Портите на Цитаделата

Вайл - 65.

Вайл погледна на изток, към Бурното море, и към аурата, която струеше от там. Не бе силна, всъщност бе лека, но силно осезаема, а предвид разстоянието, от което идваше, императорът остана с впечатлението, че съществото, което я излъчваше, бе изключително мощно...Опасно мощно.
Ледена усмивка покри устните му и тези, които го познаваха добре, знаеха много добре какво ще следва.
- Найт, погрижи се войниците ни, които се връщат от похода, да си починат добре и бързо...Ще ни трябват отново. Каунт, твоята задаче е да мобилизираш редовната армия на Илиос и да я подготвиш за поход към Лорион. Португас Д. Ейс...
Ейс се заслуша внимателно в заповедите. От него се очакваше да използва телепортната зала в Илиос и да стигне до Лорион, където щеше да се погрижи военната сила на града да е готова за нападение. Трябваше да говори с Мариъс Бренов, управника на крайбрежното градче и да му обясни ситуацията...Която не бе хубава. Според императорът значителна военна сила се прехвърляше някъде от източните земи, чийто водач бе някакъв некромант, който не бе за подценяване. И първата спирка на тази сила най-вероятно щеше да бъде Лорион.
Вайл изпрати останалите гвардейци по други задачи, а усмивката не слизаше от лицето му. Нямаше търпение...Вече имаше план какво ще направи с този смел глупак дръзнал да се противопостави на империята му. Нямаше време за странични проблеми, но те явно постоянно се появяха на прага му.

/Ясно е какво се очаква от теб./

От гората около Цитаделата се зададе силует,не можещ да се сбърка с ничий друг.Походка,толкова равномерна,сякаш се носеше към Портите.Косите й бяха разпиляни назад,а кристалните й сини очи се открояваха толкова плашещо ярко в мрака,че само с тях можеше да хипнотизира някой..Черната туника,високите отворени боти,млечно бялата й студена кожа..Звукът от обувките й скоро отекна в тишината,беше пред портите на Цитаделата.А сега?
Да,трябваше да е убедителна и да умееше да лъже толкова добре,че дори очите й не я издаваха вече.Кукленското й изражение показваше смиреност и ангелската й красота вдъхваше толкова доверие,че когато кадифеният й глас се разля с поздрав към стражите изглеждаше така,сякаш е просто илюзия.
-Добър вечер,сър..-погледна тя единия и се поклони поприбирайки красивите си кашмирено меки коси,разнасящи аромата на най-красивите цветя в Шелтър..-Тук съм по заповед на негово Величество Императора.Изпратиха ме чак от Лорион,за да зарадвам Господаря с тялото и уменията си на най-добрата танцьорка в земите му.Бях изпратена от управителя на заведението,в което работя и веднага ме телепортираха в Илиос.Мисля,че ме очаква,защото сър Найт ме придружи до тук и каза,че има неотложни дела в Лорион,като ми каза,че Императорът ме очаква в Покоите си и е достатъчно да ви кажа,че той ме изпраща.Също така пожела да бъда съпроводена до Покоите му и никой да не безпокои Господаря повече тази вечер.-уверено завърши тя и сметна за перфектно,че бе споменала Найт.Така щеше да е по-достоверно,отколкото се бе и надявала...Всичко вървеше точно по план,сега оставаше само да чуе,какво ще кажат стражите по въпроса,а ако имаше късмета Найт да не е излизал от Цитаделата щеше да се озове автоматично в тъмницата..

Двамата стражи се спогледнаха. Този, чието име бе Белег, сив рамене и въздъхна.
Другият поклати глава и каза:
- Ама този номер никога не се изтърква май.
- Незнам, човече. Тя изглежда по-убедителна от останалите.
Другият мъж поклати глава.
- Незнам. Не трябва да правим повече грешки, в противен случай ще загубим не само работата си, а и живота си, Белег.
Белег изсумтя и погледна към Кейтлин. Наистина приличаше на елитна класа. Но имаше и нещо друго в нея, което се опитваше да прикрие. Изглеждаше миличка сега, но той не можеше да пренебрегне чувството, че тя не е това, за което се представя. И все пак...
- Ех, както и да е. Сир Найт в момента е пред покоите на Негово Величество, доколкото знам графиците на постовете из Черната цитадела. Така, че ще пратя Кром с теб. Той ще те съпроводи до там и когато сир Найт потвърди версията ти, ще си тръгне. Мерски за сигурност.
Белег тези дни се чувстваше като истински тъпак. Нямаше намерение да продължава в същият дух, иначе наистина щеше да стане такъв.
/Ако приемеш тези условия може да пишеш направо в коридорите./

Докато тичаше по коридорите, Елиа се опитваше да игнорира факт, че е ужасно гладна. Имаше няколко часа до пълнолунието. Малко преди да наближи, уживените коридори тя покри лицето си с качулката на робата и сложи ръката си пред носа. Това поне щеше да намали желанието й да закуси с някого. Накрая стигна до портите и се огледа като каза на стражите :
"-Някой от вас би ли ме придружил до Лорион, защото имам важна среща утре Призори, но ме е страх да мина сама по този път!
Елиа остана спокойна, изчаквайки отговора им.

Стражите мълчаливо се спогледаха и Белег каза:
- Имаме задължения тук.
Другият, на име Кром, поклати глава:
- Моята смяна свърша след малко. Мога да те изпратя донякъде.
- Кром, бих ти препоръчал да си починеш. Днес бе много натоварено. – каза Белег поучително, а Кром изръмжа ядосано, че колегата му си позволява да му дава съвети.
- Ще я изпратя.
- Тогава внимавай да не ти изпие кръвчицата. Вече знаем какво представлява.
Двамата я бяха познали с лекота, все пак това им бе работата.
- Ха, не се притеснявай за мен. И си гледай работата. Кретен.
Кром се приближи до Елиа и каза:
- Да тръгваме. Ще те изпратя до срещата ти. И гледай да не хитруваш нещо. Мразя да ме лъжат.

Двамата вървяха в пълно мълчание, докато Елиа не реши, че вече е тъмно. Тишината беше прекъсната от едно *туп*. Когато се обърна към нея, забеляза, че робата й беше на земята, а тя го гледаше . Усмихна му се за миг и продължи да върви с нормалната за човека скорост. Изведнъж се спря отново поиздърпа надолу роклята, защото се беше надигнала. Седна на едно паднало стъбло, кръстоса краката си и го погледна:
-Приятно ми е казвам се Елисавелл.
Един лъч светлина си беше проправил път, през гъстите корони на дърветата, и нежно галеше плътта й. Кром едва сега забеляза колко бяла беше, а очите й кървясали. Елиа беше свиклана вече с промяната на външния и вид като минаваше през фазите й. Беше ужасно гладна и беше готова на всичко, за кръв!

- Ъ...аз съм Кром.
Стражът не можеше да се нарече привлекателен. Беше малко под тридесетте, с гладко избръснато лице. Чертите му бяха сурови и леко изпити, а очите - тъмно-кафяви. Косата му бе късо подстригана във войнишка прическа. В момента Кром я наблюдаваше с нескрит интерес.
- Гладна ли си? - в тона му едва ли не се появи загриженост. Явно войничето отдавна не бе проявявало кавалерство, но понякога мъжете имаха нужда от измамното удовлетворение и одобрението в женските погледи, след подобна проява. Осъзнавайки, че не се държи естествено, той за миг отмести очи от вампирката пред себе си. После пак я погледна очакващо.

-Може да се каже!
каза тя, забила кръвожадния си поглед в кафявите му очи. На лицето на Елиа се изписа недоволство. Беше си забравила лещите в Цитаделата. По-важното сега беше, че в Цитаделата в момента се намираше лорионската танциорка. Съмняваше се във всичко в момента. Не знаеше какво да прави беше толкова объркана. Трябваше да се върне в Академията и да премине изпитанието. Но преди това мислеше да се отбие в някоя кръчма и да наеме стая, защото Изгрева никого не чакаше! След което погледна към Кром с надежда, че ще й даде да закуси с него. Очите й се бяха навлажнили. Айзенберг облиза усните си и тръгна към него. Походката й се беше запазила. Още беше безшумна, удивителна и елегантна

Кром примига, после седна на един паднал дънер и развърза яката на униформата си, под която се показа здрав и мускулест врат.
- Гледай да не я изпиеш цялата. - допълни той предупредително. После изведнъж се опомни и се изправи рязко. - Ъ, я чакай малко. Ще стана ли вампир ако ме ухапеш?
В очите му се четеше...надежда. Може би това бе скритият му мотив.

-Ще разберем. Само да кажа, че обичам да пия кръвта от вътрешната част на бедрото!
каза тя й се усмихна като отмести косата си назад. След което седна на дънера, където беше седнал Кром и се заигра с някаква тревичка. Елиа, знаеше, че ше го превърне. За нея щеше да е добре да има вътрешен човек в Цитаделата, който да я информира за всичко ставащо в нея. Ако й позволи да се нахрани с него, да му стане нещо като началник.

Кром се засмя.
- Вътрешната част на бедрото, казваш? Еми хубаво, само гледай да не ме ухапеш, където не трябва. Онова място ще си ми трябва после.
Той се подсмихна и отново седна на дънера, като я остави да действа както намери за добре. В очите му все пак се четеше предпазливост. Щеше да е готов, ако нещо тръгне назле да действа. Искаше да стане вампир, но пък все още нямаше пълно доверие на това момиче.

/Опиши действията си, свободно РП./

Елиа знаеше, че трябваше да го източи до последната капка кръв в тялото му и да му даде от своята. Ловко застана на колене пред него и разтвори краката му, сваляйки дрехите му от кръста надолу. В кървясалите й очи се чететяха смесени емоции.
-Спокойно няма да те ухапя, където не искаш!
Прокара езика си по острите зъби и бавно се приближи към бедрото му. Усещаше, че той й нямаше вяра, но на нея сега не й пукаше за нищо, освен за това как щеше да опита алената, гореща кръв. Настани се удобно между краката му и бавно заби зъбите си. Усети как тялото му изтръпна и гърба му се изви. Стискаше ръцете си в юмруци. Айзенберг беше изпила вече 70% от кръвта му й той усети как губи съзнание. Вампирката приключи и се облиза като Кром падна назад. Момичето стана й се протегна. Преди зъбите й за изтъпеят тя ухапа китката си. Кожата й си беше върнала нормалния цвят, очите също. Не усещаше силата като преди, но по-важното беше, че беше се наxранила. Навеси се над него като сложи китката си в устата му. Първоначално мъжът пред нея не мърдаше, но след малко започна да se движи устните и езика си, преглъщайки кръвта й. Елиа сметна, че беше изпил достатъчно, за да си стъпи на краката и седна отстрани на него докато успее да се съвземи напълно, за да може да го инструктира за последиците и привилегиите на Проклятието, което му беше прехвърлила. Кром се събуди и усети парене на мястото, където го беше ухапала. Разбра също, че беше и облечен. Вампирката го погледна с интерес и каза:
-Кром, как се чувстваш

Кром се огледа с широко отворени очи и постепенно една зла усмивка покри устните му.
- Перфектно.
Той се изправи и направи няколко крачки неуверено.
- Крайниците ми действат различно и малко не ме слушат. Но имам чувството, че това скоро ще се промени. Силата кипи в мен.
Той се приближи към едно близко дърво и прокара длан по ръбестата му кора, а усмивката му ставаше все по-широка. След малко Кром се обърна към нея и направи лек поклон:
- Благодаря за това. Аз ти помогнах, а ти също ми помогна. При това много. Но продължавам да съм...жаден.

-Няма да пиеш от мен! Не мога да си го позволя! Като отидеш в Цитаделата си намери някой. Ако не знаеш за вампирите ще ти ги кажа на кратко. Минаваме през няколко етапа на развитие. В момента ти си някъде между 1-я и 2-я. Слънцето в момента не ти пречи, но като приминаваш през другите фаза ще се наложи да го отбягваш. Тъй като в момента аз съм ти господар, така да се каже искам да ме уведомяваш за всичко станало в Цитаделата. Нищо не искам да остане скрито-покрито от мен. Можеш да продължаваш да пръскаш Проклятието из цялата й територия само да не те хванат. Тъй като пи от кръвта ти ще успя да усетя, ако нещо стане с теб и ще се опитам да дойда. Да знаеш, че може да се появявам в сънищата ти и да задоволявам част от фантазиите ти. Няма от какво да се претисняваш и последно не оставяй някой да разбере какво си !
След което Елиа застана пред него и го погледна в очите като му се усмихна и разроши косата му ! Вампирката се замисли дали беше постъпила правилно като го направила нейн последовател. Надяваше се Кром да не е много скъп на Вайл, защото нямаше да има полза от него през деня. Но на нея вече не й пукаше. Беше отхвърлена по-много гаден начин. Можеше да го направи Вампир и да живеят дълго няколко милеуа. Елиа разтърси главата си и го погледна отново право в очите и каза:
-Разбра ли ??
След което по лицето й се плъзна една очарователна усмивка, която го накара да се усмихне.

Кром се подсмихна и се поклони не съвсем изискано.
- Както заповядате, госпадарке.
После се засмя.
- Странна работа е това нещо. Дори да искам да ти се опълча сега, инстинктите ми ме принуждават да ти се подчинявам. Няма лошо, щом казваш, че ще можеш да задоволяваш фантазиите ми, макар и на сън.
Той се замисли над думите на Елиа, която му бе обяснила подробно за плюсовете и минусите на вампиризма. Кром доби сериозно изражение и допълни:
- Но колкото и да съм задължен да ти се подчинявам, няма да мога да шпионирам Негово Величество, ако имаш това в предвид. Не искам да загубя кожата си, а и съм наистина преден на императора. Все пак ще се опитвам да те държа в течение.
Той протегна мускулите си и остана доволен от силата, която кипеше в него.

Вървях с бавна, но от далече си личеше колко уверена крачка. Гледах напред, докато преминавах коридорите, и най-накрая не излезнах от сградата. Закрачих към портите по абсолютно същият начин, а там разбира се, на пост седеше един от гвардейците, които бях срещнала при влизането си тук.
Усмихнах му се мило, дори може да се каже флиртаджийски, когато той спря погледа си на мен. Не ми каза нищо, само ме огледа усърдно няколко секунди, докато явно съзна че ме зяпа, и измести погледа си на пред.
-Добър вечер! - казах му със доста весел тон когато най-на края стигнах на близо.
-Добър вечер, госпожице... - каза той с унил тон. Явно беше, колко скучаеше тук, а и приятелят му като че ли го нямаше.
Хавиер още не беше дошъл. А преди да излезна се притеснявах, да не го карам да чака! Като че ли аз бях тази, която щеше да си почака, но нямаше да е дълго. До колкото го познавах, той не закъсняваше.

-Не съм казала да шпионираш, просто искам да знам всичко каквото става, защото следващите месеци няма да мога да идвам тук. Трябва да просължа с обучението си, защото бая време изгубих тук, при Вайл.
След което тя се усмихна. Кром не можеше да разгадае усмивката й. Беше по-странна от преди. В мислите му се въртеше образа й. Колкото и да искаше да го разкара, не можеше. Беше там. По-прекрасна отвсякога. Чувстваше се някак си привлечен от нея. По всеки възможен начин. Елиа прекъсна мислите му и започна да говори:
-Скъпи мой, ти си първият, който преобразувам, не знам как ще се развият нещата.
След което пак седна на дървото и прилежно кръстоса краката си и го загледа. Мислеше какво да направи. Знаеше, че нямаше да може да стигне в академията преди изгрева и трябваше да отседне някъде. Реши се щеше да си наеме стая в някоя кръчма и да преспи там. Нямаше друг вариант.

Елизабет по-скоро усети инстинктивно, отколкото чу, как Хав излезе от близките сенки, хвърляни от арката на външната порта. Бе облегнал гръб на хладната каменна стена и бе притворил очи в очакване, потънал в собствените си мисли. Усещайки със сетивата си приближаването на Бет, както си я наричаше на ум, той нарочно бе постоял в прикритието си още малко. Белег, стражът, който стоеше на пост, ококори очи в негова посока, когато младият асасин се материализира от сенките. Знаейки ясно кой е, а именно почитаем и високопоставен гост на Негово Величество Вайл, войникът отдаде чест и се опита да прикрие раздразнението и изненадата си. Мразеше да го сварват неподготвен.
Очите на Хавиер минаха по тялото на Елизабет, от главата до петите, на пръв поглед съвсем безчувствено. Какво си мислеше вече си беше негова работа. Спирайки се на очите й, той кимна леко.
- Да тръгваме.

/Пиши направо в „Улиците – Делвион”./

Кром продължи да я гледа, изпивайки я с поглед. Бе толкова красива...
- Добре, млада госпадарке. – каза й той и рязко затвори уста. Новоизрасналите му остри зъби одраскаха езика му. Още не бе свикнал с тях, но присъствието им го накара да се усмихне. Обожаваше тази нова сила. Беше я нарекал „млада госпадке” инстинктивно, без да се замисля, но осъзна, че тя наистина му е такава. Бе ветеран и със сигурност по-силен от нея, но никога не можеше да я нарани. По-скоро би я защитавал, ако имаше нужда. – Само времето ще покаже как ще се развият нещата, но знайте, че винаги ще съм до вас.
Думите й видимо й харесаха и той също бе доволен. Ако можеше да я приюти в обятията си и да проникне между бедрата й, щеше да е още по-доволен. Ако можеше да впие зъби в нежната извивка на шията й, щеше да е на седмото небе. Интересно нещо бе да си вампир и създателят ти да има власт над теб.
- Когато ви потрябвам само ме призовете в съня ми. Аз ще ви открия.
Той наистина усещаше присъствието й в съзнанието си и знаеше, че винаги щеше да знае къде се намира тя.

Вампирката го гледаше така както преди макар беше разбрала какво си мисли. Изправи се елегантно и изтупа мрасотията от оскъдните си одежди. След което изкара робата си и тръгна да я облича. Но нещо започна да шава из далечните храсти. Нещо нарушаваше спокойствието й. Елиа истиктивно изръмжа. След което погледна Кром:
-Човек е, сигурно новата ти закуска.
Като се на лицето й се появи една сладка крива усмивка, която означаваше много неща, но повечето неща не можеха да се разчетат. Дори самата тя не знаеше какво се крие зад нея. Беше ли удоволствие, че почваше да разпръска "Пролятието" из света. Знаеше, че Кром беше първия и жадуваше за още жертви. Харесваше й да знае, че има някой на когото можеше да се довери. Някой който ще я пази докато не намери смъртта си. Дори да знаеше, че този някой се подчинява на друг. Винаги щеше да запомни Кром, все пак беше първия, който беше преобразила. Нещото все повече идваше към тях. Усещаше пулса му, усещаше как кръвта му се блъскаше във вените. Когато...

Когато...
Аои излезе от сенките, по-бърз от светлината, той сграбчи "фината" шия на Елиа, стисна с почти всичката си сила, вдигна я и я заби в съседното дърво. Краката й висяха.
- Липсваше ми... - Лунатична усмивка засия на лицето му.
Аои се извъртя погледа си настрани, като този, който я придружаваше попадна в него.
- Не се навирай, там където не ти е работа...
Аои отново погледна Елиа като увеличи натиска си срещу дървото.
- Скъпа... какво правеше без мен тези дни? Забавлява ли се? Надявам се. Повече няма да имаш тази възможност.
Очите му светеха като на луд човек. Нормално. До сега все едно беше на каишка... трябваше да опита това, на което почти бе забравил вкуса и цвета.

Асе се появи с групата хора и видя неговия стар приятел ассассина Аои . Португас кимна за здрасти на ассассина след което се запъти да мине през портите двамата пазачи се опитаха да го спрат черният гвардеец си показа значката те веднага побързаха да отворият с извинения за притесненията .

Елиа изръмжа и го погледна все така безизразно.
-Любими, ако може така да те нарека за какво забога си дошъл и ако пожелаеш можеш да е пуснеш..!
Вампирката се опита на няколко пъти да се измъкне, но нямаше шанс беше я хванал по кофти начин. Изобщо не знаеше какво ще направи, но имаше смътна предства. Просто стоеше отпусната. Изражението й, погледът й, усмивката й не съдържаха никаква емоция. Елесавела стоеше и очакваше да стане това, което щеше да става. Беше и вече толкова безразлично. Като дойде Аой целият и свят се срина за секунди. Това беше образно казано, защото тя всъщност нямаше свят , след като я преобразиха. Продължаваше да гледа през него с кърваво-червените си очи

- За да те поздравя, любима. За нищо друго.
Аои я целуна на по бузата със студените си устни. Той освободи захвата си и тялото й отново докосваше земята. Асасинът обърна гърба си и потъна в сенките, докато правеше своенравен жест с ръка. Защо беше решил да я остави жива?! Дори и Дал'Хел не знаеше. А къде беше сега?! Ходи разбери...

Кром бе разбрал, че...съществото, което се появи като гръм от ясно небе, е наистина опасно. Що за демон бе това? Не бе могъл да помогне на Елиа, тъй като синеокият тип със сигурност би прерязал гърлото й преди стражът да успее да се задвижи. Но за негова изненада, убиецът си бе тръгнал. Просто хей така.
- Кой...Кой бе този? - попита той тихо господарката си.

» Портите
» Портите На Небесата