Улици

Улиците са черни, мръсни, но изпълняват главната си функция и рядко някой се оплаква. Все пак – улица като улица. Свързва един магазин с друг. Може да се ходи по тях. Какво повече ви трябва?

12.

Не ми харесваше това място. Воулкбрен. Градчето се бе разраснало много от предишния път, когато го бях посетил. Преди три години, когато все още...Болката рязко погълна съзнанието ми и аз опуснах юздите на Изкупление, повдигнах ръце и ги сплетох на челото си, с палците притискащи силно слепоочията ми. Главоболието отшумя толкова внезапно, колкото и беше дошло. Максиум ми хвърли бърз поглед, но запази мислите за себе си. Това ми се случваше не за първи път по време на пътешествието ни.
- Това място лъха на поквара. - каза с равен тон той и аз кимнах в съгласие.
Яздехме бавно по калните улици на града. Денят бе мрачен и хладен, небето бе покрито от заплашителни сиви облаци, а слънцето едвам-едвам се показваше от временна пролука, само колкото да докаже, че съществува. Хората около нас също изглеждаха мрачни и негостоприемни, хвърляха ни кратки погледи, изпълнени с неуспешно прикрита омраза и страх и свеждаха глави. Нещо не беше наред тук.
Усетих някакъв тъп и лек удар между плешките си. Рязко се обърнах, а десницата ми се стегна около дръжката на меча. Видях как едно хлапе се скрива зад ъгъла на близката къща. Примигах изненадано и усетих как по плаща ми се стича нещо гъсто и определено миризливо. Лайно. Кокалчетата на дясната ми длан ме заболяха от стискане на дръжката. "Просто дете. Това е просто дете." Явно параноята ме беше завладяла. По-добре лайно, отколкото някой камък или стрела. Свалих плаща и хладният въздух ме смрази до кости. Максиум не каза нищо, макар да изглеждаше донякъде развеселен, донякъде - обезпокоен. Детето можеше да е просто поредният пакостник, или пък родителите да му да са го научили на подобно неуважение към воините на Светлината. Виж, това беше лошо. Но сега не му беше времето да търсим еретици сред населението на Воулкбрен, имахме по-важна задача.
Докато свалях плаща си, прехвърлих набързо пътуването ни до тук. Беше било почти безпроблемно, пътищата из Утопия бяха обезопасени, а бандитите - почти напълно изкоренени. На тяхно място срещнахме няколко патрула от Хайуинд, които ни поздравиха учтиво, след като се представихме. Пътувахме две седмици, климата бе бил добър - слънчев, нито много топъл, нито много студен. обаче тази сутрин, когато най-сетне стигнахме портите на града, слънцето се бе скрило. А снощи...луната снощи ме накара да изтръпна. Бе едра и кърваво-червена. Гледаше ме от небосвода и искаше да пролее кръвта ми...да се изкъпе в нея. Максиум я бе нарекъл Окото на Олаф. От нея берсерките черпеха силите си. Което ми напомни...никога не бях виждал берсерк. Знаех, че са едри и безстрашни воини, чиято ярост по време на битка ги правеше страшни противиници. Но не изпитвах страх. По-скоро...нетърпение. Исках да им покажа силата на Анил'Те. Да ги изкореня, да набия в главите им заблудата им. Имаше само един Бог - Анил'Те. Олаф? Това бе поредният еретически символ.
Докато влизахме през портите на града, забелязах унилите физиономии на стражите. Бяха нащрек, явно тези дни се очакваше нова атака. Стените бяха дървени и високи едва четири крачки, а пред тях имаше плитък ров, от чието дъно се стърчаха подострени колове. Бях видял един труп, набучен на тях, докато влизахме през портала. Това ми направи лошо впечатление. Максиум нареди на стражите да го махнат от входа, защото щеше да изгние и можеше да разпространи болести. Мъжете не се заинатиха, за тяхно щастие.
- В хан ли ще отседнем, Максиум? - попитах аз инквизитора, който бе потънал в мислите си. В интерес на истината днес не бяхме разменили и две думи като хората. Над нас, а и над целия град, бе надвиснало странно мрачно предусещане. "Анил'Те не ни изоставай." - отправих кратка молитва и точно тогава Слънцето проникна през малка цепнатина в облаците и лъчите му огряха целия град за съвсем кратко. Ярка, топла и благословена светлина, под която броните на Максиум заблестяха, а покривите на къщите, магазините и хановете пробляснаха в отговор. След този кратък отговор, тъмата отново обгърна Воулбрен.

-Да ще отседнем в кралския лебед преди да се стъмни. / Отвърна Максиум и под светлината кято се спускаше от благословията на Анил'Те сякаш се усмихваше.
-Но преди това ще срещнем един човек. /Двамата тръгнаха по една голяма улица. Спряха и оставиха конете в една от конюшните в близост до Кралския Лебед. Конюшнята бе изискана както и самата гостилница. Двамата младежи се запътиха към една от уличните лампи под която стоеше човек. Мрачен много мрачен Риз усети полъх на еретик или може би нещо по лошо лъхаше от него. Явно Маскиум не усещаше такова нещо той се бе приближил до този човек и му подаде ръка след като си стиснаха ръцете той заговори.
-Как е положението. / Попита Инквизитора.
-Останахме не повече от сто човека те сав Кралския Лебед. /Отвърна човека.
-Е да несе бавим да влизаме вътре. /Каза Инквизитора и двамата с непознатия тръгнаха към гостоприеницата. Риз стоеше потресен и не вярвае на очите си до като Макс нему подвикна.
-Хайде момче нямаме цял ден.



/Последвай ги в Кралския Лебед и опиши действията си там./

Риз – 38.

На петият ден очертанията на Воулкбрен се разкриха пред мен. Обсадата видимо продължаваше, като Легионът на Светлината бе строен в стегната скоба около града. Изкупление прочете мислите ми и спря на високия хребет. Напрегнах очи в посока на водещото се дори в момента сражение. В стените имаше пробив и белите униформи на Утопия се смесваха с разнообразните наемнически брони, отбраняващи града. От амбразурите валеше накъсан дъжд от стрели. И двете сили изглеждаха на ръба на изтощението. Положението бе не по-лошо отколкото си представях. Спомените за последното ми посещение в този подут от гной град бяха кристално-ясни в съзнанието ми. Смуших с колене Изкупление и той се обърна и започна бавно да слиза по стръмния склон. Копитата му се хлъзгаха по ронливия чакъл и донякъде се притеснявах дали подобен кратък маршрут бе добра идея. Но не разполагах с достатъчно време. Воулкбрен бе само отправна точка към по-важният ми куест. Изкупление пръхтеше, стегнатите му мускули трептяха под мен. Справихме се, с благословията на Анил’Те.
- Ти! Спри на място!
В подножието на склона чакаха двама поклонници, с насочени към мен арбалети. Бяха забелязали обшивките и брошката на зийлот, прикрепящи червеното ми наметало. Това ги накара да свалят наполовина арбалетите си. Разчетох в това сигнал, че еретиците са използвали подмолни тактики и бяха разколебали доверието сред легионерите. Вече имах опит с въпросните трикове, затова се представих, макар етикета да не го изискваше от мен.
- Ризраел Клауд, новоприет под крилото на Анил’Те като Зийлот.
Двамата стегнато отдадоха чест с юмрук пред гърдите. Все още не бях свикнал с това отдаване на чест спрямо моята недостойна особа.
- Йерхав Гетан, поклонник на Светлината.
- Маннет Нарийв, поклонник на Светлината. – представи се и жената. Беше рядко срещано явление нежния пол да поеме по пътеките на стоманата, но и това се случваше.
- Основен доклад.
- Пробихме стената преди два дни, сър. – докладва Йерхав. – Всичко вървеше добре в началото, но силите им са неизчерпаеми. Каквото и да правим, от Воулкбрен продължават да извират още и още наемници. Все едно някаква яма ги бълва директно от Пъкъла, сър. Не можем да смогнем да изгорим падналите.
Черният дим, който се издигаше неспирно, като част от пейзажа, малко встрани от основния лагер на Утопия, беше потвърждение на думите му.
- Заведете ми при най-висшестоящият офицер, имаме заповеди директно от Сивия Архонт.
Децата пребледняха. Деца? Откога бях започнал да гледам на връстниците си по този начин? Изкупление тропна под мен с копито, сякаш недоволен от отчуждеността ми.
- Да. – отдаде чест Йерхав. – Сър. – допълни той малко сковано, явно позасегнат от излъчването ми.

- Капитан Йарван. – капитанът направи лек поклон, който също бе напълно ненужен, тъй като ранга му го поставяше над мен. Не успях да си обясня логиката, скрита зад поклона, но усетих присъствието на такава.
- С какво мога да съм ви полезен, капитане?
Посивелият, но все още снажен мъж ме изгледа изучаващо от главата до петите.
- Не съм много сигурен, че можете. Очаквахме по-...многобройно подкрепление. По-скоро въпросът е с какво ние можем да ви бъдем полезни.
Капитанът визираше заповедта от Сивия Архонт.
- Може да ми съдействата с окончателното превземане на Воулкбрен, сър. – изрекох го с цялата сигурност и сериозност, на която бях способен в момента. В главата ми цареше пълен хаос, както обикновено. Надявах се да успея да достигна ритъма си, когато се стигнеше до близък бой.
Човекът ме изгледа недоволно, но кимна.
- Предоставям ви меча си за следващия излаз, сър. – допълних.
Капитанът въздъхна и погледът му неволно фиксира горящите купчини мъртъвци, сякаш ме виждаше там. Не изглеждаше много обнадежден в победата.
Аз не виждах друг изход.
- Следващият излаз в момента тръгва, сър Клауд. Нека Анил’Те бди над меча ви.
След кратката благословия, той се обърна и се отдалечи, раздавайки заповеди в движение. На свой ред аз се приближих към Изкупление и му прошепнах няколко успокояващи слова. Сетне паднах на едно коляно на прашната земя. Забих върха на меча си в почвата и обвих длани около удобната дръжка. Притворих очи и заредих на ум собствената си молитва. Сетне се изправих и се влях в настъпващите редици. Не повече от сто мъже и жени, с очукана броня, опърпани бели табарди със Слънцето на Утопия, пепеляви лица и лишени от емоции изражения. Никой не каза нищо, нито се опита да ме спре, когато поех фронта.

Риз - 39.

„В сърцето на Воулкбрен“

Първата снежинка се стопи в горещият поток от кръв, но никой не й обърна внимание. Снегът запада на тежки мокри парцали, вихрещи се в безгрижния си танц, докато покриваха бавно, но неминуемо, бойното поле. При все по-сгъстяващата се пелена от хлад, горящата страст в сърцето ми не заглъхваше. Имах чувство, че този пламък ще гори много по-дълго, отколкото очаквах, макар някога да жадувах да потуша пламъците с острото жило на хладната преценка. Ала уви, сега, бях потънал в дълбините на несекващия плам. Бях сляп, и почти глух, до слухът ми достигаха само глух тътен и приглушените писъци на посрещащите гибелта си. Дори песента, породена от сблъсъка на стомана в стомана не кънтеше триумфално в съзнанието ми. Не мислех, само се движех, потънал в дълбините на концентрацията си. Не слушах собствения си възмутен вътрешен глас, не исках да бъда подведен. Светът жадуваше за ново възмездие, а аз щях да бъда един от инструментите за неговото постигане.
Взорът ми пронизваше червената пелена на бойната ярост, тъга се стичаше по ръбовете на времевата шарка. Шелтър копнееше за завръщането на ангелите, и ако се наложеше да бъде потопен в пурпурен прилив преди това, нямаше да бъда аз, който да оспори това негово право. Почвата трябваше да бъде подхранена с живота на тези, които бяха осквернявали правото й на кръговрат. Анил‘Те бе жертвоготовен Бог, единствен по рода си, лишен от обичайните претенции на другите неестествени кумири, следвани от така наречените „отделни фракции“, гласящи вяра в различни елементи, всеки един приет под грижите на Единствения. Просто другите народи, населяващи Шелтър, макар замесени от едно тесто, страдаха от липса на прозрение. Безграничният им инат щеше да олицетвори неминуемото им падение, а в най-лошия сценарий – щеше да е причината за завръщането на нов Тъмен век. Вътрешно разбирах, че въпросната тъмнина почти бе надделяла и това бе предизвикало ответната реакция на Легиона.
- Сър!
Викът достигна до мен и за миг прогледнах. Огледах се трескаво. Около мен, в плътен кръг, беше постлан килим от трупове в разнообразно бойно снаряжение. Кръв капеше от Кей‘Судалксият диамант, стиснат здраво в десницата ми. Загубите на наемниците изглеждаха повече, ала утопиецът, който ме бе изкарал от унеса ми, сочеше към вътрешността на града, откъдето извираше нов полк наемници, привидно с напълно свежи сили. Вдишах дълбоко от зловонния въздух, ала до обонянието ми достигна само хладна чистота. Усетих острите зъби на вятъра. Кога се бе появил? Зад мен малцината оцелели от поредния излаз се строяваха с мрачни физиономии. Разчетох дълго-очакваната смърт в очите им. Мнозина вече копнееха за Небесния храм. Съжалявах, че трябва да ги разочаровам и задържа в плътта им още известно време. С рязко движение изтръсках кръвта от меча си и след миг се понесох към прииждащите врагове. Кей‘Судалският диамант захапа дълбоко във врата на първия наемник и разкриви още повече озъбената му физиономия. Кръвта му плисна по лицето ми и пелената пред очите ми бе на път отново да се спусне. Удържахме вече трети отряд, изпратен да потуши излаза ни. Не чувствах тялото си, ала и момента за това щеше да дойде, по волята на Единствения. Врязах се с подновена праведна ярост в стегнатите им редици и се озовах отвъд фронта ми. Бях сам, нямаше кой да пази гърба ми. Враговете ме заобградиха, усетила вкуса на плячка. Дълбок странен хрип напусна дробовете ми. Нима бях пронизан от стрела или нечий меч най-сетне бе пробил през защитата ми? Пурпурът пред взора внезапно се разми и отново виждах кристално ясно. Душата ми бе залята от прилив неконтролируема енергия, очите ми виждаха ясно за пръв път…от сякаш векове. Дробовете ми боляха до пръсване. Крайниците ми бяха по-леки от перце, а дъхът ми излизаше на малки топли облачета пред лицето ми и се разнасяше в ледения въздух. Враговете ми се блъскаха един в друг в опита си да се разширят, по незнайни причини, обръчът около мен. Краката ми се задвижиха и вече бях сред тях. Необяснимото усещане не ме напускаше. Сякаш някой напълно непознат, и същевременно до болка носталгичен, ми бе протегнал ръка и сега се чувствах окрилен. Искаше ми се да видя, да запаметя движенията си, така че да ги възпроизведа на по-късен етап, тъй като видимо постигаха ефекта си, съдейки по мъртвилото, възцарило около мен. Осъзнах, че съм подпрял цялото си тяло на меча си, забит наполовина в меката кална почва. Снегът се сипеше все по-силно и вече се завихряше в първите наченки на виелица.
- Напред! – изкрещях, незнаейки дали има някой зад мен, който да ме последва. Трудно различими силуети се раздвижиха в спускащата се мъгла зад мен. – Воулкбрен ще е наш до падането на здрача!
И поех.
Съзнанието ми се изпълни с онази странна песен пак. Каква ли беше тази мистична мелодия? Къде се таеше първоизточника й?
Така и не разбрах кога съм прекрачил поратата на Воулкбрен. Знам само, че там имаше поредният отряд наемници, които, невероятно, но факт, сякаш просто извираха от дебрите на търговския град. Сражението при портата бе най-ожесточено и ми се стори, че проникнахме през барикадата, единствено благодарение на най-сетне пристигналия следващ излаз на Легиона, който бе втрещен от това, докъде бяхме стигнали и от самият факт, че все още имаше оцелели от отряди ни. Стъписването им продължи съвсем кратко, обаче, заменено от приповдигнат боен дух и морал.
Сега, часове по-късно, крачех по мизерна тясна улица в търбуха на Воулкбрен, като използвах кратката липса на стълкновение за да си поема дъх и да събера свежи сили. Разклонение в пътя, взет завой в дясно и се натъкнах на следи от клане. Наведох се и тежкият ми червен плащ и се изду зад мен като платно на малките рибарски платноходки в стар Лорион. Труповете пред мен бяха до един на мои братя и сестри по оръжие. Причините за смъртта бяха олицетворени от зеещи, дивашко раздадени рани, причинени от широко, назъбено оръжие и други – причинени от зъби. Мащабирах захапката като я сравних с протегнатата ми педя. Надминаваше дланта ми с малко. Праведният гняв, който бях изпитал преди миг, сега бе инкрустиран с ловджийско любопитство. Странно, не си падах по лова на зверове много-много, не бях от приключенски настроените личности. Просто бягах, винаги бягах, от себе си и от света, а когато се наложеше да гоня и ловя някой, се надявах да е еретик. Може черпех мотивация от предишните си посещения в тази септична яма, наречена човешки град. Само инстинкта ми или просто сляпата случайност спасиха живота ми тогава, когато единият от падналите ми събратя рязко вкопчи пръсти в яката ми, разкъсвайки плата и метала с неестествена сила. Отсякох ръката без да се замисля, докато останалите тела се надигаха. Очите им гледаха сляпо през мен, но в крайниците им се таеше ужасяваща сила, копнееща да отдели живота от тялото ми. Така да бъде. Затанцувах между тях. Изтощението ми бързо се изцеди или вече се бях научил да извличам нови сили от него. Когато приключих с недотам приятната задача да съсека повторно повалените си събратя и се облегнах на хлъзгавия дувар на близката сграда, забелязах двете сенчести фигури блокиращи изхода към нещо, което трябваше да представлява Малкия площад на Воулкбрен. Човек и масивен вълк, стигащ почти до гърдите му, така на четири крака. Отблъснах се спокойно от стената и повдигнах меча пред себе си. Ръцете ми леко трепереха, заради физическите окови, които все още удържаха тялото ми.
Очаквах разговор, или поне изречени думи на предизвикателство, каквото и да е, стига да ми спечелеше няколко мига да си поема дъх. Уви, вълчището се приведе и с няколко бързи скока навлезе в задънена уличка, където се бях озовал. Приготвих се за неминуемият сблъсък.
Когато излязох от уличката, целият в кръв и накуцващ от жестокото ухапване, което получих на дясното си бедро, видях, че другата фигура ме очаква. Под сивата качулка светеха две жълти хищни очи, в момента изпълнени с неподправена злоба. Усмихнах се и се опитах да повдигна отново меча си, който обаче се изплъзна от пръстите ми. Кога ли бях паднал на колене? Жълтите очи вече ме гледаха с желание, което не исках да разгадая.
Фигурата се приближи и посегна към мен. Очите ми затвориха и имах чувството, че падам в безкрайно черно море.

40. Ризраел

„Пътят назад“

Отново се бях озовал в оковите на халюцинациите. Имах чувството, че колкото повече бягах от тях, толкова повече ме застигаха. Даже понякога ме причакваха, като преди малко на площада във Воулкбрен. Като се замисля, вътрешните ми демони(наличието на същите, които ме доведоха до бляскавите порти на Утопия), използваха всяка малка възможност(като умората и бойната ярост), за да забият отровните си зъби в душата ми. Постепенно я покваряваха, опитваха се да ме върнат назад, към детството ми. Опитваха се да подкопаят решителността ми. И бяха по-силни от всякога. На практика можех да чуя гласовете им.
„Нару г‘херх?“
Просто шепот в съзнанието ми. Споменах ли вече за наличието на такива? Бях ли паднал? Нима бях мъртъв? Непонятните слова бяха изречени от горд, дълбок глас, но изразяваха…изненада? Почувствах се неудобно, че долових подобна интонация в този непреклонен глас. Опитах се да отворя очи. Последното, което помнех беше как потъвам в дълбоки черни води. После сякаш бях повлечен от теченията и...
Отворих очи. Лежах по гръб, с широко разперени крайници. Под мен имаше мека зелена трева. Над мен – светло безоблачно небе. Бях на Поляната от кошмарите си. Отново. Каква изненада. Изправих се и се огледах. Този път всичко ми изглеждаше толкова по-реално от обичайно. Дори успявах да усетя ухание на букет от ароматни билки. Бяло зайче изскочи от близките храсти и мина между краката ми, преди да се скрие в недалечната дъбрава. Слънцето грееше толкова ярко, че почти ме заслепи. Единствените сенки наблизо бяха…Зяпнах. Какво хвърляше тази огромна сянка зад мен. Сякаш просто половината свят бе погълнат от…повдигнах поглед нагоре. И още нагоре. Невъобразимо огромна стена, която сякаш просто бе била там от началото на времето. Бяла като стените на Утопия. Нима…нима бях открил Небесния храм най-сетне? Веднага се смъмрих. Подобни мисли изискваха самолинчуване, когато се събудех, стига да се събудех.
Трусът ме завари така, зяпнал като дете към необятната стена, като бе придружен от грохот и звън на стомана в стомана. Звукът сякаш идваше от голямо разстояние, но песента му бе лесно различима. Настръхнах от силата на този титаничен сблъсък. Нима наистина се бях озовал на същата тази Поляна, от сънищата си? Нов сблъсък, кратка пауза, а сетне светкавична размяна на удари и парирания, доколкото можех да преценя, докато залитах по тресящата се почва. Тогава разбрах. Демоните ми…моите грехове бяха добили физическа форма в собственото ми съзнание и сега убиваха вярата ми. Бързо, ефективно, безкомпромисно и…окончателно. Усещах как вярата ми се превърна в прах и бе развята от лекия ветрец като ненужен боклук. Загубих равновесие и паднах по задник, а сетне отново бях повдигнат от спазъма на земята под мен и се приземих по лице, вкусвайки от прахта на мечтите си. Нещо в мен се пречупи. Бях тренирал толкова усилено, бях калявал душата си, понякога с фанатизирано себеотрицание, за да…стигна до тук? Не се страхувах от края си, даже копнеех за него често, когато бях сам, както обикновено. Но това... Това беше НЕСПРАВЕДЛИВО!
Нов грохот, този път от различен източник, но не по-малко зловещ от все още продължаващия трус, ме изправи на крака. За пръв ми се случваше да извличам надежда от бурята. Ала тя ми бе позната, колко ли пъти ме бе застигала на същия този зелен килим? Обърнах се, здраво стъпил на нагъващата се земя и вперил светъл поглед в черния небосвод.
„Както винаги, не ме разочароваш.“
Борех се с нея всеки път, нямаше как да позволя на сянката да накърни тези девствени поля и гори. Ала този път я приветствах като стара позната, а стихията се развихри, сякаш бе чакала само това.

/Продължава в Отвъдното/