Бурното море

Айви се наслаждаваше на бурята. Капките биеха бясно под ритъма на ветровете. Всички на кораба изглеждаха ужасени до смърт, все пак бяха здраво закотвени в телата си, за разлика от нея. Намери капитана и изпрати ясна мисъл в съзнанието му:
*Искам да помогна с нещо. Какво да направя за вас?*
Беше решена да стигне до Бароустоун и една буря нямаше да я спре.

Грок Уивърс подскочи стреснато.
- О, В’хира! Думите ви стигнаха до недостойният!
Явно капитанът бе решил, че гласът който преди миг бе чул в главата си принадлежи на морската дева Богиня – В’хира.
Но това бе далеч от истината, разбира се. В’хира в момента бе изпаднала в пристъп на гняв и бурята бе доказателство.
Ограниченият ум на контрабандиста все пак зацепи след малко. Той се обърна и погледна изумено Айви. Палубата се тресеше лудо под краката им, докато кораба подскачаше по гребените на огромните вълни. Момичето имаше затруднение да се задържи на краката си, тъй като не бе свикнала с мореплаването. Хубаво бе, че може да излиза от тялото си все пак. Имаше план Б, за разлика от тези отчаяни мъже.
Грок бе чувал за Академиите и за избраниците, които се обучаваха в тях. Може би това момиче бе точно такава?
Подозренията му бяха прекъснати от огромна вълна, която почти преобърна кораба.
- Пазете дамата! – изрева той за да надвика грохота на бурята. Айви бе единственият им шанс да оцелеят.
Тя бе успяла да се задържи на палубата, за разлика от няколко нещастни моряка, които вече плуваха с рибите.
- Милейди! Говорете с В’хира! Помолете я да спре бурята, моля ви! – в гласа на капитанът имаше отчаяние.
Но да говори с Богинята-дева? Как можеше да стане това?
/Отново пред теб са няколко възможности:
1. Да се опиташ да потърсиш присъствието Й из хаоса на бурята.
2. Да предложиш някаква друга помощ
3. Да изоставиш кораба и да продължиш пътуването си сама.
4. Някакъв личен твой избор.
Опиши и остави на мен да опиша резултатът от действията ти./

Айви беше заинтригувана от ситуацията. Да говори с божество. това щеше да и е з апърви път. Бурята подмяташе кораба като треска. Вълните се лашкаха неуморно в палубата. Всички пътници бяха скрити в каютите си, ужасени от участа, която Богинята им беше отредила. Моряците тичаха насам, натам, държейки се за въжата, за да не бъдат пометени от стихията. Някой от тях вече се бяха простили с живота си. В очите на капитана се четеше ужас, отчаяние, молба и някъде там, може би, надежда.
Айви не можеше да си представи как точно трябва да намери тази Богиня, за която баща и и беше разказвал. Баща и пускаше по една риба на всеки 10 от улова си, в чест на В’хира, а майка и оставяше солена вода на всеки прозорец в знак на уважение, когато се разразеше буря с молба да пази къщата им. В момента нищо от това нямаше да помогне. И все пак, ако можеше да извика Вайл от реалността в Илюзията, защо да не може да говори и с Богиня. Чувстваше се нахална. Беше гузна, в момента, в който го помисли. Едва ли Богинята би била доволна от това да бъде сравнявана с някакъв нищожен за нея Император. Сякаш в отговор на мислите и, една огромна вълна се разби в капитанската кабина. Айвисе опита да се успокои и да събере дух енергията си. Трябваше да е съвсем деликатна. Когато се изпълни с Енергия. Всичко около нея сякаш притихна. Усещаше единствено грохота на водата, нейната сила и безпощадност. Изпрати нишките енергия към стихията и ги вля в нея, за да усети гнева и.

Айви изпрати нишките енергия към заобикалящата ги буря, която заплашваше да го погълне всеки миг.
Разпознаваше присъствието на огромно и мощно съзнание навсякъде около себе си, но незнаеше как би могла да се свърже с него, и по-важното, дали би било безопасно. Инстинктите й подсказваха да внимава. След известно време й се стори, че донякъде е успяла да се свърже с бурята около себе си, но В'хира изглежда изобщо не я забелязваше, поне засега. Може би ако изпратеше някои собствени мисли и думи, би могла да привлече вниманието й. Просто трябваше да ги подбере внимателно. Ако бяха твърде смирени, дали изобщо щяха да привлечат вниманието на Богинята? Ако бяха твърде открити, как ли щеше да реагира?

/Опиши действията си./

В бурното море в ноща луната осветяваше морете което бушуваше както винаги . През морето патуваше редица от кораби десет от най-огромните кораби които съществуваха в Шелтър . Към гледката ги водеше един по-малък коръб но по бърз мощен и укрепен в малкия кораб патуваше некромант на име Найтен Деф . Историят му бе следната :Преди няколко десетилетия един от учениците на Астеридакс Алине напуснал академията поради това че учителят му бил пълен нещасник и той го мразел от дъното на душата си този ученик заминал към южните земи . Сега той се завръща с армия от голбини орки и земни големи цяла армия от невиждани същества и сила с която може да се опълчи на Императора Вайл . Некромансерът който някога носел името Найтен Деф изминал много пътища открил невероятни съкровища , но това небеше нищо един ден когато той патувал открил древен храм на Косача Богът на Некромансерите там той открил изоставена реликва . Реликва която принадлежала на Богът . Деф жертвал око и два от пръстите си в чест на богът и взел реликвата която има невероятна сила . След още няколко години лутане той сабрал армията и е решен на всичко за да убие Астеридакс Алине . Майсторът на Некромантите сега се намираше на годишното събиране в Магичекста Академия . Найтен патуваше с огромна армия от хуманоидни зверове, и вдигнати немъртви слуги и беше решен да смаже Източната и Магическата Академия 3 от 10'те кораба заминаха на изток към източната академия другите седем заминаха към Магическата Академия . Найтен се отдалечи с неговия кораб и освободи аурата си целият Шелтър трепна като усети аурата му . Императорът Вайл и гвардията му трябваше да направят нещо по въпроса .

Vlad написа:: Айви изпрати нишките енергия към заобикалящата ги буря, която заплашваше да го погълне всеки миг.
Разпознаваше присъствието на огромно и мощно съзнание навсякъде около себе си, но незнаеше как би могла да се свърже с него, и по-важното, дали би било безопасно. Инстинктите й подсказваха да внимава. След известно време й се стори, че донякъде е успяла да се свърже с бурята около себе си, но В'хира изглежда изобщо не я забелязваше, поне засега. Може би ако изпратеше някои собствени мисли и думи, би могла да привлече вниманието й. Просто трябваше да ги подбере внимателно. Ако бяха твърде смирени, дали изобщо щяха да привлечат вниманието на Богинята? Ако бяха твърде открити, как ли щеше да реагира?

/Опиши действията си./

Айви търсеше думите, но не успяваше да ги открие. Не знаеше какво да каже на една разгневена богиня. Като жена беше насно, че когато бурята настъпи, е по-добре да се оттеглиш и да я изчакаш да премине. Сега, обаче това не беше опция. нещо в тялото и говореше, че тя трябва да бърза. Потърка гривната на китката си - нищо. Беше твърде далеч от Дафийр.
"Богиньо, пусни този кораб през водите си. Не сме достатъчно силни, за да се справим сами с бурята ти, не сме и достатъчн значими, за да погинем сред нея. Имаш почитта на тези моряци, а аз... аз дори не съм тук. Пусни ни да минем."
Гласът на Айви беше откровен. Ако щеше да следва пътя на Косача, трябваше да е напълно инскрена. За нея беше важно да стиге до брега. Беше безсилна серщу гнева на Богинята и твърде незначителна, за да го потоши чрез саможертвата си.

Отговор не получи, а бурята продължаваше да вилнее. Някъде в далечината слънцето се опитваше да разкъса гъстият купол от буреносни облаци, раздирани от светкавици.
Моряците наоколо крещяха, а капитанът ги надвикваше, замервайки ги с псувни, които по-скоро ги амбицираха със суровата си същност, отколкото да ги нагрубят. Това бяха калени в морето мъже, но опитът им в момента бледнееше пред свирепостта на бурята.
Огромна вълна се зададе на хоризонта, висок масив, който за миг накара всички да млъкнат и да забравят задълженията си. Капитанът хвърли бърза молитва към морската богиня, която видимо не им обръщаше никакво внимание и после се озъби.
- Проклета кучка. - изпсува той гръмогласно, обръщайки се към вълната. - Ако си мислиш, че ще ме уплашиш жестоко се лъжеш. Докато пикая правя по-големо вълнение от теб. Миризлива купчина водорасли!
Той млъкна за миг и после изкрещя:
- Пълен напред! Всеки да си намери стабилна опора или да се овърже за нещо стабилно!
Моряците зад греблата изреваха в отговор и с все сили започнаха да орат напред.
Вълната сякаш всеки момент щеше да ги захлупи, но Айви някак си бе сигурна, че това няма да стане. Корабът се изкачи по нея като по чудо и когато се озоваха на гребена й. За миг и всичко сякаш се нагъна...по познат за Айви начин.
Тя се огледа и осъзна, че корабът плува из съвсем спокойно и почти напълно огледално море. Небето бе чисто, а следа от буря нямаше.
- К-какво в името на Боговете? - изпелтечи капитанът.
Айви осъзна, че това бе просто изключително силна илюзия, която само някое божество би могло да скърпи. С каква цел обаче, оставаше загадка. В далечината се виждаха очертанията на Бароустоун, над който се вдигаше гъст черен пушек.
- Това пък какво е? - попита един моряк, чиито очи все още бяха разширени от ужаса. А тези, които бяха паднали от борда продължаваха да липсват. Каквато и илюзия да бе това, бе наистина реална, въпреки че по кораба изглежда нямаше никакви щети, а дрехите на екипажа бяха сухи.

/Свободно РП. Още един пост и навлизаме в Бароустоун, където в момента се води битка./

Айви се усмихна едва забележимо.
"Благодрая, Богиньо."
Битката, която явно беше насред разгара си в Бароустоун, не я притесняваше ни най-малко. Моряците все още следваха инструкциите на капитана, без да приемат огледалните морски води за чиста монета. Само наистина необходимия екипаж се движеше свободно по палубата. Останалите бяха разпределни по работническите каюти, или здраво завързани за главната мачта - корабът имаше нужда от наблюдатели.
Усещането за трескавост все още не беше напуснало Айви. Беше наясно, че трябва да стигне колкото е възможно по-бързо. Нямаше битка без гванокомандващ, нямаше главнокомандващ без Император, а Императорът беше само един. До скоро беше просто част от изпитанието и, но той носеше енергията и в себе си и тя усещаше ясно, че битката напред беше съдбоносна. Дафийр... Мисълта подкоси коленете и. А, какво ако беше една от жертвите на пламъците, които вече червенееха насред ужасния дим на хоризонта? Не, тя трябваше да бърза. Дребните жертви - жени, деца, рибари, просяци, кучета, котки и плъхове не я интересуваха. Трябваше да прецени битката за себе си. Насред морето, макар и да разбираше Богинята, за сега, не беше нейното място. Тя се съсредоточи над съзнанието на Капитна - толкова различно от нейното - прагматично, логично и "здраво стъпило на земята". Тя вля дух-енергията си в него, насаждайки собственото си чувство за неотложност. Капитанът отново изкрещя команда за "Пълен напред" и моряците се спуснаха да разпъват двете главни платна. Вятърът духаше от югозапад, право към опожарения Бароустоун.

Корабът се понесе напред бързо и плавно. Платното бе опънато и хващаше попътният вятър. Когато наближиха още малко Бароустоун, капитанът завъртя руля и корабът постепенно смени курса си.
- Заливът е буквално обсаден. - процеди през зъби той. - Проклетниците му с проклетници. Не ми се вярва, че това са прости пирати.
Айви също не мислеше така. Магиите, които се рееха из атмосферата, бяха силни и целенасочени. Дух енергия почти не се усещаше.
Изведнъж тя усети затопляне в китката си и отново погледна към гривната си, която вече излъчваше мека топлина. Да'Фийр бе някъде в Бароустоун.
- Цялата ми стока ще отиде на бунището. - продължаваше да се ядосва капитанът, докато вече пускаха котва в едно доста по-малко и затънтено заливче, което той знаеше от младините си, когато все още бе известен като опасен пират и хитър контрабандист. Въпросният залив се намираше съвсем близо до Бароустоун, но явно нападателите незнаеха за този съвсем лесен достъп до тила на крайбрежният град.

/Можеш да пишеш в Пристанището на Бароустоун, като се има в предвид, че си близко до битките по улиците и на пристана, но все още никой не те е забелязал. Ако искаш можеш и да продължиш директно към Кроухевън, в такъв случай пиши в Околностите му. Капитанът с радост би ти дал известно количество провизии, които биха ти стигнали поне до Кроухевън./ Wink

Коръбът на Асе продължаваше патуването си Пиратите даваха всичко от себе си за да предпазят коръба от големите вални които налитаха една след друга . Португас който беше в стаята си която представляваше не много голяма стая с легло направено от няколко дъски и един плетен чувал . Самият пиро маг бе седнал по средата на стаята и беше заел поза на шаолински монах и медитираше . След като се концентрира той потъна в празния си ум тогава осъзна че в стаята има тайник . Вятърът който духаше в стаята се криеше в тайника преминаваше от към вратата и се изпаряваше до леглото му . Асе зачуден какво ли е това се изправи и премести леглото си подът изглеждаше същият както на всякаде , но това не бе така . По пода се простирха седем дъски всики бяха еднаква дължина но 3'тата беше с 1 сантиметар по-къса . Португас втренчи поглед кам нея и бръкна с пръст в дупката . След което надигна дъската от долу се разкри малко кофчеже . Пиро Магът се усмихна и си помисли "Явно това патуване няма да е чак толкова лошо" . Асе се запъти кам капитанската Каюта там си поговори с капитана върху състоянието на кофчежето . Силверстар Блак Ейе отвори кофчежето там имаше няколко диаманта няколко стотици жалтици и карта . Силвепстар погледна кам Асе и му каза .
-Избери нещо от кофчежето . /Асе се усмихна и взе картата капитанът на свой ред каза .
-Правилен избор сега ще ви помоля да си тръгвате идва огромна буря срещу нас . /Пиро магът кимна и излезна от стаята . След бурната нощ Асе се пробуди стиснал картата която изучавше цяла нощ . Пиро магът се качи на палубата и видя наближаващият Бороусоун . Пиратите прикриха флага си и го замениха с флага на Девете Дкарона . Така Черният Гвардеец Португас.Д.Асе присигна в бороустоун .

В далечината се виждаше дим. Капитанът, чието име бе твърде сложно за да бъде запомнено от Блъъд, започна да крещи с пълно гърло някакви команди на подчинените си, които на свой ред започнаха да дърпат въжета, да скачат по въжета, да се въртят около въжета, точно като маймуните, които от време на време се срещаха из джунглите в Грийнмел.
Някаква чайка изпищя пронизително над кораба.
- Яре, яре. - смотолеви асасина и погледна в посока на носа на тромавата лодка. Аои стоеше с гръб към него и си гледаше нещо напред. Въпреки моряците щъкаха навсякъде по палубата, имаше един очастък - в диаметър 10 метра - който те отбягваха. Точно около по-младият асасин. Дали въобще забелязваха тази аномалия в действията си, или просто го правеха по инстинкт? Все тая, бяха си направили сметка, било то подсъзнателно или не. Синият поглед на този непознат не вещаеше нещо добро. Не и в момента.
Блъъд се надяваше проклетият кораб да акостира днес. Ставаше досадно, а и от спътника му започваше да струи една такава аура...
Опожареният до известна степен, но засега стоящ Бароустоун, се появи обещаващо на хоризонта.
- Ах, Изтокът. - каза Блъъд ненужно и един моряк до него се ухили.
- Няма по-хубава земя от тази, сър.
Асасинът му се усмихна дружелюбно в отговор.
Наистина му бе скучно.

/Можеш да пишеш в Бароустоун->Пристанището./

Пътят бе няколко дневен из бурното море . Асе бе потънал изцяло в мисли и не забелязваше как минава времето накрая на патуването изобщо не знаеше дали е ден или нощ . Мислите му обгърнати с тревоги за учителя Хелс . Той си спомни за обучението си и прекрасните моменти прекарани с Хелс който бе изчезнал веднага след като Асе се присъедени към Черната Гвардия . След няколко дена Португас чу викове .
-Земя Земя . /Той свали значката която го маркирваше като Черен Гвардеец и я прибра в джоба си след което се показа и видя Ривърлейк .