Улиците

Ийтън сведе очи като възрастен, който търси подходящи думи да обясни нещо на невръстно, любопитно дете. "Мда... кой всъщност съм аз". Мъжът започваше да се забавлява искрено- как само се стресна девойчето и провери да не й е задигнал кесията! ХА! Предпазлива, но познава опасностите само на теория, след като така словохотливо се отдава на разговор с него. Любопитството уби котката... и ли уби мишката и нахрани котката? По дрехите й изглеждаше, че не е много заможна, носеше голяма торба с багаж явно за да е запасена с всичко нужно и да не харчи излишно... но след като са я изпралити да учи, значи има пари. Как да подходи с нея? Младежите обичат да се отнасят "сериозно" с тях... като с равни. Но нито един не беше срещал да му е равен или изобщо да издържи на темпото и характера му дълго. Беше му писнало вече да се пазари за какво ли не. Обаче... сега му трябваха пари! "Защо пък да не приличам на учител"- изръмжа вътрешно от наранено честолюбие Мрака. Това мигновено се изписа на лицето му.
- Аз съм Ийтън Хъс. Давам стаи под наем и части уроци по магия. - вирна той брадичка, но все пак се постара да е дипломатичен.- След като идваш от Рион и мислиш да учиш, мисля, че си късметлийка, че ме срещна.
Момичето хич не изглеждаше толкова впечатлена, но Хъс предвиди това- просто искаше да се направи на безобиден дърдорко.
- Все някъде трябва да отседнеш... - "И все на някого трябва да се довериш" помисли си Мрака, но премълча това и продължи- Мога да ти дам стая за 50 злато- на половин цена от тия в таверната!

Тереса за момент се замисли но бързо реши, че цената е прекалено скъпа за джоба и та тя имаше само 300 жълтици в кесията си не би и стигнали дори и за няколко месеца какво щеше да яде. Момичето се намръщи леко и отговори – Благодаря ви за предложението но ще откажа възнамерявам да отседна във някое от помещенията на катедралата, пък и вас не ви познавам. „Макар че би желала да опознае този красавец , но разбиране не му го спомена“. Извърна напред глава и с внимателен, може би леко бавен ход тръгна покрай странния човек. Миризмата му на джибри и какво ли още не се увеличи със всяка измината крачка .

"Колебае се...жестовете й го показват" примлясна до някъде с досада Мрака, защото мразеше тия формалности.... Защо, по дяволите са такива жените!? Дърпат се, тръшкат се, правят се на нацупени, а ти мятат бял белтък с надеждата да ги разубедиш, та да им е чиста съвестта, че не са се съгласили от първия път... Оп, момент. Тези асоциации са за друга дейност- оназ, интимната, в която Ийтън имаше не по- малко опит... и не по- малко беше потънала в скука. Но ако не харесваше нещо и едновременно това нещо будеше най- много любопитство у него, това бяха колебливите жени. Това нещо пред него беше момиче, за което сигурно не си струваше да си хаби нервите и времето. На всичкото отгоре нямаше и пукната пара! "Ама пък забавлението е безплатно"- помисли си Мрака. Не, не, той нямаше предвид нещо интимно- тя външно не му допадаше (той харесваше по- зрели жени). Мракът предпочиташе да с забавлява с хората, когато говори с тях. Както тъмнината си прави шеги със страховете, емоциите ти, държи те на тъмно и ти слепешком се чудиш каква е целта му, докато се паникьосваш. Не беше случаен този прякор, не беше случайно и запознанството им- предпочиташе да разлае кучетата, та да убие някой и друг час. Знаеше, че не е добре дошъл в Катедралата, макар че преди години.... но нека не се впускаме в подробности още. Всичко с времето си.
- Хах, не ме познаваш?- подвикна след момичето Ийтън без да се обръща към нея или да мърда от мястото си. - Ти си тази, която не ми каза името си, въпреки, че аз ти казах своето. Много невъзпитано... не мислиш ли?
Сега вдигна поглед към нея и се усмихна- онези усмивки, които те карат да свалиш гарда. "Почерпен зевзек, това винаги е забавна роля." След това се засмя, бутна ръце в джобовете си, отмествайки встрани пелерината, така че телосложението му се виждаше добре:
- Ако ми кажеш името си, обещавам да те съпроводя до Катедралата. Този град е опасен. Пък и е на цели 5 минути от тук!

Малка усмивка се появи на лицето на момичето но тя я прикри така че Иитън да не успее да я забележи или поне тя така си мислеше обърна се и каза : - Аз съм Тереса Сериен приятно ми е да се запознаем, но мога и сама да се грижа за себе си… – с леко надменен тон достоен за една млада дама с леко хладен поглед добави - все пак ще приема ескорта ви казвате, че катедралата е близо да вървим тогава, но стойте по на страна от мен определено ви трябва един душ и то скоро. След което Тереса се изчерви леко усетила какво е изрекла но не каза нито дума повече.

Дали съдбата наказва самонадеяните? Дали има нещо като справедливост и възмездие? Може и да има, но не и за такива детински закачки. Но за мъж като Ийтън Хас те бяха нетърпими и непростими. Дори и след като беше прекъснал добрите си отношения с Елиос Гейбъл и други видни личности,  не си позволяваха взаимни подмятания и заяждания- достойнството и честта просто не позволяваха подобни работи. Тук личността беше друга- първично девойче с остър (Йитън би казал змийски) език. И все пак една сила щеше да се намеси за да донесе възмездие, но нямаше да е съвпадението или съдбата, защото това от страна на младата Сериен не беше особено лична или злобна нападка.
"Намек за миризмата, а? Първо мисли, после говори? Това не е оправдание!" Ийтън изтръпна. А, повярвайте, когато този човек се стегне, работата отива на зле. Стисна зъби, сви юмрук и притвори очи. Това траеше само миг. "Който лети високо, пада ниско"- помисли си той. Не позволяваше на никой да му се бъзика. Е, той си беше виновен, че се прави на безобиден зевзек, затова реши да промени тактиката. Не отвърна нищо- не му подхождаше на годините, и само кимна. Острият му, виолетов поглед сега стана в цикламен отенък. Беше повече от красив според жените, но онези, които го познаваха знаеха, че това изражение не предвещава радост... освен самият Ийтън.

- След вас, Тереса.- и направи широк жест с ръка и смирено наведе глава.
Момичето вирна хубавото си носле и пое в оказаната посока. Уви, само след няколко крачки се подхлъзна и падна по дупе. Нашата героиня взе да се озърта неловко, изчервена и засрамена. Мракът я подмина, като в последния миг се обърна с тъжна гримаса:
- Ох, госпожице.... бих ви помогнал да станете, но не искам да се доближа и да ви изцапам! Станете, че наближава обяд!
След тези думи Мракът продължи бавничко напред, изпъчен като приказен завоевател.

Лицето на Тереса, се изчерви още повече след гордия жест на очевидно присмиващия й се мъж, не беше изчервено от срам, о не в нея нещо кипна, то бе силна ярост . Тереса се изправи на бързо изтупа напрашената си рокличка която носеше, тя и бе подарък от майка и по случай заминаването й, все пак неможеше да изглежда прекалено селско облечена в нея тече кръвта на знатен род макар семейното й положение да не бе такова каквото трябваше да бъде. Разгневена Тереса се огледа наоколо да неби някой да е видял падането й , но улицата бе безлюдна за неин късмет. Тя бе паднала пред прага на една къща с малка тераса увиснала над тях. Терасата бе малка, но достатъчно голяма за една масичка с два стола от двете и страни. Тереса забеляза че на масичката има оставена кофа с вода. Една прислужничка току що бе приключила с терасата и се бе насочила да изчисти стаята свързана с терасата и бе оставила за момент кофата върху масата. С лека гримаса тя махна с ръка и водата от кофата се разля точно върху доволния Ийтън минаващ в този момент под терасата - „Надявам се тази вода да измие не само гадната ти миризма, а и тази мазна усмивка от лицето ти „ помисли си момичето и изплези на бързо малкото си езиче след което го изгледа с леко злобна усмивка.

Изненада? Такова нещо за Мрака няма, когато се намираш в обсега му. Момичето видя как право върху главата на мъжа се излива неголямото количество вода, което успя да запрати по него. Но.... нещо не беше както трябва.
Тереса се усмихна, горда, че е защитила честта си пред този нетактичен мъж, който я е подминал. Явно мислеше, че щом е дама, трябва да й се подаде ръка, когато падне. Теоретично беше права... но мислеше едностранно. Дали тя беше дама? Дали трябва да я считат за такава, независимо какво е казала миг преди това? Онова подмятане беше по- подходящо за гаменче от канавката, в която играе на стражари и апаши със себеподобните си. Не и за момиче, което трябва да се сърди, ако накажат думите й. Е, Ийтън попрекали. Наистина тази рокличка значеше много за бедното момиче и затова я пазеше като очите си. Също и новичките обувки, с които трябваше да кара месеци наред. Подхлъзна я, подмина я, принизявайки се и той до дребно заяждане. Но нямаше да позволи някаква пикла, току шо- пристигнала в града, да го води за носа. От къде на къде!? Даже и да му плащаше на час, нямаше да я търпи. А колкото до разнообразието в скучния му ден... вече взе повече да му писва, вместо да му е забавно. Така че вместо да са квит, нашата малка героиня продължи с действията, които като домино взеха да валят едно след друго... И всичко тръгна от нея, подето с охота от Мрака.
Но нека се върнем там, на уличката, където Тереса искаше да погледа мистър мокра фланелка в лицето на Ийтън. Дори се изплези дяволито... но... нещо не беше наред! Нямаше плясък, той дори не реагира! Не сви глава между раменете си, като всички биха направили, ако отгоре им се излее вода, не се разпсува, не се стъписа... на тротоара не капна нито капка. Мракът беше усетил нелепия напън на малката, още докато се напрягаше да повлияе на течността в кофата. Учуди се, но да не мислите, че се впечатли? Нищо подобно! Дори забави ход, за да не подмине терасата. Водата полетя към него, а той я спря. Ако Тереса се приближеше, щеше да виси малките капчици застинали по наметалото, косата и раменете му без да попият или да го намокрят.
"Така, значи, а? Грешният човек подбра, мила. Грешният човек в неподходящия ден."
Той протегна настрани длан така, че момичето да види как капките се плъзната и събраха в нея на мехур, приличащ на блестяща плазма.
- Гледай каква беля щеше да стане... тцтцтц... Какви селяци има само...- той се обърна с ледено изражение към Тереса-... да оставят така небрежно кофите по терасите.
Очите му бяха страшни. Зловещи. Тереса не предполагаше, че този смотан мъж, лъхащ на алкохол, има и такава страна. Лицето му сякаш се издължи, студ витаеше около него. Той- непознатият, неизвестният стоеше само на крачка от нея и... превърна водния мехур в леден кинжал. Може би момичето съжали, че се е заяла с непознат... но беше късно.
Очите му се забиваха в лицето й. Та тя беше съвсем сама в чужд град насред пуста улица...
Ирисите на Мрака отново бяха цикламени и се присвиха, като че ли да концентрират силата, с която погледът те пробива. Той завъртя ръка и кинжалът отново се втечни, протече на тънка струйка от дланта му към земята и там спря- Хас образува камшик:
- Имаш ужасен контрол, госпожичке. Отвратително! Един телепат без да познава изобщо водната магия, може по- добре! Знаеш ли, че няма да те вземат в академията, ако не се представиш добре на изпита? Той е формален, но и твоите умения са само формални!-гласът му беше толкова приятен сега- спокоен, мелодичен, но лицето му казваше друго.- Или като те гледат с презрение ще вземеш да им изливаш кофи по главите?

Учудена усмивката на лицето на Тереса се стопи в мига, в който зърна сериозните лилави очи на Ийтан. Гласът му бе спокоен, но изражението и погледа, да този поглед който би идвал от един звяр готов да разкъса жертвата си, я накараха да си даде сметка, че се е забъркала с много по опасен човек от колкото предполагаше. Нещо в дълбочината на тези очи и подсказваше че много добре трябва да подбере следващите си думи и действия. С леко треплив глас момичето промълви – Самичка се научих да контролирам силата си, бих желала да ме приемът в академията, много време се потрудих да се приготвя за изпита преди да тръгна насам мой дълг е да възстановя величието на рода отново. Съжалявам, че се опитах да излея тази кофа върху вас. Моля ви за извинение. – тя знаеше че е сбъркала все пак нямаше никакво доказателство че тоя я е спънал а и да беше това не би й помогнало в този момент.

Водата продължаваше да променя формите си- кинжал, камшик, топка с шипове, висулка... но не и лицето на Ийтън Хас. То оставаше ледено безразлично и строго. За да си извоюва правото човек да се репчи на другите, трябва доста пот да хвърли и доста провали да превъзмогне. Всичко останало е голословие. Ах, как само Мракът мразеше повърхностните хора... до толкова, че самият той изгуби интерес от живота. Трагедията, белязала съществуването му, беше просто възмездие, наказание, че е тръгнал по грешния път- този на отчуждението и омразата. Но той старателно давеше мъката с алкохол... само че кучката се беше научила добре да плува! И всеки един ден Мракът ставаше все по- грозна сянка на себе си. Не виждаше смисъл в противното. Да, мразеше самозабравилите се хора, но това момиче, взе, че се опомни. Докосна тривиалната тема- семейство, род и величие. Ийтън се опитваше да ликвидира чувствата, които тези думи му навяваха. И почти успяваше! "Какъв пък род е имала тя? Хмммм Сериен, Сериен... нищо не ми говори...". По- лесно щеше да реши какво да прави с нея, ако имаше повечко информация. Е, нямаше да я отвлича или убива! За какъв го мислите Ийтън Хас!? Той не беше първосигнален, защото това никога не е добра стратегия. Дилемата му беше дали си струва да я придружи и да "разлайва кучетата" около Катедралата, или не. Просто интуицията му тук не работеше, защото явно се въргаляше някъде под масата след първото патронче алкохол.
"Съжалявала, значи... Молела за извинение, а? Ах, ако не ми трябваха проклетите пари, нямаше да се занимавам изобщо с това хлапе..." помисли си ядно, намразвайки себе си и положението си до болка.
- Все тая- отсече Хас като че говореше на себе си.
Какво ли искаше да каже с това? Тереса не можа да разбере.
Ийтън се усмихна криво, без леденият му поглед да се промени изобщо. Сега в ръката си държеше ледено кълбо, което подметна обратно в кофата на терасата. Чу се трясък, от който сигурно скоро щяха да наизлязат обитателите на това жилище.

- Лек ден. Ако се оправите в академията и ви трябва квартира, може да се разберем.- чу се отново гласа на Хас и мъжът се отправи към отсрещния тротоар, където се разположи на една пейка. Сякаш за него момичето изчезна като изпарила се във въздуха и той изобщо не погледна към нея. Мразеше това, в което се беше превърнал и тази злоба често надигаше глас. Но понякога просто нямаме избор, нали? Някои неща са безвъзвратно загубени, отминали и изчезнали, оставяйки незаличима диря киселина, която разяжда душата ни...

/Тесера, опиши пътя си до замъка и Катедралата, но пиши направо тук. Аз се включвам там/

Тереса изцъкли доволно очички въздъхна облекчено. Сърчицето и затупка бързо от вълнение когато чу, че е приета искаше и се да икрищи „Успях“ но запази обладание едвам едвам, след което със сриозен поглед слушаше инструкциите, който и даваха двамата учителя. Госпожа Нивал бе не по-малко доволна от нея, че си имат нова ученичка, тя й изглеждаше като много мила и лъчезарна жена дори и да не я познаваше все още от нея идваше едно спокойствие напомняше и на излъчването което майка и й даваше . Докато господин Ерик бе почти противоположното нещо не бе някой огромен гадняр, но походката му и тази чаша, с която се разхождаше не подобаваха на типичен учител (по скоро не и на типичен мъж). За момент Тереса се зачуди този човек наистина ли беше мъж не и приличаше особено на такъв или поне не излъчваше почти никаква мъжественост. Щял да и създава проблеми по скоро от колкото да и помага хмм това я накара да се замисли какъв бе той всъщност, но засега това не я вълнуваше особено много. Тереса излезе от стаята и в коридора подскочи ухилена до уши вика:
-Успях вече съм приета ! – и тръгна по пътя по който я бяха довели до тази стая към площада. Там тя се огледа да види дали наоколо няма някоя таверна, през мисълта и мина офертата на Ийтън, той дори и предлагаше частни уроци и то за 50 жълтици. Реши това да го остави като последен вариант господин Хак беше определено опасен човек колкото и да бе голям красавец, искаше и се да го опознае нее не интимно … макар че и тази мисъл и бе минала през главата как ли изглеждаше той без тия дрехи, но да не се разсейваме все пак. Една пресечка по надоло от улицата по която тя бе дошла насам имаше една староприемница табелата бе леко далеч да я разчете от тук. Бе изминал поне час, от както бе в катедралата ако не и повече с това чакане на което я подложиха. Сега по улицата нямаше толкова народ, Тереса закрачи към староприемницата, като се приближи видя „Водния Лес“. Тя влезна вътре главната зала бе обширна по това време нямаше клиенти с изключение на двама мъже който седяха на една масичка от другата страна на стаята. Приказваха си нещо и се смееха. Ханджията забеляза влязлото девойче и я заговори. Той бе добре спретнат леко пълничак възрастен човек казваше се Картър Браун.
- Колко ще струва на вечер отсядането при във вашата староприемница – попита Тереса надявайки се на по благоприятен отговор от 100 жълтици, но уви цената си бе точно толкова, колкото и бе казал Хак. Ханджията и каза, това била стандартната цена в града едва ли щяла да намери по добра оферта. Явно господин Хак не я лъжеше, като й предлагаше стая в къщата си. Тереса бе изтощена и с къркорещо коремче, та тя не бе яла нищо от сутринта. Поръча си само малко храна която и струваше 10 жълтици определено и се струваше скъпо леле как щеше да изкара с тия пари, че и за квартира трябваше да плаща. Като се нахрани излезе от староприемницата с въздишка и леко разочарована от голямата цена тя се насочи към уличката по която бе срещнала Хак с надеждата че ще го намери та тя не знаеше дори къде живее .

Времето беше приятно, а на Тереса й се струваше направо вълшебно. "Като в магическа приказка!" бихте възкликнали вие. Но не беше така.. колкото и прекрасен да беше денят, колкото и да й се струваше искрящ простора, колкото и окрилена да беше от емоциите, от вкуса на успеха, от предстоящото ново начало и изумителния град, едно тежко чувство сковаваше девойката- неизвестността.
Къде ще остане? Да спи по пейките в този непознат, огромен град? Да даде една трета от парите си за една-единствена нощувка? От какво ще се препитава... трябваше й работа, а наоколо беше пълно с непознати и странници, в чиито умове можеше да се върти всичко. Да видят красиво момиче и то да се окаже без защитник си е златна мина за всеки трети безделник из тъмните улички.
Но все пак... тя успя! А и Ийтън Хас й беше дал надежда, че ще си намери квартира. Вярно, беше малко плашещ... но и тя беше уверена в себе си- все пак вече беше официално ученичка в академията, а тя закриля своите кадри... поне така се надяваше.

Обедното слънце до някъде разкъсваше хладната пелена на деня. Хората сновяха насам- натам, забързани, весели, ядосани... но не и замислени. Не и самовглъбени сякаш черни дупки, в които се губеше всяка енергия- абсорбирана и отишла на вятъра.
Но имаше и един такъв. Със синя коса, лилави очи, бяла кожа и тяло, чиито мускули дори наметалото не можеше да прикрие. Кожените му дрехи отразяваха в матов блясък извивките на фигурата му, а лицето беше като каменна надгробна статуя... или като онези грамадни митични същества, накацали върху замъците, тайнствено дебнещи и пазещи територията си.
Мрак... това имаше около този мъж. Стоеше облегнат на едно дърво и сякаш студената сянка изобщо не му пречеше- второто патронче алкохол го беше сгряло.
Мяташе лениви погледи някак снизходително или презрително като гледаше цялата шумотевица наоколо. А неговото време беше спряло. Той стоеше притихнал и гледаше как денят изтича покрай него. Но... все пак отдалече си личеше, че често хвърля поглед към края на улицата. Търсеше нещо.
Нещото носеше рокля и голям сак багаж на рамо.
"Мамка му... умирам от глад... ще си взема още едно уиски". Мислеше Ийтън Хас. Да, за него говорим- същия онзи Мрак, който хем ламти за пари, хем мрази парите, хем е отегчен от всичко, хем си търси разнообразие. Имаше нужди, които никой не може да пренебрегне. И те не са само физически, но той не искаше да го признае. И все пак стоеше и вместо да отиде да вкара нещо по- различно от 45 градусова течност в корема си, той стоеше под онова дърво.
След малко я видя.
Тя идваше, беше плаха, напрегната, търсеше го. Но имаше и нещо нахакано в походката й- не беше подвила опашка.
Хас трепна, но не помръдна. Искаше да я измъчи. Тя се спря, заогледа се, отиде до пейката, на която той беше седял до скоро, и след това някак разочаровано се заозърта накъде да поеме.
- Квартира ли търсим, или ще те готвя за приемен изпит?- познатият нисък тембър накара Тереса да трепне и се извърна рязко.
Сега очите на Мрака не светеха в цикламено, бяха замрежени, но все така втренчени предизвикателно и надменно в лицето й. Но стойката му излъчваше... приветливост. Някак отпуснат и свалил гарда.
- Аз... - момичето беше малко изненадана от внезапната поява на "вълка в кошарата", но бързо се окопити и каза спокойно, уверено и с нескрита доза гордост- Вече ме приеха. Търся си жилище.
- Не се учудвам... нивото им взема да пада...- каза Мракът и се ухили, когато видя как лицето на Тереса се изопна от ярост като на настъпана котка и ноздричките й се разшириха от гняв.- Хахаха, шегувам се, госпожице. Честито! Приета си заслужено.
Младата Сериен го гледаше злобно, но виждаше, че усмивката му е искрена, без притворство или провокация, затова тя все пак удържа яда си... и все пак се зачуди как по дяволите ще издържи да е около този арогантен мъж.
- Търся си квартира, но не мога да плащам такава цена.
- Не можеш? И аз какво да направя по въпроса? Аааа, сетих се! Трябва да се пазарим. Без това не минава нито една честна сделка.
Мъжът се протегна като че ли става от сън, разкърши се все едно загрява за ритуала по "пазаренето" и загледа мълчаливо бялото лице на Тереса. По него се четеше свенливия цвят на пролетта, чието съзряване е в краен етап и вече бива обагрена от топлината за плодородното, жадно лятото.
- Не съм готова да плащам повече от 10 на ден, докато не си намеря работа....
- Уооооооу! 10 Злато?!- мъжът изглеждаше възмутен от позорно ниския наем.- Условията, които предлагам са добри. Дори най- лошата стая струва най- малко 40!
Тереса мълчеше нацупено. Наистина се беше уверила, че тук цените не позволяват да свали наема повече.
Мракът цъкна няколко пъти с език.
- И ще си търсиш работа? И ще учиш?
- Така възнамерявам.
Отново тишина. Тереса го изчакваше, защото виждаше, че той мисли върху нещо.
- Работи при мен! - Ийтън я стрелна с очи, с неразгадаем, сериозен поглед, който стресна девойката. Мракът продължи спокойно- Ще чистиш, ще готвиш, общо взето ще правиш това, което аз ненавиждам. Няма да ти плащам заплата, вместо това ще ти дам квартира.
Девойката заби поглед в земята, за да прецени офертата. Да слугува на този мъж... но какво пък? Ако не е той, ще бъде някой друг...
- Нямаш си идея каква услуга ти върша, госпожице.
"Чак се чудя как, мамка му, успях да отсъпя...." помисли си Мрака. Наистина... за какво му беше всичко това? Поне си запазваше правото да я изрита по всяко време

Със сведена глава Тереса обмисли офертата, която Хак и предложи:
-„Да работя за него едва ли ще е по лошо от колкото да работя за някой друк пък и ще сам си под собствения си покрив поне една къща трябва да се стопанисва така или иначе“ след това вдигна глава към чакащия от нея отговор мъж и промълви уверено:
- Съгласна съм да стопанисвам къщата ви в замяна за квартира. Всъщност къде живеете ? - попита тя. Хак не и отговори само с гримаса и кимна да го последва и тя тръгна до него нагоре по улицата . Къщата се намираше близо до центъра в скромен квартал на няколко преки от улицата на която се намираха. През целия път Тереса не понечи да приказва с Ийтън, не знаеше как точно да започне разговор с този човек, искаше и се да го поопознае малко преди да може да стои спокойно край него. Гарда и бе вдигнат през целия път в главата и се въртеше какво ли не например, какво ли я чакаше да върши за него, в каква ли къща щеше да живее. „Той каза че предлага добри условия е дори и ако трябва да живея в някоя дупка стига да има основните неща да мога да си готвя и спя спокойно не ме интересува особено.“ С разсеяно изражение тя се замисли какво ли я очаква на следващия ден на първите и занятия тази нощ сигурно нямаше да може да спи от вълнения. Както бе замислено се стресна леко от гласа на Ийтан:
- Е стигнахме млада госпожице. Тя стоеше на прага на чакълена пътека минаваща през обширна градина, която и се стори безлюдна като замряла не само от никаква поддръжка а и все едно се намира на сред гробище поне на нея така и се стори от пръв поглед. Околните дворове на фона на този изглеждаха добре поддържани с високи огради и красиви цъфнали цветни ливади. Пътеката стигаше до триетажна сграда, която не изглеждаше кой знае колко стара, всъщност бе доста здраво построена в средата на двора. Тереса се учуди и се усмихна определено очакваше нещо по пропаднало от това.

Една от лошите черти на младите хора е, че не обръщат много внимание на здравето си. Докато старчоците все им опяват как навремето са си патили и те от небрежност, младежите подминават това с насмешка, защото преливат от енергия. Но често ги подвежда и подканва отвъд лимита на силите им.

Тереса все пак успя да се нахрани, да почине малко, но това далеч, далеч не беше заръчаната от Нивал "пълна почивка".
Уви, нашата героиня се беше забъркала в едно ново занимание, което много й напомни за дома- как по цели дни с по- големите й братя и сестри или със съседските деца бяха скитали на най- опасните и забранени места, как, облечена като момче, ходеше да лови жаби, скачаше от високите скали в дълбоките вирове, палеха огньове и се връщаха привечер покрити с кал ожулени колена... Но ден преди да тръгне от Рион, се разнесе като черен гарван новината за няколко безследно изчезнали деца. Грозното грачене на мълвата накара всички да настръхнат, да се скрият, да притихнат, да се молят за живота си пред невидимият косач на души, който удря винаги неочаквано. Това постави всички нащрек, всеки беше маркиран със знака на траур и ярост, окантени със съчувствие и боязън за собствения си живот. Надвисналата опасност и сложната ситуация в Шелтър се събраха и развихриха наедно с жестоката буря... но всичко се стори на обикновените хора само лош сън, траел едно мигновение, всичко премина като лоша поличба, за която никой не иска да говори, иска да забрави и се преструва, че никога не е била. Тежко само на онези, които бяха потърпевши... Затова не бива да се чудим, че Тереса стремглаво, без страх и с недостатъчно предпазливост се впусна към неизвестното- това пленително неизвестно, което така омайно те зове да се докоснеш до скритите местенца на някое непознато, магнетично място. Сай й беше обещал нещо вълнуващо и тя цялата трептеше от енергия... но силите й бяха много намалели...

В крайна сметка тя напусна къщата на Ийтън в най- нетипичния за една девойка вид насред центъра на Хилион. И той определено привличаше вниманието- панталонът й беше типично рибарски, а блузата й повече би подобавала на някое момче. Тереса се смути, все пак не беше дала сметка, че ще бъде толкова необичайна гледка- Но какво може да се направи, освен да продължиш наперено напред? Поне хората биха уважили самочувствието ти, защото тълпата страшно наподобява глутница кучетата- когато усети страх, слабост, колебание у отсрещния, веднага с настървение би се нахвърлила върху му и много рядко ще се чуе глас в негова защита- заразно е, опияняващо е, съблазнително е в лапите ти да има лесна жертва, но ако тя прояви характер, има шанс да бъде оставена на мира.
И Тереса вървеше смело напред, защото си беше мъжко момиче, макар и в най- калпавата и неориентирана възраст на хората.
Слънцето галеше покривите на къщите, а линията на неговата светлина бавно пълзеше нагоре по стените. Девойката се спря на кръстовището, където се беше разделила със Сай и още докато се огледа го видя- той идваше към нея и за по- напряко със грациозна засилка прескочи една ръчна количка, която някакъв търговец тикаше насред улицата. Търговецът взе да вика подире му първо нещо неодобрително по адрес на момчето, а после и на цялото му поколение. Но Сайен подмина и с два скока се озова пред Тереса. Беше облечен съвсем просто- с ленена блуза, връхна дреха от фина вълна на алпака- лека, но много топла. Друго необичайно беше, че момчето имаше на ухото си обеца. Това нямаше как да се види, когато Сай бе в ролята си на прилежен ученик. Тереса беше доста учудена от вида и дивото му поведение и по погледа й се четеше одобрение. Но забелязал това, Лавлет в миг сведе поглед, непокорното изражение се изпари и се появи онова стеснително момче от часа при Елия Нивал.
- Е... дано не си ме чакала много...май и двамата подранихме. Да вървим!
Младежът извърна глава, за да не му се мяркат много- много пред очите стройните крака на спътничката му, които само един панталон може да покаже без дамата да е гола, и поведе Тереса през една по- малка уличка, право към края на града.
Наближавайки крайните квартали вече двамата не контрастираха толкова и не се набиваха на очи- в бедняшките райони не беше нещо необичайно момичета да се носят така неглиже и свободно да си бъбрят приятелски без излишни маниери с някой от другия пол.
А Тереса и Сай почти не млъкнаха! Вярно, в началото разговорът им не потръгна, защото младежът се притесняваше от присъствието на госпожицата, а и тя ненаситно разглеждаше всяка сграда, всеки парк или улица. Струваше й се, че всичко е като в приказка, макар още нищо да не бе видяла....
След това двамата започнаха с редовните въпроси от графа "на колко години си", "от къде си", "кое е най- същественото в биографията ти, което си готов да споделиш на някой нов познат", и прочие, и прочие.

От разговорът Тереса научи, че Сайен е също на 16, че майка му е избягала с някой си познат на баща му, когато бил на две, а на 5 годинки останал сирак и заживял при баба си, защото баща му умрял, притичайки се на помощ на един човек, хванат от мъртво вълнение. Но, въпреки, че баща му бил опитен плувец и маг, удавникът го повлякъл и двамата загинали.

Така в разговори двамата приключенци излязоха от града. Напуснаха величествените стени на крепостта. Там Хилион се ширна с цялото си великолепие- Тереса се беше нагледала на красива природа- гори, скали, море, плажове.... но подобно величие никога не бе и сънувала!
- Красиво е, нали?- попита Сай самодоволно, наблюдавайки смаяното лице на девойката. Небето гореше като пожар, като трапеза с тюркоазена покривка, отпурана с огнени на цвят плодове, като скъпа пустинна тъкан, окичена със сребро и злато... Всички цветове на залеза бяха над двамата, а цялото великолепие на морето беше в нозете им...
- Прекрасно е...- едва промълви Тереса.
- Сигурно и в Рион е хубаво, но... не се обиждай- разликата между принцесата и провинциалната хубавица е в осанката! Тук има нещо достолепно и респектиращо- Сай притвори очи, сякаш да попие енергията на това грандиозно дело на природата, за чиято прелест и най- богатите слова са бедни на сила. Вятърът галеше морето, дърветата и тревата, извайвайки по повърхността им малки вълнички-  Тук се чувстваш от дясната страна на Бога, слава на Хилион... Само че аз съм ти подготвил нещо по- друго- ще отидем до Вълнолома и ще се спуснем към едно специално място! Хайде, ела!

/Тереса, пиши на Вълнолома. Позволявам ти описание на пътя до там, докато не вземете да се спускате, после поемам аз/

Тереса му отвърна само с една прекрасна усмивка и двамата младежи закрачиха по усветените нощни улици на площада. От двете страни на главния булевард светеха фенерни лампи осветяващи околността и почти цялата улица. Беше късно по булеварда нямаше почти никого тук там минаваха по двама, трима отправили се към близката гостоприемница да се почерпят с някое питие и да се постоплят. Времето бе захладяло макар на брега до преди малко да бе по студено от морския вятър нощта настъпваше със всичката си хубост. Тереса се оглеждаше гледката пред нея, зад нея и около нея бе прекрасна. На фона на светещите прозорци околната улица бе украсена от различни светли фигурки. Ето че наближиха Катедралата. Красивите разноцветни прозорци светеха и проблясваха в различни багрени цветове на фона на лунната светлина. Двамата продължиха напред към дома на Тереса без да се спират, пътят им бе тих те не си говориха, както и на тръгване така и сега, само се наслаждаваха на околната гледка и на прекрасното приключение, което ще остане в сърцето на Тереса доста дълго време. Тереса вървеше редом до спътника си, оглеждаше се и попиваше нощната гледка с цялата й прелест. Преди да се усети ето че стигнаха домът й. Тя свали връхната дреха подаде я на Сай и с усмивка му хаза:
- Аз съм до тук. Благодаря ти че ме изпрати прекарах си страхотно. Някой път трябва да го повторим.
Сай си взе дрехата и само и подметна :
- Чао ще се видим утре в катедралата.
- До утре – добави младата девойка после се обърна и влезе в двора.

Тереса държеше медальона в треперещите си ръце чудейки се дали да го запази или да се отърве от него, не нямаше да го носи повече вече бе разбрала от думите на Чосър й, че не бива да го носи повече, но и бе дадено от майка й, затова тя си го прибра. Този медальона бе с нея от седмия й рожден ден. Тя не помнеше вече историята от една величествена вечер преди девет години. Вечерта в, която Тереса току що бе навършила седем годишна възраст, в тази нощ на небето имало пълнолуние. Луната светила с изящна аура като величествено слънце на фона на тъмната нощ. Малката рожденичка се готвила за лягане, когато и хрумнало да изпробва новата въдица на баща й. Тяхната къща се намирала близо до пристанището на втория етаж на стара двуетажна къща. Първия етаж бил предназначен да бъде рибарски магазин, в който родителите й въртели малък бизнес с ловците на пристанището. Майка и произлизала от знатна фамилия на велики магове, когато се оженели за мъжът си, той бил обикновен рибар от градчето Орион. Родът й настоявал да били запазили нейната фамилия очаквало се да получат добра зестра и големи имения, но няма да се впускаме в подробности за момента.
Тереса отишла на близкия кей само една пресечка по надолу от техния дом. Докато нагаждала въдицата по начина, по който баща й Робърт я е учил. Тя забелязала някаква светлина идваща от морето пред нея. Загледала се и видяла отражението на пълната луна в океана то я пленило веднага. Половин час малкото девойче не извърнало поглед от лунното отражение. Тя била в транс изведнъж вдигнала дясната си рака и започнала да движи дланта си във вълнообразни движения имитиращи малките вълнички блъскащи се в кея пред нея. Още половин час изминал и тя продължавала това движение без да спре. В този момент майка й Елейн отишла в стаята на дъщеря си да и разкаже приказка за лека нощ, но в стаята нямало никого. Уплашена тя я потърсила из къщата. Съпругът й бил излязъл за малко, имал да приключи някаква работа на пристанището, оставяйки Тереса в грижите на Елейн. Тя викала дъщеричката си, но не чула ни шум ни дума от нея. Разтревожена тя излязла на вън пред къщата и продължавала да я вика. Обиколила нагоре а после и на долу по улицата и видяла малката си дъщеричка как стои на ръба на кея обляна в лунна светлина. Майка й я викала, но малката Тереса стояла размахваща ръка и дори не я отразявала. Елейн изтичала до дъщеричката си и я сграбчила в дълбока майчина прегръдка. Тереса се разтърсила, като дете току що събудило се от много дълбок сън огледала се наоколо и после заплакала. Малката рожденичка се чувствала сякаш се събудила от отвратителен кошмар и със крокодилски сълзи прегърнала майка си. Тази вечер повече малкото девойче не успяло да заспи…
През следващите два дни малкото девойче не се чувствало добре, а на третия ден развило силна треска. Семейството й повикало доктор да я прегледа, но той не можел да й помогне с нищо. Физически била съвсем здрава, дори в отлично здраве, но все пак имала треска. Майка й решила да повика магьосник да я прегледа. Тя познавала един маг на име Том Мерилин, който бил в града и го повикала. Той също бил човек на възраст с полу оплешивяла бяла коса, с дълги бели мустаци леко изгърбен старец. Той дошъл у тях и прегледал малката Сериен. Още с допира на дланта му върху челото на детето той усетил, че в нея се крие огромен потенциал, но за сега тази магия била прекалено опасна за самото момиче. Магията й била дисбалансирана бликаща без особен контрол и изтощавала малкото момиченце без тя самата да разбира, какво става с нея. Том обяснил на семейство Сериен как стояли нещата и им дал един кристален камък който тя трябвало да носи до момента, в който Тереса отраснела достатъчно, така че тялото й да може да контролира и използва силата, която притежава. Том обаче забравил да спомене за страничните ефекти от камъка ако се носи от отраснал човек и си тръгнал. Елейн направила медальон от камъкът и го връчила на дъщеричката си със заръката да не го сваля изобщо. Не искала да я плаши все още и решила че някой ден ще й каже когато поотрасне достатъчно, за да се справи й без него. А й от друга страна се притеснявала от любопитната същност на дъщеря си като нищо би се опитала да пробва някоя глупост ако знаеше за същността на медальона … нали ги знаете малките деца рядко мислят за последствията и често искат да опитват неща, който все още не са по силите им.
Сай подаде ръка на Тереса да се изправи на крака. Тя се олюляваше и й беше трудно да ходи сама. Сайен я хвана под мишница като добър приятел поддържащ пияното си другарче, но преди това Нивал й връчи нещо приличащо на печат и двамата се отправиха към двора, където бе паркирана каляската на госпожа Нивал. Тереса бе все още замаяна още с изправянето си тя усети как главата я болеше сякаш до сега е била между чук и наковалня. Сай вървеше бавно, грижливо, гледаше да синхронизира стъпките си с тези на Тереса за да й бъде по лесно да върви. Ето че стигнаха до каретата. Кочияшът стоеше до нея и хранеше единия кон. Каретата беше малка, но изглеждаше изискана от пред бяха впрегнати два коня единия черен жребец, а другия светло кафяв с по тъмно кафяви петна на няколко места. Тереса едвам - едвам различаваше единия от другия, погледа и бе леко замъглен все още. Кочиашят ги разпита - кой са какво искат и им обясни, че карета е лична, а не градски превоз. Тереса повдигна едната си ръка и показа нещото дадено й от госпожа Нивал. Кочияшът веднага разпозна знакът в ръката на девойката и веднага отиде до едната врата на каретата и изискано я отвори с думите:
- Заповядайте, госпожице, господине, накъде да ви закарам ?
Сай обясни на кочияшът на къде да кара и му заръча да кара по внимателно понеже на младата дама се чувстваше зле. След което се качиха и каретата потегли към квартирата на Тереса.
Вътре Сай помогна на Тереса да седне от едната страна а той седна от другата срещу нея. Загрижен той промълви:
- Как се чувстваш, по добре ли си ?
Тереса се постара да си придаде ободрен вид и с усмивка му отговори:
- По добре съм но ще ми трябва една хубава почивка.
Тереса определено не изглеждаше по добре, а Сай го забелязваше, но леко си отдъхна, искаше да я ободри някак си, но не знаеше как. Той нямаше голям опит с момичетата а в такава ситуация определено не знаеше какво да каже.
- Гледах опитът ти отначало сияеше с прекрасен контрол, но как го изпусна че да се доведе до такова изтощение ? – той определено се притесняваше за нея, като другарче видяло как приятелчето му се пребива пред очите му. А може би бе загрижен и в друг аспект като кавалер загрижен за дамата си.
Тереса извади медальона, който до днес носеше и разказа на Сай за същността му, как по време на опита й тялото и отказа. Те бързо стигнаха до къщата на Ийтан и кочияшът отвори отново вратата на каретата след което добави:
- Пристигнахме !
Сай беше решен грижливо да заведе момичето до стаята й и затова още след като слязоха от каретата той я хвана в ръце и със сериозен поглед я попита:
- Коя е твоята стая ?
Тереса стъписана, но все пак уморена не се съпротиви, а само промълви:
- На втория етаж точно срещу стълбището. - Тя усещаше здравите му ръце който преди не й изглеждаха като такива, че да могат да я носят с лекота, но все пак си беше мъж и тя го оценяваше. Младежа я пренесе през двора. Държеше я здраво през цялото време после я пренеса и нагоре по стълбището.

Тереса и Ийтън крачеха през улиците на път за вкъщи след една добра борба. И двамата бяха в много добри настроения. Тереса се увери и получи отговорите, който очакваше също така се запозна с нови учители, който щяха да й бъдат преподаватели по нататък, от който Даерон Хас й направи най голямо впечатление. Тя сияеше възхитена от голямата битка между нейната опозиция и тази на професорите, чрез която очите им бяха отворени и сега Тереса осъзнаваше какво я чакаше след време. Даерон бе абсолютната противоположност на брат си Ийтън като изражение, аура и начин на държание докато Ийтън бе „Мрака“ , Даерон бе „Светлината“. Във всеки случай Тереса очакваше с нетърпение да стигне до нивото за което Даерон й говореше. Улиците бяха оживени хората ходеха в двете посоки по площада пред замъка, обедния час настъпи и те бързаха да се придвижат да могат да обядват със семействата си или в някоя староприемница, в часовете в който можеха да си позволят да отдъхнат от тежката си ежедневна работа. Тереса и Ийтън се сливаха с тълпата те преминаха площада към уличката в, която се бяха срещнали за първи път. В уличката нямаше много хора пътя бе по спокоен. Тереса се оглеждаше, тя разглеждаше малките дюкяни предлагащи малки дрънкулки, плодове или зеленчуци. В улицата бяха разпънати само четири дюкяна. Уличката не бе голяма и потокът от хора не бе голям за разлика от площада, с който се съединяваше. Разсеяно младата Сериен почти не обръщаше внимание на спътника си, но изведнъж Ийтан я за говори:
- Стана обед, ще можеш ли да ми сготвиш нещо ?
Разсеяно Тереса се почуди какво ли бе останало в килера, тя бе изморена но нямаше да покажи слабост:
- Ще измисля нещи, но първо ще трябва да минем да напазаруваме няколко неща.
Ийтън погледна към лицето на Тереса на него бе изписано умора тя бе силно момиче, но определено не се бе възстановила напълно.
- Гладен съм сега. Не ми се чака... а и съм жаден... Ела!. – отсече лилавоокия, с което обърна крачката и се отправи обратно към булеварда, от който идваха. Там се намираше единствената таверна в района и Ийтън крачеше право към нея. Тереса бе като гръмната на място тя завика след Ийтън леко стъписана, чудеща се „какво става тук ….“, след което се затича след него да го настигне, скляпаща от странната постъпка на Мрака.

Прекрасния обяд свърши добре Тереса бе доволна от себе си. Ийтън бе истински джентълмен и голям красавец в очите й сега тя си постави задача, вечерята трябва да бъде също така прекрасна. Тя крачеше из улиците който водеха към пазара в противоположната страна от нейната квартира. Тя се чудеше какво да направи за вечеря „месо значи, ще измислим нещо“. Тя се разхождаше и гледаше различните магазини и ето че стигна до самия пазар. Той представляваше няколко широки улици отрупани от сергии й магазини за всякакви стоки. От зеленчуци, до плодове, а в магазините имаше и украси за къща килими в различни цветове и украси, различни украшения. Тереса имаше енергия насъбрала й се от предния ден и реши да обиколи целия пазар да разгледа какво се предлага, а й да види къде цените са по ниски, на доброкачествената стока. Тя мина през два месарски магазина цената на телешкото месо й се струваше висока в единия сравнение с другия а като качество не изглеждаше кой знае колко по различно. Тя накупи достатъчно да има поне за две готвения после купи зеленчуци и някоя друга подправка, която й трябваше. Пазарът бе отрупан с хора имаше предостатъчно място за разминаване, както във всеки пазар и тук хаоса по улицата бе подреден хората спираха гледаха, а тези който не се интересуваха подминаваха. Младата девойка не се страхуваше да бъде сред голяма тълпа, единственото трябваше внимателно да пази кесията си с пари все пак й бяха дадени от Ийтън, а й да бяха нейни нямаше да се остави да бъде ограбена от небрежност. Отне й цял час, но все пак успя да обиколи целия пазар поогледа сергиите дрънкулки дори си хареса някой накети, но не си купи нищо за сега. Следобеда настъпваше и младите й ходила вече я понаболяваха време бе да се отправя към къщи да си почине малко преди да се впрегне в кухнята.

А Туамака се разхождаше из новия непознат свят, за който много негови братя, бяха дали живота си, само и само да напуснат острова, който за тях беше проклятие, но не и за А Туамака. Той беше дошъл, за да покаже магийте си на "белите" и да обезцени техните невероятни изобретения, които убиваха и едновременно спасяваха хора. Той не беше изпратен от съвета на вождите, дори напротив, той избяга от семейството си, селото и всичко познато, за да запълни дупката в него, изгаряща го години наред. Да той беше там, когато "белите демони" се опитваха да спасят умиращата му малка сестра, никой не знаеше какво се случва, всички знаеха, че умира, дори и великите " бели демони " можещи всичко. Тогава той разбра, че за да промени живота на близките си, трябва да овладее магийте на великите духове, предците на неговите деди, за които дори се страхуваха да споменат поименно. Вървеше и се чудеше " как да накарам всички да ме боготворят " и беше сигурен, че ще успее.

А Туамака не се плашеше от бурите, за които подочу от няколко местни, които на висок глас си говореха за " ужасяващите бури " които са вилнеели из съседните провинции, унищожили цялата реколта. " Ха, бури." Тукашните знаят ли какво е буря? Докато наум се присмиваше на местните, от хана излезе старец, прегърбен със стари дрипи и се развика сочейки чужденеца
- Дявол, дръжте го, той ни носи бурите! Вижте го, черен като смъртта. Това е смърта, дошла за нас!
Минаващите макар и малко хора, без да му мислят много, му се нахвърлиха и тук, за първи път откакто е тук, А Туамака се принуди да направи магията " Уеро а матаера "

Магията, научена от магическото общество на дядо му, представлява " игра с природата" буквално преведено, но той умееше само " леката форма" с която можеше мн просто да запрати препълнените кофи с вода, за конете на гостите на хана. Това успя да го спаси за малко от нападателите, но трябваше веднага да си плюе на петите. В този град, никога няма да е на безопасност, но изобщо е кой ли щеше да е?

Аз съм най-уважаваният магьосник в далечните острови-откровенно излъга младежът, знаели, че никой не знае за живота на малките островите. Дошъл съм по покана на съвета на маговете във вашия град, и ето как ме посрещат! Сега просто, ще си взема стая в хана, надявам се на спокойствие, като той наистина си вярваше, че с тези думи, наистина ще бъде оставен на спокойствие.

А Туамака изненадан от отговора на охранителя, реши да "играе играта" и без да се замисли, на секундата отвърна
-Най-накрая, някой умен в това градче. Той казваше това с ясната идея, че на островчето му магийте и съответно всички магьосници, бяха меко казано забранени и директно екзекутирани от собственика на острова и цялото му население, ни все пак оставаше големия остров Пари, известен с разврата и терора, но не и с магьосници, просто хората там бяха истински зли, а според дядо му , великия маг( живял и умрял в изгнание ) Уасики, всички магове по закон, са добри хора и вършещи само и единствено добро.