Покрайнините на гората

С бавна крачка Аои беше вече в Покрайнините на гората. Въпреки силният ритник, който му се беше наложило да изтърпи, той беше доволен. Още усещаше ароматът на череши върху устните си, които облиза. Колко безсрашна беше тази жена? Усмивка изгря на лицето му - до толкова перверзна и разкривена, че не можеше да се опише с думи. Аои имаше намерение да се заиграе малко по-сериозно с тази жена от пустинния народ. А после? За после има време... всичко можеше да й се случи.
Аои навлезе достатъчно навътре в Покрайнините на гората и се спря. Трябваше да намери Блууд - провалът не беше допустима опция в този случай. Неговото обикновено на вид лице и тези сини очи криеха тайни, кървави тайни, които Аои искаше да научи. Това щеше да му е от полза напред във времето.
Акума Аои - винаги изгрящ да научи нещо ново, въпреки ледения си вид. Новите умения и начини за убиване на някого искрено го забавляваха и му доставяха удоволствие да ги научи. Точно за това не можеше да си позволи варианта да не намери Блууд. Но аурата? Каква ли му е аурата? Блууд доста умело я прикриваше по време на тяхното запознанство. А и колко точно щеше да изпусне. Аои не обичаше да проследява аури, това беше най-досадното нещо, което в по-малките си години му се бе налагало да прави. Въпреки всичко сега беше различно.
Аои пое дълбоко въздух и се коцентрира, за да може да усети аурата на всичко, което го заобикаля. Това беше доста трудна задача, тъй като не беше проследявал аура от години и може да се каже, че беше загубил тренинг.
Аои се концентрира. Цветовете, които приемаше "духовното око" бяха много различни, но младият асасин търсеше човешка аура - приблизително два пъти по-висока и четири пъти по-широка от физическото тяло на Блууд. Преполагайки, че той е убил много хора, младият асасин търсеше аура, която да отразява това. Аои пое пет-шест дълбоки въздишки, които вв такива моменти даваха сила и мощ на волята, за да може да се вникне по-дълбоко в цветовете. Аои видя лек поток на оранжаво-червеникава аура, която през определен интервал от време променяше цвета си на равен блестящ тъмносин. Асасинът тръгна по този странен поток с лека и плавна крачка. Дали това беше Блууд?

Виждайки Фенрир Аои застина. Какво правеше тук? Младият асасин вече беше готов за тежка битка, но точно когато Фенрир се оттегли лицето на Аои кривна в усмивка. "Този път си ти" - мислеше си. Без да се бави дори секунда Аои се "изтреля" право след този хаотичен порой цветове. Блууд беше там някъде - право напред.

Аои се изненада от мъжът, който видя насреща. Стоеше облегнат на дървото все едно нищо не можеше да му се случи. Аои застина на място и огледа добре непознатия. Дрехите на Блууд? Кой е този? Какво е това? Илюзия? Пробразяване? Друг? Въпроси, които минаха със скоростта на светлината през мисълта му. Гледайки непознатия в сивите му очи Аои привидно се отпусна все едно му олекваше от нещо, но момент след това нещо му натежа и той изглеждаше толкова нервен и разстроен все едно след минути ще получи нервен пристъп и ще се разпадне. Този весел блясък видян за момент в очите му напомняше на катастрофа, която всеки момент можеше да се случи. Аои нервно се облегна на дървото от среща.
- Имах среща с един приятел тук, но се опасявам, че може нещо да му се е случило след като закъсня. - с притеснена нотка в гласа си и разтревожени очи Аои погледна към земята - Не е в негов стил да закъснява. За момент помислих, че му усещам аурата, но тя изчезна... - студена и тъжна пауза последва след тези думи.

Аои възвърна предишния си хладен вид, наклони главата си надясно.
- Тъй като нямам представа колко време ще бродиш като фантом из Академията - бързина, черна магия, оръжия - възможно най-много, за най-кратко време. За нови умения, познания и сила съм готов на всичко. С удоволствие бих започнал първо с черна магия, а после оръжия, как най-добре да се комбинират, да съм по-безшумен от тишината и по-бърз от светлината. Ти ми подаваш ръка, възможно е да ти се стори, че се опитвам да ти я отхапя цялата, но това не е така. Харесваш ми, намирам общо в очите ни, силен си - като гъба ще се опитам да попия възможно най-много от твоите умения, на които си склонен да ме научиш. Възможно е да не се срещнем отново, в което се съмнявам, но трябва да го допусна като опция. Е, Блууд, какво ще кажеш за идеята ми? Ще можеш ли? - Аои се усмихна тънко като прехапа устната си точно, там където пустинната девойка беше оставила следите си. Коричката се смачка и малки капчици кръв заповнаха да се стичат надолу.

- Приятел? Звучи интересно. Промяната и прекриването на аура винаги ми е било интересно как точно се постига. Чувал съм, че по-умелите асасини могат да материализират сенките и да ги използват като реални оръжия. Така ли е, Блууд? Ако да бих желал да ме научиш и на този род материализация. А сега, покажи ми как се прави умението, което ми показа туко що. - Аои повдигна вежди в очакване да разяснение.

Без да казва нищо Аои буквално се свлече на земята, кръстоса краката си, изпъна гърба си, направи няколко въртеливи движения с ръцете като добре раздвижи раменете си. Той придърпа петите си възможно най-близо до седалището си, сетне положи лактите върху коленете си и влете пръстите на ръцете си едни в други всякаш се молеше. Аои вдигна студен поглед за момент към Блууд, затвори очите си и положи главара си върху кръстосаните пръсти.
„Да направя съзнанието си пусто?” – мислеше си той поемайки дълбоко въздух. Нямаше идея как да постигне това. Може би, ако се опиташе да забрави всичко, което някога е преживявал за момент. Това определено щеше да отнеме много време.
Аои започна от детството си. Това, което си спомняше не беше кой знае колко. Израстването му в сиропиталището беше толкова далеч в ума му, че почти не си спомняше за него. Единственото, което беше „записано” в главата му бе битките за лично пространство, за храна, за чисти чершафи. Макар и в тази крехка възраст, той се биеше умело. Един облачен ден, в който Аои седеше на люлката и тъкмо започваше да вали се запозна с бъдещите си настойници. Те го харесаха като дете и въпреки лошата му слава го взеха под покрива си само заради необикновено сините му очи. Приемните му родители се отнасяха с него добре, чувстваше се обичан, задоволен във всичко, което може иска едно дете на неговата възраст. Докато един ден Аои не се събуди, за да разбере с ужас в очите, че те са го изоставили. Тогава всичко се промени – започвайки от срещата му със Сара. Спомяйки си срещата с нея, все едно беше вчера, Аои си припомни и тежките му тренировки за бързина, ловкост, актьорство. С течение на времето сърцето на Аои изстина. Навлизайки в годините от 15 до 17 той се беше оформил вече като красив, според някои, мъж. На 17 той се запозна с плътските удоволствия, на които го учи Сара. Колкото носеха удоволствие и страст, толкова бяха и разочароващи и болезнени – задоволяваше абсолютно всички прищевки на по-голямата девойка. С този спомен вървяха и спомените за убийствата. Учудващо той си спомняше лицата на всички, които някога е посичал или тези, с които е играл подлата игра на смъртта. Хилядите убийства нахлуха в съзнанието му и той с удоволствие си припомни всички тях, включително и това на Сара. Аои пророни сълза, която се стече по бузата му, но не я усети. Блууд се изненада. В действителност тази сълза не беше от мъка, а от радост. Убийството на тази жена – най-голямото удоволствие в животът му.
Изведнъж в съзнанието му нахлу споменът как влезе в Академията и колко много искаше да пререже вратът на онази кукличка, която миришеше на трева. Даниел, и тренировките с него бяха особено ценен спомен – „времето да му отрежа главата наближава” – помисли си Аои. Войната с пустинните войни – кървава, но красива. Дори и Блууд се озова в тази „голяма купчина” спомени, които Аои натрупа в съзнанието си на грамада. И сега какво? Трябваше да се оттърве от тях. Тази грамада изобщо не беше олицетворение на пустоща. Аои започна да се разхожда из съзнанието си като стъките му отекваха в главата. Защо се чуваха? Нямаше обеснение за това. Разхождайки се из съзнанието си Аои търсеше някаква скрита „врата”, през която да изхвърли спомените си, но да може да ги върне обратно. Не знаеше къде може да я намери и точно тогава съгледа една малка вратичка, толкова малка, че само феичка можеше да мине през нея. Аои и я отвори. Зад нея в миниатюрното пространство имаше още по-малък сандък, който той извади като го приплъзна навън изпозлвайки кутрето си. Огледа го добре. „Каква е тази детска играчка?” – попита себе си Аои. Отвори я и погледна вътре. Дъно не се виждаше. Странно...
Носейки сандъчето между показалеца и средния си пръст Аои се върна при голямата грамада спомени, които имаха видът на купична, на която са натрупани многобройни стари картини. Той седна до тях и се загледа в сандъчето като го въртеше из между пръстите си и го подхвърляше. Аои се облегна на купчината картини и за своя изненада забеляза, че като доближава съндъчето до някоя от тях капака му светва е изумрудена и приглушена всетлина. Асасинът повдигна капачето едва ли не само с нокът, хвана една картина и докосна сандъчето – тя изчезна. Ами сега? Как да си я върне обратно. Аои затвори и отвори сандъчето като вътре също светеше. Той обърна сандъчето и от него изпадна светлина, която по време на свободното си падане се преобрази в голяма и тежка картина, която издрънча при падането си. Аои се усмихна, отвори сандъчето и пусна една по една картините от своите спомени в него. Сега беше само той и сандъкът. Всичко беше пусто, толкова пусто, че чак ужасяващо. А сандъкът къде? Аои чу гласът на Сара от нищото - „киеру” – след което заглъхна. Без дори да се усети той бе повторил думите след нея и сандъчето изчезна. Сега беше наистина пусто. А как да се появи сандъкът отново? „Арауареру” – изрече той. Това беше най-логичната дума, която дойде на ум на Аои в този момент. Явно я беше оцелил, защото съндъкът се появи отново между показалеца и средният пръст на Аои. „Киеру!” – извика Аои, сандъкът изчезна. Той започна да си представя цветът на очите си. Опитваше се всичко, което вижда в съзнанието си да е едно синьо претно...

За момент миризмата на месото наистина го подразни, но той успя да се абстрахира бързо от нея. Толкова много пъти в миналото бе наказван без храна, че миризмата й не можеше да го притесни дори в момент, в който не е ял от дни.
Синьото го заобикаляше от всички страни. Аои не виждаше нищо друго. В този цвят съзнанието му изглеждаше като необиятна синя пустош, която едва ли може да бъде обходена цялата. Асасинът започна да се разхожда наоколо. Това, което му направо впечатление бе, че стъпките му постепенно заглъхваха. Колкото повече обикаляше наоколо, толкова по-слабо се чуваха и изведнъж заглъхната напълно. Вече не ходеше, а се рееше. Какво ставаше? Изведнъж Аои се почувства безтегловен и просто се отпусна назад. Започвайки да „плава” в синевата разбра, че не може да направи нищо. Не можеше да се движи, не можеше да каже каквото и да било. Лазурът започна да го погълва и той потъваше бавно в него. Губеше контурите си, цветовете си – ставаше едно цяло със синята пустош. Аои се почувства безсилен, безпомощен… Безпомощен? Какво беше това? Аои не беше нито безпомощен, нито безсилен и много добре го знаеше. Той започна да се съпротивлява. Това беше неговото съзнание и ще го контролира както поиска! Аои се взе в ръце. Беше напрегнат. Бореше се със синевата. Жилите и вените по вратът на Аои бяха изпъкнали все едно теглеше цял товарен кораб. С друго не можеше да се сравни. С тежки усилия успя да се отдели от нея като падна на гърба си. Вече не се чувстваше безтегловен. Стъпил здраво на краката си, заобиколен от цвета на очите си той клекна и докосна с ръка цвета под ходилата си или това, което се намираше под тях. Той реагира на неговото посягане и всякаш се отдръпна назад не искайки да бъде докосван. Асасинът се усмихна и пак се опита да го докосне. Синевата се отръпна отново като желе. Аои събра пръстите си и с разтворена длан замахна пробивайки този лазур. Вътре в него той стисна юмрук и издърпа навън това, което попадна в ръката му. То мърдаше като змия хваната в човешки ръце. Аои сведе поглед към ръката си. Наистина беше змия, синя змия с червени очи. Той я стисна със всичка сила и започна да си представя как тя си променя цвета от син на сив.
Гледаката открила се пред Блууд беше странна. Изведнъж Аои започна да се тресе все едно имаше страшно голяма темпрература. Малки капчици пот се стичаха по врата му, дишането му беше прекалено очестено – като риба на сухо. Не. Всякаш се давеше във въздуха. Аои пусна ръцете си като ги заби в земята и събра пръсти събирайки огромно количество пръст под дланите си. Продължаваше да трепери и да не може да диша. От дясното му око започна да се стича кръв, която минаваше покрай носа му, заобикаляше ъгълчето на устните му, спускаше се по брадичката и капеше на малки капки по земята.
Тази сцена продължи около 10 минути. Може би Блууд си бе вече помислил, че Аои е на път да умре от недостиг на въздух. Дори и да му беше минало през ума много бързо щеше да бъде секнат. Аои изведнъж замръзна. Не се чуваше как диша, не трепереше, все едно беше статуя. Кръвта спря да се стича от окото му като остави следата си по лицето му. Аои отвори очи и погледна право в Блууд. Не знаеше дали е успял, но това всякаш не бяха неговите очи. Те пареха, дразнеха, трептяха. Всякаш очните му дъна изгаряха...

Аои сложи ръце зад главата си и просто се отпусна назад. Легнал по гръб краката му все още бяха кръстосани. Дишането му почти не се чуваше и той остана така тих в продължение на няколко минути. Блууд не можа да разгадае какво се крие в мислите му сега. Аои затвори очите си и се раздвижи – надигайки тялото си таза му се издигна нагоре, краката му си седяха кръстосани, просто, за да може да издигне туловището си бе разделичил колената максимално, а глезените му бяха в някаква странна сгобка. Гърбът също му се отлепи от земята. Сега той се крепеше само на петите, плешките и ръцете, които бяха зад главта му. Всеки мусул се беше напрегнал и това си личеше явно. Той уселичи натискът върху мускулите и кокалите си, изпука. Спусна тялото си рязко и се отново седна в първоначалната си поза с кръстосани крака.
- Хвърли един насам. Нека видя какво не му харесваш. Помеждувременно, разясни ми как се променят чертите.

- "Конспирация" е любимата ми дума. - отвърна студено Аои - Разбира се, че ще дойда, имам малко недовършена работа с един човек, към който съм заковал вниманието си в момента. Запознай ме с когото поискаш, стига да е интересен и да има какво да се научи от него. Как да ти кажа - жаден съм за знания.
Аои помълча малко, захапа го, предъвка го и го преглътна. Погледна Блууд студено.
- Тогава предполагам, че ще се видим там. Ако не стане нещо интересно, аз ти предлагам ние да го направим такова. Въпреки всичко не обичак скучни събирания... Като се замисля, изобщо не обичам събирания.- Аои беше вече изял сандвича си. Той се изправи. Приближи се към Блууд: - Е, какво ще кажеш по въпросът, фантоме?

Асасинът се обърна и тръгна към спалните помещения, за да се изкъпе и приведе в приличен вид за бала. Щеше да бъде интересно.

Асе който туко що бе станал Майстор и беше завършил академията беше минал през Дух Маг да го изцери и беше като нов . Португас се беше запътил към Императора Вайл , но явно се бе загубил Асе седна на земята и зачака вечерта за да се ориентира по звездите и да си завлече трупа при Вайл .

След няколко часа седяне ноща настъпи нямаше облаци луната грееше ярко лачите падаха и се отразяваха в листенцата на дърветата , а звездите бяха ярки и красиви като малки кристалчета в небето . Асе се исправи спомни си за уроците на неговата учителка и се сети за патя към Черната Цитадела . Португас се запъти към нея с бърза крачка и голяма усмивка на лицето