Залата на Провала

Аои го погледна право в очите с безжизнен поглед. Толкова да не му се занимаваше с това. Нещо не можеше да си представи себе си задавайки гатанки. Не беше в неговия стил, а и като се замислеше не знаеше много, а тези, които знаеше бяха всеобщо популярни и от сорта на: "Нещо и нищо седяли в една зала. Нещо излязал през прозореца, а нищо последвал примера му и излязал през вратата. Какво останало в залата?". Все такива му се въртяха в главата и всичките те му се струваха толкова банални и нелепи. Едно малко детенце на шест години можеше дори да репи тези гатанки, колкото и досадно и глупаво да беше то.
Аои се огледа наоколо. Чудеше се. Търсеше нещо, но и той не знаеше какво. Мисля, че му се случваше за първи път в живота да търси нещо и да не знае какво е то. Е, винаги има първи път, честито асасине. Гадничко си му беше, въпреки че физиономията му оставаше все така нехайна. Той разроши косата си. Трябваше да поддържа красивата си прическа - гръмнала гърмяща бележка в бустан или нещо такова. Тогава го видя. Лист хартия и молив, намиращи се в едното кюше.
- Ъно, майсторе, само да си взема приспособленията и идвам.
Той отиде до кюшето, взе листа и молива, надраска нещо на бързо и се върна при Майстор Ноел. Той пусна листчето пред него и остана изправен.
- Някой умник беше измислил, че смисълът на живота е 42, нали така? Кой е правилният отговор?

На листа:

Spoiler:

Аои без да губи от ценното си време мина през вратата, която водеше към другата стая. От къде да знае, може пък и старчето да се е правил само на заспал, а той не обичаше саке и добре, че измисли всичко това набързо иначе си беше загубен. Абсент можеше да пие в неограничени количества, но саке... колко пъти се беше наливал със саке? Два? Три? Не повече. Какво си спомняше ли? Всичко. Важното беше сега, че беше пропуснал представлението със сакето и дядката и продължаваше напред.
Вратата се тресна зад гърба на Аои. Той започна да мрази тази процедура. Защо ли беше необходимо да се вдига толкова много шум около него? Само еди кой си Бог, там някъде, знаеше това. Кой ли беше в тази стая? Аои се огледа наоколо.

Аои се замисли. Какво ли не беше научил от живота? Как се пълзи по корем, установявайки всички онези дребни неща, които е бил, как се е въргалял в собствените си хаотични, несигурни заблуди ли...
Той искаше да почувства как промяната започна да го обгръща, искаше да почувства метаморфозата, излизайки от завоя с бясна скорост...
Промяната беше на лице. Промяната идваше от сянката му и животът му.
Това ли се въртеше в главата на младия асасин? Да. Интересно, наистина интересно - мисли, които до сега не го бяха спохождали.
Аои погледна Архи-майстора с ледените си очи, а температурата започна драстично да пада в стаята без мебели. Асасинът гледаше с поглед, който не можеше да се опише, но цялото зло се беше събрало в него.
- Животът ме научи как да живея и да порасна. Как да взимам, как да давам, как да се движа, как да уча и как да... обичам. Научи ме как се плаче, как се убива и как се умира, как да бъда параноичен и как да лъжа, да мразя и да се страхувам. Научи ме на всички необходими неща, за да продължа напред и нагоре.
Аои се чувстваше като истинско чудовище и животът го беше превърнал в такъв, а той се обожаваше така.

Аои не отговори на Архи-майстора. Нямаше какво друго да каже, а и не обичаше да говори за тези неща. Не обичаше да говори за себе си и сега, след като беше казал тези неща, коремът му беше свит на топка и нивото на кръвното му налягане се повишаваше драстично. Ядът беше заседнал в гърлото му и това не беше добре. Трябваше да върне контрола над себе си, чувствата и емоциите си възможно най-бързо и отново да ги зарови там... надълбоко. Имаше няколко секунди да го направи. От едната врата до другата бяха само няколко секунди с неговата походка, а не можеше да си позволо да се забави, имаше цели, които трябваше да достигне, независимо какво.
Трудно беше. Само три крачки още, а Аои искаше да се обърне и да убие възможно най-близкия човек до себе си, в неговия случай, Архи-майстора. Асасинът не беше глупак, нямаше и намерение да се пробва - сега не му беше времето на това.
Толкова дълго беше изкарал без да убива, че дали не беше забравил какво е чувството. Онова блаженно чувство, онзи неописуем и необуздан адреналин, последвам след всяко убийство, толкова много му липсваше. Липсваше му и цвета на кръвта - червен и красив. Трябваше да се стопли, имаше нужда и от това, а беше тук, затворен. Сам си го беше избрал, разбира се, силата идва с "пари", няма безплатни неща.
Установявайки всички тези неща, които му липсват и отново припомняки си всички онези неща, които иска да направи и по-специално онази малка, долна личност, която щеше да загуби живота си в най-скоро време, го накараха да бърза.
Аои прекрачи тези три крачки възможно най-бързо. Нямаше и следа от високото му кръвно налагяне, от нервите му, които се беше наложил да жертва, за да успее да каже на Архи-майстора всички онези неща, които беше научил от живота. Време беше за убийсто. Време беше за бърза. Сега беше неговото време и Аои много добре знаеше това.
Асасинът отвори вратата и прекрачи прага. Този път вратата не се тресна зад него. Това веднага му направи впечатление. Следователно тук го очакваше майстор, който е внимателен с учениците си. Аои се огледа наоколо. Кой ли беше той? След като младия асасин обходи всичко в залата с поглед разбра, че тук го очаква Уми Майстора. Вода. Не му се занимаваше с водни майстори. Не му се занмаваше, в действителност с никакви майстори, сега му трябваше само да убива... да убие онзи някой, на който му беше дошло времето. Нямаше да има трупове, нямаше да има последици, а само безследно изчезнали... животни.
Аои обходи с погледа си още един път залата и тогава го видя - Уми майстора. Той беше сравнително млад, може би около тридесет годишен, с дълга кестенява коса и кафяви очи, очи, в които ясно се четеше, че от време на време позволяваше на учите си да му лазят по нервите. Ха. Не беше по вкуса на Аои.
- Йо. - Поздрави го Аои с нехаен глас и възхитени, на залата, очи.

Аои го гледаше. Слушаше го, но изобщо не възприемаше това, което му казваше. той си мислеше само как да излезе по-бързо от тук, защото му писна. Колко време беше минало? Нямаше и на представа. А сега този Уми Майстор му разправяше за някакви аури, някакви умения, някакви потоци, някакви опити...
Температурата в залата започна да пада драстично. Това едва ли би притиснило майстора, но на студено Аои се чувстваше по-добре. В същност, не е дори сигурно, че асасина осъзнаваше, че туко що беше понижил температурата на минусови нива, равни на телесната му темепература, едва ли не.
Сега някаква птица летеше към него. Ледена. Ха. Аои продължаваше да гледа студено и да не помръдва нито милиметър от мястото, на което седеше. Ако беше чул правилно, трябваше да спре тази грозна ледена буца с аурата си. Колко проблемно... Както излиза Аои обичаше да си прави живота проблемен, дали?
Птицата вече приближаваше. Аои издигна своята аура пред себе си, отново използвайки оново умение, което някой смешник беше кръстил "Шепотът на Вятъра". Заслужаваше да умре заради това име и Аои усещаше как ще се погрижи за това.
Това умение, обаче, не слушеше само за защита, а и за перфектното нападение. Този Майстор искаше Аои да спира потоците му енергия с аурата си. Добре. Материаризирайки стената пред себе си, за да спре птицата, асасина направи още един път техниката, по-бързо от светлината, но този път, за да затвори уми майстора в куб от собствената си аура.

При други обстоятелства Аои би останал да се позабавлява, но това сега нямаше как да стане. Синеокият асасин бързаше да излезе от тук. Толкова дълго не беше стоял затворен от времето когато беше юнуша, точно за това не му допадаше ситуацията, в която се намираше.
Аои продължи по моста, право напред към следващата врата. Той я отвори, тя изскърца. Ах, този шум, всичко беше нарочно, в това беше сигурен. Аои прекрачи прага и пусна вратата, оставяйки я зад себе си. Тя отново се не тресна. Това беше странно. Асасинът се огледа наоколо. Залата не беше кой знае какво, дори можеше да се сметне, че е празна, а по средата й седеше някаква жена със златни къдрави коси.
Аои я погледна в очите с нейното си изражение, приведе косата си набързо в ред и се развика:
- Добър ден, добър ден, г-це. - Гладът му беше детски. - Много ли ме чакахте, а аз се старах да не закъснявам... Яре, яре... май закъснях. Моля, да ми бъде простено, че накарах красивата дама да чака.
Аои се поклони напред, в знак на уважение и извинение, доста бързо и се изправи обратно, заел една такава отпусната стойка, гледаше разсеяно, а косата му стърчеше на където си иска, по детски невинна усмивка засия върху лицето му.

- Ъно... г-це~e. Какъв е този лек бриз, който усещам?! Много е приятен...
С детска усмивка Аои тръгна към нея. Вятъра го отблъскваше, но той го правеше да изглежда, че се приближава с бавна, спокойна, дори непредпазлива крачка, сякаш си ходеше из парка. Ръцете му бяха в джобовете, а косата ми се вееше в всички посоки.
След няколко минути ходене, той успя да стигне до майсторката. Русите й коси го погалиха по лицето и той съвсем невинно се доближи до ухото й.
- Ъно... Мелиса-сенсе.. Пуснете ме да мина... бързам... имам среща с моя приятел Яшамару-кун. Обеща, че ще ме запознае с приятелката си... пуснете ме, всички бързаме за някъде, сенсе-.
Аои я подмина и продължи напред със лежерна крачка. Само той знаеше какво му коства тази глезотия. Всички мускули му се бяха напрегнали, а вратата не беше толкова далеч.
В същност защо изобщо Аои беше споменал вятърният маг, глупака? Спомняше си го едва-едва, като мажоретна на онова състезание и що годе добър боец на бойното поле. Също така имаше доста слухове за вятърната майсторка и ученик с дълга черна коса, който бил пълен идиот... Аои можеше да смята доста добре.
Той хвърли с всичка сила гаротата си към вратата и тя се ови на носещата колона точно до нея. Аои си продълбаваше все така напред. Все пак бързаше за среща с Яшамару-бака.

Аои излезе през вратата без да казва нищо, съответно влизайки в другата зала. Той се огледа наоколо. Днес, май, беше модерно в залите да няма нищо или просто така му се струваше. Прическата му не стига, че беше гръмнал динамит в пещера, ами и очите му бяха хасълзени, дали нарочно или нарочно - намаше значение.
Аои се огледа наоколо, търсейки следващия майстор с поглед. Позата, която беше заел си беше все така нехайна и непукистска, ако може така да се определи изобщо. Най-после, след като обходи няколко пъти залата с поглед я видя - майсторка... красива млада жена с типични източняшки черти - дръпнати очи, нисък ръст, кимоно, катани, мечемайстор. Аои се усмихна невинно, като шест годишно дете на близалка.
- Конбан уа, сенсе-. Съжалявам, че закъснях, моля за вашето извинение. - Аои се поклони, гласът му беше тих и смирен. - Искам Вашето позволение да продължа напред.

Погледът на Аои се промени. Той стана студен и сериозен. Стойката му се изправи и в залата започна да става студено. Силното му присъствие започна да се усеща, както си му е реда.
- Дуелът смятам да го пропусна. - С леден глас заяви асасинът. - Нямам търпение да стигна до Дред и да го "наритам", както сама се изразихте. Точно за това съм тук и точно за това бързам. Обещание не мога да дам, но предполагам сама виждаш сериозността ми... - Аои изведнъж стана същия нехранимайко - ... сенсе-. - Его го и детския глас - Ще ме пуснете ли сега?

Аои влезе в следващата стая, която беше пълна с някакви щъкащи гадове - хора. Това беше перфектната стая за почивка или по-скоро не. Лунатичната усмивка изгря на лицето на Аои. Той имаше нужда от много енергия. Едва ли Дред би го пуснал туко-така.
Аои се спусна скоростно и извади камата си, която Гринд му беше дал. Само за един миг уби всички с нея, сетне застана на средата на стаята, разперил ръце настрани. Шокът го връхлетя, но той не падна. Харесваше му този адреналих, който го изпълваше с неистово много енергия. Красиво умение, научено из ходещ мървец.
Няколко минути по-късно, след като Аои пое целият адреналин, изпълвайки го с кипяща енергия, "открадната" от всеки един труп, той продължи напред.
Аои вече отваряше вратата, която водеше до последния майстор, който, отново, не познаваше, а кой го познаваше него? Асасинът лепна разсеяната физиономия на човек, който нищо не подозира и нищо не може, сякаш по-случайност озовал се там, където се намираше сега.

Това щеше да бъде интересно. Лунатична усмивка се плъзна по лицето на Аои, а погледът му запламня като на нерномален човек.
- Кой съм аз ли? - Аои скри с ръката едното си око. - Някой, за който не трябва да се говори.
Аои хръвли гаротата си към Дред, който с лекота щеше да я избегна. Нарочно го направи калпаво. Докато майстора я избягваше, Аои извади камата си със S на нея. С едно бързо движение на аурата си, той откъсна малко пърче от тази на масйтора, който я беше пуснал спокойно да си щъка като паячета по стената, което вкара в острието, завъртя я през пръстите си и я прибра, точно толкова бързо, колкото я бе извадил. Интересното сега започваше.
Сенките? За сега не му бяха нужни, а и щеше да е грешка да стъпи в тях. Чакаше удобния момент. Ето, защо асасина се скри от погледа му, използвайки умение, което не разчиташе на предкъпоценните му сенчици. Време беше Дред да предприеме стъпка напред и да му бъде пуснато кръв.

Това започваше да става интересно. На Аои му беше пределно ясно, че Дред прави това нарочно, за да го накара да излезе от мястото си или просто вече знаеше къде е и си играеше с него. Говореше му. Да си говори, нямаше да получи отговор или може би, щеше? Време беше Аои да подметне кокъл на Дред и да видим как ще се нахвърли върху него.
Аои направи свое сенчесто копие, и го изпрати излзащо от една сянка точно зад Дред. Той замахна с уакизашито си, за да го убие. Време беше за наблюдение как майстора ще реагира на това. През това време Аои смени местоположението си. С всяка изминала секунда на Дред щеше да му става все по-трудно около младия мъж.
От друга сянка излезе втори Аои, който полетя към Дред със сочещи пръсти. Ето го и третия асасин, който хвърли гаротата си към майтора. И само, за да стане още по-интересно четвърти сенчести клонинг излезе, Дал'Хел знае от къде, взирайки се в Майстора с очи, които го подготвяха да бъде подпален.
А Аои си седеше мирно и кротко, наблюдавайки всичко скрит в своята техника, неоткриваем, с бясно граещо ляво око.

Асасинът затвори лявото си око, с дясното огледа красивите оръжия. Беше му рано да излиза, но нямаше повече време за губене. Аои отвори лявото си около. Беше време за нападение. Една сянка се издигна нагоре, точно под Дред, обвивайки се около краката му и стягайки го. В този момент Аои излезе от техника си, точно зад майстора и замахна с едната си ръка, в която имаше игличка. Искаше да я забие във врата му. Да видим Дред какво ще може да направи тогава по въпроса. Най-вероятно щеше да се измъкне, имайки впредвид, че е майстор, но Аои изобщо не залагаше на него, защото имаше по-малко от секунда преди игличката да попадне на мястото си. Въпреки това беше подготвен за всичко и можеше да отреагира бързо на негова контраатака.