Улиците

Мрак.
Пълен мрак.
Мрак, който поглъща всичко и всички в зеещата си паст. Мрак, който властва всесилно и неумолимо. Мрак, фундаментален и ненарушим като закон, който е обгърнал всичко в шепите си. Той господстваше навсякъде. А сега беше потайно време. В слепотата на нощта най-страшните кошмари на хората се превръщаха в реалност и обикаляха земята на живите. Сенките извън сигурността на осветените къщи ставаха обещания за заплаха, страх и насилствена смърт. Или поне така твърдяха легендите и суеверните.
Джейна завъртя очи от недоумение, преминавайки покрай поредната къща, върху която бе изобразен символът за отблъскване на нечистиви сили. Не можеше да повярва, че среща това нещо във всяко едно село, през което беше преминала. Първо в Калвънхейн, след това в Варейл и сега в Ниер. Оставаха и няколко левги път до Ветровете на Хилион и си беше въобразила, че нещата ще се променят и знаците ще намалеят или напълно изчезнат, но уви, бе грешала. Но най-странното не беше това. Най-странното бяха слуховете, които предизвикаха появата на тези знаци върху почти всяка врата. Червенокосата затвори очи и се върна няколко дни назад ... :
"Калвънхейн.
Наистина скучно местенце. Жителите му се прехранваха от земеделие (по-точно отглеждане на зърно) и лов, незаинтересовани от света около себе си. Живееха в малки ферми или кирпичени къщички, които грижливо бяха обградили със символични плетове. Животни почти нямаше - освен кучетата и овцете, които явно бяха напълно достатъчни за селяните. Най-голямата сграда тук беше староприемницата "Господарската дъщеря", която се издигаше на средата на селския площад. Или поне така бяха казали амбулантите, които Алдемар беше срещнала досега.
"Постройката не е много висока, едва на два етажа е, но пък е единствената в Калвънхейн от камък. Няма как да я сбъркаш, милейди."
Младата жена влезе необезпокоявана по прашния селски път, където по правило трябваше пошляпват босите крачета на хлапетата. Но тях ги нямаше. Навсякъде цареше пълно мъртвило. Не се мяркаха селяни, които да копаят в градината си, пътуващи търговци, които да се опитват да излъжат някоя домакиня или пък съсухрени бабички, които да висят по пейките. Сякаш всички бяха изчезнали и изоставили Калвънхейн. Единственият знак, че наоколо има нещо живо бяха настървените кучешки гласове, които идваха от вътрешността на дворчетата заградени с нисък плет. Всичко друго беше пусто и празно. Алдемар присви подозрително очи, но продължи да върви. Искаше да се увери, че всичко е наред, а някакво натрапчиво усещане я водеше към "Господарската дъщеря". Ако жителите си бяха тръгнали, то оставаше въпросът "защо". Ако ли бяха събрани там, изникваше друг въпрос. Какво ги бе подтикнало да зарежат обичайния си начин на живот и да се съберат в староприемницата?
Вратата се отвори почти без скърцане, позволявайки на слънцето да нахлуе в прашното помещение. Огромните кръгли маси, някога кипящи от живот, сега кротуваха печално празни. Не се чуваше човешки глъч или лютнята на някой бард. Дори незаменимият закръглен съдържател не изскачаше от някъде с лукава усмивка. Единственото същество, което обитаваше това занемарено място беше русокоса прислужничка, в чиито сини очи се четеше объркнаве и смут. Джейна съобрази, че ще е добре да каже нещо и се усмихна приветливо :
- Здравей! Аз съм Джейна. Няма да ти сторя нищо лошо, обещавам.
Девойчето като че ли се поколеба, но видяла, че новопоявилата се не предприема нищо, се усмихна едва-едва и пристъпи плахо напред :
- Ах, лейди, в такива смутни времена идвате. Простете, че няма кой да Ви посрещне, но Дест отиде с останалите да патрулира и да провери дали всичко е спокойно.
Тя се усмихна нервно и тръсна глава. В очите й се четяха страх и ужас, които тя дори не се опитваше да скрие.
- Какво се е случило тук?
Русокоската неспокойно завъртя глава, сякаш очакваше от някъде да я нападнат и извади някакъв мрасен парцал от един от големите джобове на престилката си. Пльосна го шумно върху близката маса и се зае с бърсането, докато междувременно започна да говори монотонно :
- Започна наскоро. Като от нищото. - тя вдигна рамене, - Едмънд отиде на лов с малката си дъщеря и единственото, което се върна бяха хрътките оцапани с кръв. Влачеха телцето на момичето. - очите й се насълзиха и тя избърса една кристална сълза, - Първо помислихме, че са вълци, но съвсем скоро започнаха да изчезват още хора. Върна се един-единствен жив, който каза, че това е проклятие, което се страхува от кучета. И издъхна. Тогава изрисувахме знаците по къщите, скрихме жените и децата в най-близките сгради около староприемницата, а мъжете започнаха да патрулират.
Алдемар следеше с внимание
Какво ставаше тук?! Огненокосата извъртя глава, когато вратата на сградата изхвърча и се разби с писък върху каменните плочи до нея. Някакъв висок и як мъж, вероятно ковач, размаха огромен топор намазан с билки и го заби в главата на русокосата. Тя изпищя ужасено и постепенно започна да избледнява, разтваряйки се в пламъци. Джейна се завъртя като зашеметена към непознатия, който присви очи и изсъска :
- Невнимателна глупачка! Искаше да се самоубиеш ли? Не можа да си тръгнеш, когато видя, че селото е безлюдно, ами се набута право в устата на звяра, идвайки в най-обитаваното място?! Не ни стигат ужасиите, които вечер се разкарват наоколо, ами и този призрак на слугинята, която беше убита първа.
По изцапаното му лице се стичаха вадички пот, а огромен белег разделяше лицето му на две половини. Беше не много възрастен, но очевидно вещ в битките.
- Съжалявам, аз ... - заекна лилавооката.
- Слушай, момиче, и гледай да не забравиш, защото от това може да зависи живота ти. Слуховете са истина. Светът не е толкова спокойно място, каквото беше едно време. Ловци от други села докладват, че и при тях има такива случаи, но не са толкова много, колкото тук. Затова те съветвам да внимаваш като пътуваш. Не се отклонявай от пътя, не се подлъгвай по непознати и никога не влизай в староприемниците на
- Но ... - заекна червенокосата.
- Няма "но". Върви. И дано Хилион ти прати попътен вятър!
- А вие ? - попита Джейна, докато излизаше след ковача, - Тоест, останалите хора ...
Мъжът се извърна и я изгледа тъжно. По напуканото му и изпечено от огъня лице се прокрадна нотка на примирение, което искрено ужаси Алдемар, докато устните му се размърдаха едва-едва :
- Ние сме минало.
И просто се завъртя на пети, изчезвайки към близката къща, от прозорците, на която надничаха няколко десетки очи. Сред тях Алдемар зърна детски страх, старчески ужас и най-лошото - примирение.
Лилавите й очи се впиха изпитателно в лицето на часовоя, който я гледаше напълно безразлично. Дали беше чул слуховете? Дали щяха да я помислят за некромансър? Защото, самотна жена, която се разхожда посред нощ, при това съвсем сама, едва ли беше най-обичайната гледка по тези места. Макар и мислите й да бяха тревожни, Джейна запази невъзмутимата си гримаса и търпеливо продължи да чака. Можеше съвсем ясно да чуе звука от чаткането на ботуши , който се приближаваше все повече и повече. Другият часови се връщаше с отговор дали ще й позволят да влезе в града. Тя пристъпи от крак на крак, издавайки нетърпението си и премести погледа си върху новопоявилия се, който започна да шепне нещо на първият. Когато най-накрая се отдръпна и се върна на поста си, другият пристъпи крачка напред и каза сурово :
- Влизай, жено, но не създавай неприятности. - високият мъж кимна на онези горе да отворят портите.
- Благодаря. - отвърна тихо Алдемар и направи крачка напред.
Вече беше в замъка. Мястото, към което беше тръгнала преди седем години, но достигаше чак сега. Какво ли я очакваше насред стените на Ветровете на Хилион? Тя продължи да върви бавно, оставяйки под краката си величието на отминалите епохи. Стъпките й, неуверени, но несекващи, я водеха все по-навътре и навътре по мозайката на миналото.

"Ще те намеря и ще изкубна сълзите от тялото ти. Ще те открия и ще взема силата ти"

Ходеща сама из улиците покрити в мрак биещ се със настъпващото слънце. Вечният двубой пак свършваше и мракът отстъпваше на деня който прииждаше с всички сили. Улиците леко по леко се изпълваха с хора лица непознати лутайки се като мравки из чужд мравуняк непознати един на друг. Стъпваше тя уверено или поне тай изглеждаше душата и бе покварена и омрасена не знаеше от какво бе това. Но я караше да се чуства мръсна от дъното на костите си и в същото време като светица. Нова вълна се блъсна в нея тя усети топлотата на богинията. Топлите чуства които тя изпращаше към младата Джейна. В един миг тя се отърси от всичките си мисли и пред нея видя мъж. Мъж какъвто никога не бе виждала дълга до раменете златиста коса. Скулесто лице и зелени очи. Дрехи изтъкани от фини платове гравиране с златни нишки и украсени с рубини. Сякаш бе лорд или принц, а може би крал ? Замисли се тя мъжът приближаваше ходеше точно срещу нея. На крачка пред момичето той коленичи и каза.
-Новъта сълза пристигна очаквахме те. Аз съм Хейсор Орилонг вашият пътеводител из Ветровете На Хилион. Последвайте ме към Първичния Вятър и ще започнем обучението ви веднага.



/Опиши какво правиш и дали ще последваш непознатия човек ? А може би ще тръгнеш в друга посока и няма да последваш следите на пра родителите си ? Може би ще отречеш дарбата на сълзите ? Решението е твое. /

Хейсор водеше новата сълза към Първичния Вятър. Не след дълго те завиха на дясно и пред тех се откри сградата. Голяма покрита с ероглифи, а пред нея блестяха две статуй на богинята. Хейсор се преклони пред тях и изрече някакви думи които Джейна неможа да чуе. Пазачите пред пората бяха с голями копия и брони с знака на богинята. След като мъжът придружаващ момичето се изправи тръгна към пазачите. Те му се преклониха и му отвориха дървените порти които бяха покрити с метал наподобяващ на знака на богинята.
-Е пристигнахме. /Джейна прекрачи прага на залата.


/Опиши какво виждаш в залата и запознанстовот ти с учителя. Следващия пост пиши в Първичен Вятър./

Хари вървеше по улицата.Тълпата го завличаше от време на време,но той някакси ''изплуваше'' и продължаваше напред.Беше се разделил с приятелите си преди няколко дни, така че сега беше съвсем самичък.Не знаеше накъде се е запътил.Просто вървеше напред.Момчето видя едно заведение или по-точно кръчма.Той влезе в него и седна на една външа маса.Загледа се в тълпата.Замисли се как изглежда.Сякаш чакаше съдбата да дойде при него.Харолд реши да да последва една фраза,която баща му му я баше казвал като малък.''Не чакай бурята да дойде при теб.Понякога ти трябва да отидеш в бурята.''Тогава той стана без да си поръчва нищо,изви се затова и продължи по пътя си.Точно на излизане се блъсна в един човек с черна роба:
-Извинете-извини се момчето.-тогава се стъписа на място.Очите на човека го респектираха почти толкова много,че целия го побиха тръпки.

-Няма нищо момче ветровете са тихи ... Днес. /Усмихна се човекът в черната роба на гърдите му имаше знак. Знакът сочеше че е маг казуми маг комбинация на вятър и вода.
-За къде си се разбързал момче ? /Сервитьорката която беше на крачка от масата която бе седнал Хари го изгледа гневно че я е разкарал из помещението което бе доста голямо.


/Действието се прехфърля в Крчъмата https://worldofvile.bulgarianforum.net/t483-topic ./

Хари отново вървеше по улиците.Този път обаче имаше задача.Да намери двама човека и да им помогне!?Той знаеше имената им,защото бъдещият му учител му беше казал.Останалото беше пълна мъгла.Къде?За какво беше този лист?Защо толкова му трябваше на учителят му?Или това беше просто тест?Не знаеше.Поне на единият от въпросите можеше да си отговори.Той се зачете в листа.Повече от половината неща не разбра,но му стана ясно,че някъде близко до Хилион е имало малка схватка без жертви,но загатване за такива.Също така разбра,че те са добри приятели на учителя му и са от знатен род.Тъй като и те имали нещо общо с Чираците на Хилион и войската на Хилион се исквало подписа им.
-Добре,но къде да ги намеря?-запита се Хари.
Той все повече и повече се убеждаваше,че това е просто изпитание на учителя му.
-Ще ги намеря-реши се момчето.
Започна да разпитва човек по човек за тях.След половин час вече беше разбрал къде живее единия.След още 30 минути Харолд вече се намираше пред една доста голяма къща.Той почука на вратата.След няколко минутки иконома посрещна и след като го разпита кой е любезно го покани да влезне вътре.В къщата беше много оютно.Въпреки,че беше голяма се създаваше едно чувство за оют.Таване беше резбован,а пода беше с мраморни плочки.
-Да ви предложа ли нещо сър?-попита иконома
-Не,не благодаря.-отговори Хари
-Добър ден-прекъсна ги изведнъж един човек облечен в изящни дрехи.
-Добър ден.Вие ли сте господин Маркър?-отговора беше положителен-праща ме Акачин Но Хелио.
-Оооооо.Старият ми приятел.Бях му казал ако може да повика човек да ни помогне на мен и на моят приятел за едни оръжия.Да,да досещам се.
-Ами всъщност освен това съм тук,за да ви дам да подпишете нещо.
Хари подаде на г-н Маркър листа,а мъжа го зачете.Докъто го четеше наняколко пъти набръчка сърдито чело,а след това каза:
-Добре ще го подпиша-човека взе една химикалка и сложи подписа си.-господин Рилол ще дойде след малко.Мисля,че и той ще се съгласи да подпише.А иначе за работата:Трябва да запечатаме 200 меча в кошници и след отва да ги опаковаме с хартия.Ще се продават в Демерион.
Мъжът заведе Харолд до тавана, където седяха оръжията.Хари започна усилена работа заедно с иконома и г-н Маркър.След време ръцете му започнаха да се издраскват и уморяват.По-късно през деня,вече слънцето се скриваше зад западния хоризонт Хари приключи.Той се чувстваше така изморен,все едно е бил на битка.Ръцете му имаха малки и повърхностни,но многобройни рани.Те слязоха от тавана.Тогава се почука на портата.Бърнард (така се казваше иконома) отвори вратата.
-Господин Рилол е тук.
-Здравей, друже.
-Здравейте господине.
След като Хари обясни какво иска от него и му даде листа да го прочете мъжа повтори движенията с набръчкване на челото от по-рано на г-н Маркър,но и той се съгласи да подпише.Хари беше поканен на вечеря,но той любезно отказа.Момчето не чувстваше вече умора.Той с бърза крачка се запъти към учителя си-акачин Но Хелио....

Трансът, по време на сън или посред бял ден беше приятно за Вилварин изживяване, тялото й ставаше леко и безчувствено, съзнанието й се замъгляваше а в ума й се раждаха заповедите на Великия- без глас, без словоред, не като думи, просто като чисто знание за задачата й. Но тя, както всички хора, обичаше да си обяснява нещата и да свързва всичко с нещо ней познато... така Великият й говореше с глас - плътен и съскащ, досущ като на старецът от съседната улица, сред думите му имаше архаизми и така тя се забавляваше на негов гръб... все пак беше млада и жизнена - студената дисциплина, която се беше сраснала с баба й не беше сковала игривия й пламък въпреки че пред баба си тя се показваше като великолепна ученичка... просто поредната роля.

А всъщност обичаше да се забавлява- мислеше си за стотици неща, наслаждаваше се на всеки един ден в Хилион - мястото, където се преплитат силите на лекия въздух и здравия лед, а по средата - водата, сякаш център на тези две сили. Така бе разграфена и Вилварин - спокойно и приятно прекарваше дните си, но само защото когато имаше задача, умееше бързо да се справи с нея... намираше решение и го прилагаше - това секваше упреците и дърдоренето на баба й и старицата я третираше повече като равна, отколкото като ученичка. Единствено баща й я следеше изкъсо, той знаеше, че майка й е разбрала истината... затова я погуби, но добре познаваше и силата на рода Елесар...

Тази топла утрин Вилварин седеше на една пейка и гледаше красивите гравирани плочки, които отблизо за незнаещите се явяваха просто поредният красив детайл на архитектурата в Хилион, но погледнати отвисоко, изписваха изящни, добре премислени форми. Това е важното - да можеш да погледнеш отстрани цялостната картина, а не заради ограничаващите хорския ум слабости да се взираш в маловажните части на цялото.
Древните архитекти са имали замисъл - първо са изписвали орнаментите и са планирали главната фигура от плочи, а след това са напасвали останалите според тях. Това беше и целта на Вилварин - да набележи стъпките към осъществяване на Плана, а след това да подчини всички детайли с цената на всичко, за да го изпълни.
Слънцето напичаше косите й, стана й доста топло и тя лениво се премести на съседнтата сенчеста пейка. Сякаш лъчите бяха досаден познат, присламчващ се неканен в пространството ти. Огледа се наоколо - градът представляваше симпатична гледка, която й доставяше удоволствие, но нищо повече- душата й не трепваше. Ранобудните хора отдавна бяха започнали своя ден. Пекарните и дюкянчетата работеха трескаво, хората разменяха поздрави и закачки на висок глас, все още енергични в началото на деня. Много минаващи поздравяваха и нея - възрастни хора й отправяха поздрав първи, магьосници, нависоко в йерархията на Хилион, я приветстваха искрено и сърдечно, дори непознати знаеха името й и на всички тя отвръщаше с усмивка.

Доста неща се случваха напоследък- Акачино Но Хелио е водел записки за Диаманта, но и това е добре - помисли си Вилварин - когато има непотвърдена и необяснима информация, хората, дори и най- мъдрите, се разделяха на полюси - едни я отричаха, други се страхуваха и предприемаха действие, а трети просто се страхуваха, без да предприемат действие. Отричащи и бездействащи срещу действащи - съотношението на силите беше в полза на Диаманта. Така докато хората спореха, Служителите действаха.

В Прокълнатата яма сега чичо й Акачино се превръщаше в ходещ Диамант- съд, в който Диамантът може да стигне до сърцевината в управлението на Хилион. Задача на Вилварин бе да разчисти пътя до там. Така Харолд Кариалорд, който воден от силни добродетели, придружени от слаби умения, се въртеше около древните ръкописи и “ръчкаше” с въпросите си флегматичната, философска атмосфера около магьосниците. А колко по- лесно беше да е от уплашените бездействащи ученици...
Твърде явни ставаха проявленията на Диаманта, преди да е готов за действие... но и това бе добре - общата заплаха сплотява хората.
Планът на Вилварин, одобрен от баба й, беше пусне слух за тайна организация - пратеници на Зейлор, които са виждали в Диаманта единствено средство да отстранят расата на Хилион. Така уж заграбили диаманта от Акачино Но Хелио, но не успели да се справят със силата му.
Съживили Хелио, надявайки се силите и знанията му да бъдат на тяхна страна.
Останалото беше лесно - Акачино, който придобил мааалко по- лицеприятен вид след завършване на трансформацията си, въпреки липсата на каквито и да е сили, да “избяга” и да "разкрие плана" пред висшите магьосници на Хилион....
Пухкаво облаче скри слънцето, лек вятър охлади лицето на Вилварин
- Красив ден...- просто констатира без каквато и да е емоция Служителката

Усмивката и вежливостите бяха аксесоар- както хубавите дрехи на официално събитие - целта им бе повече от ясна, вековете употреба са ги превърнали в клише, но ползвани умело и със собствен стил, те умееха да предразполагат, да очароват, дори караха отсрещния да свали гарда си... затова Вилварин се усмихна леко, вгледана в лицето на подозрителния младеж, смекчи режещия си поглед. Престори се на смутена и се загледа в земята пред себе си, подлагайки лице на топлия, закачлив вятър, погнал облаците над Хилион.

А Вилварин беше симпатична- пред погледа на Нетер Вайс се откри врата й, белият шал погали облите й гърди, краят му затанцува под напора на въздушните течения, слънцето, огряло лицето й допреди миг, сега се скри, и лъчите, играещи в косата й сега отстъпиха на светлината, която сякаш идваше от самата девойка. Жизненият й път беше в етапа на уханната пролет - примамлив и коварен сезон за непредпазливите.
“Ако е безобиден или обикновен натрапник, ще трябва да се е поразмекнал след този трик” - помисли си Вилварин и за да се подсигури, свенливо прибра ръце в скута си и присви рамене, както птичка намества крилцата си.

- Не вярвайте на хората- преувеличават и доброто, и лошото, когато говорят за трето лице. - каза със спокоен тон Вилварин

“Познава ме, знае нещо и има цел” тя усети хлад, сякаш за първи път се изправя пред противник от по- високо ниво от обикновените, лесноманипулируеми хора. Дори и да не беше права, не би рискувала да допусне грешен ход.
- Аз не съм Ви срещала преди. Може би Вие самият сте магьосник или обучаващ се тук, щом знаете за мен... хах, незаслужена слава- тя вдигна поглед към небето и премрежи очи. - В град на магията, предпочетох да съм обикновено момиче, защото магията е в най- добрия случай безполезна, а иначе носи твърде много беди. - Тя го погледна простодушно, но с достойнство.

Шумът по улицата се засилваше, малко момче от гостилницата гонеше клиент, забравил наметалото си. Приятните звуци на живота. Както сърцебиенето е белег на съществуването, така и глъчката по главната улица на Хилион бе индикатор за социалните настроения. Все още хората не бяха наплашени. Все още... Домерион, Утопия, Лорион... хаосът настъпваше, време бе Хилион да се вдигне на самоунищожителна война...

Думите й накараха устните на Нетер Вайс на се извият в нещо като усмивка.
- Колко сте строга към магията... - младежът подритна едно камъче, но от Вилварин не убегнаха присвитите му ледени очи, с които я изучаваше.
“Нито отрича, нито потвърждава, това не е непринуден разговор.... Не се старае дори да се прикрива... самонадеяно копеле” изсъска на ум Служителката и с изящно движение стегна шала и отстрани кичур коса от лицето си.
- А ако идвате от Утопия, сигурно тук ще Ви хареса- ние сме също толкова мнителни към непознати, колкото и вие. Така че лек ден, господин Вайс. - Спокойно и гордо тя стана, малко приличаше на нацупена лейди, на която първо са прекъснали чая, а след това не са обърнали желаното внимание. Вилварин беше чула от Служителя, пренесъл Диаманта от разбилия се кораб до кулата, за пратениците на Утопия до Зейлор. Сега този Служител беше “момче за всичко” на Хей Вин Чо.
Надменният поглед на Нетер Вайс я смущаваше- знаеше нещо, блъфираше или беше глупав фанатик, гледащ отвисоко.
“Успокой се, няма око, което да не може да бъде извадено” помисли си тя, но се помоли да не се стига отново до там.

Вилварин наметна спокойно над главата си плътния черен шал, загръщащ раменете й. Огледа празните улици и навлезе в дъждовната пелена. Но вятърът не развяваше шала й, нито капките проникваха през него - по плата момичето бе разстелило своята енергия, за да предпази от намокряне изгорената си кожа, която дори от студения въздух болеше ужасно. Пое бавно през улиците, които бяха направени без нито една неравност и под лек наклон, за да не се образуват локви на нито едно място.

Мислите на Вилварин се въртяха около Нетер Вайс - той наистина се появи - баба й се оказа права, но не само това показваше високата му “класа” - поведението му беше издържана обвивка, в която се съхраняваха наистина стойностни качества - непоколебим, силен, контролиращ слабостите си и неизтъкващ добродетелите си.
“Няма смисъл да говоря с него, всичко ще се нареди по местата си, без да има нужда да разбират истината... а ако разберат, няма да е от мен.” За Вилварин думата поражение не съществуваше - всичко подобно си беше ПРОВАЛ. При такава ситуация преди време щеше да стисне зъби и погледът щеше да е такъв, сякаш се опитва да убие всеки, случайно изпречил се на пътя й, но сега....... се усмихна. Беше спокойна - има някой, който ръководи съдбата й, който ще се разпореди със смъртта й и това я караше да се чувства сигурна, сякаш не зависеше нищо от нея и не носеше отговорност за нищичко. Просто искаше да прехвърли вината на когото и да е... Трябваше да обсъди случилото се с баба си и баща си.

Хвана още по- здраво шала и се загърна плътно с него- придържаше го със студените си пръсти отстрани до лицето си за да може да вижда къде върви, но отстрани не си личеше къде са разположени ръцете й... и това й спаси живота......
Крачеше бавно и поемаше плитко въздух, защото раната я болеше при допира с материята на роклята й. Леко приведена и потънала в мисли, Вилварин зави за по- на пряко по една малка уличка. След няколко крачки тънка метална нишка се преметна през главата й и със страшна сила искаше да се вреже в гърлото й. Но ръцете й стояха отстрани и срязвайки плата на шала й, телта започна да се впива до кокал над китките й. Вилварин политна назад и се опря в тялото на нападателя си. След миг чу и съскащия глас на баба Еамане в ухото си
- Умри, предателско копеле! Всичко видях, нещастнице! Какво сторихте, мръсни кучета!?! - Злобата караше старицата да стяга примката с невероятна сила - принципът на техните методи беше: атакувай пръв с такава сила, че да не успее жертвата да отвърне, по тази причина защитата на Служителите оставаше на заден план в тренировките.

Болката беше ужасна, Вилварин нямаше какво да направи. Затова се изтласка още назад и блъсна нападателя в каменната стена на близката къща. Въздухът на старицата излезе със суха кашлица, но телта не отпусна и на милиметър обездвижените до лицето на Вилварин ръце. Не биваше да позволява на баба си да посегне към камата си... това щеше да е краят. Момичето с всичка сила подсече опорния крак на старицата и тя падна на мокрия паваж, изпускайки смъртоносната тел. Вилварин се отдалечи на няколко крачки и измъкна от кървавото си месо металната жица.
- Осъзнай се, бабо! Нищо не съм сторила, всичко ще ти обясня.
- Аз видях всичко! Усетих това, което се случи!! Използвали са те, за да премахнат Диаманта, предателска семка от Елесар! - Очите на старицата блестяха зловещо, гласът й се давеше в бяс, а лицето й беше разкривено от ярост. Вилварин беше ранена, нямаше оръжие и единствено предимство въпреки раните беше възрастта й. Бабичката се изправи, държаща кама и я хвърли, но не уцели, затова с втора кама в ръката се стрелна към внучка си. Вливарин се дръпна, хвана ръката на Еамане, която политна напред, насочи собствената й кама към сърцето й и старицата се наниза на мокрото от дъжда, жадно са кръв острие. Смъртта беше мигновена... тя се отпусна в ръцете на своята ученичка и се свлече със задавена от кръв въздишка.

Вилварин се отдръпна, гледайки безизразно как кръвта и водата се смесваха в топла течност с цвета на младо вино. Плашеща мисъл мина през съзнанието на девойката и тя се огледа за баща си, очаквайки да го види, идващ насам за да поправи пропуска на своята майка. Но улиците бяха празни.
Краката й трепереха от болка и изтощение, едва дишаше от придошлия адреналин и предчувствие за дебнеща заплаха. Запъти се възможно най- бързо към дома на един възрастен лечител - добър приятел на дядо й.
Дори не се обърна към мокрия труп на старицата. Щяха да го открият скоро и се налагаше след като се погрижи за раните и възстанови силите си, да обясни някои неща пред Кръга... Знаеше, че за дядо й нямаше опасност дори от баща й, само тя беше мишената - 1) като изкупителна жертва на рода си след провала и 2) - като виновник пред хилионците за всичко случило се до тук...

Дъждът биеше безмилостно, безмилостен беше и животът - или ще убиеш, или ще бъдеш убит...

Вилварин погледна стълбите - струваха й се като непреодолима планина. Не смееше да се облегне на парапета, защото почти не чувстваше ръцете си и колебливо започна да преодолява стръмните стъпала. Но след втората крачка, сякаш те започнаха да се въртят под нозете й. А вратата беше толкова близо! Светлината на прозорчето я зовеше, както свещта примамва заблудена в нощта пеперуда... още само едно стъпало! Момичето протегна ръка към вратата.... След това всичко беше погълнато от мрак.
***
Екзотичната птица на знахаря - странно и невзрачно, но много способно пиле /като самия си стопанин/, усещаше всеки човек, приближаващ стълбището. Хаоса на бурята не плашеше животинчето, но пернатото започна внезапно да лети около вратата и да издава гърлени звуци.
- Какво, смелчага, на стари години ли взе да не ти понася духането в Хилион? - знахарят стана от канапето си с иронична усмивка, но тя бързо се изпари- Или някой безумец е дръзнал да си играе с живота си.

***
Вилварин беше в безсъзнание 12 часа. Треската й държеше знахаря буден цяла нощ. Бълнуваше и в неспокойния си сън виждаше как баба й идва от Отвъдното за да я вземе със себе си... баща й се опитваше да я убие докато е в утробата на майка си, а след това преживяваше отново и отново, и отново кошмара с Императора. Кожата на гърдите й изгаряще, месото по ръцете й се разкъсваше от метална жица пак и пак..... и пак...
Накрая немощно отвори очи и видя нещо да лети около нея, подобно на черен призрак, дошъл за душата й. Студена и лепкава пот покриваше тялото й и беше попила в завивките. Девойката стисна конвулсивно зъби и през мускулите й премина импулс, сякащ искаше да скочи и да побегне. После се опомни.
- Имам една добра и една лоша новина - чу смътно познат глас до себе си. - Добрата е, че най- после ме похвалиха, задето правя хубав чай, а лошата е, че щом си жива, имаш доста голяма сума да ми изплащаш за грижите.
Вилварин като малка не понасяше този хаплив чичко. Хуморът и закачките на знахаря можеха да разплачат всяко дете, като че ли му доставяше удоволствие да вижда объркани и насълзени погледи. После обаче девойката спря да му обръща внимание.
- Колко е часа - очите й пареха, по тялото й се разстилаше тъпа болка, която потта правеше още по- неприятна.
- Скрий се от света, очевидно е, че не те иска. - Продължи лечителят, сякаш не чу въпроса й. - Двама от мъжете на Мису Шелиор те чакат оттатък, казаха да тръгнеш с тях веднага, когато можеш да се движиш сама. Похвалиха и чая ми. - Знахарят се изправи бавно, подпирайки се на рамката на леглото. Беше наистина възрастен и вървеше много приведен, косата му беше винаги старателно прибрана под син, подобен на тюрбан шал.
От многобройните си странствания в търсене знания и начин за самоусъвършенстване, беше донесъл и този маниер заедно с кресливата птица. Но от къде- хилионците само гадаеха. Като един от най- способните лечители в Хилион беше уважаван заради уменията си, но странеше от хората. Притежаваше особен и опак характер- не желаеше и до ден днешен да допусне никого в живота си и прекарваше дните си сам, но не се чувстваше самотен. Отшелничеството му харесваше, а и винаги се намираше някой да го потърси - едни за лек, за съвет, за помощ по разчитането на стар ръкопис, а други да го молят на колене да склони да стане техен учител. За първите три не отказваше, за последното никога не се съгласяваше. Единствено дядото на Вилварин беше спечелил уважението на този странен хилионец и можеше да види... приятната му страна.
- Вилварин - студеният глас на мъжа след краткия момент тишина стресна момичето и задрямалото пиле. - Ти не си тук заради уважението ми към дядо ти, нито се надявай да останеш и минута повече. Дългът ми като лечител беше да се погрижа за теб, за да стигнеш до ръцете на Кръга. Стани, преоблечи се и тръгвай. - той почака отговор, но осъзна, че всъщност не беше задал въпрос. Подхвърли й вързоп с дрехи, които дядо й беше донесъл късно през нощта. Събитията от последния ден предизвикаха истинска буря сред хилионците. Сега може би Кръга заседаваше.
- Няма да ти благодаря - промълви Вилварин спокойно - върнал си живот, който само ще бъде отнет по- късно. А за грижите ще ти платя. Ти не си без очи, въпреки че рядко гледаш извън своя прозорец - поде след малко с някаква особена емоция, като че ли искаше да покаже на знахаря нещо, което не е забелязал- знаеш какво се случва в Шелтър, знаеш, че Хилион е кръстопът... той е в самия център! Аз... - тя млъкна, сякаш се отказа от думите си ... никой не би повярвал на човек, поведен към ешафода. Освен това пестеше силите си за след малко - Кръга никога не беше предубеден - предразсъдъците замъгляваха разума, а разумът на Хилион винаги беше бистър.

Лечителят, спрял се с ръка на изящно резбованата врата, я отвори безшумно и излезе. Птицата сега се разхождаше върху новия вързоп дрехи и ги дърпаше с клюн. След десетина минути мъчителни усилия да се облече, Вилварин се появи пред въоръжените хора, дошли за да я отведат. Дълга черна наметка с качулка загръщаше тъмносинята й семпла рокля и бялата, закопчаната плътно по врата риза, материите на които бяха такива, че да не задушават превързаните рани.

“Лъжата е най- доброто средство да навредиш на някого, а истината е най- доброто средство да помогнеш на себе си. Ужасна е мисълта, че след толкова много лъжи хората са спрели да ти вярват” - с усмивка си помисли момичето. Може би баща й беше изчезнал, баба й, докрай вярна на своята мисия, се опита да я убие, дядо й я презираше, хората се страхувала от нея, а на фона на това - тя за пръв път казваше истината, а не това, което знаеше, че ще предизвика желания резултат... Каква ирония.

Вилварин изпрати с признателна усмивка не само Нивал, а сякаш целия край на събранието.
Наистина се почувства по- уверена след като съдбата й даваше право на избор. Тя тръгна с твърда крачка в посока на дома си. Хора се мяркаха и изчезваха - сами или на групи пресичаха пътя й също както облаците препречваха пътя на колебливите слънчеви лъчи.
Вилварин не вземаше решенията бързо, предпочиташе да обмисли добре вариантите, защото по този начин изграждаше система, по която да процедира стегнато и организирано, пестейки време и усилия.
Гледаше безизразно право пред себе си, но всъщност се концентрираше върху нещата, които обхващаше с периферното си зрение - но там нямаше нищо обезпокоително. Сега силите, които спести благодарение на Даелхин Нивал, й послужиха добре за да стигне бързо до родната си къща. Тя беше в квартал с прекрасна гледка към централната част на Хилион. Сградата бе сгушена в дъното на сравнително прилична градина при положение, че нямаше жена, която да се грижи за лехите /Вилварин не се занимаваше с отглеждане на цветя, защото можеха да породят ненужни според баща й "разнежени" настроения у девойката, към които по натура беше предразположена/. Прислуга също нямаше - хора извън семейството нямаха работа да се движат свободно из къщата.

Щом се приближи до вратата, момичето се наведе, отмести малка плочка от стъпалото и заключи скрития механизъм, който щеше да отвори на пода в коридора плитка шахта с шипове на дъното в случай, че някой нежелан нахалник се самопокани в дома на Хан`еир в тяхно отсъствие. Баща й си падаше по такива шикозни изпълнения, издребнявайки във всеки детайл. Имаше още няколко "остри посрещачи" в къщата, но преди да отвори вратата, Вилварин разви бинтовете от китките си и ги уви по дланите и пръстите - не можеше да е сигурна, че стопанинът не е намазал някои предмети с отрова за да приветства и нея с "Добре дошла".
В къщата сега тегнеше задух. Мебелите отговаряха на социалното положение на рода, а подредбата беше стилно издържана, така че радваше окото и допълваше по достойнство атмосферата, която създаваше с присъствието си хубавата дъщеря на домовладелеца.
Портрети на видни Елесар всяваха респект - като високата цена на старо вино, старите образи на аристократичната кръв напомняха, че всеки си има заслужено място в йерархията на Хилион, което трудно се печели, а още по- трудно се пази.

Момичето забърза към стаята си, изпълни я детинска радост, че си е у дома - чувстваше се вече сигурна... и въпреки евентуалните капани, имаше защо - тя отвори с уникален ключ сандък, прекрасно резбован от зейлорски майстори. Коленичи на пода и извади съдържанието му - в него държеше любимите си вещи - няколко подаръка за рождените й дни: позлатен колан - истинско бижу отпред и същински кошмар отзад с петте малки ками на кръста- некромантска изработка; следваха кожени ръкавици с шипове; удобни дрехи - панталон, прикрит умело под бродиран плат, който по никакъв начин не пречеше на движенията, но създаваше илюзията, че това е рокля, характерна за жените от висшето общество в Лорион, но с тази разлика, че по нея имаше множество скрити джобове, пълни с отвари в плоски шишенца; и накрая - красив меч за близък бой с гравюра на отровен вид пеперуди по дръжката и ножницата и на дракон по острието.

Всяка вещ, макар и зловеща по своето предназначение, имаше особено очарование и унесена в някакво опиянение от допира с тях, момичето забрави умората и болката от разтворилите се рани.
С голяма прецизност провери всичко, преоблече се и се насочи към покоите на баща си. Изключи два механизма, скрити в касата на вратата и пристъпи вътре. Не можеше да отвори сандъка, намиращ се там, но по тежестта му щеше да потвърди дали баща й не е бил убит още вчера от плашещия Император, който имаше такова намерение и към самата Вилварин, или наистина се укрива някъде въоръжен.
- Старо псе... - промълви Вилварин с усмивката на войн, настървил се от аромата на кръв и метал - огромният сандък с многоброен арсенал сега беше чисто празен.

Навън момичето поля с белезникава течност всички монети, които намери в къщата, оставени от баща й - очевидно не за да си има джобни щерка му докато го няма - парите по начало са отрова за душата, но съдейки по пяната, излизаща от тях при съприкосновението с течността, баща й беше ги направил такива в буквалния смисъл. След това ги избърса старателно и прибра малкото си състоянийце в кашмирена кесийска. Спокойна, загърната в плаща си, сякаш разхубавила се от чувството, че е въоръжена, Вилварин се насочи право към замъка и по- точно към Портите на небесата за да говори с Нао Лайт.

Хилион вятърният и водният сапфир на Шелтър . Градът на магиятаи архитектурно съкровище . Легендата за построяването на града гласеше че генесис го е построил за месец хранейки се само с вятър и пиейки само вода от реката която тече покрай него . Хилион е един от най-труднодостъпните градове в Шелтър и поради тази причина доста търговци го избягваха , но тези които успяваха да се доберат живи до него бяха ставали невероятно богати . Утопийската армия наричаше този град "Градът на Вещиците" защото по голямата част от населението е от нежният пол . Бе една от прекрасните пролетни сутрини в Хилион през ноща бе валнал лек дъждец , а на сутринта животът разцъвтяваше като хилионският вятърен лотус .
На глваната улица бяха разполошени стълбове с вятърен прашец заключен в сфера . Които хем красяха града с техния не спиращ танц в средата на деня , а през ноща осветяваха целия град . Често децата се заглеждаха по тези топки измисляйки си историй за дракони принцове и принцеси . В градският парк разположен на изток от главната улица през пролета се събираха хиляди видове птици . Едни от най - зрелищните бяха минолихите ( вид птица с бял клиун сини крила и червена опашка . Песента им бе като ангелски хор който не уморн пееше през деня ) . На Запад от главната улица се разполагаха магазини за хилионските магове . В които се продаваха крака на едноок качулат крокодил , очи на трикрак тролл , роби от зелен каман или пък хилионска кривокрака пусферка всичко което можеше да потрябва на един маг .
В една от градските таверни седеше жена с тъмна кожа кафява коса с бял кичур . По робата и личеше че тя почти е завършила обучението си . Тя пиеше екстракт от воден каман смесен с розов портокал и гигантска синя ябълка . Един мъж видимо пийнал седна до нея и поръча ейл от огнен гущер и се загледа в нея . След като питието му дойде той го изпи на един гълток и започна да заговаря момичето . Тя не му обърна внимание , а той започна да я гали по бузата тя отблъсна ръката му и го предупреди да нея докосва защото ще пострада . Пияният мъж се ухили и пак посегна да я докосне в този миг ръката му падна на земята разрязана на стотици парченца . Усмивката му премина в гримаска , а след като осъзна какво се е случило падна на земята държейки се за ръката и зарева като заклана свиня . Управителят кимна на пазачите и те го изхвърлиха на вън . След което приготви едно питие и го поднесе на дамата .
-Извинети милейди Сераса повече няма да влезе тук . /А тя кимна с усмивка .
-Е значи скоро ще свърши вашето обучение и може да станете учителка на новодошлите ?
-Да Герал , но преди това мисля да отпатувам за Алдеон трябва да ида до библиотеката и да намеря всякаква информация отнасяща се за такива като мен . / Управителят се очуди и попита .
-За такива като вас ли милейди Сераса нещо не ви разбрах . Какви ? Вие сте просто едно момиче с малко повече касмет от останалите .
-Не Герал . /Прекъсна го тя .
-Господарката на третият вятър каза че съм Генесис нищо повече не спомена каза че когато ида в Алдеонската библиотека ще разбера . / Управителят кимна с усмивка и каза .
-Добре тогава ще ви оставя да обмислите какво да правите , а аз трябва да си обслужвам клиентите приятно ми беше милейди Сераса . / Той се поклони и отиде на една маса да взима поръчки , а Сераса потъна в размисли .

Дългото пътуване бе изтощително за Тереса. Още със слизането от удобната каруца превозваща сено тя се озова сред огромните улици на града Хилион. Тя скочи от бавно движещата се каруца и долови миризмата на току що изпечен хляб от близката хлебарница разположена между два дюкяна. Устата и се изпълни със слюнка а коремчето й изръмжа като дива котка, след което тя бързо се затича да зърне топлия хляб. Майка й и бе дала всички пари който можеха да отделят с баща й преди да я изпратят да се изучава в Катедралата На Леда Дъжда И Гръмотевицата в град Хилион. За жалост не можеше да си позволи да харча повече от колкото й се бе наложило до този момент преди да стигна това място и с къркорещо коремче реши само да хвърли един бърз поглед на топлия хляб и продължи по улицата забелязвайки че в единия дюкян се продават плодове: ябълки круши и други вкусотии след което продавачът я изгледа подозрително и тя продължих малко по бързо надолу по улицата. Изумена от огромните улици на този град от време на време подскачаше от сергия на дюкян да разгледа разните джунджории който продавачите излагаха. Тереса попита един от продавачите как да стигне до Катедралата Леда Дъжда И Гръмотевицата. Първоначално продавача се почуди почеса малката си брадичка и и посочи че трябва да завие на дясно при следващата пресечка от там я упъти на къде трябва да поеме за да стигне до катедралата .

Скука. И второто патронче алкохол разведри Мрака не повече от първото... Дали пък в тези дни на приближаващи облаци щеше да настане буря, която поне малко да го разведри? Надали... Ийтън Хас по прякор Мрака мразеше тия суети. Всичко беше фалш... толкова бяха опорочени идеалите и толкова изкривени целите, че картината на света беше една гротеска. Като живота му... мда... щом се замисли за живота си, значи най- сетне алкохолът започва да му действа. Надежда проблясна в деня на низгвернатия маг- май не си беше дал парите напразно.

Както обикновено, високият мъж със сини коси, когото всички подминаваха или с презрение, или със страх, беше заел своето ъгълче в близост до Катедралата на Хилион. Там той дебнеше. Какво? Пари! Ето какво! Той беше маг, който заради анархизма си (или заради некадърността си, ако питате който и да е от прочутите магове в Хилион) беше изритан още преди да стане асистент в обучението на новаците. И сега, изпълнен с презрение и злоба- като мъдрец, който мисли всички за луди и когото всички мислят за луд, търсеше да прикотка някой неприет от академията младок за частен ученик... или просто търсеше далавера. Беше паднал ниско откъм начини за препитание, но не и откъм подбора на ученици. Мъчеше се да ги обучава срещу баснословни суми. Но парите си струваха! До последния петак. Той знаеше цената на своите умения и никога не ги продаваше евтино. Нито пък на случайни хора. Чак толкова ниско не беше паднал. Не беше чудодеец, а "учител" и подбираше внимателно учениците си. А те не бяха много... мамка му.. новото поколение беше бъкано с некадърници, които имаха големи амбиции и още по- големи претенции... без покритие. Мамини синчета, чиито родители са си втълпили, че отрочето им трябва да стане маг... Новобогаташи! Такива Ийтън не ги жалеше откъм хонорари! Но и те намаляха в последно време... И все пак синекосият чакаше. Поредният ден, с поредната бутилка. Той беше не правеше впечатление на никого с широката си шапка и странна пелерина. Като безобиден, смахнат философ. Всички го подценяваха... или презираха. Той отвърщаше със същото. Мъж, наближаващ тридесетте, с празен джоб и привършваща бутилка... позор за Хилион? Може би. Вече спря да му пука от хорските брътвежи. "Светът е обречен да се затрие, а аз да скучая"- удави той въздишката си в една голяма глътка.

Тогава видя момиче. Впи лилавите си очи в нея, но и други негови сетива регистрираха присъствието й. Задаваше се по улицата и се оглеждаше... захласнато? Да, захласнато. Констатира с учудване Ийтън. Странно какво толкова му се радва на този гнил град? Все тая. А красива ли беше? Не и според Мрака. Къса, бяла коса... не му беше по вкуса. В тялото- "Твърде плоска",помисли си мъжът. А лицето? Объркано по детскиму, но не със страх на кротка кошута, а предпазливо като котка, притисната в ъгъла- готова да ти издере очите.
А каква аура само имаше... Ийтън усети вибрации. Неконтролирани, неопитомени, но чисти като новородени. Като волния бриз на океана- колкото свежи, толкова и студени.
"Какво си имаме тук...". Мракът прибра бутилката във вътрешния джоб и пресрещна момичето.
- Мога ли да помогна с нещо, госпожице?- гласът му си беше като на мечка
колкото и да се мъчеше да звучи любезно.



/Тереса, опиши мисли, реакции. Ако искаш говори с него, ако искаш- подминавай към Катедралата/

Леко разсеяна от големия мащаб на града Тереса крачеше към една голяма сграда с високи стени и красиви големи кули стърчащи величествено над тях, когато изведнъж един странен мъж я заговори. Първоначално тя не разбра че говори на нея огледа се предпазливо да не би този човек да приказва на някоя друга девойка зад нея, но улицата бе пуста с изключение на тях двамата. Мъжът бе с дълго черно палто и лъхаше от далеч на алкохол по скоро приличаше на някой бандит, от колкото на маг. Тя го изгледа смаяна той бе голям красавец с къса синя коса и с дълбоки лилави очи втренчени в нея сякаш я измерваха. Тя потръпна за момент, ловко напипа кесията в пазвата си да се увери, че все още е там и каза – Търся катедралата Леда Дъжда И Гръмотевицата.

- О? Значи ще ставате ученичка? Нека позная... стихията Ви е вода.- мъжът направи пол усмивка и продължи бързо. - А къде ще отседне госпожицата?- очите му бяха бистри, въпреки изпаренията, които плуваха около него.

Тереса реши да не отговори на зададения и въпрос нещо от вътре и подсказваше , че не бива да се доверява толкова бързо на непознат.
- Как разбрахте ? – попита Тереса, учудена тя ококори зелените си очи и с нетърпение очакваше отговор.

Полy усмивката се разля още повече по лицето на мъжа. - Виждам също така, че не Сте от тук. Аз не съм случаен досадник! Аз съм досадник с афинитет към магията. - синекосият отстрани края на наметалото си и постави авторитетно ръка на кръста. Очите му отдавна спряха да шарят по тялото на девойката и сега се забиваха като виолетови светкавици в бистрите й ириси.

- Идвам от градчето Рион. Искам да се обуча на водна магия, извинявам се за грубостта но не ми приличате на обучаващ се ученик нито пък на учител. Виe кой сте в същност ?