, като беше малко пате. Обаче, като цяло, това обезсмисляше факта да ходи безшумно, но – навици. Не му пукаше, така или иначе. Пазачите бяха навън, той – вътре, всички бяха на това, което Розе-Ан наричаше шут. А какво беше шут? Кваки не знаеше.
Огледа се. Нещо проблясваше в ъгъла до стената. Не беше дошъл да събира лъскави неща, така че го заряза. Продължи навътре и се озова в самите покои. Тъжна история. Мислеше си, че там, където живеят с Розе-Ан бе тъжна история, защото имаше прекалено малко грах и още по-малко удобства достойни за една патица, но това тук не го заслужаваше и отрепка. Бонус беше, че нямаше много излишни боклуци. Отвори едно-две чекмеджета – нищо. Превърна се и се мушна под кревата – нищо. На стените – нищо. Накрая реши да отвори нощния шкаф или както там и да го наричаха другите и огледа. Видя две неща – трябваше да е едно от двете. Взе и двете парчета плат. На връщане взе и лъскавото нещо. Пръстен с огромен рубин. Хареса му.
Затича се и скочи през прозореца.

Влетя през прозореца на този, който постоянно се перчеше, че е дясната ръка на Регуил. Небрежно пусна пръстена в едно произволно чекмедже и отлетя.

Влетя в една от караваните на шутовете или както и да се наричаха там и пъхна под една възглавница бродираното парче плат, дето май се казваше гоблен, ама не беше сигурен. Патиците не се интересуваха от такива неща.

Влетя в стаята на този, който Ан наричаше голям и грозен, дясната ръка на Вайл и напъха другото дето беше влезе в едно шкафче и излетя от стаята.

Цопна в един от водните басейни и започна да се радва на водата, както и да прочиства човката си. Беше ,много мръсна. Според Розе-Ан това ще разбърка духовете и ще започнат да се случват интересни събития. Кваки не разбираше защо просто не взе това, което трябваше и да си тръгнат, но тя явно имаше други вълнения – зеленооки вълнения. Не разбираше хората. Радваше се, че бе взел формата на патка и живееше по съвсем други правила – на тези от собствения му вид. Нямаше да може да оцелее и ден, ако бе истински човек, а така му се ядеше грах...

XIV. Мементо

Двамата пазачи отдадоха чест, а императорът отвори лично вратата към покоите си и влезе в хладните помещения. Премина през дългият коридор, постлан с твърд килим, който беше червен, с черни шарки, които преливаха в приятни за окото линии и форми, но в момента действаха смущаващо на Вайл, тъй като беше прекалил малко с виното. Реши да не гледа в краката си, защото му се завиваше свят, но като погледна нагоре, ярките магически орбове на изисканите кристални полюлеи за малко да го заслепят. Най-добре беше да гледа напред, изглежда. Коридорът му се стори доста дълъг. Преминаваше завалено покрай множеството врати на разнообразните помещения, сред които кабинети, библиотеки, гостни, холове и какви ли още не...честно казано, не беше влизал в тях от миналия си живот...Разнообразните гоблени и картини, накичени по мраморните стени го гледаха изумено и леко разочаровано. Но му навяха спомени, които, може би донякъде породено от частично опияненото му съзнание, му се сториха силно-емоционални. Майка му се беше навела над него и той помнеше усмивката й и как го завладява чувството на безопасност, докато около него витае нежен и приятен хлад, който го кара да се спре да издава бебешки звуци и да протегне ръка нагоре, с ококорени очи и да погали косата й. Беше един от първите му съзнателни спомени, но някои хора пробуждаха съзнанието си по-рано, докато при други ставаше сякаш неусетно. Той рязко спря. Сега си спомни. Нещо сякаш липсваше в този спомен, нещо, което трябваше да се сети. Да, майка му беше дала една кърпичка. Кърпа, която той винаги пазеше и се чудеше откъде се е взела и защо винаги се чувства спокоен, когато я погледне. И сякаш копнее за нещо друго, за приятната атмосфера, която беше изпитал онази вечер, в пълна безопасност с хладния, но кристално чист въздух...магичен и все пак не опияняващ, който позволява на човек да се почувства жив. Той забърза крачка и навлезе в огромната зала...покоите сами по себе си бяха като малко имение. Мина покрай басейните, свежият нощен въздух разместваше фееричните завеси на таванските прозорци. После влезе в "сакралната зона", в която не се позволяваше никой, освен него, да пристъпи. Тук обзавеждането беше странно и някак летаргично, нашепващо за дълбочина и непонятна нежност, без да се натрапва по някакъв начин и да внася унилост. Имаше много прозорци и много завеси. По въздуха се носеше лек свеж аромат, който освежаваше. Беше му коствало цяло състояние и няколко години вдъхване на странни ухания, докато най-накрая го намери в Алдеон. Може би несъзнателно беше преследвал това усещане за чистота от спомена си. Но сега, той преследваше друга нишка. Щеше да вида малката кърпичка и щеше да се опита да си спомни онзи миг от детството си. Той отвори тежката двукрила врата, орнаментирана със семпли, но красиви резби и навлезе в спалните помещения. Не обърна внимание на атмосферата, макар че нещо го накара леко да присвие очи, за миг. Но не обърна внимание на инстинкта си, а се приближи към шкафчето и го отвори. Отнякъде, може би защото оставяше всички врати зад себе си отворени, влезе студено въздушно течение, което погали хладната кожа на лицето му. Изражението му не беше по-малко смразяващо.

Найт си сипа малко вино във високата чаша и понечи да отпие, когато вратата се отвори и влезе Вайл. Изражението на лицето му накара Найт да примигне и да се изправи от мекото кресло, с ръка на дръжката на меча си.
- Какво е станало? - попита той.
Вайл се задвижи с онази опасна плавност, характерна за него, когато е решил да убие някой. Нямаше разум в него, когато се движеше така и никога не говореше. Просто се случваха разни неща, повечето от които неприятни. Императорът се приближи към Найт, който въпреки усилията си целият настръхна, но реши да не помръдне. Не знаеше как движението му ще бъде разчетено от приятеля му. Но той просто го заобиколи и се приближи до едно чекмедже, което Найт не беше отварял никога. Вайл постоя така няколко дълги мига, а Найт го зяпаше. После императорът отвори шкафа и взе нещо от вътре, което приятелят му не успя да види. Изведнъж бившият владетел на Шелтър въздъхна и вдиша дълбоко, сякаш беше усетил нещо, за което беше копнял от години. После се обърна към приятеля си, а изражението му продължаваше да е ледено, но по бузите му имаше здравословна червенина, която, честно казано, Найт намери за още по-смущаваща от хладната кръвожадност.
- Някой е влизал в покоите ми...тайно. - каза приятелят му с гладък тон, в който едвам се прокрадваше студенина. - Откраднати са три вещи, две от които изключително важни за мен.
Нещо жестоко и кръвожадно проблесна за миг в погледа му.
- Трябва да намеря другото. - рече той почти през зъби, което също беше притеснително. Рядко се ядосваше толкова.
Найт замълча в един кратък миг, но малко преди Вайл да излезе със забързана стъпка попита:
- А намери първото...тук?
Вайл се закова на място и след кратка пауза с се обърна бавно към него.
- Разбери кой те е натопил. И събуди Кераян. - Вайл присви за миг очи в концентрация, което накара една вена на слепоочието му за миг да се открои. - Да...той не е замесен.
Веднага след тези думи, императорът подуши въздуха, малко като хрътка, пак присви очи се изниза, преди Найт да може да каже още нещо, оставяйки го стъписан. Но той бързо се освести, предимно поради дългия си опит на бойните полета и тръгна към покоите на кастелана.

Месинда си тананикаше лекичко, докато дръпваше от орнаментираната си лула, натъпкана с тютюн от...как го нарече младият скуайър, който преди час беше лежал гол на леглото с шарени завивки? Тя си пуфна малко и дълбокият аромат изпълни дробовете й. Тя почти видя червените опушени стени на някогашната столица на Шелтър...Да, Илиос. Където всичко беше позволено. Жалко, че нямаше как да го види на живо, изглеждаше като интригуващо място. Тя отпи малко от алкохола, който така наречените наречните Тлеещи произвеждаха от много години, зелена течност, с приятен тръпчив и сгряващ вътрешностите вкус, и се облегна на тапицирания стол. Празненството беше минало много добре, всичките й колеги от "Танцуващите по въглени' се бяха представили чудесно...Единствено онзи бард, който се беше старал толкова много, за малко щеше да засенчи Елик, Шута, но публиката сякаш аплодира и двамата еднакво ентусиазирано. Месинда въздъхна. Искаше й се да й се случи нещо интересно, нещо ново, което да отмъкне дъха й. Краткото мероприятие с младия скуайър не беше постигнало целта. Искаше нещо от горния свят, нещо екзотично и уникално. Тя донякъде имаше магически дар и той сякаш точно сега се пробуди леко в нея. Случваше се толкова рядко, че тя разшири очи и потъна в момента. Да, нещо в нея я подтикваше да се приближи към леглото и тя го направи, като по път остави димящата лула на бюрото си. Усещането идваше от възглавницата и тя малко се уплаши, тъй като се страхуваше от силата на съня и сънищата, които понякога можеха да застигнат някоя бедна душа. Но нещо вътре в нея я подтикна и тя повдигна възглавницата. Отдолу имаше нещо...малък бродиран плат, от който на вълни струяха болка...страдание и тъга. Тя посегна и вдигна парчето в трепереща ръка. Обърна го и се вгледа в бродерията...съвсем сепла, обикновено цвете. Сякаш беше направена от малко момиче...
Изведнъж замръзна. Някой беше влязъл във фургона и стоеше на няколко крачки зад нея. Осъзна, че е много загазила и едва ли ще види утрото. Бавно се обърна и за жалост най-големите й опасения се оправдаха. На новодошлият не му трябваше да казва нищо, нито да предприеме нещо, тя просто загуби съзнание като го видя и се свлече на пода. Мракът милостиво я погълна.

Ан седеше в ъгъла на леглото гола и притиснала колена в гърдите си. Имаше рана на китката, Случайността знаеше от къде и сега мозъкът й беше зает да чопли коричката. Гледаше масивните стени и отново си мислеше за тежестта на камъните, усилието, което е коствало да бъде вдигната цялата тази студена и проклета твърдина. И какво от това? Утре идва някое пишлеме с големи претенции и още по-голямо его, надарено с незаслужена сила и тези камъни, коридори, пътеки, картини – отиват в миналото, сякаш никога не са съществували.
Неусетно мислите й потънаха в спомени. В живи картини. Ан си спомни как стоеше по същия начин и гледаше подобни стени, но те не бяха и на половина хубави колкото на това ужасно място. Спомни си как се набираше с последни сили, за да може да надникне през прозореца, за да почувства слънцето на кожата си и поне малко топлина, докато тежките вериги я дърпаха надолу. Спомни си как се бе борила с веригите, дърпала, блъскала, протърканата кожа и всичко останало; миризмата на прокиснато и всичко, което я заобикаляше.
Огледа се наоколо. Не можеше да понася всичко това – леглата, диваните, че дори и тъпите възглавнички по тях, подредени кокетно. Ненавиждаше всичките си спомени освен един или два – кратки моменти на щастие или поне свързани с това, което си мислеше, че е щастие.
Погледна през рамо и чертите на лицето й омекнаха. Регуил лежеше по гръб сред нагънатата и намачкана завивка. Спеше като дете. Лицето му беше меко, мускулите отпуснати, приличаше на съвсем различен човек, на абсолютно нормален господин, който, ако не се обличаше парадно, щеше да изглежда като селския красавец, чиято тежка задача бе да пасе овцете. Така, нямаше нищо вълнуващо в него, нищо, което да ти спира дъха и да мирише на опасност.
„Съвсем обикновен.“
Защо се чука с него? Въобще не трябваше да го докосва. Въобще не трябваше да разменя и дума с него. Тя нямаше нужда от него. Нямаше нужда от никого. От както се помнеше си повтаряше и доказваше това. Обещаваше си, че това чувство на независимост в нея никога няма да угасне. Но колкото и да сбърчваше вежди, колкото и по-сурово да се осъждаше, колкото и по-яростно ноктите да се забиваха в раничката на китката, толкова повече се отдалечаваше от принципите си, когато бе около него. Странно нещо е човешкият мозък.
Плъзна се нагоре по постелята и легна с гръб към него придърпвайки се назад. Чу го как си поема по-дълбоко въздух и усети, че се обръща. Ръката му се плъзна бавно през нея и се отпусна. Тежестта й я притисна по-плътно към него. Не беше непременно лошо чувство. Не я караше да се чувства като в капан както преди, когато другите правеха това. Създаваше й почти приятно чувство. Намръщи се. Нищо хубаво не траеше дълго.
Плъзна ръката си под неговата и усети пръстите му да се притискат към нейните. Да, това нямаше да трае дълго. Съвсем скоро точно той щеше да е дивото куче динго, което щеше да я преследва, за да я убие и това само по себе си щеше да бъде едно изключително извратено и нещастно стечение на обстоятелствата. Само, където нямаше да я намери. Никога. До края на живота си, колкото и да опитваше. Дали това щеше да го побърква вечер? Да го кара да не може да спи и да го побиват тръпки от яд, че не може да направи нищо по въпроса? Големи думи, големи амбиции, а не може да намери една малка жена... Тъжно.

Кваки наблюдаваше поредната пухкава и мека красавица, която грациозно се пльокна от полет в езерцето. Интересни бяха като цяло, такива окраски не беше виждал и дори не подозираше, че съществуват. Оглеждаше ги добре, докато плаваше наоколо им. Жалко, че не бяха точно като него. Можеше да изпълни любовен танц или нещо, но уви – те нямаше да го разберат. В такъв случай, жалко за красотата, която виждаше в тях.
Кваки, обаче виждаше и други неща. Неща, които Розе-Ан само беше споменала като възможен развой на събитията, но не непременно. Тези неща не му харесваха. Нямаше суматохата, която очакваше. Или поне не още. Беше прекалено рано, може би, ама какво е времето за една патица освен безспирна игра във водата?
Неестествено беше това. Не само. На всичкото отгоре бе някак разочароващо. Всичко стана прекалено бързо, прекалено... просто... прекалено. Не му харесваше тази работа. Въпреки това квакна весело на една красавица и тя му отвърна. Ех, какво нещо е ергенският живот.

XV. Червени новини

Кървавата луна наближаваше. Едва след четири дни щеше да огрее бойното поле с пурпурните си лъчи, но предстоящата битка, за жалост, не се съобразяваше с небесните явления.
Самоятният страж стоеше на източната бойница и ту се взираше в низината под цитаделата, ту в спокойното небе. Имаше чувството, че буря се задава. Буря винаги се задаваше. Просто природата работеше така, но съзнанието му сякаш се беше вкопчило в натрапчивата идея, че скоро вятърът щеше да огъне короните на боровата гора, намираща непосредствено пред стените на замъка. Вместо това хаиилините продължаваха да греят на безоблачно небе и мъжът, стоящ на пост, се чудеше дали и в Шелтър, техните вариации, наречени от човеците - звезди, остават усещането за нещо неземно? Със сигурност, все пак бяха космически тела. А хаиилините бяха просто душите, които губеха живота си в Кар'Хас. Тези, които бяха оставили по-светъл отпечатък се виждаха малко по-ярко, което според Навик (това беше името му, а не прякор) беше малко нечестно. Сякаш тези хора (както и други същества) не бяха заслужили покоя си някъде далече в тихия мрак, а трябваше да напомнят на света за живота си. Той примижа към обсипания със светлинки небосвод. Да, сякаш примигваха там в непрестанно мъчение. Кой въобще знаеше със сигурност дали са души? Повечето обитатели на Отвъдното разбираха съвсем малко за законите на селението. Просто се снишаваха и се криеха, а по-любознателните от тях бързо се отказваха от амбициите да разберат мястото, тъй като беше твърде... шантаво, дори за най-разчупените умове. Вместо това намираха мир и покой в това, което вече знаеха, и научаваха нови неща в движение. Мнозина вече се бореха за разсъдъка си, за това беше приета практика просто да залагаш на случайностите и опита, който получаваш, докато се сблъскваш с безкрайните възможности на света. На стражът му се стори, че засече движение в полезрението си, там на широкия земен път, образуван от потока търговски кервани, които влизаха и излизаха от цитаделата всекидневно, а също и от пътниците, търсещи нов дом и призвание, в това откъснато от Горния свят парче земя, намиращо се на върха на планина. Стражарят концентрира взора си и, да, наистина, към замъка препускаше ездач, който тъкмо беше излязъл от прикритието на гората и сега беше по-откроим под бледата светлина на нощното небе. Навик (пояснение: стражът), разпозна един от братята си по оръжие и бързо даде сигнал на пазачите на портата, като грабна факлата, закачена на близката стена и я размаха.

В една просторна стая, намираща се в казармите, която бе заделена за база за операции, военни и стратегически съвети, се беше събрало командното звено на Кървавите вълци, включващо лейтенантите, рицарите и началниците на отрядите, както и главния жрец. Сър Найт също беше тук, представляващ господаря на цитаделата.
Информацията, която Брайт, скаутът им, носеше, беше силно смущаваща.
Изглежда две армии приближаваха към Черната цитадела. Едната, предвождана от Бялата лейди Кариен, а другата от Аспекта на Страстта - Б'лис. Армията на аспекта щеше да стигне първа, най-късно по здрач, след около 30 часа. Изглежда в замъка се бе вмъкнал шпионин на Б'лис, който беше докладвал за присъствието на Кървавите вълци и точния брой на воинството им. Аспекта искаше кръвта им, поради някакви нейни мистериозни скрупули, най-вероятно за поредния смразяващ кръвта ритуал. Изглежда нямаше намерение да чака за намесата на Кариен, а щеше да щурмува форта с около 20 000 войника. Очакваше се кървава обсада. Колкото до Бялата лейди...тя изглежда не беше в съюз с проклетницата Б'лис и щеше да изчака реда си, вместо да се намеси в кървавата баня. Дори беше пратила поредната провокация, под формата на покана, на лорд Вайл, да разрешат спора си, веднъж-завинаги, на Широчините - просторното поле между двете владения.
В стаята беше натежала тягостна тишина. Регуил накрая продума, с тих глас:
- Сър Найт...Това е изцяло по наша вина. Позволете ни да посрещнем смъртния си враг, извън Черната цитадела, като го пресрещнем преди да е стигнал до стените ни и да решим кървавия си спор с нея веднъж завинаги. Не това бе целта ни, когато се присъединихме към вас. Нито сме страхливци, които ще използват замъка ви за убежище.
Найт изхъмка нещо, което странно прозвуча сякаш се забавлява от нещо, после погледна открито Регуил в очите. Ледено зелен решителен поглед се срещна с непроницаеми, но таящи безброй тайни сини очи.
- Регуил ...вече го обсъдих с Вайл. Той каза, че няма проблем да загреем малко с тази ваша Б'лис. При условие, че след като приключим с битката, ще сте достатъчни бодри за афтър-партито. Колкото до това, че не сте страхливци...трябва да го докажете привечер.
Найт се ухили свирепо, показвайки два реда лъскави бели зъби. После сякаш се успокои малко и допълни с тих тон, в който обаче прозираше нещо като меланхолия:
- Убежище казваш...навява ми спомени за Горния свят...
Регуил не разбра, но бавно кимна.
- Имате съгласието ни. Ако спечелим идната битка, това значи, че ще се освободим от Проклятието си. Имате думата ни, че ще Ви помогнем срещу вашия Смъртен враг, ако вие ни помогнете срещу нашия.
Найт кимна. Регуил също. Бяха се разбрали без повече излишни думи и ръкостискания.
- Къде всъщност е лорда ни? - попита капитана на Кървавите вълци, като се огледа. Всички стояха около кръгла маса, на която беше разпъната карта. Светлина идваше само от множеството свещи и една-две запалени лули. Израженията на присъстващите бяха сериозни и концентрирани, леко умислени, очите вперени право напред.
- Подготвя се. - каза с крива усмивка Найт. - А на нас ни остави тягостната част да организираме защитата. Кераян?
Кастеланът се появи от сенките, знаейки, че това ще е един от най-натоварените му дни.
- Започваме с организацията по безопасността на цивилните...

Керел Се'иш се подпираше на парапета на парадната тераса в черната цитадела и наблюдаваше трескавите подготовки далеч долу . Хората на Кераян се изнизваха от странните си правоъгълни постройки и се редяха в къси колони пред централната порта на цитаделата . Старецът се изхрачи звучно и се зачуди що за зрелище ще се разгърне пред очите му . В неговият свят всички воини се водеха лично от главатарите на враждуващите племена , или техни избранници . Доста същества щъкаха в и околу замъка и се подготвяха за идните сблъсици . Отрядът на Кървавите Вълци издаваха някакви звуци които старият магьосник определни като воинишка песен . Няколко хиледния отряд се готвеше за клане което не бяха сигурни дали ще преживеят , но от далече си личеше че всеки един от тях бе готов да види краят на този конфликт по един или друг начин .
Изведнъж хоризонта замръкна . На където и да погледнеш само тъмнина ! Още чудеса . Непозната за Керел магия обгърна тайнствената земя околу Черната Цитадела . Тук таме се виждаха някакви пробляскващи светлини в иначе напълно тъмно пространство от земята до небето .
- Брех брех - изломоти старецът и в съсухрената му ръка се материализира вече запалена лула . Той хрипливо вдиша от пушекът и с кашлица добави - Ибаси. Явно скоро ше съ започва .
Наемниците започнаха бързо но савсем изрядно да се нареждат в редици , всеки от тях знаеше точното му място . Всичко щеше да бъде решено скоро . Но къде бе Вайл , господарят и владетел на тази великолепна крепост ? Старият магьосник не знаеше , но бъше сигурен че с малко търпение щеше да разбере .

» Катедралата На Черната Магия