Парка

- Идваш точно на време. За малко да умра от скука. Нека продължим... - Аои го погледна в очакване за пояснение на промяната на физическите черти.

Аои се замисли. Лице, което да беше докосвал. Изведнъж изплува в съзнанието му едно специфично и споменът как го докосва преди да го убие. Това беше лицето на един мечемайстор.. Аои си припомни как ръката му се плъзва по лицето на Чейн, опиращ дланта в брадата му и забиващ показалеца и средния си пръст в очите му. На асасинът му беше платено да ги извади преди Чейн да уме. Така и стана. Лицето на мечемайсторът беше продълговато, с изсечени скули, тънък нос, веждите му бяха орлови, а очите му в два различни цвята – котешко жълно и огнено червено. Под червеното около се спускаше белег, който много наподобяваше светкавица. Устните на Чейн бяха големи и плътни със завити надолу ъгълчета. Кожата му беше матова, а челото набръчкано. Всичко в Чейн контрастираше по възможно най-странен начин. Аои не очакваше да си спомни и бенката, която мечемайторът имаше на левия клепач. Беше я забелязал при един от близките им сблъсици при премигване. Спомни си дори по какъв начин се извиваха миглите на мечемайстора. Явно Блъъд беше прав – лице, което бива докоснато се запаметяваше безотказно. Защо Аои не беше обърнал внимание на този факт преди си остана загадка. Асасинът се концентрира първо върху очите си, затвори ги и промени цвета им. В момента, в който направи това Аои започна да събира черната си енергия в двете ръце, които бяха доближени една до друга образуващи шепи. Чувствайки, че тя ще прелее от шепите му Аои положи ръцете върху лицето си и си представи отново чертите на Чейн. Задържа ги така няколко минути изпращайки спомена примесен с енергията към лицето си. Чустваше как кожата му се свива и опъва, пари и дразни – точно както му пареха и дразнеха очите при опита да промени цвета на им. Те не му пареха сега. Явно ставаше само първия път. Аои чувстваше кожата си като изгоряла на слънце. Той разтвори пръстите си и ги плъзна по бузите си. Толкова ясно си спомняше Чейн, все едно сега седеше пред него и можеше да види всяка негова, почти невидима, бръчица около очите. Аои отвори клепачите си.

Аои погледна Блъъд. Не беше доволен, че не успя да задържи маската си дълго време. Явно трябваше да вложи повече воля и желание за успех. Той наистина беше от бързо схватливите. Имаше огромна жажда за знания и сила, което го правеше по-добър ученик, защото се обучаваше не с досата, а с голямо желание за това. Поседя така известно време втренчил се в Блъъд. Погледът му просто минаваше през него и се губеше в нищото. Лицето на Чейн си беше доста спецефично и трудно, но в момента Аои не можеше да се сети за някое друго, което беше косвал. Асасинът бързо си спомни единствените думи, които си бяха продумали при близкия сблъсък, когато беше забелязал бенката.
- Дошъл си да ме убиеш, значи? – измърмори недоволно Чейн.
- Не, дойдох да изпия една чаша абсент с теб.
- Кой те изпрати?
- Няма значение. – отговори ледено асасина.
Аои успя да отблъсне меча му и отскочи назад. Мечемайсторът беше наистина добър. Справил се бе с почти сяка негова атака. Но Аои беше успял да нанесе дълбока рана на дясното му бедро, която забавяше скоростта му и го правеше тромав. Виждайки това асасинът се спуна напред със своята скорост и нанесе фатален удар на мечемайсторът. Чейн се строполи на земята, мечовете му се разпръснаха из стаята, а този, който държеше в ръка се беше забил в стената. Аои се наведе и извади очите му. Мечемайсторът умираше мъчително, кръвта се събираше в локва под него. Асасинът гледаше как умира с удоволствие и лунатична усмивка на лице. С последни сили Чейн успя да проговори като се закашляше в собствената си кръв, която бликаше от устата му.
- Никой ас.ин не е успявал дори да ме рани до сега, а ти нап..во ме ми взе животът. Момче, имаш талант. Развивай го и не позв..явай никой да ти се пречка в това на...ние. Расти, ставай по-силен и не умирай млад. – Чейн издъхна, а Аои просто се завъртя и потъна в мрака
Аои отмести погледът си от Блъъд. Затвори очите си и промени цветът им – дясното стана червено, а лявото котешко жълто. Очите продължаваха да бъдат затворени. Той доближи ръцете, които образуваха шепа и започна да събива черната си енергия в тях. Когато усети, че ще започне да прелива Аои положи ръцете върху лицето си. Отново си представи лицето на Чейн и всяка една негова подробност – продълговато му лице с изсечените скули, тънкия нос, орловите му вежди, белега под червеното му око, който наподобяваше светкавица, устните със завитите ъгълчета надолу, матовара му кожа и набръчканото му чело, начинът по който му се извиваха миглите, колко дълги бяха те. Асасинът дори си спомни кривата му усмивка, която видя когато беше успял да го среже по бедрото. Аои започна да изпраща тъмната си енергия към лицето и да я примесва със спомена за лицето на Чейн. Той чустваше как му се опъва кожата, разтегля се и се свива, но сега не му пареше и не я чувстваше изгоряла на слънцето. Аои разтвори пръстите си, отвори клепачите си очите му белснаха изпомежду тях, отлепи ръцете си от лицето бавно и ги спусна до тялото си.

- С теб съм, звучи ми доста интересно. Дано да не се окаже скучно. - отвърна Аои ледено.

Аои навлезе в парка. Хареса си едно дърво и се качи на него. Намери си перфектния клон - огромен и стъбилен. Той се излегна на него и се заслуша в тишината.

Аликс дойде в парка. Съсредоточи се и усети аура му. Беше ужано студена, готова да убие някой. Тя тръгна по нея и го видя. Лежеше на един клон. Седеше и го гледаше. До тук добре, намерила го беше, а от сега нататък?

Аои я погледна и лицето му кривна в усмивка.
- Страх те е да се качиш при мен ли? - въпрос зададен с монотонен глас.
Наоколо започна да става студено, температурата падаше с всяка изминала минута.

- Не – отвърна тя.
Аликс изкачи дървото. Нямаше къде другаде да седне освен върху него. Тя се плъзна по тялото му и го възседна с лице към него.
- Не ти ли е студено?

- Смела си. Малко жени са си позволявали да направят това.
Аои я погледна в очите. На момичето му ставаше все по-студено и по-студено.
- Рискуваш да настинеш.

Не ме е страх от теб и няма да настина... – последва замислено мълчание – Всъщност страх ме е от теб и до много, но не мога да си обясня какво ме привлича в теб. Не мога да изритам от съзнанието си. Само при мисълта за теб ми се налага да стисна силно бедрата си. А те видях за пръв път преди няколко часа. Какво си ти, по дяволите?

- Какво съм аз? Аз не съм никой или нищо - както ти е удобно.
Температурата продължаваше да пада, а кожата на девойчето настръхваше.
- Ако мислиш да оставаш около мен има само един начин да се стоплиш. - гласът му беше по-студен и от лед.
Аои я огледа отново впивайки погледът си в нея. Това красиво и сочно рейнджърско тяло го влудяваше в този момент. Искаше да и разкъса дрехите още сега и много скоро това наистина щеше да стане.
- Къде е... Слав? Явно ти е станал скучен.

Слав е блеко леке в мислите ми. Искам те.
Аликс се надвеси над синеокия и го целуна по устните – бяха толкова студени – точно такива каквито си ги представяше.
Наоколо нямаше никаква светлина, беше новолуние. Рейнджърката вкара ръцете си под блузата му и започна да го дере. Ако настиснеше още малко – пускаше кръв.

Аои я хвана за косата, издърпа я рязко към себе си, не го интересуваше, че можеха да паднат от клона, и я целуна. Целувката беше груба и дълбока. Дъхът му беше точно толкова опиянителен, колкото аура му. Имаше аромат на приключение. Асасинът пусна с едната си ръка косата й и тя намери гърдата й. Хвана я и я срисна силно забивайки пръстите си в нея. Мачкаше я грубо, дори болезнено, а девойката не можеше да изстене с пълно гърло, защото целувката продължаваше.

Аликс успя да се отскубне от целувката му. Не искаше тя да свършва, но трябваше да си поеме въздух. Не издържаше вече. Тя скочи от клона.
- Хвани ме.

Spoiler:

Аои я погледна и се усмихна лунатично. Нахлузи си панталона, приближи се към нея и я погледна в очите.
- Обазалагам се, че съм вторият мъж в живота ти. Подходящ избор.
Той я целуна по носа, устните му бяха по-ледени и от преди малко. Неусетно потъна в сенките.