Улиците

Елеа кимна, когато и посочи тоалетна и тръгна натам. Докато вървеше към нея тя оново усети погледите, които я порследяваха. Имаше чувството, че ками се забиват в гърба й. Когато стигна остави чантичкаа си на плода. Пусна кранчето на водата и шепите й започнаха да се пълнят с вода. Плисна водата леко в лицето си. След което взе малко салфетки и подсуши кожата си внимателно. Постоя минута-две още, след което с гордо вдигната глава тръгна към сепарето, където я очакваше Деймиън. Усмивката не слизаше от лицето й. Когато стигна, тя седна при него и го погледна. В очите му се четеше, че той вече знае, малката й тайна.
-Ще Ви помоля това което сте разбрали да си остане между вас и теб. Моля Ви пазите тази тайна.. Съжелявам, че Ви излъгах преди малко господин Крейн
Каза тя след което си отпи няколко малки гкътки от виното, допълвайки:
-Всъщност бяхте започнали да говори нещо за Вестителите..
Донякъде беше успял да възбуди любопитството й и това се четеше по погледа й

Рас току що беше престигнал в Шелтър и това беше първата му спирка. Около него беше пълно с хора, които все бяха забързани. След всичко, което той бе приживял това му изглеждаше нагло. В този град нямаше следа от болката и омразата, която имаше в неговата държава преди години. Миналото на Рас го направи доста алчен. Той винаги е искал да има богат и охолен живот, и той го имаше и за кратко. Рас реши да забрави миналото си и да започне на чисто. Доколкота знаеше за този град той бе един от оцелелите места след катаклизма. Вървеше по павираните със светъл камък улици и се чудеше на къде да поеме. Хората се движеха на групи и имаше много малко, които бяха сами. В този град можеше да се различи, кои са богати и кои бедни и че тук няма никакво равенство. Един човек седеше сам подпрян до витрината на един магазен за гожи и пушеше ръчно свита цигара. Рас се приближи до него.
- Здрасти, аз идва от далеч иска знае каде пари?- Каза Рас на тукашния език един от проблемите, които не бе предвидил когато пристигна тук. Малкото Шелтърски, който знаше беше научил от Джууго, но едва говореше този език и му беше много трудно да разбира каквито и да е диалекти. Първо разбира се искаше да знае от къде да намери някакви пари.

Елеа:

Деймиън кимна бавно:
- Имам предложение за вас, г-жице Айзенберн. Предлагам ви...да се присъидините към Етелус'Сев. Ще ви дам едно денонощие да обмислите предложението ми, после ще ви открия за да чуя отговора ви. Не се притеснявайте да откажете, ако нямате желание да потъвате в подземния свят на престъпността. Няма да ви бъдат нанесени физически или психически щети като наказание. Изборът ви е изцяло ваш.
Деймиън говореше спокойно и тихо, но гласът му бе ясен и Елеа чуваше думите му съвсем отчетливо, въпреки че музиката, излизаща на нежни звуци от струните на арфа, вече бе завладяла атмосферата на заведението.

/Можеш да вземеш решение още сега, или да отложиш с 1 денонощие./

Рас:

Мъжът срещу Рас го погледна изненадано и измъкна цигарата от устните си, тръсна я и пак си дръпна, докато изучаваше чертите на младежа пред себе си.
- Не си от тук, ех? - попита той, въпреки че знаеше отговора. Непознатият бе средно висок и набит, с късо подстригана коса и широко лице, от което гледаха две безразлични кафяви очи. - Златото тук, в Лорион, се влива само в едно място.
Той се приближи заговорнически близо до Рас и му прошепна:
- Етелус'Сев. Вестителите. Мога да ти обясня това-онова за тях, срещу някоя и друга стотинка. Трябва да изхранвам семейство, нали разбираш?

/Ако искаш информация от този тип му дай 40 жълтици./

Рас изгледа странно непознатият, защото нищо не му разбра след около 12 секунди взиране един в друг и най-накрая проумяването на думите на мъжа, момчето схвана какво иска да каже. Не разбираше какво значи Етелус'Сев и предположи, че така се казва мъжа. Етелус'Сев искаше пари. Раз се зачуди. Той беше много алчен и малкото което му беше останало не му се даваше, но разбра, че явно тук хората са като него. Той провери какво имаше в раницата си и му бяха останали едни скромни 300 злата. Рас пак го погледна мъжа подозрително и каза:
- Дам ти 40. Първо 20 останало след истина!- заеквайки каза той. Извади 20 злато и го подаде го с мъка, а мъжът го грабна от рацете му скъпернически.
- Може би, трябваше да избера някой по-богат да не ми иска пари.- каза си на неговия език Рас.
-Говори не утре!- изсъска Рас искайки да каже да не се бави да говори, но явно правеше някакви асоцияций между утре и бавя се.

Vlad написа:: Елеа:Деймиън кимна бавно:
- Имам предложение за вас, г-жице Айзенберн. Предлагам ви...да се присъидините към Етелус'Сев. Ще ви дам едно денонощие да обмислите предложението ми, после ще ви открия за да чуя отговора ви. Не се притеснявайте да откажете, ако нямате желание да потъвате в подземния свят на престъпността. Няма да ви бъдат нанесени физически или психически щети като наказание. Изборът ви е изцяло ваш.
Деймиън говореше спокойно и тихо, но гласът му бе ясен и Елеа чуваше думите му съвсем отчетливо, въпреки че музиката, излизаща на нежни звуци от струните на арфа, вече бе завладяла атмосферата на заведението.
/Можеш да вземеш решение още сега, или да отложиш с 1 денонощие./

Елеа стоеше и го гледаше, разбиращо. Leсно прикриваше тъгата, която изпитваше. Нямаше какво да губи, ако се съгласеше и приемаше предложението му. Но ако откажеше, щеше да загуби едно "рамо", което може би щеше да й помогне да открие фамилията Сеьонара, виновницата за мъчението, през което минаваше в момента.
-Няма какво да обмислям, Деймиън, ако мога да ви казвам така. И можете да ме наричате, Елеа.
Промълви тя като не спирше да се усмихва.
-Само, моля Ви не изпитявайт съчувствие към мен, писнало ми е.
Допълни тя като отново отпи от виното си. За нея Деймиън беше доста привлекатаел мъж на първи поглед. В главата й минаваха различни мисли по негов адрес, но просто трябваше да бъде по-търпелива.
-Къде мога да си намеря стая в Лорион?
Запита го тя като погледна към момичето, което свиреше на арфа. После пусна погледа си из помещението и огледа хора, намиращи се в него

Рас:

Непознатият огледа младежа пред себе си отново, този път по-щателно. Наистина беше чужденец, а чужденците най-лесно биваха излъгани и ограбени. И използвани. Поколеба се дали да не пробва. Щеше да го заведе настрани в някоя уличка...Но шефовете бяха дали заповеди за набиране на нови кадри...А този не изглеждаше като лош избор, все пак в организацията имаше малко чужденци, което беше по-скоро минус. А и младежът изглежда знаеше какво иска и как да го търси. Може би.
- Добре. - кимна непознатият. - Ти ела с мен. - обясни той бавно и правеше жестове с ръце. - Ще отидем на пристанище. Тук има много хора, които не бива да чуват. Там ще ти кажа всичко.

/Ако решиш да го последваш, опиши следващия си пост в Рибарските докове/

Елеа:

- Има две места. - отговори й Деймиън. Беше останал доволен от отговора й, макар по лицето му да не плъзна и грам емоция. Тонът си му остана същият, спокоен и равен. - "Черният овен" в Горен Лорион, мястото е хубаво, напълно безопасно и скъпо. Другият вариант е "Пълната кесия" в Бедняшкия квартал, което също е приличен хан, на достъпни цени.
Той не спомена пред нея, че и двете места се управляваха от Етелус'Сев, все още бе рано да й споделя подобно информация. Той си спомни думите й...да изпитва съчувствие? Погледна я отново. Беше сладка и наивна, а си мислеше, че знае много. Вместо съчувствие, изпитваше извратена възбуда, което беше лошо. Не биваше да мисли така за момичето...И все пак май изпитваше малко съчувствие, но нямаше да й го покаже, разбира се.
- Елеа. - произнесе той името й и тя го погледна с очакване, но той не продължи. Просто вкусваше думата. След известно време каза. - Утре по свечеряване се отбий до Централните докове и потърси Рурк Жарниен. Кажи му, че аз те пращам.

Vlad написа:: Елеа:- Има две места. - отговори й Деймиън. Беше останал доволен от отговора й, макар по лицето му да не плъзна и грам емоция. Тонът си му остана същият, спокоен и равен. - "Черният овен" в Горен Лорион, мястото е хубаво, напълно безопасно и скъпо. Другият вариант е "Пълната кесия" в Бедняшкия квартал, което също е приличен хан, на достъпни цени.
Той не спомена пред нея, че и двете места се управляваха от Етелус'Сев, все още бе рано да й споделя подобно информация. Той си спомни думите й...да изпитва съчувствие? Погледна я отново. Беше сладка и наивна, а си мислеше, че знае много. Вместо съчувствие, изпитваше извратена възбуда, което беше лошо. Не биваше да мисли така за момичето...И все пак май изпитваше малко съчувствие, но нямаше да й го покаже, разбира се.
- Елеа. - произнесе той името й и тя го погледна с очакване, но той не продължи. Просто вкусваше думата. След известно време каза. - Утре по свечеряване се отбий до Централните докове и потърси Рурк Жарниен. Кажи му, че аз те пращам.

-Хъмм, предпочитам първото, но сте обещал да ме изпратите.
Каза тя като се усмихна сладко и невинно. Нещо в погледа му се беше променило. Деймън я превличаше по някъкав животински начин, но тя нямаше и намерение да му казва. Щеше да чака първи да се изкуши. Naвдигна чашата за последно. След глътката й чашата беше празна. След това се обърна към него й го попита:
-Ще тръгваме ли, господин Крейн??
Усмивката й беше хем чаравна, хем предизвикателна. Чудеше се защо беше толкова неемоционален. За първи път срещаше такъв човек. Дали имаш своте малки тайни или бяха доста големи?? Дали миналото му е били мрачно и подтискащо или щастливо и светло. Същост беше доста интересна личност. Много време щеше да й отнеме, за да го опознае. Леко приличаше на предишния владетел на Шелтър. Като се сети за предишния Шелтър се сети за своята братовчедка Елиа, беше вампирка, но дали беше жива. Бяха изгубили връзка преди 6 години. Интересен й беше вампирския живот. Искаше да разбере какво е да пиеш човешка кръв, вместо вода. За нея това щеше да е интересен живот. Все пак беше толкова любопитна. Нормално беше доста "зелена" в отношение живота. Все пакк едва е изживяла една десета от него. От километри си личеше, че беше потънала в мислите си.

- Както желаеш, Елеа. - съгласи се той и се изправи. Явно нямаше да се налага да плащат по неясни за момичето причини. Щеше да я изпрати до "Черният овен", но нямаше да говори със собственика. Първо, не му допадаше по множество причини, и второ - искаше да я остави сама да се справя с положението. В противен случай нямаше да й прави услуга. Имаше намерение да я кали донякъде. Щеше да е интересено. Надяваше се, че ще успее. Докато Елеа се изправяше той й предложи ръката си и тя прие. Засега бяха просто аристократи, излезли да се позабавляват с останалата част от елита тази вечер. Но нещата всъщност бяха доста по-дълбоки, просто Елеа не го осъзнаваше все още.
- Да тръгваме. - каза й той тихо и двамата излезнаха.

/Пиши на улиците в Горен Лорион./

След като излезнах от долнопробният бар, в който водех срещите си с Теарина, тръгнах по тесничките улици на квартала в който се намирах. Погледнах колбата отново, преди да я прибера в чантата си, но нещо просто не ме оставяше намира. Чудех се от къде ми е позната тази аура. На какъв човек беше, на кой беше. Вървях замислена и в същото време се опитвах да доловя следи от същата аура наоколо. Трябваше да попитам Теарина поне къде е намерила следата..
Изведнъж просто ми дойде на ум... Само няколко човека в цял Шелтър имаха толкова силна аура, и аз бях срещала по-голямата част от тях. Императора, Бялата лейди, Дред и... Хавиер. Присвих очи при мисълта. Дали беше възможно? Оставаше ми само да изпълня мисията, за да разбера.

Потънала в мислите си, Елизабет дълго време се лута из улиците на Лорион. Престъпността в града беше в разцвета си, дори посред бял ден. Тя често ставаше свидетел на поредното доказателство - било то бягащ с все сили крадец, гонен по петите от градската стража или наскоро открит труп в градските канали и тъпла любопитни зяпачи около него. Нея никой не се опита да я обере, което можеше да се дължи на късмета й, или по-скоро на инстинкта на колегите й, членове на Етелус'Сев. Каквато и да бе причината, денят мина бавно и в безплодно търсене. Или почти безплодно. Тя така и не усети източника на аурата, но не веднъж й се стори, че сенките из кривите тъмни улички се раздвижват странно, винаги в полезрението й. Може би само въображението й, но й се стори, че я наблюдават.

/Свободно РП как продължава издирването ти./

Вървях напосоки, не в определен път. Бях се замислила и от главата ми не излизаше мисълта, чия ли беше аурата. На няколко пъти ми се стори, че има прекалено много сенки около мен, чувствах се сякаш някой ме гледа. Но реших, че вероятно просто съм се напрегнала заради мисията, и си въобразявам напразно. Продължавах да вървя безцелно, но нищо.. Нямаше и помен от аурата, която ми трябваше, а дори не знаех от къде да започна търсенето си.
Отново усетих онова чувство, сякаш някой ме гледа. Сякаш някой ме следи. Нещо, добре прикрито в сенките на сградите и хората около мен. Завих в една тъмна уличка за да не станат невинни хора жертви, на може би битка, или свидетели на разговор, с намерението да разбера кой е това. Обърнах се рязко, вече бях убедена че не си въобразявам.
-Излез. - Гласът ми беше студен, леден. Който и да беше, знаех че е тами нямаше смисъл да се крие. Изглежда имаше причина да ме следи, и ако имах късмет сега щях да я разбера.

Отговор не последва и тя изчака няколко дълги мига, преди да се зачуди дали все пак наистина има някой...нещо, около нея, което я преследва. Тъмното сенчесто петно с големина на човек се раздвижи малко пред нея. Сянка, оживяла под светлината на уличен фенер. Но Елизабет не се стресна, нито изненада. Беше виждала това умение неведнъж и също можеше да го използва. Сянката явно нямаше намерение да я атакува(поне за сега), а по принцип - и да говори. Но тази го направи, гласът й бе просто тих шепот:
- Ти ловуваш мен. Аз ловувам теб. Ловец се превръща в плячка.
Останалите сенки около момичето също се раздвижиха и добиха по-конкретни форми. Ръцете им се издължиха и заприличаха на тънки черни остриета.

/Опиши действията си./

Отстъпих няколко крачки назад. Тези остриеобразни издължения на сенките никак не ми допадаха, чувствах се доста некомфортно, когато се доближаваха толкова. Сянката, която говореше изведнъж започна да избледнява, или поне така ми се стори.
-Какво имаш пред вид? - говореше несвързано, и глупаво. По нейните думи нейният край всеки миг можеше да настъпи.
-Кой те прати?! - да... това ме изнетесуваше най-вече. Никак не ми се отстъпнаше назад, но иначе се чувствах заплашена от другите сенки и нямаше да мога да разговарям.. ако това се наричаше разговор.

- Никой. - отвърна сянката пред нея. - Аз съм частица от нечие същество и също търся господаря си. Той е някъде тук, но къде - не знам.
- Ти ни следваше. - каза друга сянка. - Или поне ходеше редом с нас. Ти също търсиш нашия господар.
- Можем да работим в екип. - допълни първата. - Ти имаш достъп до нас, можеш да управляваш съмишлениците ни.
Явно имаха в предвид способността й да манипулира сенките чрез волята си.
- Но преди да обмислиш предложението ни, отговори ни - какви са заповедите ти? Какво искаш от господаря?
Сенките я бяха заобградили, но тя не усещаше от тях да струи предишната агресия...все още. Може би това щеше да зависи от отговора й. Ако я напеднаха, те също щяха да си изпатят - Елизабет би могла да им навреди сериозно, но обратното също беше възможно.

/Опиши действията/думите си./

Сенките бяха доста по близо до земята от мен. Приклекнах, защото ми беше леко некомфортно да говоря и да си кривя врата на долу, не бях свикнала.
-Не ми е заповядано, помолена съм да го намеря. - усмихнах се. Така беше, Теарина не можеше да ми заповяда нищо, най-малкото защото от досегашни наблюдения бях по-силна от нея.
-Господарят ви има силна аура, и се съмнявам, че може да ми е познат. Ако е така, може да се замисля какво да правя след като го намеря. Ако е някой от хората за които си мисля, нямам намерение да го предавам. Сега бихте ли ми казали кой е, и къде се разделихте?
Вече нямах търпение, имах чувството, че съм по-близо от колкото дори предполагам. И дано да беше така.

- Наричаме го само с едно име. Господаря. Търсим го от близо година. Необяснимо защо ни изостави. Ние сме част от него - отговори й сянката пред нея. Елизабет знааеше, че сенките са просто отражения на нечия душа, притежаващи частици от характера й, както и от силата й. Те можеха да разсъждават, да предприемат действия, но изглежда не помнеха имена. Интересно. Или сенчестият образ пред нея я лъжеше с някаква цел? Едва ли. Не бяха чак толкова находчиви.
- Съгласни сме да обединим сили с теб в намирането Му. Но ако в следствие се окажеш негов враг...
Изречението остана недовършено, но смисъла му бе ясен. Сенките, заобиколили Елизабет се сляха с тъмата наоколо, потъвайки в собствената си територия. Тя остана привидно сама, но усещаше присъствието им, витаещо из въздуха. Нещо погъделичка съзнанието й. Да...за миг бе усетила нечия аура наблизо, толкова приглушено, че ако не търсеше точно нея, щеше да си помисли, че й се е сторило. Присъствието бе дошло от най-близката до нея сграда - съвсем обикновена постройка, с нищо неотличаваща се от останалите.

/Опиши действията си. Ако влезеш в къщата можеш да опишеш по твой избор вътрешността й, без да включваш хора./

Въздъхнах от части облегчено, дали бях намерила следа? На няколко крачки от мен беше сградата, където усетих аурата. Прокарах ръка по стената на малката едноетажна къщичка, но после побързах да се опитам да влезна. Погледнах през прозореца, за сега не виждах никой. Когато Стигнах до предната част на сградата, вратата беше отворена. Открехнах я внимателно, като се оглеждах и ослушвах съсредоточено, не исках да попадам на капани. От вътре беше точно толкова зле, както и от вън. Прашна, почти неподдържана, разхвърляна и мръсна... Огледах се набързо и влезнах изцяло.

Вътре бе прашно, мръсно и тъмно. Елизабет влезе и затвори вратата зад себе си. Беше си отбелязала факта, че входът не бе заключен, което бе нетипично дори за необитаваните къщи в Лорион, ако изобщо имаше такива. В по-старите бараки винаги се свираха просяците и бездомните. Единствената светлина идваше от пролуките в дъските заковани на прозорците. Сенките в единият ъгъл леко се раздвижиха, колкото да й покажат, че временните й спътници все още са с нея. Тя огледа внимателно първият етаж. Не откри почти нищо интересно, освен разнебитено и полу-изгнило стълбище водещо към вторият етаж - явно таванска стаичка, както и вход към мазе или склад. Нямаше и помен от аурата, която бе усетила по-рано. А и мястото изглеждаше необитавано. Но знае ли човек...

/Можеш да:
1. Се качиш по стъпалата нагоре.
2. Да слезеш в мазето.
3. Да изчакаш тук или някой твой, четвърти избор./

Огледах още малко етажа, но не открих нищо интересно или нещо, което би могло да ми помогне в откриването на притежателят на аурата. За сметка на това обаче стълбите на долу просто... сякаш ме приканваха да слезна на долу. Беше като някакъв инстинкт. Тръгнах на долу и светнах лампата пътьом. Огледах се... Беше.. подредено. Като стегнат малък апартамент. Бюро в единят ъгъл, легло в другия и един рафт с книги.. Странно, наистина.

Докато разглеждаше малката маза, пригодена като стая, тя чу тихи стъпки по стъпалата, по които беше слязла преди малко. Място да се скрие нямаше, а и стъпките вече бяха съвсем близо. Тя се обърна готова да види който и да е. Всъщност изпитваше силно любопитство. За нейна изненада пред нея стоеше едно дребничко момче, може би четири или максимум пет годишно, с тъмно-кестеняви коса и очи. То се спря и я погледна с лека изненада. Не понечи да избяга, само стоеше и я гледаше. Имаше нещо странно в погледа му, беше твърде изучаващ и мъдър за годините му.

/Опиши действията си./

Кожата ми настръхна в очакване да разбера с кого ще се сблъскам. Ръката ми беше отпусната на камата и бях готова да се защитя или да нападна, в зависимост от това какво ме очакваше. Когато пред мен се появи малко четири-пет годишно дете останах стъписана. Дори не понечи да избяга. Вероятно не живееше самичък, през ума ми мина, че и в момента може да не е сам. Пристъпих към него и приклекнах, като не отпусках гарда дори за миг, седях на щрек.
-Самичък ли си, малкия? - попитах го, като се опитах да не звуча грубо.

- Не съм малък. - засегна се малко детето, докато я гледаше без притиснение в очите. - На пет съм. Казвам се Дориан. Тати ще се върне скоро, търси батко. Ти как се казваш, како? - попита я то.
Определено имаше нещо странно в хлапака. Докато говореше се беше усмихнал дружелюбно и протягаше малката си ръчичка. Явно някой го беше научил на маниери.
- Искаш ли да ми правиш компания докато се върнат? Понякога е много тъмно и самотно тук. Можем да поиграем на нещо до тогава.
Дориан изведнъж отмести поглед към близката стена, където една от сенките, следващи Елизабет се бе раздвижила за кратко.

Усмихнах се.
-Съжалявам - махнах с ръка - не си малък. Приятно ми е, аз съм... Сесилия. - подадох ръка на малкия и седнах на земята. Така, че пак бях приблизително на неговата височина. Дориан предложи да си играем на нещо, докато баща у се върне, но си нямах представа какво ще стане ако някой друг ме завари тук.
-Мога ли са попитам кой е баща ти? - зададох въпроса съвсем информативвно, само да знам дали да се изнасям или мога да остана до появата на мистериозния баща. Тогава сенките в ъгъла се изместиха и - странно - но Дориан погледна в тяхна посока.
-Виждаш ли нещо? - попитах го, за да разбера дали е случайно, или наистина ги вижда.

Дориан задържа погледа си върху стената още известно време, после отново се обърна към Елизабет.
- Да, стори ми се, че видях нещо там. - призна си той, а после леко се усмихна. - Ти успя ли да го видиш?
Момчето си спомни, че трябва да отговори на още един въпрос и допълни.
- Тати се казва Дред. Поне така го наричат всичките му гости, но мама му казва по друг начин. Скоро ще се върне, ще ти правя компания до тогава. Ти си дошла да се срещнеш с него, нали?
Нима това бе вярно? Ако наистина хлапето бе син на Безплътния...Дред бе бил Майстор асасин във вече несъществуващата Магическа академия навремето...Елизабет никога не бе виждала лицето му, защото той винаги го криеше под дълбока качулка. Така че не можеше да сравни чертите му с тези на това момче. Макар да имаше нещо познато в тях.

/Можеш да изчакаш с Дориан или да предприемеш друго, твое действие./

Когато момченцето ми каза, кой е баща му останах като вцепенена за един кратък миг. Дали Дред беше източника на тази енергия и... Сега си спомних, че докато още бях ученичка се говореше за връзка между него и още една жена от майсторите в Академията.
-А, как се казва майка ти, слънчице? - попитах го с искрено любопитство. Въпреки, че нямаше значение. Така или иначе щях да остана и да изчакам баща му. Той ме беше виждал само веднъж, аз нещо също.
Споменът беше далечен и смътен, почти избледнял. Когато за пръв път отидох на тренировка Дред се занимаваше с друг ученик. Нямаше време да обучава и двама ни, затова... Затова ме прехвърли на Хавиер. Сладка усмивка се плъзна по лицето ми при този спомен за първата ми среща с учителя ми.
Дали Дред щеше да ме познае, когато се върне при Дориан. Все пак ме бе виждал само веднъж, или... всъщност два пъти. Щеше ли да ме нападне, или щеше да ме изгони? Можех само да почакам за да разбера... Въпреки всичко трябваше да съм подготвена да използвам всяко едно нещо като оръжие, ако реши да ме нападне.

» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците