Улиците

Улиците на Лорион са павирани и непавирани, широки и тесни, криви и прави, отново съм сигурен, че схващате идеята. Разнообразни са(казвам го за всеки случай).

Загубила ли се беше? Не. Тези улици й бяха толкова познати, но имаше нещо различно в тях, нещо, което караше кожата й да потръпва, сякаш ги виждаше за пръв път. Белегът на корема й пулсираше много досадно, сякаш се опитваше да й каже, че пътят, по който е тръгнала, изобщо, не е за нея.
Драго буквално се влачеше зад нея.
Крачката на Дарина се забавяше, очите й се замъгляваха и караха улиците на Лорион да й изглеждат павирани и непавирани, широки и тесни, криви и прави, полегати и наклонени. Дар положи пръсти на челото си. Виеше й се свят. Установявайки това, тя се тръгна на една пейка. Краката й бяха разтворени, лакатят на ръката, на която пръстите докосваха челото й, бе подпрян на едното коляно. Косата й се свлече надолу и закри лицето й наполовина. Това не беше добре. От кога не беше слагала залак в устата си?
Драко се настани на пейката до нея и се сви точно, както правят котките, до своята господарка.
- Наааа... Драго...
- Мяк. - Получи като отговор Дар.
- Мислиш ли, че ще се справим? - Гласът й беше изнемощял. - Дали е жив?
Пръстите, които бяха опряни в челото се спуснаха надолу и закриха половината й лице, сякаш помагаха на косата.
Не трябваше да си припомня онези дни. Трябваше да го забрави, но защо не можеше? Че той не беше нищо специално, нищо, което на нея да й хареса, въпреки всичко извикваше отново и отново неговия образ в главата си.
Този прокълнат цикъл беше спрял. Две години и няколко месеца Дар не беше изпитвала нуждата да си пропомня миналото и непознатия мъж, който по една или друга причина бе спасил живота й. Защо? Защо си спомни, тогава?
Драго се качи в скута й и се сви на топка. Дарина положи ръката си на главата му и го погали.
- И на теб ти липсва, нали?
Ако Драго можеше да говори, най-вероятно щеше да се измее, ама стъбилно да се изсмее. Едва ли Блъъд му лиспваше, особено след онзи "инцидент", когато Драго се опитваше да избяга от глупавата жрица и Блъъд падна върху него от едно дърво и което беше още по-лошото - той спеше тогава. Драго прекара цялата нощ като килимче. Разбира се, Дар нямаше как да знае за това. Добре, че Драго не можеше да говори, а и да мисли в повечето случаи.
По улиците на Лорион, сякаш изпъдени, слънчевите лъчи бързо започнаха да напускат паветата и сградите, остъпвайки своето място на мракът. Изведнъж стана тихо като в гроб, въпреки че това не беше идеалната тишина. Човек никога не може да потъне в нея. Защо? Ще обеснявам друг път.
Звукът на чисто нови, все още скърцащи обувки привлече вниманието на Дар, но тя не направи никаква индикация, че се интересува за какво става на въпрос, не се и обърна. Много скоро звукът от стъпките ставаше по-силен и отекваше в главата й, разваляйки почти перфектната тишина. Един мъж облечен в кожен, квадратен балтон, сив на цвят, наконтен, дори притежаваше от онези изискани бастунчена, мина покрай нея, кимна й, тя отвърна и погледът й се закова в мъжа, който се отдалечаваше бавно.

Елеа стоеше посредата на един площад и наблюдаваше хората. Някои се движеха бързо, все едно закъсняваха, други си ходеха спокой, смеейки се на шегите на другарите си. Айзенберг забеляза, че хората в тази местност се движат повече на грипи отколкото единично. Видя само няколко човека, които бяха сами. Е това вече не я смущаваше. Както и да е. Пое по една права, павирана и уживена улица. Веселите викове се чуваха от всяка кръчма. Никога до сега не беше стъпвала в този град и си нямаше ни най-малка идеа накъде е тръгнала. Просто следваше тълпата от хора. Явно имаше нещо в града. Нещо интересно. След 30-но вървене, Елеа стигна до една кръчма, пред която имаше опашка. Хората, които чакаха да влязат, бяха облечени с луксозни дрехи. Сигурно тази кръчма беше за аристократи. Самата Елеа не беше облечена по вкуса на това заведение, защото се опитваше да прикрие потеклото си. Стоеше и наблюдавеше аристократите, облеглата на една от стените. Дългият й шлифер прикриваше фигурата й. Изведнъж мислите й бяха прекръснати от един добре облечен джентълмен. Можеше да се каже, че дори прелича на ангел. С дълга, черна коса, големи лешникови очи. Елеа се огледа и не посмя да каже нищо. Явно се беше стреснала от мъжa..

Опашката пред заведението рязко се размести, а от вътре излязоха двама набити типове с бичи вратове, държейки под мишниците един отпуснат мъж. Те го повлекоха навън, минаха покрай облегнатото на стената момиче и го изхвърлиха в един близкък канал. Тялото изглеждаше бездиханно, докато се движеше по течението. Двамата биячи безмълвно се обърнаха и тръгнаха да се връщат вътре. Те минаха покрай мъжът, който Елеа бе видяла и му кимнаха учтиво, преди отново да влязат през вратата.
Деймиън Крейн поклати глава и нарочно се нареди на края на опашката, която отново се бе формирала. Той огледа хората пред себе си. Обичайните посетители. Не изглеждаха впечатлени от това, което бяха видели, защото бе нещо, с което се сблъскваха почти всеки път. Всички бяха облечени елегантно, дамите - покрити с грим, криещ някои от дефектите им. Някои от мъжете - също. Щяха да влезат вътре, да загубят немалко злато на комар, да се напият и да се изживяват като елит.
- Деймиън, изглеждаш великолепно, както винаги. - прекъсна мислите му една позната, която бе пред него на опашката. Беше висока жена, обечена в дълга бяла рокля, с множество дантели по корсета и ръкавите. Колието й блестеше с изкуствени изумруди, с цел да отиват на мътно-зелените й очи. Кафявата й коса бе вдигната на стегнат кок, а в ръцете си носеше малка чантичка, явно пълна със злато, което щеше да се изсипе в хазната на Етелус'Сев, без тя дори да го подозира.
- Темиса. - отвърна той. Деймиън реши да не й отговори с обичайния комплимент, който тя очакваше. Току-виж се бе лепнала за него. Но тя така или иначе вече бе до него и бе пъхнала ръка под неговата.
- Сам ли си тази вечер? - попита го тя. Тонът й предлагаше толкова много неща, които той не търсеше от нея.
- Не съвсем. - отговори един глас зад тях и Темиса се обърна рязко и си пое театрално дъх.
- Матеас, мразя този твой навик.
А Деймиън го харесваше. Специално сега, когато досадната ситуация бе прекъсната. Той огледа Матеас. Както винаги,той бе облечен съвсем изискано, без да прекалява с натруфеността. Е, не много, иначе щеше да е подозрителен. Днес бе предпочел сивото и носеше бастунчето си, в което се таеше рапирата му, обичайно напоена с нещо смъртоносно.
- Ако ни извините, лейди Темиса... - каза Деймиън и двамата с Матеас се отдалечиха от опашката, оставяйки обърканата дама сама.
- Всичко мина по план. - докладва Мат, когато бяхa достатъчно далече. Деймиън извади лулата си, натъпка я с първокачествен тютюн и я запали, пафна няколко пъти и видя, че приятелят му вече е последвал примерът му. Или може би го бе направил преди него? Този човек бе странен.
- А някакви следи от него? - попита Деймиън, въпреки че вече знаеше отговора. А такъв не получи.
Двамата поседяха в сянката на съседната сграда известно време, потънали в мълчание.
- Наоколо се мотаят доста хора, които не съм засичал. - прекъсна тишината Матеас, което не беше в негов стил. Деймиън обърна поглед към него. Лицето на приятелят му бе полу-прикрито от сянка, скулесто и леко изпито, гладко обръснато и с ярки пъстри очи. Чаровно, макар и лице на убиец.
- Забелязах. - той кимна към едно момиче, което се бе облегнало на отсрещната стена. Той я бе забелязал още в началото. Беше я огледал. Изглежда не беше от "елита", това бе ясно като бял ден. Не беше и от Етелус'Сев, не притежаваше обичайната аура. Беше симпатична и по едно време го беше зяпнала.
- Хм...Видях нещо по-интересно преди малко. - отвърна скептично Матеас и Деймиън повдигна вежда. Нещо интересно? Виж, това вече бе революция.
- Предлагам да направим нещата още по-интересни. - каза Деймиън. - И без това шефа не е доволен от последните попълнения. Да пробваме да оправим настроението му, какво ще кажеш?
Отговор не получи. Матеас вече го нямаше. Деймиън се усмихна и довърши лулата си, после я изтръска и закрачи към облегнатото на стената момиче. Тя веднага го прикова с поглед. Беше се изчервила леко. Колко сладко. Дали не грешеше за нея? Вече започваше да се колебае.
- Добър вечер. - той й направи съвсем лек, но изискан поклон. - Името ми е Деймиън Крейн. Приятно ми е да се запознаем, г-жице...
Той я изчака да се представи.
/Опиши действията си, Елеа./

Драго бе станал мълчалив от известно време и Дар осъзна, че е изчезнал. Тя се огледа бавно. Къде бе изчезнала гадинката?
- Това ли търсиш? - чу тя глас пред себе си и видя мъжът в балтона, който държеше едва ли не нежно Драго в едната си длан, а в другата - бастунчето си. - Видях го да се шляе безцелно преди малко и си спомних, че ти правеше компания, когато минах първият път от тук.
Драго измяка уплашено, скочи и размаха крилца, направи кратък скок и падна в краката на Дар.

/Дар, опиши действията си./

-Вон Айзенберг.
Каза момичето, след което сведе главата си. Бе предпочела да не казва първото си име. Не знаеше какво точно търси този мъж при нея, но и изглеждаше някак подозрително. Нещо в нея й подсказваше, че трябва да си тръгне от това място , но в момента това беше невъзможно. Трябваше просто да си играе ролята на бедно момиче и можеше да й се размине.
-Извинете ме, господине, но трябва да се прибирам, баща ми ще ми се кара.
Отново лъжа, прикрита много добре. Елеа реши да изкача да получи разрашение да си тръгне, все пак той беше първо по-стар от нея, второ беше на по-високо стъпало от нея в аристокрацията.

Дар, отново беше потънала в своя малък свят, когато осъзна, че Драго е изчеезнал. Тя се намръщи и се огледа бавно наоколо. Къде ли беше изчезнал Драго? Това беше странно. Той почти не се отделяше от нея.
Когато обиколи бавно с погледа си наоколо той попадна на онзи мъж, който беше достоен за титлата конте, държащ домашния й любимец, стоящ пред нея.
- Това ли търсиш?
Дар помълча малко. Гледаше в Драго безизразно. Тогава той хвръкна оплашен и се сгромоляса в краката й. Тя го погледна, протегна ръката си и го вдигна обратно в скута си.
- Не. - Отговори тя, връщайки погледа си на контето.
Сега Дар успя да го огледа доста добре. Беше блед като смъртта или така й се струваше на приглушената светлина от лампата. Слънцето отдаена бе залязло.
Косата му беше катранено чера с някакъв странен син отблясък. Къдриците й бяха пертектни и добре оформени, всяка жена би завидяла за такава коса, но не и тя. Очите му бяха примамливи, като топло кафе, но въпреки това, вглеждайки се малко повече в тях, си личеше, че са точно като на мъртвец. "Двулика лопата" помисли си Дар и приключи въпроса с тях.
Тялото му беше стройно, но не прекалено голямо. Можеше да се каже, че е с няколко килограма по-тежък от нея самата, въпреки че квадратния му балтон го караше да излгежда по-едът отколкото е.
Ръцете му създаваха илюзията за гладка бебешка кожа, сякаш никога не бяха хващали интрумент в живота си, но това се предполагаше така или иначе. Имаше по една изчистена халка на двата палеца, сребро, което лъскаше и оразяваше досадно приглушената светлина от улицата.
Обувките му бяха до съвършенство лъснати, сигурно обичаше да се оглежда в тях. И това не би очудило Дар.
- Все пак, благодаря, че го върнахте.

Вървях както обикновено по улиците на така познатият ми град. След големият Катаклизъм се бях устроила тук и бях помогнала на жителите да изградят града на ново. Повече от три години насам това беше моят дом, моето убежище.
Бях излезнала на разходка, също и на пазар и бях тръгнала към вкъщи. Не знам защо обаче нещо ми казваше да не минавам по обикновеният път. Заобиколих, подминах много улички и пресечки. Накрая стигнах до една по-нова сграда, а на ъгъла и имаше заведение. Точно такова беше и предният път само че далеч, в Делвион, заведението където се запознах с Ервин, където беше започнало всичко. Тази сграда ми навяваше толкова много спомени, чак потънах в тях. Изведнъж чух глас зад себе си и се стреснах, а нещата, които носех паднаха на земята..

А определено се усещаше, че й липсва нещо. Като загубена вещ. Не, по-скоро като отлитнал спомен. Матеас можеше да надушва тези неща. Значи малката гущероподобна гадинка не беше то. Той кимна, когато тя изрази резервирано благодарността си и продължи да я гледа мълчаливо известно време. Знаеше как действаше това на повечето хора, предвид цвета на очите му. Също така знаеше, че не би трябвало да изглежда подозрителен, обаче Лорион винаги бе бил опасно място, а през последните четири години ситуацията се бе влошила много. Той се приближи съвсем близо до нея и се наведе рязко, оставяйки малко разстояние между лицата им, впивайки поглед в нейния. Непознатата не се разпищя, нито побягна, нито го погледна с твърде много подозрение. Той се отдръпна бавно и каза:
- Съдба няма, но има такива, които я плетат от сенките. - после тръгна бавно по пътя си. - Ако някой ден решиш, че ти е скучно да чакаш нещо да стане от самосебе си, се отбий до Източните докове и потърси Дайгиан Клемп. Гледай да е по залез слънце.
Стъпките му отново добиха обичайния си отекващ и скърцащ звук, който не бе присъствал преди миг.

Деймиън повдигна дясната си вежда. Нима си мислеше, че може да го излъже по подобен начин? В града нямаше бащи, които да пускат дъщерите си до късно. А и в тона й се долавяше лъжата. Бе толкова неопитна. Колко сладко, наистина.
- Защо не дойдеш с мен за по питие вътре? - предложи й той. - После ще те изпратя до вас. Давам ти честната си дума.
Вече имаше планове за нея. Всъщност хиляди идеи препускаха в съзнанието му. Но всичко зависеше от сегашния й отговор. Лицето му остана сравнително безизразно, с лека, заинтересована усмивка.

- Какво правиш сама из улиците по това време на денонощието? - чу тя глас зад себе си и се стресна. Обръщайки се, тя забеляза, че зад нея стои една облечена в тъмни мъжки дрехи жена, която видимо се забавляваше над ефекта от думите си. - Опа, извинявай, нека ти помогна.
Тя се наведе и чевръсто помогна на Бет да събере нещата си, после видя, че момичето я гледа подозрително и каза:
- Хей, спокойно, не съм джебчийка. Не, всъщност, чакай, излъгах те, такава съм. Но не съм тук да ти отрадна нещо. Бях пратена да те намеря. Има едни хора, които искат да говорят с теб. Чувала си за Вестителите, нали? Е, от известно време те наблюдават. Което по принцип е лошо, но...мисля, че са видели нещо в теб. Какво ще кажеш, съгласна ли да се срещнеш с някой техен представител?
Непознатата гледаше предпазливо Елизабет, явно донякъде имаше респект. Само донякъде. Вечерта изглежда започваше интересно.

-Хмм, г-не съжелявам, но не мога да вляза в такова заведение. Не съм облечена подходящо.
Каза Елеа като прехапа долната си устна й го погледна право в очите. Беше я хванал в крачка. Как успя да измисли нещо подобно, като тя дори нямаше родители отняколко месеца. Както и да е. Нещо вътре в нея й подсказваше, че ако влезе вътре, доста трудно ще излезе. Стоеше й го гледаше. Защо й трябваше да последва тази тълпа? Имаше още толкова много пътища, а тя взе, че намери "най-подходящия". Голяма късметлийка, а? Въпросният мъж е единствения човек, с който се е среща, след като напусна двореца. Не броеше слугините си, защото те бяха с нея от малка.

Жената ми подаде нещата, които бе вдигнала от земята. Изглеждаше наистина много, много съмнителна. Наистина нямаше смисъл да се съмнявам в думите и, но не ми вдъхваше особена сигурност.
С какво подяволите щях да бъда полезна на вестителите, каквито и да бяха те. Чак сега ми просветна въпроса, какво в името на М'лаах бяха те. Само бях чувала отделни слухове за тях, но нищо което да изглежда правдоподобно.
-С какво мога да съм им полезна аз?! - попитах жената, като натъртих на местоимението.

Непознатата изсумтя нещо, после каза:
- Ако питаш мен, с нищо. Не ми изглеждаш нито силна, нито опасна. Просто изпълнявам поръчката на шефовете. - тя сви рамене, типично по мъжки. - Казвай сега, приемаш ли да говориш с тях, или не. Само да те предупря, шефовете мразят да им се отказва. Препоръчвам ти да чуеш предоложението им, пък после ще решиш какво да правиш.

Mean girl написа:: -Хмм, г-не съжелявам, но не мога да вляза в такова заведение. Не съм облечена подходящо.
Каза Елеа като прехапа долната си устна й го погледна право в очите. Беше я хванал в крачка. Как успя да измисли нещо подобно, като тя дори нямаше родители отняколко месеца. Както и да е. Нещо вътре в нея й подсказваше, че ако влезе вътре, доста трудно ще излезе. Стоеше й го гледаше. Защо й трябваше да последва тази тълпа? Имаше още толкова много пътища, а тя взе, че намери "най-подходящия". Голяма късметлийка, а? Въпросният мъж е единствения човек, с който се е среща, след като напусна двореца. Не броеше слугините си, защото те бяха с нея от малка.

- Няма да те карам насила. - отвърна Деймиън. После я огледа отново. - Наистина дрехите ти не са подходящи. Което жалко, ако се беше съгласила, щях да се отърва от няколко изключително досадни субекта. Но както и да е. Гледай да не се загубиш из уличките, г-жице фон Айзенберн, защото те са опасни вечер.
Деймиън се обърна и тръгна към заведението. Пропусна опашката и влезе през един страничен вип вход и изчезна от погледа на Елеа.

Мисля, че нищо не губех ако чуя какво имат да ми казват така наречените Вестоносци. Погледнах за последно към сградата, която ми навя толкова тъжни спомени, посл с твърдо изражение погледнах това нещо пред мен, което се водеше че е жена.
-Къде трябва да отида? - попитах я и като че ли мернах усмивка под качулката и, като разбра че съм съгласна.

Дар го гледаше как се отдалечава. Тя бръкна под коженото си яке, извади някакъв пакет и извади зле свита цигара от там. Квана кафявото "творение на изкуството" в лявата си ръка, а с дясната прибра пакета обратно във вътрешния джоб.
Дарина се отпусна назад и захапа цигарката си и вдигна Драго. Той като добре научен домашен любимец направи малко огън, за да може собственичката му да си запали изкушението, а после се озова отново в скута й. Дар си отдъпна бавно и с наслада. Драго задрема в скута й.
Младата жена беше на половината на зле свитата си цигарка, когато едно хлапе, взело се Бог знае от къде, се настани до нея. То погледна Драго.
- Хапе ли?
- Не. - Отвърна незаинтересовано тя.
Малкото момченце се усмихна щасливо и погали Драго по главата. Радваше му се. Явно не беше виждал такова нещо преди, както си пролича и по последвалия му въпрос:
- Какво е?
- Жалко подобие на дракон.
- Жалко?
- Да.
- Защо го обиждаш? Не е ли твое?
- Не може да се каже, че е мое. Просто ми беше оставено. Не ме попитаха дали го искам.
- Това е гадно.
- Може би... - Дар отръпна от цигарката си и бавно издиша дима.
- Како, защо пушиш? - Попита малчоганът.
- Защото се налага...
- Как така?! - Попита хлапето, неудоволетворено от дадения му отговор.
- Това не ти влиза в работата.
- Но ти се тровиш.
- Не.
- Тютюнът не е хубаво нещо. Майка ми го повтаря.
- Ооо...
- Да. За това како, спри да пушиш. Тук има хора, които са готови да те убият и заради едната цигара.
- Не ми пука.
- Как така? Не те ли е страх за душата ти. - Малчуганът не я поглеждаше, просто гледаше Драго и го галеше, но в гласа му си личеше притеснение.
- Не. Аз отдавна я загубих.
Мачуганът надигна погледа си. Беше оплашен, а очите му насълзени.
- Как така? - Вибриращо попита той.
- Не знам. Един ден срещнах човек, който ми каза, че съм празна. Няколко дни след това срещнах друг, който ми каза, че имам способността да привличам много лоши неща около себе си.
- Убийци? - Стресна се хлапето.
- Чудати създания, като че от друг свят, примитивни и странни... с облик различен от този на обикновените животни и растения, вдъхващи страх, наподобяващи насекоми. За това пуша, да ги отблъсквам.
Дар хвърли огарката си, вдигна Драго и закрачи надолу по улицата, на където и непознатото конте.
- Джа. - Каза тя и потъна в светлината, която разпръсваха уличните лампи.
Хлапето стана и тръна тичайки по нея. Скоро не го бяха стряскали така, не искаше да остава само. Въпросът е защо беше само на първо време?
- Какооо... Не ме оставяй сам. - Викаше то през сълзи, докато настигаше Дарина.
Дар се обърна и го погледна. То бързаше толкова, за да я настигне, че не можа да спре навреме и се блъсна в нея, строполявайки се на земята. Дарина му подаде ръка, помагайки му да се изправи.
- Как се казваш хлапе?
- Ай, ай. - Търкаше насълзените си очи. - Брандън... Брандън Екс.
- Е, Брандон, къде живееш?
- На края на улицата. - Измърнка хлапето, вхащайки се за ръката на Дар, помогащо си да се изправи. - А твоето име как е?
- Не мисля, че трябва да знаеш истинското ми име. Наричайме Ао.
- Но...
- Няма "но". Отиваме към вкъщи.
Дарина го дръпна. Хайде, води към вас. Майка ти сигурно се притеснява. Разправяш, че тук било опасно, а се скиташ по никое време. Ами, ако Муши те изядат?
Хлапето потрепери и тръгна да води Дарина към вкъщи.
След около тридесет минути двамата стигнаха къщата на Брандон. Майка му излетя от къщата, плачейки и прегръщайки го. За да се отблагодари на Дар, че го е прибрала живо и здраво, тя я покани вкъщи на вечеря, след като разбра, че няма къде да отседне и на къде е тръгнала й предложи да преспи в тях, а Брандон на сутрунта щял да я зведе до Източните Докове, за да е сигурна, че няма да се загуби. Нещата се бяха подредили.
Следобяд Дарина и Брандон тръгнаха към мястото, на което искаше да отиде. Дали къдрокоско й беше повлиял?

Vlad написа:

Mean girl написа:: -Хмм, г-не съжелявам, но не мога да вляза в такова заведение. Не съм облечена подходящо.
Каза Елеа като прехапа долната си устна й го погледна право в очите. Беше я хванал в крачка. Как успя да измисли нещо подобно, като тя дори нямаше родители отняколко месеца. Както и да е. Нещо вътре в нея й подсказваше, че ако влезе вътре, доста трудно ще излезе. Стоеше й го гледаше. Защо й трябваше да последва тази тълпа? Имаше още толкова много пътища, а тя взе, че намери "най-подходящия". Голяма късметлийка, а? Въпросният мъж е единствения човек, с който се е среща, след като напусна двореца. Не броеше слугините си, защото те бяха с нея от малка.

- Няма да те карам насила. - отвърна Деймиън. После я огледа отново. - Наистина дрехите ти не са подходящи. Което жалко, ако се беше съгласила, щях да се отърва от няколко изключително досадни субекта. Но както и да е. Гледай да не се загубиш из уличките, г-жице фон Айзенберн, защото те са опасни вечер.
Деймиън се обърна и тръгна към заведението. Пропусна опашката и влезе през един страничен вип вход и изчезна от погледа на Елеа.

Елеа се замисли за няколко минути, какво да прави. Сети се, че Берсерк е у тях и може да й донесе някой неща за да се вкара в по приличен вид. След няма и десетина минути той се появи с една чена рокля, сложи черен, тънък чорпогашник, набързо спретна косата си , сложи си малко грим и застана на опашката. Немина много време и застана пред охраната.
-Добър вечер имам покана от г-н Деймиън Крейн..
На лицето й се плъзна една сладка, крива усмивчица, която можеше да озари цялия град. Не знаеше какво ще прави вътре, но имаше време за губене. Едва ли г-на щеше да я познае в този вид, но все пак имаше цяла вечер пред себе си. Беше се замисла за нещо, но човекът пред нея, прекъсна мислите й, правейки й път да мине. Като влезе в ззаведението, тя забеляза няколко маси, на които бяха засядали хора. В другат част на помещението бяха явно V.I.P сепарета. Там стояха добре изглеждаши мъже и не чак толкова добре. Стоеше пред вратата й с поглед търсеше Крейн. Накрая погледът й се спря върху мъжка фигура, приближаваша с елегантна и власт походка към нея. Тя леко се стресна, но умело прикри това:
-Г-н Крейн?
Каза тя, повдигайки едната си вежда, гледайки го право в очите

Елизабет

Жената се усмихна изпод качулката, която скриваше лицето й.
- Ела утре по свечеряване в "Пълната кесия". Не можеш да не я знаеш, намира се в Бедняшкия квартал.
Елизабет кимна леко, знаейки много добре къде се намира странноприемницата, все пак бе свидетел на изграждането й през последните няколко години.
- Добре, радвам се, че се разбрахме. Когато отидеш там, потърси Таерина Клементс. Тя ще ти обясни нещата. Е, приятна вечер.
И крадлата бързо се скри в близката странична уличка и изчезна от погледа на Елизабет.

Елеа

След като влезе в заведението, Деймиън се отправи към вип зоните, намиращи се извън полезрението на присъстващите и в мрака на средно-голямото помещение. Знаеше, че привлича погледи и тази вечер не му се занимаваше с това, макар понякога да извличаше нарцистично удоволствие от тях. Скри се в сенчестата зона и седна на едно черно кожено кресло. Пред него имаше сепаре със същият дизайн. Матеас вече седеше там, разположил се удобно, разделечил колената си едно от друго и опрял бастунчето си на дясното. Светлите му очи сканираха тълпата зад Деймиън. Скоро щеше да започне покера. Наскоро бяха навлезли картите като мода и "елита" на обществото обожаваше да си губи златото си по този начин.
- Е, как мина? - попита Деймиън и погледна странният си приятел, който отмести за миг безразличен поглед към него, после пак спря да му обръща внимание. Г-н Крей обаче познаваше добре Матеас. Понякога човек трябваше да извлича думите от устата му с ченгел.
- Виждам, че си успял да зарибиш момиченцето. - каза накрая пъстроокият убиец и Деймиън се обърна бавно. Видя, че младата красавица от по-рано все пак бе решила да влезе. Веднага я позна. Беше облякла подходящо. До някъде. Роклята й беше твърде къса за да е прилична. Някои от дамите я гледаха с пренебрежение, а младите благородници от нисше потекло се чудеха дали не могат да си я наемат за вечерта. Деймиън се изправи и закрачи в нейна посока. Точно тогава едно конте от по-високопоставен дом реши да я заговори, ала забеляза Крейн и се отдръпна припряно. Добро решение, похвали го на ум Деймиън и спря пред фон Айзенберн. Името й беше интересно, а и сякаш познато от някъде.
- Г-дин Крейн?
- Да, аз съм. - отвърна той сериозно, без да се усмихва. - Радвам се, че ме послуша. Ела, седни при нас. - предложи й той ръката си.

Elеа положи ръката си в неговата, продължавайки да се усмихва. Обстановката й се стори още по-съмнителна отвътре. Всички дами я гледаха с презрение, а мъжете все едно я изпиваха с поглед. Беше й леко неодобно, нямаше какво да направи. Походката й беше плавна и елегантна. Имаше чувството, че е различна от преди половин час. Преди малко беше бедно момиче, а сега красавица. Вярно, че се чувстваше неловко, но трябваше да свиква. След като завършеше обучението си, сигурни щеше да убива такива високопоставени личности, защото все някой носеше фамилията, която уби семейстото й. Двамата с Крейн вървяха към V.I.P ложите. Все още осещаше погледите да се забиват в гърба й. Въпреки всичко това, тя продължаваше да върви с гордо вдигната глава. Деймиън спря и Айзенберг забеляза пред себе си друг мъж. Елеа се представи и леко се поклони, след което отново погледна човека до нея въпросително.

Деймиън каза:
- Това е моят съдружник Матеас. Запознайте се.
Матеас и кимна мълчаливо, без да се изправя, както бе етикета, и запали лулата си. Беше срещнал едва за малко погледа й и тя забеляза, че очите му са пъстри и много топли на пръв поглед. Но държанието му беше хладно, тъй като той не промълви и дума. Деймиън се усмихна и попита Елеа:
- Така и не разбрах първото ти име.
Усмивката му беше лека, но приветлива. Видимо бе човек с власт, който не обичаше да я показва на яве, но въпреки това тя бликаше от него и пленяваше всички погледи. Сега във Вип ложетата поне бяха извън центъра на внимание и той я настани на едно сепаре като седна до нея. Сервитьорката веднага се притече да ги попита какво желаят.

-Има ли значение името ми.
Каза тя след което се облегна и се загледа в отсрещната стена. По-едно време дойде сервитьорката й Елеа се усмихна като си поръча чаша бяло вино.
-Защо ме поканихте на толково луксозно място като аз съм от простолюдието?
Поглеждайки първо Деймиън , а след него- Матеас
-С какво бих могла да ви послужа?
Зададе отново въпрос. След последния й въпрос, усмивката й изчезна внезапно. Беше разбрала името на убииците на родителите си и чакаше да остане насаме с Деймиън. Мислеше си, че той може би ще й помогне, но можеше ли да е сигурна. Мислите й оново бяха прекъснати от сервитьорката, която й донесе чашата. Елеа я вдигна, леко размърда ръката си, след което отпи една малка глътка и реши, че би трябвало да се усмихне. Все пак беше тук, за да се забавлява, поне така си мислеше!

Деймиън не реагира, когато Елеа не пожела да каже първото си име, а продължи да пълни лулата си, после я запали. Сервитьорката дойде, отиде си, после пак се върна с поръчките им. Един мъж в черен балтон се приближи към тях и заговори на Матеас нещо тихо. Пъстроокият убиец кимна, изправи се и се отдалечи мълчаливо с него.
"Нова задача." - реши Деймиън и се обърна към фон Айзенберн, която бе оставил малко насаме. Спомни си, че му бе задала два въпроса и той реши да й отговори:
- Двамата с моя съдружник имаме специална задача в Лорион. Тя ни е поверена, защото имаме...определен усет. Например в момента...
Той хвана леко дланта й в своята.
- Усещам, че ти се опитваш да откриеш нещо, което е изключително важно за теб. Информация, която можеш да откриеш единствено при нас. При хората, за които работя.
Той пусна ръката й, но продължи да я гледа в очите.
- Чувала ли си за Вестителите? - беше въпроса му.

Елеа го погледна и не знаеше как забога той разбира всичко, което тя се опитва да прикрие от него. Матеас и мъжът тръгнаха на някъде. Айзенберг до някъде се поуспокой, защото съдружникът на г-н Крейн изглеждаше някак различно. Както и да е. Елеа взе чашата и си отпи глътка от нея. След което отново я постави на масата й каза:
-Ами не?
Беше впъла погледа си в неговия. Нищо не беше чувала за тези Вестители. После се замисли каква задача могат да имат тези двамата в Лорион. Какви ли бяха всъщност. На дали са обикновени аристократи. Самият погледна на Матеас издаваше нещо, което беше мистерия. Елеа отново отпи, оставяйки чашата на масата и елегантно крастоса краката си като го погледна й каза:
-Е какво трябва да знам за тях.
След което се усмихна, чакайки отговора му

Деймиън наистина се изненада от невежеството й. Дори да не е чувала за тях...Ако всички хора бяха като нея, Етелус'Сев щеше да процедира от мрака безпроблемно.
- Какво трябва да знам за тях? - попита Елеа и той присви леко очи. Цялото спокойствие и хладнокръвие се изцеди от нея и по тялото й плъзна хлад. Мъжът пред нея определено беше опасен, със сигурност не по-малко от пъстроокият му приятел. Деймиън отмести поглед за малко. Не обичаше подобно нахалство. Мразеше хора, които имаха самочувствие без здрава основа. Обожаваше да ги прекършва бавно и жестоко. Реши, че прекалява. Не биваше да плаши момичето, затова смекчи погледа си. Беше си наумил да я привлече към организацията. В началото му се струваше, че изборът му не е грешен, ала сега се колебаеше. С този начин на държание, тя едва ли щеше да оцелее повече от ден-два. Той отново я погледна.
- Те управляват Шелтър. - бяха думите му. - Те имат информация за всичко, което се случва в нашия свят. Имат агенти навсякъде и манипулират лордовете и владетелите. Те боравят със силата на властта, парите и смъртта.
Деймиън реши да не й предлага присъидиняване. Видимо не бе готова за това. Щеше да изчака. Имаше два пътя за нея. Искаше да види по кой ще поеме момичето.

-Имам право да не знам, нова съм тук, няма и няколко дена от както прекарвам дните си в Лорион. А и в двореца...
Елеа млъкна, но се усети много късно. Едва ли щеше да си помисли, че е принцеса. Дано, да не се беше сетил. Молеше се за това. Да беше я помисли само за прислужница. Стоеше и гледаше пода. Просто й се искаше да потъне в земята й да не излезе никога повече. Нито пък можеше да си тръгне. Все пак трябваше да подържа някакви обноски. Все пак мъжете бяха по- нависоко в анархията, отколкото жените. В момента трябваше да бъде малко по-покорна и малко по не агресивна. Елеа вдигна лицето си и Деймиън видя, че очите й са насълзени. Айзенберг тактично избягваше погледа му
-Може ли да ми кажете къде е тоалетната, трябва да си освежа грима.

Той си отбеляза присъствието на сълзи в очите й и подсъзнателно се зачуди какво толкова е станало. Нещо я беше разстроило. Защо ли имаше чувството, че в това момиче има повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Като я гледаше сега виждаше само една разглезена дама, може би от високопоставен род, която не знае какво иска от живота...Той погледна още по-навътре, използвайки това свое подло умение. Не беше честно да "шпионира" съдбата й по такъв начин, но искаше да види. Това, на което видя обаче не му допадна. Наистина имаше трагична история зад всичко.
- Ето там е. - посочи й той с лулата си. Реши след като тя се върне да й предложи да се присъидини към Вестителите. По този начин щеше да й помогне да отмъсти за семейството си, ако тя все още имаше това желание. Защо ли това момиче се прикриваше като обикновена селянка, когато можеше да натрупа достатъчно власт в Етелус'Сев и да възвърне земите си...Не, още бе рано, но един план се завихри в главата му. Той си поръча още едно питие, този път безалкохолно.

» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците