"Каляската на Бялата лейди"

"Каляската на Бялата лейди" беше елитна странноприемница, чийто първи етаж беше кръчма. Но не от тези кръчми, които човек можеше да срещне из владенията на Вайл. Беше винаги добре почистена, имаше елитна охрана, която на други места би била наречена "биячи". Храната беше на ниво, стаите за гостите бяха всеизвестни с уюта си. Дизайна на сградата беше привлекателен за окото. Беше боядисана в бяло и над входа имаше табела, на която беше красиво нарисувана една бяла каляска. Единствения й минус бяха високите цени. Собственик беше Хърбърт Йол. Едър мъжага с авторитетно коремче и пооплешивяла глава.

Spoiler:

Джууго влезе в кръчмата огледа я и си каза, че това не е кръчма, а ресторатче. Джууго пристъпи към бара и си поръча една бира. После огледа всички наоколо и повечето му приличаха на обикновенни хора освен биячите. После забеляза един плешив човек, който миеше чашите с една стара и износена кърпа, която неподхождаше на заведението. Джууго му даде знак да се приближи и каза тихо за да нечуват другите какво си говорят:
- Здравей, ти сигорно си собственика аз съм Лорд Секай. Идвам от извън земите на Шелтер и съм стар приятел на т.нар. Бяла лейди. Нека не те отекчавам с глупости. Казаха ми, че мога да намеря информацията, която търся тук. Тя е относно лорд Матиофорн. Трябва ми списък на работниците му и от кога работят при него. Ако може да е веднага, не че искам да те ядосвам просто ми трябва възможно най-бързо.

- Хм... - проточи Хърбърд. - Списък...Малко трудно, но, разбира се ще се постарая да ви помогна, милорд. - явно лъжата на Джуго за познанство с лейди Кариен вършеше работа. Поне при някои хора. - Като за начало мога да ви кажа за едно момче, което много скоро постъпи на работа при лорда. Преди това работеше при мен, като сервитьор. Горе доло на вашите години. Казва се Мар Мар. Тъпо име. - усмихна се Хърбърд и подаде на момчето запотена халба бира, като пое 3те жълтици в замяна. - Също така знам за едно момиче на име Стар, също нова. Търсеше си работа тук, но не ми хареса погледа й. Мисляше, че работи като компаньонка, когато има свободно време. Другите нови не знам, но от старите работници на лорд Мат познавам почти всички и мога да съставя списък до един ден, ако работата ви не е спешна. Предлагам доста хубави легла тук...

- Благодаря за информацията Хърбърд засега тази информация ми достатачна.- Джууго си испи бирата.- Мар Мар казваш? Точно този човек ми трябва.-Джууго се приготви и излезе от бара, като се запъти към имението Матиофорн.

Данте влезе в кръчмата и се огледа за пооплешивял човек и видя един такъв дето беше на бара. Той се приближи и седна на един стол на бара, като се подпря с на масата, след което даде 3 злато и си поръча една бира и когато човекът му подаде халбата, той я взе, отпи малко от нея и каза:
-Извинете, вие сигурно сте собственика на това заведение, ако не се лъжа.... искам да ви питам нещо важно - става въпрос за една задача, която ми беше възложена от едно момиче на име Катерина Маскес... Ще може ли да ми кажете нещо повече за "приятелите" на Хедуин Морис, съпругът й?

Собственика го погледна леко подозрително, защото разпитваше точно за тези хора...Но все пак новодошлият си беше поръчал бира, така че можеше да сподели малко с него.
- Неприятна компания са. Крият очите си, само Хедуин беше свестен, но и с него стана нещо тези дни. Гледа уплашено, постоянно му се въртят очите. И също така постоянно бърка в пазвата си, всякаш да се увери, че нещо си стои там, където трябва. Знам ли, преди беше толкова весел човечец...Компанията им не е идвала от няколко дни, а преди посещаваше "Каляската" всяка вечер. Незнам какво правят там в онова имение...

Данте затвори очи и се усмихна самодоволно, като каза:
-Разбирам... благодаря ви за информацията - после отпи отново от чашата си и след секунда вече беше изпил цялата бира xD Той остави чашата на масата и стана, след което тръгна към вратата и излезе, като се запъти към имението...

"Той е тук!" Тази мисъл се въртеше в главата на Лесли докато вървяха към местното заведение. Какво ли имаше впредвид Краст когато казваше, че тук е единствения който го е победил в Пиро дуел?! Би трябвало Майсторът да е най-мощният Пиро маг в цял Шелтър. Или поне за момента трябваше да е така. Пристигнаха тук. Седнаха на една маса близо до входа. След малко едно младо девойче дойде за да вземе поръчката им.
- За мен едно Червено Делвионско! - Каза й той. Личеше му, че не е в настроение само по обноските. Попринцип винаги бе по-учтив с непознатите. С нетърпение чакаше Краст да му каже подробна информация.

След катo Краст и Лесли се настаниха на масата, бойният маг си поръча халба ейл, а Лесли – вино. Сервитьорката явно го познаваше защото му хвърли една многозначителна усмивка, докато му сервираше пенливата течност, а на Пиерон – кърваво-червената.
- Какво те води насам, друже? – попита го тя и му предостави пълната халба. – Нима си се затъжил за белите ми бедра?
- По-скоро за това, което се намира между тях. – сви рамене Краст и се ухили безсрамно. Говореше доста по-грубо и открито от преди миг и Лесли прецени, че просто влиза в някаква определена роля, която му бе нужна за събиране на информация. Интересно.
- Знаеш как да ме накараш да се разсмея. – изкикоти се жената, която не можеше да се нарече привлекателна по никакви критерии, но все пак таеше някакъв дяволит чар в себе си. – Не те ли е срах, че мъжът ми може да те чуе.
- Опасността ме възбужда и го знаеш добре. – засмя се в отговор бойният маг. – А, между другото, това е Лесли Пиерон, мой приятел.
- Здрасти сладур. – усмихна му се тя. – Аз съм Кориаел, приятно ми е да се запознаем. Защо гледаш толкова мрачно?
- Всъщност ние сме по работа тук. – отговори вместо него бойният маг и сервитьорката кимна сериозно, докато седяше до тях.
- Нещо опасно ли е пак? – попита тя тя тихо.
- Търсим един човек. Хелс Мелтън. – отвърна й по същия начин Краст, но тя не го изчака дори да довърши. Погледът й се отмести към входа и тя разко се изправи и също толкова бързо се отдалечи от масата им. Лесли и Краст проследиха погледа й и видяха, че в кръчмат влизат три жени, облечени в червени роби. Новодишлите погледнаха точно в тяхна посока и започнаха да се приближават.
- Кои пък са тези в името на М’лаах?! – изненада се на глас Краст и погледна Лесли.

/Можеш да:
1. Предложиш да ги изчакате и да се държите спокойно. Искаш да разбереш за какво става на въпрос първо преди да действаш. Не си по импулсивните неща.
2. Предложиш да станете и да излезете през задният вход на кръчмат и да видите дали ще ви последват. Чудиш се дали търсят точно вас, а не искаш случайно да станат нередноти из кръчмата.
3. Се приготвиш мълчаливо да използваш някое умение. Блясъкът в очите на жените магове не ти вдъхва доверие. А защо тръгнаха директно към вас?
4. Лично твой избор.
При първите 3 възможности, след като предложиш на Краст можеш да опишеш, че той се съгласява с теб и правите каквото сте решили./

"Може пък да стане интересно?!" Каза си Лесли след като отпи от виното си.
- Предлагам ти да останем на мястото си и да видим какво ще стане! Съгласен? - Попита го Пиерон след още една глътка вино. Какво ли имаше впредвид момичето което говореше с Краст. В очите на Лесли младежът до него вече премина към перверзно състояние.
- Съгласен съм с теб. - Отвърна му спокойно Краст. Лесли се усмихна за няколко секунди след което отпи още една глътка от виното си. Седяха на масата си докато магът се подготвяше за евентуална атака. Мрачният му поглед едва ли не се премени в мил... Неее! Това неможеше да бъде след онази случка. "Тук ще стане интересно!" В това бе сигурен.

Трите жени спряха точно пред масата им. Две от тях явно бяха близначки – симпатични момичета, чиито лица бяха покрити с лунички, а косите им бяха светло-руси, третата бе чернокоса и с изключително красиви черти. Кожата й бе бяла, а очите – морско-сини. Изглеждаше около двадесет годишна, но нещо в погледа й накара Лесли да си мисли, че е доста по-възрастна.
- Ще се наложи да дойдете с нас, господа. – каза чернокосата, а Краст се ухили безсрамно и веднага отговори:
- Защо да прибързваме? Имаме цяла вечер за забавления. Няма да останете разочаровани.
Близначките почти моментално се изчервиха като робите си, а чернокосата се усмихна мило.
- О, не...ние нямаме търпение.

/Опиши думите си и действията си./

След последната глътка Лесли остави чашата си и погледна чернокосата право в очите.
- И по чия воля?! - След тези си думи Пиерон хвърли един доста сериозен поглед към Краст който намекваше да си мълчи. Огледа близначките и другата красавица от глава до пети след което се загледа в очите на момичето което говореше с него. Наистина погледа му бе мрачен и потаен - точно както и намеренията му. Започна да се подготвя за Очите на мрака тъй като за Прегръдката на смъртта още не бе време пък и техниката изискваше доста време. Започна наистина да става интересно.

Момичето се усмихна:
- По наша, разбира се. Знаем много за добре защо сте тук и аз лично дойдох да се погрижа за вас...В хубавият смисъл на думата. Търсите Хелс Мелтън, нали? Ако дойдете с нас ще го намерите.
Продължавайки да се усмихва тя отмести поглед от Лесли и огледа обстойно Краст, после пак върна погледа си върху по-младият пиро маг. Лесли усети, че определено има нещо странно в нея, но все още не можеше да разбере какво точно.
Близначките зад нея бяха добили сериозни физиономии и видимо се бяха напрегнали, сякаш бяха готови за неизбежна битка.

/Опиши действията си./

- Добре! Но внимавайте да не ни извъртите някой номер. - Лесли стана като погледна към Краст със някак си заповеднически поглед. Всичко бе верига дори случките. Защо ли Майстора бе изчезнал?! Групичката направи една крачка след което Пиерон се заступури. -А вие какво общо имате с Майстор Мелтън?! - Попита ги Лесли с недоверчив тон и мрачен поглед допринасящ за тайствеността му. - И за да се сработим... - Тук направи една пауза с цел да ги изнерви. Една от многото му странни физиономии се появи върху лицето му. - ... Искам да знам какъв клас сте... И трите!?

- Пиро, разбира се. - отговори чернокосата и ги поведе навън от кръчмата. Краст хвърли един леден и крайно красноречив поглед на по-младият си колега. Малко след като излязоха Лесли забеляза, че бойният маг го няма никакъв, просто бе изчезнал. Двете магьоснички изглеждаха наистина изненадани и разгневени, но водачката им само присви устни.
- Интересно, това момче направи грешка, че не те последва и ще си плати за нея. Ти от своя страна, направи правилното и ще се видиш с Майстора си.
Лесли незнаеше дали наистина е направил правилното, но ги последва както бе решил, като бе нащрек за някой подъл номер от тяхна страна. Такъв обаче не дойде от тяхна страна. Не след дълго трите момичета го отведоха до едно огромно и красиво на външен вид имение.
- Хелс Мелтън е вътре. Ако се напрегнеш малко може да усетиш аурата му.
Лесли наистина усети слабото присъствие на Майстора, но аурата му подсказа, че червенокосият маг не е в много добра форма. Пиерон се бе научил да разпознава добре аури по време на асасинското си обучение. Сега трябваше да реши дали да продължи да играе ролята си и да влезе с тях вътре или да ги разпита какво точно става и какво точно искат, защото бе видимо, че те се опитват да го вкарат в някаква клопка.

/Пиши в тази тема следващия си пост./

Този път не се състезавахме. Вървяхме един до друг и никой не продумваше и дума. Въпреки това беше приятно. Нещо като разходка. Стигнахме до едно доста красиво местенце. Отпреде му беше изрисувана каляска. Е, това определено нямаше нищо общо със страноприемниците при Вайл. Беше подредено, чисто и настина красиво.
-Тук сме.. - каза ми Хав, а на мен хич не ми се вярваше, но си замълчах. Влезнахме в страноприемницата и отидохме на бара, където беше управителя.
-Имаме запазена стая. - каза Хав на човека, който изглеждаше наистина дружелюбен. - Но, ако може да дадете още една.
-Разбира се. - каза миролюбиво управителят и се усмихна.
-А, в стаята има ли диван? - попитах уж от любопитство.
-Да. - отговори човекът зад бара и аз без да се замислям казах.
-Тогава няма нужда от втора стая.
Взех ключът от стая шест, която ни бяха дали и тръгнах на горе по стълбите. Хав седеше още при бара и ме гледаше сякаш питаше "Какво по дяволите...?!"
-Идваш или не? - попитах го, като го погледнах предизвикателно. - Ако толкова държиш да харчиш пари, вземи още една стая..

Хав примига, после поклати глава и сдържа леката си усмивка.
Плати предварително на кръчмарят сумата, която му дължеше за резервацията и за първата нощувка и последва Елизабет. Докато се изкачваше след нея по стъплата, се опита да не се заглежда много-много в дупето й, въпреки че изкушението си бе голямо.
Стаята им се оказа много приятна и широка, добре осветлена и дори уютна. Беше разделена на две части, въпреки че нямаше врата между тях. Едната бе нещо като хол и кухня в същото време, а другата бе спалнята. Мебелите бяха нови и добре излъскани. Килимът - мек и пухкав, но слава на боговете - не беше досадно шарен.
Имаха си отделна, специално предназначена за стаята им, баня и тоалетна. Хавиер остави малкият им багаж до леглото, което бе персон и половина и отиде до банята.
Там свали наметалото си и стисна зъби от болка. Набързо импровизираната му превръзка бе прогизнала от кръв. Вече се чувстваше леко замаян. Хубаво бе, че собствената му кръв не предизвикваше онзи глад...Той се опита бързо да промиее раната, но осъзна, че е забравил "шивашките инструменти" в багажа си. По дяволите, не искаше да влиза в стаята с тази зейнала на рамото му рана. Започна да се оглежда за нещо, което можеше да използва за превръзка.

Когато най-накрая влезнахме в стаята, и се огледах, ми се стори доста уютно. Имаше големи прозорци, голямо легло, баня, тоалетна, хол с кухня - всичко. Хав като цяло беше направил добър избор за страноприемница. По едно време обаче, той ми изчезна от погледа. Не разбрах дори къде изчезна. Мразех това, че е толкова безшумен.
Тръгнах към банята, спешно имах нужда от огледало. Когато отворих вратата обаче, гледката никак не ми пареса. По ръката на Хав се стичаше алена струйка кръв и капеше на земята. За секунда лицето ми пребледня, и кръвта се дръпна от бузите ми. Изглежда точно като някой вампир. Бях свикнала да гледам кръв, моята или нечия друга, нямаше значение. Но да гледам как от Хавиер тече кръв... Стомахът ми изведнъж се сви на топка. Погледнах го
-От кога е това? - попитах го бързо, но със леко пресекващ тон. Той ме погледна и в очите му разчетох силното нежелание да ми отговори. - Добре, ако искаш ми казвай но... Трябва да го превържеме! И да го промиеме.. Имаче ще се възпали.
Говорех сякаш някой ме гонеше - толкова бързо. И нервността ми личеше в гласът. Зарових с нечовешка скорост по шкафовете в банята, в търсене на памук ими нещо от сорта. През това време Хав като че ли не бе мръднал. Най-накрая намерих някаква кърпа, с която може да се превърже раната и пуснах чешмата. Хавиер мигаше на парцали, като че ли изненадан от реакцията ми.
-Хайдее, измии я! - казах му, а той...

Хавиер пое кърпата мълчаливо и след като проми раната хубаво, я уви около рамото си и я затегна с помощта на здравата си ръка и зъбите си. Няколко червени петънца избиха на повърхността на кърпата, но това не беше фатално. Раната щеше да зарасне след време.
"Всъщност веднага след като получа контрол, ще се постарая да зарасне. Няма да отнеме повече от няколко секунди. Виж, какво ще кажеш да го направим още сега?" предложи лордът сериозно, но Хавиер не отвърна. Беше се загледал в Елизабет, сякаш я виждаше за първи път. Видимо момичето намираше този поглед за странен. Все още стояха в сравнително тясното пространство на банята, непосредствено близко един до друг.
"Имате работа за вършене, не забравяй." подкани го лордът тихо, сякаш не искаше да прекъсне противоречивите чувства на Хавиер. Младежът сякаш кимна на себе си и каза просто:
- Благодаря.
Елизабет не го беше попитала откъде е получил раната, а той някак си не искаше да й каже, че сам си я е нанесъл. А нямаше да я излъже, ако го питаше, просто не смяташе, че е честно.

- Благодаря. - отвърна Хав, като преди това ме гледаше доста странно. За пръв път ме гледаше така и не можех точно да определя какво се криеше под този поглед.
-По добре ли си? - попитах загрижено. Той кимна в знак на положителен отговор. Поех си въздух, сякаш не ми достигаше. Защо по дяволите реагирах така, когато видях кръвта мъ. Сякаш говорът ми секна тогава. Не знаех къде се намирам. Все още бях доста бледа и той го забеляза.
-Добре ли си? - попита ме.
-Да нищо ми няма. - излъгах най-безочливо, но това май беше единствената ми слабост, и не исках да узнава че идва точно от него.
Излезнах от банята, може би искаше да е сам. Но ме последва сякаш нищо не е станало.
-Сега - започнах да говоря - ще ми дадеш ли малко повече подробности около мисията? Днес ли ще започнем. Или утре? - погледнах към прозореца и забелязах, че вече се свечерява.

- Тази вечер ще разузная малко. Ще опипам терена. - отвърна и той съвсем спокойно, сякаш сцената преди малко би трябвало да е обичайна. Може би беше. - Ако искаш можеш да ми помогнеш. Така ще успеем да покрием повече разстояние.
Лицето му доби замислено и концентрирано изражение и той също се загледа през прозореца, непосредствено до нея. Постепенно тъмината поглъщаше деня и светлото й спокойствие. Хавиер обичаше мрака. Бе негов партньор, все пак.
- Днес, когато най-сетне пристигнах...Стори ми се, че ни наблюдават. От едно близко заведение.
Той забеляза лека промяна в стойката и изражението на Бет. Явно и тя имаше някакво мнение по въпроса. Хав неволно й се възхити, виж ти, инстинктите й бяха доста добри. А може би бе открила повече от него по този въпрос. Нищо не бе невъзможно. Той я погледна въпросително, с повдигната веждa. Ярките лунни лъчи проникнаха през прозореца и ги обгърнаха в мекото си сияние.

Да. Луната беше обгърнала телата и на двама нив прекрасна сребриста прегръдка. Погледнах към Хав, беше се замислил над нещо. Тръпнех в очакване да разбера какво точно.
-Днес, когато най-сетне пристигнах...Стори ми се, че ни наблюдават. От едно близко заведение. - отрони той най-на края, и аз заех едва-ли-не защитна позиция пред прозореца. Аз всъщност бях останала със същото предчувствие, от разговора си с русокосото момче, което ме покани в заведението. Когато той бе отишъл там, няколко мъже от масата му се обърнаха и погледнаха в моя посока.
-Знаеш ли, аз май проведох разговор с един от тях. - казах му, като че ли виновно. Не, че имах доказателства, но "шестото чувство" ми говореше, че съм права. А и Хав говореше именно за това заведение. Обърнах се рязко към него, с намерение да го попитам кога ще тръгваме, но се озовах на доста по малко разстояние от лицето му, от колкото очаквах. А защо не се дръпнах, когато очите му ме стрелнаха?

- Знаеш ли, аз май проведох разговор с един от тях. - каза Елизабет леко неловко.
Хав бързо започна да обмисля новата информация. Явно мишената им си бе наела бодигарди, или още по-лошо...убийци, които да го пазят от свои колеги. Да, това също бе възможност, при това немалка. Можеше да се приеме, че тези асасини вече знаеха за тяхното присъствие тук, в Делвион. Това не бе сигурно, но по-добре да го приемаха като факт. И да очакваха всичко. Той се обърна към Елизабет с намерение да я пита за някои подробности, които си спомня, но замръзна. Лицата им се намираха в непосредствена близост. Толкова близко, че лесно можеше да...
Той потъна в очите й. За миг можеше да забрави, че ги дебнат убийци на всеки ъгъл. Елизабет не отмести погледа си, както той бе очаквал. Хавиер се приближи още малко до нея инстинтквино, без да прибързва. Тялото му бе напрегнато, в същото време мигът сякаш се бе проточил векове, а той бе потънал в някакво всепоглъщащо спокойствие.

Като че ли бях замръзнала на едно място. Тялото ми не искаше да мръдне, но аз самата също не исках. Дъхът ми се смесваше с неговият, усещах го по кожата си. Продължавах да го гледам в очите и не си позволих да мръдна нито за миг. Моментът бе странно интимен, като се има пред вид че бяхме учител и ученичка.
Моите очи потънаха в неговите, имах чувството, че нямат желание да изплуват.
Нещо ми даде страхотна смелост и ме изтлъска на пред, като се надигнах на пръсти. Още милиметър и устните ни щяха да се слеят, но не посмях да го направя. Смелостта се изпари, както и разстоянието, което ни делеше. Чак сега осъзнах, колко одавна съм имала желане да скъся това разстояние.

Хав се наведе още малко и долепи устни до нейните, без никакво колебание. Сигурно беше грешно това, все пак бяха дошли по работа, а и все още й се водеше учител. Но ако не го беше напраивил, никога нямаше да си прости. Не съжаляваше. Ръцете му се озоваха на кръста й, дясната длан плавно се изкачи по нежната извивка на гърба й, докато я придърпваше бавно към тялото си. Вече бе в прегръдките му, а той все още не можеше да осъзнае този факт.
"Какво правя, по дяволите?!" - помисли си той внезапно. Може би бе прибързал, бе се потдал на магиката на мига - двамата толкова близко един до друг, сами в компанията си, обляни от лунните лъчи...Ами ако беше сгрешил? Може би Елизабет не искаше това?
Хавиер леко се отдръпна и я погледна, опитвайки се успешно да прикрие, че се чувства гузно. Липсата на устните й върху неговите бе болезнено осезаема. Очакваше всичко, но се надяваше да не я е нагрубил силно.

» Имението на лейди Катерина Маскес
» Покоите на лейди Силеста
» "Трапезата на Императора"
» "Старата котва"
» "Стълбата на величието"