Бурното море

Аои тръсна ръцете си, сви пръстите си като разгънати останаха само показалеца и съредния пръст прилепени един за друг. Асасинът направи крачка назад и потъна в сенките. Излезе зад гърба на един, който полетя напред - 9 фатални удара, отново крачка назад скривайки се в любимите си сенки. Аои излезе точно пред втория, счупи ми носа с длан и от удара той полетя назад. Акума вече беше нанесал 8 смъртоностн удара, бърз клек, удар в центъра на стъпалото. Двамата мъже паднаха едновременно мъртви, гърчейки се в кръвта си. Отсната само Бийм. Усмивката на Аои ведеше все така лунатична на лицето. Уакизашито се върна в ръцете му, а след това в ножницата. Двамата седяха няколко секуди гледайки се. Не изглеждаше неспособен човек. Тези, които лежаха мъртвии явно бяха просто слаби марионетки, които използваше за параван и нищо друго. Сам вършеше делата си. Време беше Аои да види какво може противника му, стисна ръцете си в умруци и се засили към него замахвайки към Слънчевия сплит.

Бийм се отдръпна със скорост, която Аои не беше очаквал. Удари го само веднъж - зад тила. Когато асасинът се извърна него вече го нямаше. Дали беше изчезнал сред сенките или беше някакво друго същество нямаше как да се разбере сега. Единствения изход пред Аои беше да продължи да търси трабата. Може би там щеше да немери повече, или всички отговори.

Аои се намръщи. Бягаше ли Бийм? Нямаше да може да избяга от него дори и капани да заложи. Акума вече го беше заплюл. Той тръгна надолу по коридора с бавна и умерена крачка. Не знаеше от коя сянка може да изкочи Бийм, но едва ли ги използваше тях. Желанието на Аои да му отреже главата вече беше основна цел. Асасинът крачеше надолу по коридора безшумен и стигна до една стължа. Още ли надолу трябваше да се слезе? Аои усещаше как пада налягането, явно вече беше доста под водата. Той тръгна надолу по стълбата. Мирис на морска вода, солен и застоял въздух. Колко ли хора имаше долу? Определено отиваше към мястото наречено "Тръбата". Аои подозираше, че е някакъв тунел, който води до подводен град, а жителите му бяха наричани мокрите. Все пак според оня глуповат мъж загубил живота си те бяха силна морска нация. Силна? Колко силна? Защо не беше чувал нищо за тях. Може би искаха да живеят в мир - колко противно. Аои продължаваше да слиза по стълбата.

Когато краката му удариха последното стъпало Акума се огледа. Наистина беше в тунел - метален тунел, приличащ на тръба. В ляво от главата му имаше сериозна пукнатина. Водата свистеше на тънка струйка и налягането в трабата се покачваше с бързи темпове. Ако продължаваше така скоро всичко под земята щеше да бъде наводнено, включително базата под гората.
Аой се затича по коридора, не искаше да бъде хванат в разрухата. Стигна до края и видя капакът. Беше стегнат с 18 милиметрови болтове и беше единствения изход.

Аои трябваше да излезе, но определено нямаше да се върне назад. Никога не го правеше. Сигурен беше, че има и друг изход. Той смеси черната енергия с аурата си и обви вратата. Тя замръзна. Аои я ритна с цялата си сила и болотевете, както и врата се счупиха на средноголеми пърчета. Аои продължни напред.

Аои спря като закован. Пред него се ширеше изумруден град. Направен изцяло от корали, водорасли и миди. Странни риби светеха с белезникава светлина и огряваха улиците, покрити с розов пясък. Разкошът беше найстина главозамайващ. Жителите не бяха риби, или типични русалки. Имаха нормални крака и ръце. Само стъпалата им бяха по-големи от човешките. Нищо не покриваше зеленикавите им тела. Лицата им бяха нежни и здължени. Очите варираха от дълбоко виолетово, през синьо, зелено, та до жълто. Аои пристъпи напред. Не беше изненадан от това, че дишаше свободно. Явно магията на мястото беше непозната за него. Водата около града беше спокойна, мека и сякаш не мокреше дрехите му. Трябваше да разбере какво е естеството на това място, може би щеше да научи нещо ново.

Мястото наистина беше странно и ново за Аои. Той трябваше да разбере още малко за него. Много интересен план се беше разбвил в главата му. Време беше да се позабавлява. Видя едни мъж, който се беше загледал във витрината на някакъв странен магазин. Аои се присламчи към него и се направи на заинтересован от нещото във витрината.
- Интересен обект е, харесва ли Ви?

-О, здравейте господине. мъжът леко се стресна от появилия се до него странник - не ви усетих да се доближавате. Да, красив е. Жена ми отдавна иска такъв диван.
Странното нещо на витрината било диван явно. Корали излизаха от всички крайща и не беше ясно как е възможно да е удобно да се седне на него. Аой реши да се позастои при мъжа. Всяка информация беше важна. После можеше да о убие ако се налага.
-Вие от хората на господин Бийм ли сте?- продължи мъжът.
Явно Бийм беше добре известен тук и не меше гледан с лошо око. Интересно наистина.

- Да. Отговарям за връзките с обществеността. Имам за цел да проуча как живеете, добре ли се справяте и с какво би било най-полезно да ви се помогне. Г-н Бийм е добър човек, който е загрижен за вас. Не иска да попаднете под контролът на Вайл. Аз, г-не съм слабо информиран за историята на народа ви, което е наистина жалко за мен. Бихте ли ми разказали за нея, както и за нещата от живота, които са важни за васата раса. Наистина се опитвам да бъда най-полезен на обществото ви по този начин. Не ме разбирайте погрешно, Бийм ме информира за всичко, което трябва да знам, но на мен ми се иска да науча много повече - любознателен човек съм.
Аои се усмихна топло на мокрия седящ пред него и наклони главата си на една страна в знак за подканване. Всичко в него излъчваше искреност, желание да помогне, интелигентност.

-Народът ми живее под водата от много векове насам. Градовете ни са пръснати из цялото море. Комуникираме с помоща на китовете. Те разнасят посланията ни с песента си. Но... предполагам Вие вече знаете това. Сухият народ, както ние ви наричаме, казват, че странна магия витае из градовете ни, но аз не мога да кажа каква е тя. Родил съм се тук, родителите ми и те. За мен това е единствения начин на живот. Откакто трабата се появи започваме да опзнаваме и вашата страна и кръгозора ни се разширява. Желаете ли да идем да пийнем по една сладка чорба в гостилницата, или бързате?
Искрените и големи сини очи на съществото гледаха Аои с любопитство и възхищение, може би дори наивност.

/можеш да отидеш с него, а можеш и да си продължиш по пътя/

- Ама разбира се. Има много да ми разказвате, а сте и приятна компания.
Аои го последва до гостилницата. Вървяха, може би двадесет минути, през които мокрия не спираше да говори за жена си и дивана, направо наду главата на Аои, който вече не го издържаше и искаше да му изтръгне гръкляна или хрилете, каквото имаше там. Те се спряха пред една не много голяма сграда. Имаше странна форма, която много наподобяваше рапан, но имаше и нещо различно в нея. Мъжете влязоха вътре. Беше съвсем окиновена обстановка - странни маси сглобени от рапани и неудобно изглеждащи столове и пейки от корали. Светещи медузи се мотаеха наоколо - бяха използвани като романтично осветление, явно. Цветът на стените беше кафяв, а прозорците кръгли със зелени перденца висящи на тях. Нямаше много души в гостилницата, явно не беше от най-често посещаваните места в града. Двамата седнаха и едно младо девойче дойде да им вземе поръчката. Аои си поръча същата супа като морския.
- Извинявам се за неучтивостта си преди малко. - Аои се усмихна - Аз съм Барозо Ямадо, приятно ми е. - той протегна ръката си през масата - Има няколко неща, които ме интересуват като ръководител връзки с обществеността, която информация ми се доставя от обикновените граждани, защото те имат най-добър поглед върху това какво не е наред в града. Има ли много кражби? Как е безработицата? С какво си изкарвате прехраната? Нещо странно случвало ли се е напоследък? Кои са слабите места на града, за да може да ги укрепим?

-Кражби? - попита объркано мокрият - Какво е кражби? Ние нямаме много от него, опасявам се. Това зле ли е?
Той въздъхна дълбоко и с печален тон продължи:
-Ето, а ни казват, че животът тук бил красив и прост и нямало ужда от повече... А, ние дори кражби нямаме. Храним се с енергията от водата. Винаги сме на отимално ниво. Не отделяме време за това, което вие Сухият народ наричате хранене.
Аои погледна съмнително странната раковина, която девойчето поставяше пред него в този миг. Странникът пое своята и изсипа садържанието и в едното си ухо.
-О, извинете - сети се той - аз съм Хуъфхбъгъкяфжг. Не се представих преди, а вие сте толкова изискан и любезен. Както и да е.. Питате за странни работи напоследък. Всъщност не мисля, че нещо необикновено се е случило. - той поклати глава и внезапо я вдигна втренчвайки се в Аои - Всъщност, чакайте! Да, онзи ден моят съсед Дхелбцхдзбц ми каза, че някои търсил огърлицата. Беше почнал да бълнува някакви врели-некипели за перли, бисери, диаманти, несметни богатства. По-късно същата вечер едни странни типовехе го отведоха от къщата му посред нощ. Аз бях станал да взема инджикипляктора на жена ми и видях през прозореца.
Апи гледаше този пред него без да мига. Ако беше някой друг сигурно щеше да зяпне. Това или бяха един тон глупости, или го чакаше нещо особено интересно.

- Огърлицата? За какво му е? А всъщност къде е тя? Може би трябва да изпратя от моите хора да я пазят. Не искаме да изчезне, нали така? - разтревожено добави той.
Този индивид наистина говореше пълни глупости за Аои, но една определена дума беше вече приковала вниманието му - огърлицата. Някой я търсеше, следователно беше важна. Интересът на Аои заговори е него. Бийм щеше да бъде наоколо. Аои едва задържа разтревожения си вид, който за малко да изчезне изпод лунатична усмивка и поглед.

-Незнам дали съществува такова нещо. Дхелбцхдзбц разправяше за някакъв корален риф, някъде надолу, мрачни гълбини... Глупости цял тон. Та както бях тръгнал да разправям...инджикипляктора се беше развалил и трябваше да го търкам у стъклото на прозореца. Жена ми дойде и започна да нарежда, че не можела да спи без него. Мила е, но понякога не знае как де се държа с мъжа си. Милата много е стресирана. Онзи ден в работата, един.... рапан... //.... лд;дйнжф......ю..
Аои беше престанал да слуша. Имаше работа за вършене. Риф трябваше да намери, Бийм-да убие.

Аои го правеше, че го слуша. Когато досадните звуци спряха асасина го погледна сериозен.
- Хуъфхбъгъкяфжгр - не можа да си представи, че го бе казал без грешка - нещо лошо може да се случи, ако някой от повърхността чуе подобен слух. Нямаш представа хората там колко са алчи и амбициозни. Зведи ме до дома на Дхелбцхдзбц, искам да разговарям с жена му. Може би имам основателна причина за моето притеснение.

Стреснат събеседникът му кимна.
-Ами добре... ъм... да вървим.
Мокрият хвърли някакви странни камъни на масата и те тръгнаха. Вървяха известно време по същата улица, после свиха наляво и пред тах се откри гледка, която прегъна вътрешностите на асасина в болезнена погнуса. От двете страни на улицата бяха подредени спретнати и досущ еднакви къщи. Пред всяка от тях имаше интересна фуния, която сигурно беше система за комуникации. Всичките къщи бяха бели със жълти покриви. Бяха трудни за гледане, а какво остава човек да ги брои. Когато стигнаха до поредната Хуъфхбъгъкяфжгр се спря и извика нещо във фунията. Миг по-късно една хубавичка жена с дълга виолетова коса и искрящо жълти очи се появи на вратата. Изглеждаше тъжна. Хуъфхбъгъкяфжгр каза:
-Тука, господинът отговарящ за връзките с обществеността на Сухите хора иска да те пита за Дхелбцхдзбц и неговата болест. Имаш ли нещо против?
Жената кимна и влезе в къщата, оставяйки врата отворена, за да я последват.

Аои и Хуъфхбъгъкяфжгр влязоха в къщата. Точно както очакваше младият асасин – беше овратен. Всичко беше толкова цветно и ужасно, че му идеше да потроши всичко и да им вземе душите още сега. Жената направи знак на Аои да седне на неудобно изглеждащ диван. Той седна, а тя срещу него. Хуъфхбъгъкяфжгр се настани на табуретката от страни на масата.
- Да ви предложа сладка супа или предпочитате горчива. – покани го тя.
- Не, г-жо. Нека първо се представя. Аз съм Барозо Ямадо. Началник на Връзки с обществеността. Тук бях, за да разбера с какво ние, сухия народ може да сме ви най-полезни. Но Хуъфхбъгъкяфжгр, тук, ме информира за вашият мъж и неговите опасения. Аз, г-жо, искам да ви помогна и ако тези слухове илязат на повърхността може народът ви да се окаже в опастност. Не искам това да стане, искам да живеем спокойно в мир и да се учим един от друг. Казах на Хуъфхбъгъкяфжгр, че съм любознателен човек и войната изобщо не ме привлича. За това, г-жо, ако е възможно заведете ме до този т.нар. риф, за да се уверя дали думите на вашият съпруг са истина или лъжа. Имам сериозни опасения. Ако се окажат истина ще направя всичко по силите си да го освободят и да се върне при вас и ще сложа от моите хора, дори лично аз ще бдя над сигурността над тази огърлица.
Жената го погледна разтревожена.
- Г-н Бийм наистина се е загрижил за нас. Благодаря ви. Ще ви отведа до мястото, което наскоро бе посетил моя мъж и ще помогна с каквото мога. Моля ви, само го освободете от там. – гласът и трепереше – Простете за неучтивостта ми, аз съм Изгел.
Аои комна на младата жена.
- Изгел, нека не губим от ценното си време. Да тръгваме. Хуъфхбъгъкяфжгр, елате с нас. Вие сте умен, може да ви направя началник на цялата акция, ако думите на съпруга на Изгел се окажат истина.
Тримата станаха и излязоха от къщата. Наистина отвръщаваха Аои – толкова лековерни и винаги готови да направят добро. Сега беше времето да им покаже наистина красивата реалност и заплахите, които съществуват в действителност. Изолацията им ще бъде техния край и защо младият асасин да не положи началото на това. Дали наистина съществуваше такъв риф или каквото и да било там не беше от голямо значение. Така той щеше да разбере повече за този глуповат народ и да изпълни плана си, който се беше завъртял в главата му.

Вървяха из все така подредени и чисти улици. Аой започваше да избеснява. Двамата до него си говореха упорито за дивани, покупки, половинките си. От време навреме жената подсмутчаше и бършеше адски шумно носа си. Наистина правеха всичко по силите си, за да умрат тази вечер, май.
Стигнаха до индигово черна пропаст и сополивата жена посочи:
-Там е, но ние сме до тук. Не можем да влезем навътре, ще ни отведат. Моля Ви Господие, върнете съпруга ми.

- Не мисля, че искам да го направя, Изгел. – отвърна с леден глас Аои и стресна придружителите си – Вие наистина сте до тук.
Камата закачена на края на гаротата изсвистя мина през главите и на двамата, кръвта им бликна навсякъде, точно толкова противна, колкото тях - морава. Аои ритна телата им в пропастта. Вече не помнеше от колко време искаше да се оттърве от досадното им присъствие. Камата и гаротата се плъзнаха обратно на мястото си. Сега оставаше само да разгледа пропастта. Изобщо нямаше намерение да се катери като глупак. Все пак беше заобиколен от вода и въпреки магията тук - водата си беше вода. Аои скочи и плавно започна да потъва надолу. Ставаше все по тъмно, но това изобщо не го притесняваше. Тъмнината беше част от него, както и тишината. Спускането му продължи. Странни светещи като фосфор риби го заобикаляха. Не им обръщаше внимание. Налягането започна бързо да се увеличава и някак стягаше вече асасина, но той не се отказа. Едва ли оставаше още много. Спуска се още десетина минути и краката му удариха здрава земя. Виждаше в тъмното, очите му се бяха приспособили. Имаше кръгло пространство долу. Видя телата на мокрите. Аои се доближи до мъжкия, обърна го и плъзна ръка по лицето му. Камата се беше минала през ушите му. Може пък лицето му да бъде полезно след време. Аои се огледа. До колкото виждаше имаше пещера. Той влезе в нея. Вървя може би около час. Все така тъмно. Нямаше да се откаже, нещо вътре в него му подсказваше, че трябва да продължи напред и там някъде имаше предмет, който си заслужава да бъде видян и използван за разруха. Морските ги беше страх от него и това показваше действията им срещу определените слухове. Не искаха да бъде намерен. Асасинът стигна до три разклонения на тунела. Сега по кое? Аои се замисли и тъкмо тръгна да влиза в левия тунел, нещо закова погледа му на дясно. Слаба блещукаща светлина идваше от десния тунел. Едва ли беше риба. Не беше видял риби по пътя си насам. Ако беше - няма как да я е пропуснал – в този град всички риби светеха странно. Аои се върна назад и пое по десния тунел. Светлината ту ставаше по-силна, ту почти се губеше от поглед. Аои въреше напред, право към нея.

Аои вървеше напред. Крачката му ставаше все по-бърза и по нервна. Фанатична усмивка озаряваше лицето му. Светлината напред беше вжна. Осъзнаваше го със всеки инстинкт. Малко от нещата по пътя привличаха вниманието му. Рифът беше наистина тъмен и студен. Аои беше у дома си.
Вървя около час преди да види източника на светлината. Там насред тъмата на рифа блестеше малка бяла перла. Аои ускори крачка.

Аои се спусна със шеметната си скорост напред. Той се спря точно пред малката бяла перла. Огледа я добре. Онзи противен мокръ беше прав - наистина имаше огърлица тук. Аои протегна ръката си, хвана я и я дръпна. Беше заклещена. Той спусна хвана камата на края на гаротата си и започна да чупи рифа около огърлицата. Гаротата се плъзна обратно на мястото си, асасинът протегна отново ръката си, хвана огърлицата и я издърпа. Излезе без проблеми.

Аой гледаше огърлицата с възхищение. Беше савършена. Хладна и бяла, абсолютно чиста. Аои нямаше много време да и с енаслади. Всичко около него започна да тежи и да се тресе. имаше чувството, че дробовете му ще избухнат от натиска. Пърчета корали го връхлитаха отвсякъде. Асасинът се опита да избяга, да тръгне обратно, но краката му сякаш бяха заступорени сред финия пясък на дъното. Изведнъж го заля вода. Истинска, студена, мокра и режеща вода. Не можеше да си поеме въздух, а тялото му тежеше. Водата го блъскаше и мяташе. Беше загубил всяка представа за пространскво и време.
Сякаш след цяла ечност Акума се събуди на скалистия бряг на бурното море. Гръмовен тътен се забиваше в ушите му. Той отвори рязко очи. Небе и море се бяха слели във виолетова маса. Водите се въртяха яростно, образувайки фуния, която помиташе всичко по пътя си. Нещо задърпа асасина към водовъртежа. Не можеше да се спре. Стискаше перлата в ръката си и се опитваше да избяга от стихията. Малко Преди да го засмуче от центъра започна да се издига бледа сребърна светлина. Стихията сякаш спря във времето. Тътена все още крещеше в съзнанието на Акума. Светлината се скри и той я видя-заседнала насред море и небе, сребърните и коси разпиляни нявсякъде проблясваха феерично. Черните очи се забиха в него.
-Поздравления, млади Аои, откри ключа който води до мен. Пази го, ще ти потрябва някой ден.
Санна изчезна, а червеният залез блесна в очите над асасина над спокойната морска вода. Всичко под нея беше разрушено, Мокрият народ напълно изтрит.

Аои падна във спокойната вода и изплува. Трудна задача беше. Тялото му беше изморено. Никога не го беше чувствал така. Той стъпи на брега и се хвърли по гръб на пясъка. Имаше нужда да си поеме въздух и да полежи няколко минути. Въпреки отпуснатия си вид той не свали гарда си. Не се знаеше кои от хората бяха оцелели и кои се криеха в горите. Изведнъж се почувства доволен, адски доволен. Изваждайки тази огърлица от местоположението й той беше предизвикал унищожението на цял народ. Неописуемо чувство на удоволетворение. Аои се взе в ръце, стана и тръгна обратко към Магическата Академията. Крачката му беше бавна, но стъбилна.

Айви се качи на кораба. Каютата наистиа беше прекрасна. Беше сама. Леглото не беше голямо, но беше меко и удобно. Разполагаше с малка вана и скрин за дрехи. Това беше всичко, от което имаше нужда, а и в повече. Нямаше никакви други дрехи и скрина беше лукс. Айви излезе на палубата половин час след потеглянето на кораба. Имаше нужда да погледа морския лазур. Беше токова спокойно. Стоя загледана във водата докато не наближи заелз слънце. После морето почервеня, сякаш беше от кръв и Айви се прибра в каютата си. Беше се *насладила* на достатъчко кръв за един живот напред.
Пътува спокойно, необезпокоявана, няколко дни. Хранеше се в общия салон. Говореше с много малко от гостите. Не обичаше случайни контакти и усилият, които трябваше да полага за дребнавия общ разговор. Чувстваше се добре и мислише все повече и повече за Изтока.

Дните се точеха монотонно. Времето се запази хубаво за късмет, но на седмият ден, точно когато в далечината започнаха да се виждат мъгливите очертания на Бароустоун, се разрази силна буря.
Капитанът крещеше команди наляво-надясно и помоли Айви да се прибере в каютата си. Не искаше дамата случайно да бъде пометена от някоя по-масивна вълна или пък да падне в морето, тъй като кораба се клатушкаше диво.
Бяха съвсем близо, но по пребледнелите физиономии на моряците, Айви разбра, че шансът им да стигнат живи и здрави до морската столица на Изтока не е много голям.

/Пред теб стои изборът дали да се вслушаш в думите на капитана или да останеш на палубата в опит да помогнеш с нещо, каквото и да е. Или просто да се насладиш на бурята./