Таверната На Жозеф

Малко след опътването на пазача Рентан намира таверната. Влиза вътре с целта да намери информация за различните учители. Говорейки с повечето, той разбира, че Рот Ксев бил най-добрия. Спомняйки си че пазача също го препоръчал се запътил към пътеката на земята.

Младият Ханабуса влезе в таверната със бавна и тежка походка неговите боти бяха опрашени както и панталоните му.Мусколите на ръцете и краката му бяха изключително отпуснати той бе леко пригърбен на лицето му бе изобразен човек който като чели е вдигал много голяма тежест.Той пристъпи при влизането му капки пот падаха от лицето му.Той веднагически седна на най близкия стол.Като седна той си отдъхна.Огледа се забеляза че всички мебели са кожени,усещаше как нещо му бодеше под китката.Към него се доближаваше млад мъж........

Мъжът бе войн може би един от пазачите на града. Изглеждаше изморен беше на около тридесет години със светло лице. Бронята изкована от зелен метал комбиниран с титаниум показваше че той е командир. Мъжът отиде на бара седна на едни стол и свали каската си. Това бе последното нещо което Кирае видя преди да заспи.

Ханабуса отвори очи огледа се видя много усмихнати хора и чуваше как всеки говореше.
- Хм ама че интересно място време е да се освежа чудно колко ли съм спал?
Младежът се изправи и със лека походка отиде до барчето като седна на един стол поръча си един малък тоник......

- Да вече съм по-свеж пфф най-после малко да си поотдъхна.Да ви попитам търсите ли си служители ?
След краткият си въпрос Ханабуса се остави на опияняващия вкус на напитката си като след всяка глътка отдъхваше.
Ханабуса вече бе отдъхнал и се бе наспал.

-Мисля че ще е добре да си отпочинеш. /каза Барманът с усмивка.
-Преди да търсиш работа утре сутрин ще поговорим отново. /Той подаде ключа от стаята на Кирае. След което се запъти към работното си място и започна да полира чашите.

Ханабуса хвана здраво ключа и се усмихна широко.Благодари на Жозеф за гостоприемството и за стаята.Почеса се леко и със една много интересна походка , той като чели говореше на някой. По всичко си личеше че дрямката му се бе отразила много добре . Бе някак щастлив. Голямата му усмивка говореше това. Не след дълго се загуби из хорицата.

Два дни по-късно Ханабуса се бе прибрал. Целият бе ранен ..... Едвам си стоеше на краката а дрехите му бяха целите в кръв , единственото нещо което все още не беше пречупено бе волята му. Жозеф посрещна момчето , превърза го и му помогна да достигне стаята си , момчето най-после бе у дома си .....

Ханабуса се събуди. През пролуката на пердетата се процеждаше слънчева светлина. Болките по тялото му го жегнаха, беше минало известно време и плитките рани се бяха затворили, но натъртванията щяха да му досаждат поне няколко дни. Едва ли щеше да е добра идея да продължи обучението си веднага. Макар да се чувстваше отпочинал и в доста по-добра форма, щеше да е по-добре да отдели малко време за себе си. На шкафчето до леглото му имаше поставено плато, покрито с кърпа и там той намери все още топли кифлички, като едната беше със страхотен мармалад от диви боровинки. До платото имаше и чаша, обвита в няколко пласта плат и с капаче, за да се запази топлината на ароматния чай вътре.

/Предлагам ти да слезеш до бара на таверната, когато си готов, там може да получиш някои предложения и насоки, чрез които може да продължим сюжета./

Аромата на кифличките беше твърде неустоим, Ханабуса усещаше как апетита му нараства докато похапваше. Първата нормална мисъл която мина през главата му, бе въпросът, колко време е спал, докато размишляваше отпиваше бавно от топлият чай и се наслаждаваше на момента, от много време, не бе имал почивка. След като утоли жаждата и глада си, идваше момент на равносметка, гордостта и чувството за благодарност ехтяха в главата му, Ханабуса трябваше да се отплати подобаващо на Жозеф. След кратките размисли младият Кирае се изправи, на места имаше болки от натъртвания, все още се чувстваше скован, но определено беше в доста по-добро състояние, от това в което пристигна. Финансовите му проблеми бяха станали една идея по-тежки, при преглед на облеклото си бе установил, че любимото му бяло яке е разпокъсано на места, тежък удар за суетният младеж, но пък полезен опит и причина да се научи да шие, и да борави с платове. Облечен в това което имаше здраво, Ханабуса реши да слезе до бара, трябваше поне да благодари за гостоприемствеността на Жозеф. Точно преди да слезе надолу се Ханабуса се притесни, нещо се губеше в цялата картинка, малкият му осмокрак спътник беше в неизвестност, момента на паника не продължи дълго защото, Найлд се показа от единият джоб на якето, малкото паяче изглеждаше доволно и липсата на насекоми в стаята е достатъчно голямо обяснение за Ханабуса, след щастливото им събиране момчето се пусна надолу по стълбите, с надеждата Жозеф да е първият човек който ще види.

Ханабуса не откри Жозеф на обичайното му място - зад бара. Недалеч, обаче, се чуваше как някой сече дърва, тъпият удар на метал в дърво нямаше как да се сгреши. Ханабуса последва звуците и откри Жозеф зад сградата, където собственикът се беше заел да сече дърва на един масивен пън.
- Добър ден. - поздрави го младият мъж и се облегна на дългата дръжка на брадвата. Беше запретнал ръкави, макар времето вънка да не бе съвсем топло. - Малко закъснявам, зимата вече е тук, макар снеговалежите още да не са паднали, а се налага да подсигуря добри условия за таверната. Няма кой друг да се погрижи за тази работа.
Жозеф хвърли бърз, но преценяващ поглед на момчето. Нямаше отразена изпитателност в очите му, само загриженост и топлота.
- Изглеждаш много по-добре от преди два дни. - рече той. - Прекара в сън близо... - той погледна слънцето, като поприкри очи с дланта си. - ...денонощие и около три часа.

/Малко свободно творчество по твой вкус./

Ханабуса за момент потъна в мисли, подготовката за зимата бе неизменна част от детството му, носталгията бе неизбежна в този случай. Жозеф беше единственият човек, който сега се бе погрижил макар и временно за него, нещо което младият Кирае не бе срещал от много, много време. Ханабуса бе решен да помогне на Жозеф, и каква по-добра възможност от това той да е отговорен за дървата, нещо което познаваше доста добре, и макар не от любимите му занятия той вече бе решил да го свърши. Студеният бриз му напомняше за дома, много спомени го връхлетяха, някой хубави, някой не чак толкова, но все спомени благодарение на който той беше личността, която е сега. 
- Благодаря за закуската, и за подслона. Чувствам се много по-добре, макар и все още да съм малко скован. - Голямата усмивка на Ханабуса бе показател за това, че той отново бе работоспособен. Макар и да не му личеше Ханабуса беше доста добре физически подготвен, нещо което се бе превърнало в една от отличителните черти на рода Кирае. Макар и вторият роден, Ханабуса като по-малък бе физически най-слабият измежду братята си, това с времето се беше променило благодарение на напътствията на баща му, и естествено многото храна с която майка му го тъпчеше когато се налагаше. 
- В моят род е, като неписано правило да се доказваме, и да се отнасяме с хората както те са се отнасяли с нас. - Голямата му усмивка отново се показа, студеният бриз разроши косата му, и в същият момент подчерта големите му сини очи. Ханабуса реши, че е време да отнеме малко от тежеста на Жозеф, отмести го внимателно от брадвата и преценяващо погледна купчината с дърва, по-едрите щяха да бъдат разцепени на 4 или повече парчета, малките в зависимост от големината им на 2 или повече. Внимателно премести ръката си към острието на брадвата, за да може да прецени метала и неговото тегло, знания който бе придобил от баща си. Без никакво колебание се зае с задължението, в ръцете му нямаше излишно движение, а купчината свършваше някак по-бързо.

След близо час дърветата бяха насечени, а Жозеф ги беше наредил под навеса на таверната. Когато и за последното беше намерено подходящо място, той се обърна към младежът, който му беше помогнал доброволно и му кимна за благодарност.
- Струиш от свежа енергия този ден. - каза той с кротка усмивка.
В същия момент, Ханабуса усети лек натиск на рамото си и пърхане на малки крилца. Една птичка беше кацнала на него и сякаш го гледаше. Птичето потреперваше леко.
- Това е пратеника на майстор Рот. - рече Жозеф и потърка брадичката си. - Мисля, че майсторът иска да те види, най-вероятно за да ти предаде някой нов урок.
Жозеф сякаш се поколеба, после допълни:
- Не знам дали е редно да ти давам съвети, но според мен трябва да подхождаш по-внимателно занапред. Майстор Ксев е добър учител, в това съмнение няма, но повечето от младите му ученици са с буен и непреклонен характер. Не отделят време да помислят за собственото си благополучие. Познавах Рот преди да му се случи инцидента, макар тогава да бях само на девет лета. Беше най-обещаващия земен маг в усамотеното ни в горите село. Пращеше от енергия. Устрема му да преоткрие новата магия понякога беше плашещ, макар тогава никой да не виждаше нещата така. Никой не знае какво точно стана след това, неволна грешка или твърде много вложена енергия в проучването на ново заклинание, и Рот загуби тялото си...сдобивайки се с ново. Чест му прави това, че не се прекърши, а продължи да експериментира и да търси начини да допринесе за просперитета и защитата на нацията ни. Мисля си, обаче, че няма как и същността му да не е претърпяла промени. Може би в устрема си да не се поддаде на отчаяние, той е претърпял промени в характера си. Възможно е просто да не забелязва как учениците му проявяват подобен непоколебим дух и понякога не мислят за себе си по време на тренировките си.
Жозеф си позволи да въздъхне леко и сякаш се поотпусна.
- Може би просто това е пътят на начинаещия земен маг. Нека не те задържам повече. До скоро виждане. - помаха му собственикът на таверната.

/Свободно творчество, в Пътеките на земята./