Балната зала

Изслушвайки Португас Аои пийна от абсента си. Перверзната му усмивка отново се появи. Подшушвайли нещо на Селехин Португас нямаше идея колко му беше помогнал в този момент. "Вземи я щом я искаш..." - отговори му съвсем тихичко -"...ако я намериш." Аои потъна в очакване на съответната реакция от пустинната жена, още малко и можеше да започне да губи непоклатимото си търпение.

Все още гневна Айви започна да проявява интерес към Бала. Не се беше оттеглила, за да събира сълзите си във винена чаша, а за да наблюдава. Толков много неща приковаваха вниманието й и всичките й инстинкти пламтяха... Все още невидима за гостите тя се рееше ефирно сред залата. Гневът я правеше красива, отиваше й. Спря погледа си отново на Мъжът в Бяло.
Дразнеше се, че не знае името му. Наблюдаваше лежерната му стойка, облегнат на колоната с чаша отрова в ръка. "Смел избор." помисли си тя и се доближи до него, за да го разгледа от близо. Леко смъкнатите му рамене стояха някак неестествено, сякаш се опитваше да прикрие нервността си. Не... Не беше нервност, беше по-скоро...очакване. Леденият - така го беше кръстила в съзнанието си - чакаше някой, или нещо, изглеждаше сякаш дебне плячка. Въртеше бавно чашата с абсетнт в ръцете си, а фанатична усмивчица закриви лицето му. Айви не прояваше интерес към чертите не Ледения. Това, което бе грабнало интереса и още пред портите беше душата му. Сега, по-ясна от всякога. Цветовете се преливаха непрестанно един в друг. От искрящо бяло до най-непрогледния мрак. Вливаха се и танцуваха един с друг, но не бяха отражение на емоциите на младия мъж. Бяха просто цветове, емоции в него нямаше - само студ. Авйви се доближи до него. Ако имаше тяло в момента носовете им щяха да се докоснат. Но тя нямаше тяло, не й беше необходимо, за това, което бе намислила. Много плавно тя се повдигна на пръсти и духна хладна струя невидима Дух Енергия в ухото на Ледения. Той не промени, нито позата нито изражението си, само повдигна глава и затърси жадно из стаята с поглед. Айви подозираше, че плячката му е пристигнала. Изкушаваше се да се всели в него, но умението беше сравнително ново и не искаше да си играе с човешко съзнание все още, а и това не беше бойно поле. Проследи погледа му и очите й се спряха на една дама... Красива дама с гореща душа! Жена! Разбира се, че чакаше жена! Тази вечер май всички чакаха жена. Красиви абаносово черни коси се спускаха на талази по гърба на непозната, а огромните и очи обхождаха залата сантиметър по сантиметър.
Миг по-късно Лесли.... Не, не можеше да бъде! Лесли прегърна новодошлата и зашепна в ушенцето й.
В този миг, нещо... Ха, гласът на Вайл... Нима беше възможно?! Съвсем бавно погали съзнанието й, искайки разрешение да убие мъжете, позволили си да си играят с нея по-рано вечерта. Айви се усмихна. Сцената, която се развиваше между Лесли и неговата дама, вече не беше обект на интереса й. Сега и Леденият беше при тях шепнеше нещо ту в едното, ту в другото ухо на Чернокосата, а Лесли гледаше виновно очите на любимата си. Ситуацията наистина ставаше комична... Сега и Портогас се беше приближил. Явно я предупреждавака за онова, което се беше случило по-рано. И двамата иглеждаха сякаш им доставяше удоволствие да откъснат Лесли от дамата му. Ако той не я бе изоставил така само преди час, Айви може би щеше да го съжали и да се опита да му помогне, но той, както и тя, сами баха послали основата за тази сцена и трябваше да си посрещнат последиците. Беше доволна, че Португас взимаше отношение. Танцът с него значеше повече от целувката с Лесли, защото и двамата бяха необвързани и между тях нямаше чувство за вина.
Айви обърна гръб на групичката. Погледна към трона и го видя... там стоеше Вайл – могъщият Император на Шелтър. Нямаше нищо общо с младият мъж, които беше срещнала мжду двата свята. Онзи Вайл беше красив, а този....този беше изключителен. Лицето му сурово, с почти хищническо изражение, напълно контастираше с отпуснатия начин, по който палеше лулата си. За миг изумрудените му очи блеснаха и Айви осъзна лекия хумор на факта, че роклята и бе същия цвят като тези очи. Искше и се да му отговори но, все още не беше готова. Явно трайното впечетление, което бе оставила у него не трябваше да бъде потъпкано сега.
Но имаше и нещо повече. Вайл не беше просто император за нея. Всъщност властта беше последното, което я интригуваше у него. Когато се бяха срещнали за първи път, душата му и изглеждаше цялостна, нормална. По нищо не се отличаваше от хилядите други души. Мъжът, който стоеше пред нея имаше душа, разкъсана на хиляди парчета. Айви се засмя при тази мисъл – повечето хора си мислеха, че душата може да бъде разкъсана само от несподелена любов или ужасна мъка. Каква забуда! Имераторът носеше сива и безугледна душа. Иглеждаше като дрипи, които крещяха и трескаво търсеха липсващите си части. Айви разбра. Това, което бе срещнала между световете беше само фракция от Вайл, истинска и непоправима, но просто фракция. Императорът беше слязъл от трона, говореше с един непознат за Айви мъж, който не предизвикваше никакъв интерес у нея. Започна да мисли как да разкрие присъствието си и да предизвика вниманието на Вайл, наказвйки всички други. Огледа се отново. Малката групичка около Чернокосата се беше пръснала, а от нея нямаше и следа. До тук добре... Лесли също беше извън полизрението и.
Айви се заслуша в нежната музика. Валсът и беше страст. Застана в средтаа на залата, насред танцуващите двойки и отпрати мислите си към Вайл, така както бе чула неговите. Напомни си да попита Сору за това, сигурно имаше нещо общо с Вселяването.
Миличък... отново заедно... - изпрати тя, заедно със звънливия си смях.
Започна да се увива във, вече толкова познатата и, бледозелена Дух Енергия и да се материализира отново насред залата. Започна от краката си и бавно изграждаше образът си нагоре. Полите на изумрудената и рокля се полюляваха от движението на енергията и се оплитаха около красивите и стегнати крака. Знаеше, че всички очи са приковани в нея и това и харесваше. След миг и леко щтръкналото и апетитно дупе беше видимо за света, кръстчето и, гърдите... Ръцете и бяха свободно отпуснати, а погледът и пронизваше Вайл. Косите и се спускаха като река от лава по гърба и, а няколко палави кичура замрежвака очите и. Когато бе напълно в тялото си, тя повдигна игриво брадичка и отпрати най-провокативната усмивка, на която беше способна към Императора.

Асе се усмихна и се зарадва много защото Копието си спомня за него , взе една чаша с алкохол и я вдигна и каза .
-Наздраве Учителю

Аои се отблъсна от колоната и със съвсем лежерна крачка приближаваше Селехин. Стигайки до нея той падна на коляно, хвана ръката й, целуна я - студ я скова леко. Той я положи обратно в скута й от където я беше взел, свали маската си и я погледна с дълбоките си очи. Селехин за момент почувства, че се задушава - все едно се давеше в ледено студена и кристално чиста вода.
- Аз не съм Лесли. - монотонно продума Аои и се изправи слагайки маската си обратно - Ти си този човек, от който ме побиват тръпки по гърба. Тази, която може да ме напие само с дъха си. Ти си тази, която изпитвам нужда да имам... сега.
Аои обърна гръб на Селехин и на първата крачка, с която бе започнал да се отдалечава от нея изчезна.
- Аз съм наоколо... намери ме при нужда. - перверзен шепот закънтя в ушите й.
Аои излезе от сенките отново до колоната. Взе трета чаша абсент. Отпиваше от нея леко удоволетворен от развоя на събитията. Тази вечеринка определено можеше да стане и по-интересна, а беше само в началото.

Аои бързо извъртя ръката й и тя се озова с опрян гръб в него. Асасинът обви ръцете си около нея, бяха толкова студени, че едва не почна да трепери. Той я стисна с умерена сила и я доближи още по-близо до себе си. Аои приплъзна долната си устна по вратът й нагоре до ухото.
- Не съм от танцувалния тип.
Аои я завъртя обратно към себе си, не пусна ръцете й. Той я придърпваше към себе си и правеше малки крачки назад докато колоната не опря в гърба му. Обвивайки нейните ръце около кръста си асасинът провря лявата си ръка между косите й. Дясната му се намираше вече на тазът й и ледено усещане я скова.
- Ако желаеш да натриеш носа на Лесли с мен, нямам против - ще танцуваме. Но, ако искаш нещо повече - тази поза ме устройва перфектно.

Селехин усети вкуса абсента и дяволски горчивата настойка от пелин, която беше някъде между 40 и 75 градуса. Питието на безумниците - някога е бил описван като опасен и водещ до пристрастяване алкохол, отровата на художниците.
- Никога повече. - отвърна Аои.
Той захапа устната й и я идърпа напред, след което я пусна. Вгледа се в очите й и тя ясно можеше да прочете какво й мисли в този момент. Неговите очи бяха отворена книга, а може би всичко бе игра. Асасинът и се усмихна - съвсен нормална усмивка, която не изразяваше нито радост, нито нетърпение - абсолютно безразлична. Аои стисна косата й като я оскуба леко. Той доближи устните си до нейните и я целуна по тях, издърпа главата й назад и я захапа за врата. Болка... сладка, изпепеляваща болка. Селехин потрепери леко и Аои пусна захапката си, облиза мястото с език, целуна го няколко пъти и отново впи челюстите си на същото място. С един от кучешките си зъби я бе отдразкал леко и сега можеша да вкуси кръвта й. Солена... Селехин усети как абсентът я изгаря. Мястото потръпваше точно така, както ръката на Аои между краката й...

-Всичко варви добре учителю но не за това дойдох тук искам да ви помоля да ме заведете при Подземното езеро за да видя миналото си . /отвърна сериозно Асе

Яшамару влезе. Всичко беше толкова красиво. Костюмите също. Всички бяха великолепни и крависо напити. Радваше се, че той не е, поне за сега. Грациозно взе една чаша червено вино от минаващия сервитьор. Отпи от него - прекрасен аромат и вкус. "Вайл знае какво да пие." - усмихнато си помисли той. Яшамару застана на централно място и започна да оглежда хората. Доставяше му одоволствие. Но дали щеше да дойде тя? "Ще се помотам малко насам-натам в очакване." - мина през ума му. Тогава стъгледа една девойка, която седеше съвсем сама. "Бива ли такова нещо?" - измурмори сам на себе си и тръгна към нея.
- Добър вечер. - Яшамару грациозно падна на коляно, хвана ръката й и я целуна. - Нека се представя първо - Дейлайт Денсър, на вашите услуги. Видях Ви, че сте съвсем сама и това изобщо не ми допадна като гледка.
Русият му кичур леко докосна и погали ръката на момичето. Яшамару се изправи, усмихна се и набързо добави:
- Ще си позволя дързостта да Ви покана на един танц. Танцувайте с мен.

Яшамару претисна младата дама до себе си. Собственият му аромат се примесваше с този на червеното кожено сако. Кожа... няма по-ествествено от това.
- Е, г-же Айзенберг, каквото е довело и всички тези хора тази вечер. Балът с маски е невероятна идея, не мислите ли? Тръпката да не знаете кой в действителност танцува с Вас... Невероятно чувство.
Яшамару завъртя дамата си, наклони я назад като доближи устните и лицето си изкушаващо близо до нейното. За момент тя усети дъхът му. Той я изправи обратно като положи брадичката си на рамото и и помириса косата и.
- Ухаете... някак... изкушаващо.
Прилепени близо един до друг двамата танцуваха и създаваха задушевна атмосфера около себе си. Човек можеше да предположи, че са любовници от дълго време насам и знаят всяка извивка на тялото си. Всякаш можеха да придвидят движенията си, да ги съчетаят или да се влеят в едно. Определено бяха най-красиво танцуващата двойка, която залепяше чуждите очите върху себе си. "...централно място.." - Мина през ума на Яшамару -"Кой ли се опитва да подразни в този момент, позволявайки ми да бъда толкова близо до нея?". Танцът продължаваше, Яшамару я наведе отново назад и погали лицето и само с възглавничките на пръстите си ~

Айви искаше вниманието на Императора, не това ненеговите пионки. Колкото и красив и глантен да беше русокосият младеж пред нея, тя нямаше намерение да танцува с него.
Нима смятате, че получих специално внимание тази вечер? - попита го тя, а той кимна в съласие. - В такъв случей не е редно да пропиляваме вниманието му, не мислите ли?
При тези думи Айви обърна гръб на младежа и отново се съсредоточи върху Вайл. Той не и обръщаше никакво внимание, но тя нямаше намерение да го моли за такова. Гостите бяха получили покана да се настанят в някоя от стаите на Цитаделата за времето ба Бала. Една седмица беше напълно достатъчна, за да реши какво да прави с Вайл. Нямаше да бърза. Балансът в съзнанието и беше съвсем деликатен, но смяташе да се отнесе към него с постоянство. Игривата усмивчица отново се появи на лицето и, а рубиненият и поглед зашари лакомо из залата. Къде бяха мъжете, когато най-много ти трябваха?!
В другия край на залата видя как Лесли подмина Ледения и Чернокосата без дори да ги погледне. Изглеждаше сякаш търси някого. Сега беше момента да поиска обяснение. Взе чаша вино от масата и с грациозна стъпка тръгна към него. Хвана го за ръка, и още преди да се е обърнал прошепна в ухото му:
- Мен ли търсиш?