Улиците

Един мъжки силует се спускаше като сянка надолу по улицата не придизвикващ никакъв шум след себе си, не оставящ и една следа по пътя си. Едва ли някой би забелязал това. Все пак се намираше на място, за което се говореше какво ли не. Спомняше си го като малък, но в днешни дни сградите, улиците и свелините на града изглеждаха толкова променени, колкото и той самият. Тъмната качулка скриваше лицето му, а черно-синият цвят на робата го правеше почти невидим в участъците, където нямаше никаква светлина. Лесно се криеше от обикновен поглед още от малък. Прилягаше му като детска игра, но никога не се бе интерсувал от тези свои дарби. Дори не беше сигурен защо може да ги използва. Сега, обаче проявяваше интерес към тези свои таланти и търсеше начини да ги развие до краен предел. За това беше тук. Слуховете го бяха довели, а това, което го караше да вярва в тях беше загатка и за самия него.
Въпреки черно-синьото наметало и таланта му да се крие от обикновен поглед, нямаше да има голям успех тази вечер в криеницата, ако някой тръгнеше след него. Деликатиният женски парфюм, който беше попил в дрехите му, можеше да бъде лесно усетен. Това моментално приключваще играта, защото Гейл не беше глупак. Той знаеше, че е слаб, знаеше, че едва ли би издържал и три минути, ако кръстосаше шпаги с някой на по-високо ниво. Въпреки всичко беше готов да рискува. Точно за това се движеше толкова смело по улиците изпълнени с бледи спомени.
- Ние мъжете сме глупави - усмихна се Гейл изпод качулката. Беше сигурен, че тя може я види ясно. - Просто така е устроен животът, Анастасия. Ти ми казваш да съм там в осем часа, а аз отивам още в шест - да не би да закъснея.
- Какво се опитваш да ми кажеш с това, Гейл - гласът й беше нежен и красив. Напомяше му студен пролетен дъжд, който галеше кожата му. Все още си спомняше ментовия й дъх.
- Опитвам се да ти кажа, че тази жена нямаше усет към мъжете.
- Нима? Според мен доста добре те омайваше.
- Защото исках да бъда омаян - нищо друго.
- Винаги съм се възхищавала на актьорското ти майсторство.
- Ние мъжете сме глупаци, достатъчно ни е една по-особена усмивка и сме готови да се размекнем. Така ни е устроила природата - да страдаме от слабостите си.
- Но ти си изключението, скъпи. - Кожата му настръхна.
- Слабостта е порок, който друг изкорени от мен.
- Съжалявам.
- Няма за какво да съжаляваш, Анастасия, аз не можех да те защитя.
- Но, ако не бях твоята слабост, нямаше да станеш такъв, какъвто си сега...
- Студен и кръвожаден... - Прекъсна я той и порследва кратко мълчание от страна на двамата. - Няма защо да се притесняваш от изтичането на тези две думи. Те са самата истина, колкото и да не я обичам.
Тишината отново обгърна забуления мъж, сякаш до този момент не беше продумана и дума - от когото и да било. Силуетът му слузаше надолу по улицата като призрак реещ се в Отвъдното. В главата му се надигаха, готови за бунт, определени въпрос, които той не искаше да избухват, защото нямаше отговори за тях. Как щеше да разбере дали слуховете, които го бяха довели до тук, които гласяха, че има тайна организация, която можеше да му помогне в развиването на талантите му, бяха истина? Как щеше да стане член на това братство, за което нищо не знаеше и какво щеше да му коства това? Нямаше отговори. Не беше готов за тези въпроси. Не искаше да го притесняват, но това се случваше все по-често и по-често. Може би, ако самият той пуснеше слух, че Глори се завръщат от подземията, в които са се крили толкова дълго време, щяха да изкарат нещо на яве. Може би... може би, но не трябваше да рискува прекалено.
- Гейл, безцелното бродене няма да ти помогне... - звучеше тъжна.
- Знам - отговори студено той. - Но, скъпа, предложи ми приемлив вариант.
- Разкажи, през деня, че Глори са отново на крака.
- Ще има ли някаква ползва от това?
- Да. Мисля, че ще предизвика определени събития да станат реалност - възбуденият интерес е най-добрата предпоставка за показ на яве, не е ли така?
- С възбудения интерес не идват ли и рисковете за живота? Аз не съм най-желаният реален човек за мистиците. Това няма ли да предизвика по-силни противници да тръгнат след мен?
- По-силните противници, означават по-добро развитие на талантите ти, скъпи.
- Анастасия, означават сигурна смърт.
- Готов ли си да поемеш този риск? Направи го заради мен.
- Готов съм. Не е нужно да поставяш нещата по този начин.
- Кажи, Гейл, ще ме защитаваш ли?
- С цената на всичко.
- Но... защитавай и себе си.
- За да бъда с теб.
- А сега... на къде?
Гейл свали качулката си и суровото му лице излезе на показ. Ледените му сини очи блестяха под светлината, която отразяваше луната.
- Време е. - Усмихна се той и очите му станаха червено. - Трябва да оставим следва за нашия клан.
- Това ще промени нещата. Ще бъдеш лесно намерен.
- Ще побягам малко. Да им е по-интересно.
- Може да умреш.
- Казах, че съм готов да рискувам.
Гейл се спуна напред - бърз и безшумен. С няколко скока се озова на една тераса и влезе в стаята. Там спеше малко момче. Време беше да се прости с живота си. Закла го в съня му. То дори и не продума. С кървава ръка на стената написа "Глори", сетне изчезна в нищото. Горката му майка - дали щеше да преживее шока на сутринта? Не го касаеше.
И ето, отново, онзи черно-син силует се спукаше по тъмните улици на блудкавите си спомени. На ситрунта можеха да плъзнат слухове, но можеше и нищо да не се случи. Можеше и да не се събуди. Винаги някой наблюдаваше скрит в сенките. Винаги.
- Защо дете - възмути се тя?
- Защото е противно и достойно за отвръщение.
- Защо не баща му?
- Защото, скъпа, аз съм слаб до този етап. Невъзможно ми е да налетя на човек, чиито минало не съм проучил.
- И сега... на къде?
- На ляво.
Силуетът сви в лято, а после изчезна от улицата. Гейл седна под огромния мост, за който не си спомняше нищо. Там той се облегна на дяланият камък, а Анатастия се материалзира, като се глуши в него.
- Знаеш, че не те усещам, нали?
- Искаш ли - имаше нещо на ум?
- Не и днес. Не и на това място.
- Разбирам.
- Ще изчакаме да се съмне, а след това ще обиколим улиците - на лов за слухове.
Анастасия не отговори, а Гейл затвори очите си. Нямаше да заспи, но промяната им изискваше своята почивка.

Бяха изминали няколко часа, в който Гейл грижливо пазеше очите си затворени, но наближаваше времето, в което щеше да му се наложи да погледне оранжевата светлина на утрото. Усещаше това с цялото си цяло. Мирисът във въздуха се беше променил - носеше аромата на роса и сънени хора. Утрото щеше да бъде типично - хладно и слънчето, небе предвещаващо юлска жега, която не харесваше.
- Съмва се - уведоми го Анастасия, но той вече знаеше това. - Слънцето едва се е показало, около пет часа е и скоро всички ще се раздвиждат. Не усещам промяна в настроението им, поне тези, които са наоколо. - Гейл отвори очите си. Светлината не им повлия добре и една сълза се стече по бузата му, последва и втора. - Очите ти днес са красиви - усмихна се Анастасия.
- Какви са? - Попита незаинтересовано Гейл докато надигаше схванатото си тяло. Време беше за лов на слухове, защото незнанието не беше желана карта в неговата ръка.
- Зелени - получи своя отговор той. Не обичаше зеленото още от малък. Това беше най-слабият цвят, за който можеше да се досети, защото всички притежатели на зелени очи, който някога бе познавал не се славеха с каквото и да било. Бяха ниско поставени, алчни и досадни създания, истински паразити. Реши да се възползва от тях днес, както и от онази своя дарба да скъсява и удължава косата си. Беше виждал брат си да променя цвета на неговара, но той така и не се научи на това. Тогава не искаше.
Косата му се плъзна нагоре по раменете и врата, щръкна нагоре, оформена на остри червено бодли. Веждите му се изтъниха, водени от желанието за промяна, но той така и не разбра за това. Свлече наметалото от гърба си и го прикри зад един от ръчно издяланите камъни, от които беше създаден моста. Но това не беше достатъчно за Гейл, защото дрехите му не бяха обикновени.
- Мъж, приблизително твоите размери минава отгоре. Изглежда на благородник, но не е с прекалено ексравагантно облекло - уведоми го Анастасия, сякаш бе прочела мислите му. - Слабак е. В твоята категория. Бъди внимателен, все още няма никого наоколо, но не мога да предвидя кога някой ще се появи.
Гейл кимна и скочи нагоре. Мъжът, който бе наречен за благородник от призрака на жената, в действителност бе един от местните месари, чиито бизнес вървеше малко по-добре от на останалите в този град. Поради тази причина можеше да си позволи по-добро обличане и този начин на изглеждане. Наистина беше слабак. Гейл го ликвидира за по-малко от три секунди и за точно толкова успя да свлече тялото му под моста. Съблече го. Сега беше доволен. Отърва се от тялото, като го хръвли в реката. Камъкът, който бе прикрепил към трупа щеше да го задържи за достатъчно дълго време на дъното, че сомовете, които го обитаваха да си направят истинско пиршество. Той се изниза из под моста незабелязан от обикновените хора и тръгна напред, с уверена крачка, като истински благородник.
Улиците бяха оживени. Нищо чудно. Хората отиваха на работа и бързаха, защото до началото на сутрешните смени оставаше съвсем малко. Гейл се намърда в тълпата и започна да се ослушва. Подслужваше разговорите пред себе си, но по-скучни неща не беше и чувал дори.
- На дъното на дълбока правоъгълна тава се слага малко зехтин и бешамелов сос. Поставя се ред кори, разпределя се малко от плънката - споделяше някаква рецепта дебелата и напудрена до безобразие жена на мъжа ходещ до нея. Сякаш той се интересуваше от това, но я слушаше от уважение, а може би дори от скука. Ушите на Гейл се съсредоточиха на хората зад него. - Хафлинер? Какъв кон е това?
- Конете от породата Хафлингер се отличават с нисък ръст, красива глава, къса шия със силно развита мускулатура. Холката е ниска и постепенно се прелива с гърба. Тялото е удължено с широк закръглен гръден кош. Крупата е широка, раздвоена, с развита мускулатура. Крайниците са относително ниски с добре развита костна система. Цветът на косъма на конете е изабела. Гривата и опашката на конете от породата Хафлингер са покрити с обилно разрити покривни косми, което придава на конете особена красота. Имат добър нрав, леко се поддават на обучение в различни видове работа. Достъпни са за работа от възрастни, деца и неопитни работници. Конете от породата Хафлингер спокойно може да изчакват с часове на едно място, без да създават проблеми.
- Сега разбирам защо в бизнеса си предпочиташ такива коне. Никога не съм виждал.
- Заповядай по всяко време в офиса ми, ще те заведа до конюшните.
- Продаваш ли от тях?
- Разбира се.
Гейл се натъкна на още какви ли не разговори, но никой не носеше желаното от него удоволетворение. В главата му започнаха да се настаняват неудобни мисли, че е убил дете, на когото не трябва. Ето защо всичко е дълбоко потулено и никой не знае за случилото се. Дори и това да беше така, рано или късно всичко би трябвало да излезе на яве, в противен случай простолюдието ще започне да задава въпроси. Дори и да се позволеше на тези въпроси да бъдат задавани, това щеше да означава само едно - имаше раздвижване по неговия проблем. Оставаше само да се разбере кой са пратили по петите му - някой обикновен дедектив, полицай, рицар от онези фанатици на тема религиля или някой от онова тайно общество, за което жадуваше.
Разбира се, той знаеше какъв риск е поел и всичко в него го караше да бъде още по-предпазлив от обикновено. Прикритието, което беше усвоил за момента, му вършеше чудесна работа и той се чувстваше достатъчно свободен, че да влезе изцяло в своята нова роля. Спря се пред прозореца на една сладкарница и се загледа в прясно изпечените кифлички на витрината й. Не обичаще сладки неща и изобщо не харесваше всички неща, които се предлагаха там вътре. Той започна да мисли, докато се правеше, че избира какво да си купи, за да си угоди на желанието на стомаха. Кой в този град знаеше най-добре кое и къде се случва, освен която и да е шпионска организация на улицата? Имаше два възможно отговора - весникарчетата и клюкарницата наречена женски пазар. От кое от двете да започнеше? Разбира се, че от това, което беше най-близо. Ранният час предполагаше всеки момент да започнат фда тичат закъснели весникарчета наоколо, похвърляйки своите вестници съдържащи смислени, фантастични и напълно реални статии за живота на Лореонци.
За да не опровергае стоенето си пред сладкарницата, той си закупи една кифла с шипков мармалад и тръгна надолу по неравните павета, в които доста често момичетата на труда успяваха да скъсат своите копринени чорапи. Майсторите, които ги бяха наредили просто си бяха затворили очите за някои несъвършенства на самото подреждане, а оправата на града със сигурност ги беше насърчила за подобно поведение.
- Топ новини! - Викаше едно вестникарче в края на улицата. - Шоколадовата фабрика опжарена!! Купете сега и ознайте цялата история!
Това беше неговият шанс. За щастие мъжът, от който беше откраднал дрехите, носеше в себе си и достатъчно злато, за да услесни до някъде задачата на Гейл Глори.
- Един вестник, моля - отбърна се към момчето, до което стигна за няколко мига. То го погледа с големите си влажни кафяви очи и се усмихна доволно. По всичко личеше, че Гейл е първият му клент за тази сутрин. То се обърна и градна един прилежно сгънат вестник от касетката, която се намираше зад него.
- Заповядайте, господине - подаде му го той, а Гейл го пое в ръцете си, като плати каквото трябваше.
- Жалко за шоколадовата фабрика - поде разговорът той. - Наистина жалко. Шоколадът беше на ниво.
- Да - съгласи се момчето с него, но гласът му беше тъжен. - Притиснявам се, че сега цените на шоколада ще скочат двойно повече и аз няма да мога да си го позволя.
- Не вярвам това да стане - поклати глава Гейл.
- Но, господите, цялата е изгоряла.
- Просто другите търговци на шоколад, от съседните градове, ще видят в това своя шанс да продават и на наша територия. Това ще увеличи конкуренцията, заради голямото предлагане и цените неизменно ще паднат надолу. Така че, момчето ми, не се притеснявай. С надницата си, която получаваш на този етап, ще можеш да си закупиш два пъти повече шоколад, от колкото сега.
- Мислите ли така, господине?
- Разбира се.
- Но знаете ли какво се говори?
- За шоколадовата фабрика ли или за друго - нарочно постави въпроса си така?
- Нека Ви кажа първо за шоколадовата фабрика, а после ще ви разкажа за нещо различно и далеч по-увлекателно от това гнусно опожаряване.
- Добре - съгласи се Гейл. - Ще изслушам историята ти.
- Но, господине, това ще стане на определена от мен цена, нали знаете?
- Разбира се - усмихна се Гейл. - Всичко в името на шоколада, нали така?
- Говори се, че точно конкуренцията е опожарила нашата малка фабрика.
- Нима - възмути се привидно Гейл, но той предполагаше това доста отдавна!
- Да. Искат да завземат нашия пазар и да продават своите шоколадови изделия, които са на по-ниско качество, защото на техния пазар изобщо не искали да ги купуват. Решили били, че тук ще е различно, разбира се, след като ние вече си нямаме шоколадова фабрика.
- Звучи ми достатъчно достоветрно.
- Не само е достоверно, господине, а е самата истина. Знам го. Видях ги с очите си.
- Защо не направиш нещо по въпроса?
- Защото не съм глупак, господине, знам, че в момента, в който си отворя устата за това, което съм видял, майка ми ще заплаче, точно така както на онова дете.
- Кое дете - побърза да попита Гейл, целият изпълнен с любопитство така, както една дърта клюкарка се вълнуваше, когато предстоеше да разбере някоя подробна и пикантна подробност за живота на определн благородни, който представляваше интерес за нея и околията.
- Не го познавам лично, дори не съм го виждал. Но... - момчето затаи дъх.
- Но - побътна го Гейл, че да разкаже повече?
- Ще ви струва точно толкова - посочи момчето една определена цифра, която беше написана в една от статиите във вестника.
Гейл не отговори, а просто бръкна под тежкарското си сако и извади една кисия злато. Знаеше, че в нея има повече, но трябваше да се направи на нещо различно и да изкуши момчето, че да му разкаже колкото се може повече за въпросното хлапе и какво се е било случило с него. Момчето ги прие с охота, разбирайки че са доста повече от това, което беше поискал.
- Момчето било намерено мъртво - започна сам без да е нужна каквато и да било друга покана от Гейл. - Главата му била отрязана, то било разчленено и определени органи му липсвали. Наистина жестоко убийство от психопат. Няма да се очудя, ако е член на онова братство, клан или както и да се води, където могат да се срещнат само мизерни убийци, жадуващи за кръв и нищо друго. - Гейл продължаваше да мълчи. - Майка му на сутринта се самоубила, като го намерила. На стената пишело името на баща му, чието не запомних. Всичко това ме кара са си мисля, че собственият му родител го е умъртвил по толкова противен начин, че не изчаках да изслушам цялата история. Но до името на баща му имало и друга фамилия, чиято не била позната и никой не бил чувал за нея.
- Нима - усмели се да го прекъсне Гейл?
- Да. Нещо с "Г". Мисля, че означаваше богатство или слава, а може би дори екзорсизъм. Шелтърският ми е доста оскъден откъм предвирчиви думи и имена, като това, което е било написано с кръвта на детето.
- Чие дете е било - трябваше да разбере, за да знае какво има след себе си?
- Не знам. Мисля, че баща му е обикновен земеделец, но, нали Ви казах, че не изчаках да чуя историята до край. Щяха да ме хванат.
- Следователно не знаеш дали са намерили убиеца?
- Не. Мисля, че дори нямат представа кой е.
- Разбирам. Лека работа, хлапе.
- Лека работа и на Вас, господине, бяхте много любезен, но не съм ви виждал наоколо преди.
- Нов съм. Опитвам се да разширя бизнеса си и в момента търся нови пазари.
- И с какво точно се занимавате, мога да ви направя реклама.
- С услуги - усмихна се Гейл. - Ако имам нуджда от помощ, ти ще си тук, нали?
- Всеки ден съм тук, господине, ще чакам.
- Ще те имам впредвид.
И така Гейл тръгна надолу по улицата. Ходеше така, както благородниците ходят - с високо вдигната глава и не мислеше за нищо. По пътя си видя една пейка. Той седне на нея, за да може да помисли малко и да изчисти някои въпроси, които бяха изникнали в съзнанието му, докато слушаше разказа на вестникарчето. Той разгърна вестника и започна да чете за опожаряването на шоколадовата фабрика, макар че го правеше механично и нищо не остана в главата му.
- Определено са тръгнали по петите му - Анастасия бе седнала до него, вълатила се в една доста красива трудничка.
- Може би да, а може би не. Събитията не съвпадаха много с реаността, не мислиш ли?
- Какво очаквате, господин Деп – попита го тя, наричайки го с фалшиво име? – Всички знаем как тече една река, нали така? Информацията се обогатява и преиначава следвайки течението. Основните факти са такива, каквито са и Вие не можете да отречете, че точно за този определен човек ставаше дума, да не говорим за съществото на замисъла.
- В такъв случай, госпожице Трудан, чие куче го е подгонило?
- Не зная. Предполагам, че става въпрос за най-свирепото, защото колибата му беше съвсем обикновена на вид, а това не предполага нищо хубаво, нали така, господин Деп? Кучетата спящи в обикновени колиби са най-зли и злопаметни, историята го е доказала.
- Смятам, че не сте права госпожице Трудан, но съм склонен да приема Вашите аргументи и да ги вместя в живота си за собствена полза.
- Това ще е най-добре за Вас, господин Деп.
- В такъв случай, ще трябва да разширя своя бизнес и поле за изява, не мислите ли?
- Искате да кажете, че смятате да му продадете тази история?
- Рабира се, госпожице Трудан повторението е майка на знанието или поне така казваше родният ми баща.
- Дали ще доведе до определения и мечтания успех?
- Не мога да съм сигурен...
- Г-н Деп – прекъсна го тя, - чували ли сте за израза „Директорът слуша от коминът”?
- Не. За първи път го чувам, за мое съжаление.
- А можете ли да предположите какво означава това?
- Че във всяко едно общество има влечуго – погледна я най-сетне Гейл?
- Точно така, господин Деп.
- Умът Ви надминава красотата Ви, госпожице Трудан.
- Това го чувам всяка вечер от Вас, господин Деп, не мислите ли да смените репертуара си?
- Само, ако Вие, скъпа моя, смените тарифите си.
- Ще го слушам дълго време за напред.
- Така се очертава, госпожице Трудан. Довечера ще Ви посетя за едно турнирче по покер, ако не възразявате.
- Разбира се, че не възразявам. Ще Ви очаквам с нетърпение. Искам да повтирим сцената от предната вечер.
- Удоволствието ще е изцяло мое – усмихна се Гейл. – А сега, моля да ме извините, имам още малко работа.

Денят мина в обикаляне на улиците и привидно добро сключване на сделки от страна на младия търговец, който наричаше себе си Ейдриън Деп. Бизнесът му изглежда се развиваше добре, съдейки по добре подбраните у дрехи и отлично обиграните му обноски на чистокръвен търгоец. Но Ейдриън Деп не успя да научи всички подробности, които жадуваше в рамките на светлината. Точно за това взе решение, че ще действа впрегрътките на мрака. Сцената трябваше да бъде повторена. Това, разбира се, щеше да затрудни пложението, в което можеше да попадне извършителя на тези гнусни деяния – Гейл Глори, но това нямаше как да претисни Ейдриън Деп, поне за сега.
Булото на ноща се беше спуснало, ала един черно-син силует се рееше из запустяващите лореонски улици, дебнещ удобен момент да разлае кучетата и да рискува живота си отново. Предпазливите му стъпки го правеха трудно забележим за простото око, а тайното му оръжие, което се намираше в джоба му бе взел преди няколко часа от една жена, която мислеше, че може да го омае, така че да го оплете в танца си завинаги.
Лорионските улици се изпразниха и той дебнеше, Анастасия бе сигурна, че не е единственият човек, който го правеше. Някой дебнеше него, но все още не знаеше, как изглежда, за кои танцува и какви са неговите цели. Точно за това, поне според нея, Гейл имаше огромно поле за изява Сега щеще да действа отново и обърканото положение, в което се намираха всички помагаше за танца му.
- Време е – усмихна му се тя и изчезна в небитието.
Черно синият слует се спусна надолу по улицата и се изстреля нагоре сред къщите. Кракът му галантно се приземи на керемидите и безшумни заигра по тях, носейки самото му тяло напред. Докато Гейл бе обикалял да събира информация, която в крайна сметка се оказа толкова ненужна, колкото и кон в пустиня, Анастасия бе избрала следващата жертва, за която мистиците щяха да проклинат дните си. Ръката му се протегна напред през отворения прозорец и очите му съзряха млада девойка, на не повече от осемнадесет години. Последва същата кръвава сцена, която бе станала и предната вечер. На стената с огромни букви бе изписано с кръвта на жертвата „Глори”, а ароматът на женски парфюм – деликатен и нежен – бе попил в завивките и завесите.

Времето се разваляше тази нощ. Щеше да вали. Гейл нямаше намерение да се върне под онзи проклет мост. Сега имаше парите, с които можеше да си позволи легло, макар и не толкова меко. Щеше да рискува, ако отиде на същото място, на което е нощувал преди. А и сега имаше доста добре фасада, от която беше изкарал добри пари, продавайки малко злато, принадлежащо на мъжът, чието име не знаеше, но сомовете ядяха в момента.
Стаята не беше нещо особено. Не беше очаквал и повече, но беше добре. Не искаше и кой знае какво. Той се изкъпа и легна на леглото. Не беше спал, но смяташе, че сега може да си позоволи това удоволствие. Анастасия се материализа до него.
- Добра работа.
- Нима?
- Разбира се.
- Накрая ще тръгнат да се ровят в архивите.
- И нека го направят. Ти не си документиран там, нали?
- Не мисля, но никога не мога да знам кой държи коз срещу мен, не мислиш ли?
- Така е. Страх ли те е?
- Ако ме беше страх, нямаше да започна да презивиквам Етелус'Сев по този начин нали така?
- Понякога ме е страх, че манипулираш собствените си чувства, втълпявайки си илюзията, че не те е страх.
- Отдавна приключих със страха.
Прозорецът беше отворен. Кога бе станало това, никой не бе забелязал. Но един необичайно крив силует подслушваше разговорът им.
- Убил си детето на Дред... – гласът ги накара да изтръпнат. Гейл се изправи лениво и погледна към прозореца:
- Не знам за какво ми говориш.
- Гейл Глори, не се прави на този, чието име не носиш пред мен.
- Мисля, че сте сгрешили човека.
- Дред... – продължи кривият силует – наричали го Безплътния или нещо такова. Не съм запознат с историята му, защото ми отказват достъп до тези свитъци във Великата ни библиотека. Но в това, което съм сигурен е, че не е някой, на който му е лепнат прякорът просто ей така.
- Дред казваш – Гейл вече знаеше с кого разговаря? – Проучи го.
- Нямам достъп до Великата библиотека, а дори и да имах, мислиш ли, че само защото Гейл Глори е наредил някой ще ме пусне мен да вляза там, защото съм хубав или какво? Гейл, сам избра да си слаб, а сега не виждам смисъл в това твое желание за сила.
- Това, разбира се, не ти влиза в работата.
- Разбира се, че ми влиза. Няма скрити неща между Глори, макар че сме на ръба на изчезването.
- Тогава ме оставете да направя нещата, така както аз желая. Кой ме преследва?
- Никой, за когото аз да знам. Но няма и да продължа да се ровя. Ако си искал да разлеш кучетата – направил си го, но дали си разлаял правилите, тепърва ти предстои да разбереш, скъпи ми братовчеде.
- И да съм разлаял неправилните, то те самите ще разлаят правилните.
- Интересна логика, братовчеде, но не смятам, че е правилна. Ако смяташ, че Етелус'Сев съществува и ще те приеме под крилото си само, защото си някой си глупак с името Глори, което никой не познава, жестоко се лъжеш. Ще паднеш мъртъв още преди да си казал мигла. Откажи се.
- Не искам и няма да го направя.
- В такъв случай – почивай в мир – изсъска силуетът и изчезна в мрака.
- Мислиш ли, че братовчед ти е прав – наля масло в огъня Анастасия?
- Не – отговори твърдо Гейл и се отпусна назад затваряйки си очите. Онова досадно чувство, че е наблюдаван се бе оказало правилно, но предвиждането му не беше за правилните хора. Собствената му кръв го държеше под око, но никой не беше достатъчно смел, че да се опита да го спре, поне с физическа сила. Чистокръвен Глори не можеше да бъде убит, но нямаше и да му бъде помогнато, ако други тръгнаха да го ликвидират. Точно за това тази нощ Гейл бе решил, че ще спи. А на сутринта, ако се случеше така, че се събудеше, щеше да продължи да събира информация, а после щеше да дразни кучетата, докато не изпадне в положение, в което няма друг избор, освен да се присъедини към Етелус'Сев.

Нещо я притисна. Накара я да се чувства малка и нищожна мушица - загубила крилете си. Духовете не изпитваха болка, но тя можеше да се закълне, че точно това мина през нея, макар и за миг. Сигурно щеше да се задуши, ако все още притежаваше онова малко и прекалено крехко тяло за този свят.
- Гейл... - започна тя. - Гейл, събуди се.
- Буден съм - отговори й студено той като наблегна на името й, - Анастасия.
- Тя е мъртва.
- Коя е тя - зададе въпроса си без никакъв интерес?
- Лена.
- Това учудва ли те - въпросът беше реторичен?
- Толкова ли лесно я намериха.
- Ароматът е най-коварният издайник - затвори очите си той, спокоен.
- Но тя знае за теб - настоя Анастасия.
- Какво знае за мен? Лекс Иванович, предприемач, на тридесет години, обещал й да я дари с дете, което да отгледа и да направи негов наследник на повече от половината му богатства? - Анастасия не отговори. - Определено това е истината и само истината за мен.
- Но... - искаше да възрази, но не знаеше как, не знаеше с какво. Той беше прав.
- Кой я уби?
- Не знам - отговори отчаяно. - Но присъствието му не се равняваше на обикновен човек, Гейл.
- Това е добре - спокоен, сякаш точно това бе очаквал цял живот - болест, с която знаеше ак да се справи. Не й се понрави.
- Кое е добре, Гейл - не можеше да сдържа емоциите си?! - Кое?! Това, че да пратили някой нечовешки силен по петите ти ли? Това, че може да те загубя ли? Кое му е добрето, Гейл?! Кое?!
- Размърдали са се - безразличието му я нарани. Сякаш не беше казала нищо от това, което си бе позволила да извика преди няколко мига. - Етелус’Сев вече ме издирват. Глупаци - тънка усмивка украси устните му. - Ще действаме, когато слънцето изгрее.

Попита я ръчно издяланите камъни Анастасия бе на "местопрестъплението". Тя разглеждаше с червеникавите си очи цялата каша, в което се намираше. Жената беше мъртва, точно така, както и тя бе умряла - без грам надежда за каквото и да било бъдеше. Гневът се надигна в нея и макар че тази женска бе само инструмент на човека без който не можеше, това не означаваше, че тя не искаше своето отмъщение.

Слънчевите лъчи погалиха лицето му. Време беше за крачка напред.

Нещата не изглеждаха добре. Достъпът до Великата Библиотека му беше веднага предоставен. На него не можеше да се отказва - това беше забранено. Чистокръвните наследници на рода имаха право на всичко, на всякакъв достъп без ограничения.
Гейл не си спомняше как бе стигнал до тук. Странно нещо е човешката природа мислеше си той и те първа започваше да осъзнава това. Съзнанието даваше команда на мозъка до къде трябва да се стигне, а тялото просто потегляше натам. Мисълта за целта избледняваше и тялото караше на така наречения от някои мистици "автопилот" - знаеше къде да завие, колко крачки да направи напред и кога да се спре, за да не бъде наранено от нещо или някого. Очите шареха наляво и надясно, осезавайки и съзирайки всички препядствия, но те така и не достигаха смислово до мозъка, за да може Гейл да ги асимилира наистина. Той просто слушаше през цялото време, слушаше какво се случва около тялото му и периметъра му на действие, невербално следеше за опасността и то абсолютно несъзнателно.
Тя го беше наблюдавала през цялото време. Той сякаш се рееше из тълпата, а очите му оглеждаха всичко наоколо без той самият да си дава сметка за това. Кръвта му си искаше своето. Силата напираше да избухне и да го дари със свещения си дар, но той все още беше така сляп глух за нея.
Правеше нещата си по своя си начин и въпреки всичко - така, както трябва. Не осъзнаваше много неща, но наследството му ги правеше възможни. Кога ли всички тези, запаметени в кръвта и рода му, наследства щяха да се отключат? Кога ли щеше да се промени изцяло и да стане това, от което всички се страхуват - това, заради което Тя беше загубила живота си?
Липсваше й. Тя му липсваше. Нещата никога нямаше да са същите. Той не бе способен по онова време да я защити. Тя не беше способна да го напусне. Никога не би се отказала от него - от красотата му, от тялото му, от арогантността му. Всички тези неща я караха да го обича, дори нещо по-силно - Тя го обожаваше. Ловецът и призрачната жена. Ако можеше да заплаче сега, то би го направила. Нещата никога нямаше да бъдат същите и въпреки че можеше да обладава телата на жените, и да го има, да го има макар за няколко часа, то това не й беше достатъчно, не беше както когато беше сред живите и материални същества. Притежанието й не беше нейното тяло, изпитваше удоволствието от това да е в ръцете му, но не беше по начина, по който тя би го изпитала, екстазът от това не й беше достатъчен, но Тя не беше...
Красивото му лице изглеждаше напрегнато, а очите му шареха по написаното от човешката ръка на неговия род по книгите, които разгръщаше бавно и намръщено. Не му харесваше това, което четеше.
Нямаше да й хареса и отговорът му.
- Какво пише - попита го тя?
- Информацията е оскъдна - отговори й той студено.
- Да разбирам, че положението ти не е розово, така ли?
- Даже напротив, прекрасно е - усмихна й се.
- Обясни ми - помоли го.
- Когато бях по-малък имаше владетел на име Вайл...
- Спомням си - прекъсна го тя. - Неприятно е - каза с погнуса. Ако можеха да я побият тръпки, щяха.
- Аз сякаш не съм живял по онова време.
- И как така - изненада се Анастасия?! Това не го разбираше.
- Кланът ни никога не се е влияел от владетелите на света. Ние винаги сме правили каквото сметнем за добре, както го сметнем за добре. Разбираш ли ме?
- Не. - И наистина не можеше да го проумее. Знаеше за него някои неща, но това, сега, излизаше, че е напълно недостатъчно. Дали щеше да й се свие стомахът, ако беше материална в този момент?
- Кланът Глори никога не се е съобразявал с владетелите на света. Ако трябва някой да ни нарече, било то мистик или прост гражданин, чието биване зависи само от работата му и нищо друго, то титлата ни щеше да има следното звучене - Под.зем.на Ор.га.ни.за.ци.я - накъса го на срички той. - Съществуването ни не е известно на никого, а делата, които извършваме се преписват на случайността. Понякога на съдбата или просто на друга организация, за която има сведения.
- Като Етелус'Сев ли?
- Точно.
- Но те съществуват ли?
- Разбира се - усмихна й се отново той. - Нещата, за които се носят слухове, винаги съществуват. Докато не срещна мен, беше ли чувала нещо за Глори?
- Абсолютно нищо, дори сега разбирам повече неща. Но за Етелус'Сев бях чувала и то доста.
- Следователно съществуват и смъртта на нашата приятелка го доказва - констатира той вместо нея. - И ние сме на една крачка от тази организация. Остава ни още съвсем малко.
- Кое те кара да мислиш така?
- Усещам го. - И ето кръвта на клана му, за който си мислеше, че знае достатъчно, но не бе и подозирала нещата, които разбра днес, казваше своята дума отново. Караше го да усеща неща, които тя самата не можеше.
- Това, скъпи, не е достатъчно.
- Не е - поклати глава той. - Но само с това разполагаме за момента.
- Какво пише - повтори въпроса си тя от преди няколко минути.
- Информацията е оскъдна – това вече го знаеше, но за нейно щастие той продъжи. – Имаме си работа, както и снощи разбра с човек, който е от старото поколение. Неговото дете съм убил. Той не е кого да е, поне в онези времена, в които вие сте живяли, а сега – никой не знае. Грохнал старец, скърбящ за детенцето си – поклати глава с усмивка на лице той.
- Не трябва да го подценяваш.
- Скъпа, не го подценявам – засмя се с глас Гейл. – Наемен убиец е бил, важен за времето си. Наемен убиец, който е далеч над моята класа, да не кажа от повечето на членовете на фамилията ни. Фактът, който ми подсказва всичко това са оскъдните редове, написани в честта на този мъж. Дори нашите шпиони са изпитали затруднение да разберат много, но въпреки това са си свършили прекрасно работата. – Усмивката му все още грееше на леденото му лице, седеше някак неестествена. – Дред. Някои го наричали Безлътния, защото владеел магията на сенките до неприлични нива. Дред – повтори името му Гейл. – Братът на Вайл – бившия владетел на света, с когото са имали своите различия, с когото са имали еднакви лица, но силно се съмнявам да са били близнаци...
- Защо – попита го тя?
- Защото това е невъзможно. Силата на кръвта, скъпа, е нещо, което дори мистиците проклинат. Ако тези двамцата злодеи са били близнаци, то несъмнено ще са имали нужда един от друг. Единият, разбира се, ще е наследил по-силните гени на рода си, но без другия – силата му би била неизползваема. Близнаците отключват един на друг скритите си заложби. Близнаците никога не се предават, дори и да имат своите различия – когато единият падне, то другият винаги ще е там, за да го повдигне. Единият умре ли, то другият губи войната.
- Не разбирам – поклати глава тя...
- Защото не си минала през това, което очите ми са видели. Следователно този Дред, ако е близнак на Вайл, както пише на тези стари страници, то няма от какво да се притеснява красивата ти главица. Силата му ще е на пределите, бързо но сигурно ще е започнала да се изплъзва между пръстите му. Точно за това, той е наел някого от Етелус’Сев – по-младите и по-способни момчета и момичета да свършат черната работа, която той сам не може да си уреди.
- Но, ако това е лъжа, Гейл? Ако е някаква заблуда, на която така наречените ви шпиони са повярвали? Какво?
- Ако е заблуда, на която нашите хора, загубили живота си заради този дядо, то това би означавало, че Дред Безплътния е просто брат на Вайл. Кръвно свързани са, но не са били разделени от едно.
- Това не означава ли, че той е непобедим?
- Непобедим, непобедим, колко да непобедим?
- Щом все още е жив... както казва братовчед ти...
- Дали да не тръгна след него?
- И да те загубя ли? Не искам – ето, каза г без да мисли.
- Не съм глупак, Анастасия. Спокойно. Може да не съм толкова умел, колкото би ми се искало да бъда, но занаят се учи, не се наследява, не мислиш ли?
- Етелус’Сев... – измрънка просто тя.
- Етелус’Сев... – гласът му стана нейно ехо. – Ако този Дред е това, за което го смятам, то той ще е стар, арогантен и почти безполезен всезнайко, отдавна забравил да чувства каквото и да било, намиращ се на границата между реалността и собствената си лудост. Ако има някаква връзка с организацията, към която искам да се присъединя, то той определено няма да е техен любимец, без когото не могат да живеят.
- Какво искаш да ми намекнеш с това, Гейл?
- Синът му умира, жена му също. Той не е кого да е. Глори – на никого не известни, обявавят война срещу него...

Нещата се нареждаха точно както трябваше, поне до този момент. Късметът, ако изобщо имаше такова явление, беше завъртял колелата си и центруфугата образувала се от тях засмукваше всичко наред. Ноща беше студена, а дъждът беше спрял. Локвите отразяваха светлината на фенерите, които отчаяно се опитваха да осветят тъмните стени на постройките, в които живееха хора.
„Достъпа е напълно забранен за външни лица. Тук се крият тайните на асасините. Помещенията са без естествена светлина, нямат прозорци, всичко е мистерия. Което го прави още по-привлекателно за любопитните, които обаче не доживяват дълго ако са по-дръзки. "Любопитството уби котката." Майстор Асасин е Дред Безплътния. Никой не знае фамилията му и почти никой не е виждал лицето му, защото той постоянно носи качулка, но се говори, че е най-опасния асасин, който земите на Шелтър са виждали до момента. Има един единствен провал - убийството на Вайл, но все пак е успял да се измъкне и да остави белег на Негово Имераторско Величие.” Кратък текст от доклад, който бе прочел преди час, се въртеше в съзнанието на Гейл и не го оставяше на мира, както и някои други факти. Трябваше му жена, жена с по-особен аромат. А защо не всички път различна?

Площадът, въпреки дъжда, беше пълен. Сега беше неговото време – облечен в прескъп костюм от чист памук, пошит със златни кантове, издаващ положението му в обществото, събираше погледите на жените, които искаха да имат по-особено положение в живота. Русата му коса отразяваше слабата светлина на фенерите и го караше да сияе в амбициозните очи на някои дами. Виното му изглеждаше розово, очите му копнеещи за нежна ласка, обляни в сини езера, а устните леко подпухнали – изгарящи от желание.
Най-накрая Аманда се престраши и направи няколко крачки напред, озовавайки се на неговата маса.
- Простете дързостта ми г-н... – направи пауза тя.
- Нгоуен – запълни паузата той.
- Не съм Ви виждала преди – явно неспособна да произнесе името му. Не обичаше некадърни жени, но това нямаше никакво значение, тя му трябваше за друго, а Анастасия щеше да свърши останалата част.
- Сравнително нов съм за този голям град, г-це...
- Аманда, Аманда Хендрих.
- Г-же Хендрих – довърши си изречението той. – Получих покана да съм на това така странно събиране тази вечер и понеже нашият род не организира подобни мероприятия на площада, прецених за себе си, че е добре да дойда и да опитам нещо ново.
- Новите неща изискват доза смелост, нали така? – Имаше малко мозък, но...

Вечерта мина добре. Сега носеше миризмата на тази Аманда някоя си. Бе забравил фамилията й, защото рано или късно, тя щеше да загуби живота си заради тази сладникава миризма, която обичаше да носи. Нещо подсказваше на Анастасия, че това ще стане по-рано отколкото и двамата очакват.

Поредната жертва беше взета. Млада жена на не повече от двадесет и пет години, непосредствена съседка на Дред Безплътния. На стената, намираща се над трупа й, с кървави букви пишеше:

„Идвам за теб, учителю Дред Безплътния.

Ваш,
Глори.”

Косата му растеше и променяше бавно цвета си. Анастасия наблюдаваше много внимателно този процес. Винаги я изумяваше и никога нямаше да спре да я омагьосва с неяснотата си.
Гейл спеше отдавна. Имаше нужда от почивка. Той заслужаваше всичко, което искаше да постигне, до всяка една малка подробност. Амбициите му щяха да станат реалност и Тя щеше да е до дясното му рамо, деляща с него всичките му щастливи моменти, успехи и победи над тези, които самият той ненавиждаше. Двамата щяха да са едно непобедимо цяло, от което всеки щеше да се страхува. И защо да не се страхуваха от тях? Всички хора се страхуваха от неизвестното и непознатото, от митовете и легендите, в каквито щяха да се превърнат самите те. Двамата заедно. Обичаше го, нямаше да се откаже от него, щеше да му помага до последно, до края на живота им, краят на съвместния им живот. Но това нямаше да се случи скоро. Предстояха им щастливи дълги години заедно. Гейл беше млад, а пътеката пред него – неизмерима.
- Какво си ме дзяпнала? – гледаше я, но от кога? Защо не го беше усетила, погледът му?
- Косата ти... – отговори несигурно тя.
- Това ли било?
- Красива е...
- Да... – съгласи се безразлично той и отмести погледа си от нея.
- Почина ли си?
- Да...
Слънцето изгряваше бавно и първите лъчи се опитваха да влязат през прозореца, затруднени от иначе дебелото перде. Беше онова време на сутринта, в което птичките още не смееха да запеят своята гальовна песен, въпреки поканата на Слънцето. Ранобудните очи вече бяха отворени и всеки момент щяха да се чуят плясъци на камшици, пърхане на коне, а из въздуха щяха да се разнесат неприятните миризми на сутрешните мекици.
- Гладен ли си? – наруши спокойствието в стаята тя.
- Не.
- Но от кога не си ял?
- Нямам нужда от това, все още.
- Така ще се разболееш, какво ще правиш тогава? – гневът започна да хвърчи наоколо като искри от бенгалски огън.
- Не ми е за първи път, няма да е и за последен.
- Но... – не й остави възможност да довърши. Голото му тяло се плъзна извън завивките и започна да навлича дрехите на някого, отдавна загубил живота си.
Чертният панталон му седеше добре, синята риза също, но това извехтяло кафяво, карирано сако, с наставки от телешка кожа на лактите и тези големи кръпки го караха да изглежда някак жалко, едва ли не комично. Косата ми се скаси и прие новият си цвят – руса пепел, а очите му почервеняха.
- Какъв цвят са? – знаеше, че са се променили със ставането. Трябваше да знае.
- Червени... – отговори тя.
- Какво червено?
- Кафяво-червени. По нищо особени, но някак красиви и празни.
- Късметът е на моя страна.
- Не разбирам.
- Ще разбереш съвсем скоро.
Гейл бръкна във вътрешния джоб на старото сако и извади очила. За негово щастие бяха от слабите и почти не затрудняваха зрението му, но по-късно днес щеше да се погрижи и за това. Анастасия го гледаше очудено. Явно наистина не разбираше това, което щеше да предприеме сега. Беше го сънувал, макар и за краткия си сън, реши да му даде шанс.
- Тръгваме...
***
Точно както и предполагаше. Улиците те първа започваха да се оживяват и неприятните миризми на сутрешна закуска изпълваха въздуха и караха онази определена наслойка на обществото да пуска лиги и примлясква само при мисълта за нещо топло направено от брашно. Някакъв челяк се блъсна с него, извини се и се забърза на някъде. При други обстоятелства дали щеше да остане жив заради подобна наглост? Тръгна си с протмонето на Гейл, но Глори остана в ръце с цялата му придобивка от сутринта, която беще значително повече от това, което бе загубил преди минути.
- Горкият, какво ли ще направи като разбере истината? – усмихна се Анастасия.
- Ни най-малко не ме касае. Извади късмет.
- Преди... – тя не довърши.
- Какво преди?
- Нищо...
- „Преди не беше такъв”. – довърши той вместо нея.
- Не исках да кажа това.
- А какво?
Анастасия не отговори, защото точно това искаше да каже. Гейл беше различен преди, но от тогава нещо се бе пречупило в него, оставяйки огромна пукнатина след себе си, през която доволно изтичаше наследството на чистата му кръв, отчаяно копнееща за своето.
Не можеше да каже, че не й харесва. Дори сега Гейл й се струваше по-увлекателен от преди, повече мъж и по-малко хлапак. Мислите й бушуваха в нея. Не съжаляваше за избора си тогава, но съжаляваше само за едно. Никога нямаше да го има така, както й се полага.
Гейл вървеше с умерена крачка. Тръгна по голямата улица „Спелл” или поне такива табели имаше окачени по сградите. После сви наляво по значително по-тясната „Урлок”, на чиито павета беше трудно да се разминат две колесници. Точно за това кочеящите се изчакваха един друг в началото и края й. Това забавяше прехода им значително, но я предпочитаха пред „Лейн”. Знаеше се защо. Главна лица като „Лейн” носеше своите опастности за благородниците, тъй като тя гъмжеше от карети, селски каруци и странни коннци, които се движеха ту на големи групи, ту се наблюдаваше по някой самотен такъв, налетнат с белезникаво наметало под което не се знаеше какво има.
От друга страна, това беше най-глупавия избор от тяхна страна, но щом продължаваха да го правят, следователно някой „умник” не се е сетил за възможността или просто му куцат организаторските умения. В главата на Гейл вече се въртеше как най-лесно можеше да ограби всяка една колесница, карета или дори селкса каруца, която минеше от тук. Улица „Урлок” беше тясна, с високи сгради, които се простираха наоколо, отдалечена от всяко едно полицейско управление в този град. Беше точно такава, каквато си я спомняше Гейл, но нещо отвътре не го оставяше намира, че улицата е носила друго име преди това, точно когато той бе минал по нея за първи път в съзнателния си живот. Усмивката беше изгряла на лицето му, а умът му щракаше яростно. Планът беше готов. Трябваше само организация и още един човек. Имаше на лице човекът, но организацията трябваше да се изпипа елегантно. И точно тогава и това изплува в ума му. Красотата беше поразителна, но това в главата му не можеше да се нарече мечта. Той не беше мечтател.
Младият мъж пое наляво излизайки на „Сейнт Грегъри”. Вървя направо окло двестатина метра и зави надясно озовавайки се на така оживената улица „Лейн”. В първият момент му се стори, че целият Лорион се е събрал на това място. Гледката беше отвратителна. Тълпата едва ли не се стъпкваше по каменните павета. Може би кочияшите правеха правилния, но рисковън избор. „Благородниците са си благородници” помисли си Гейл, докато си правеше път през тълпата. За обикнове човек това му се стори доста трудна задача, но за сега се справяше с нея. Кога ли щеше да загуби самообладание и да изколи всички тук? Или поне значителна част от тях, докато не се натъкнеше на някого, който щеше да го обезглави с такава завидна лекота, както когато баща му обезглави брат му. Искаше му се да умре така – дори не разбрал какво се е случило, но призна пред себе си, че е прекалено млад за такова начинание и смята да опази живота си максимално дълго, да развие тялото си до колкото му позволяваше ума и да покаже на света, че в мрака има някого, от когото трябва да ги е страх, дори самият мрак да трепери от присъствието му.
***
- Г-н Бътлър...
- Моля, наричайте ме Джерико. Официалностите ме карат да се изчерявам и не мога да се отпусна.
- Добре, Джерико, да разбирам ли, че не сте бил учител до сега? – директор на среднообщобразователно училище Зион Тринити не беше мъж, който можеше да се нарече, че е красив, но не можеше да се спомене, че е и грозен. Той беше просто обикновен – норлани, леко ръбати черти, прошарена коса, която беше започнала да уредява в областта на темето, черен като катран мустак и закръглена форма на навлизащо в ранните петдесет тяло.
Днес рано сутринта, всъщност преди няколко минути, беше приел в кабинета си този мъж, който се беше представил за г-н Джерико Бътлър, нов заселник на Лорион, отчаящо търсещ си работа, с добри познания по природните науки, но прекалено млад, за да бъде учител, не притежаващ никакъв опит, но изглежда можеше да му се има доверие. Подбираше думите си и не говореше празни приказки. Беше му показал това-онова, за да потвърди уменията си за определената работа, която кадидатстваше и ако Тринити трябваше да бъде честен пред себе си, този млад мъж се явяваше като спасителния му пояс. Тази сутрин полицията му беше поднесла неприятната новина, че е загубил една от учителките си, която бива зверски убита предната вечер в дома си. Така че Зион беше поставен пред избора – да намери учител бързо или да разпусне занятията за няколко дни, което нямаше да бъде одобрено от повечето родители, тъй като ще трябва да останат в дома си, за да се занимават с децата си. Някой бяха достатъчно големи, за да се занимават сами със себе си, но тези, които бяха на по-крехка възраст изискваха своето. Занималнята след училище щеше да бъде съкратена и това също нямаше да се хареса на никого, ето защо нямаше избор освен да наеме това момче, явило се от нищото, само за да запази репутацията и учениците в училището си.
- Не съм, но харесвам децата, както и младежите, аз самият все още не се имам за мъж, но ще се радвам да предам уменията и знанията, които имам на по-малките от мен. Директоре, не мислите ли, че като по-близък до техните проблеми няма да им бъда полезен и да стимулирам любопитството и желанието им за учение?
- Но, Джерико, към всеки един ученик трябва да се развие определен подход, не мислите ли?
- Мисля, Директоре, ще дам всичко от себе си и знам, че тези думи няма да са достатъчни, за да ви убедят в намеренията ми, за това, позволете ми да Ви покажа с действия, ако не се справям, ще напусна сам.
- Джерико, ще ми отговорите ли на няколко въпроса, които ще са определящи за вашето назначение?
- Разбира се, Директоре, ще се опитам да бъда достатъчно ясен в обесненията си, а ако не знам нещо, ще бъда честен с Вас.
- Какви методи на възпитанието познавате?
- Методите на възпитание могат да се обединят в три основни групи. – усмихна се той. - Първата група включва методите за разностранно въздействие върху съзнанието, чувствата и волята на учениците. Необходимостта от тази група методи произтича от принципа за единство на съзнанието и дейността. Към методите за формиране на съзнанието се отнасят беседите, лекциите, дискусиите, примерът. – Направи кратка пауза, за да събере мислите си и продължи. - Втората група методи на възпитание се отнася към организирането на дейността и формирането на обществено поведение. Към тази група методи влизат педагогическите изисквания, общественото мнение, приучването,упражняването, създаването на възпитаващи ситуации, а третата група обединява методите, които изпълняват функциите на регулиране, коригиране и стимулиране на поведението и дейността на възпитаниците. В тази група методи влизат съревнованието, поощрението и наказанието.
- Какви методи на обучение познавате?
- Методите, чрез които се осъществява и възприема учебната информация са три вида: словесни, нагледни и практически методи. Ако трябва да обяснявам за всеки един от тях, Директоре, няма да ни стигне времето, моля, съгласете се с мен.
И точно като удавника за слампа Зион се хвана за него.
- Нает сте. Започвате от утре. Ще Ви предоставя графика. За съжаление ще сте зает само два дни от седмицата, но ако се справяте така добре и в практиката, колкото в теорията, ще увелича заплатата Ви. Елате след час, за да подпишен необходимите документи.

***
Миризмите на следобеда се хравеха повече на носа на Гейл. Денят не беше толкова топъл, колкото всички очакваха и той се чувстваше добре с това едва ли не излиняло сако на раменете си. Той се спря до една кръчма, погледна вратата и влезе в нея. Седна на бара. Поръча си една пшенична бира. Вкусът й беше отвратителен, но точно от това имаше нужда. Подеся около час, изпи още две. Кръчмарят неуспешно се опита да завърже разговор с него, плати си и си тръгна.
Беше започнало да се смрачава и „Лейн” отнмово гамжеше от хора, които бързаха да се приберат по домовете си, защото имаха кой да ги чака там, а може би щяха да попаднат на неприятна изненада, знае ли човек какво го чака, щом отвори вратата на дома си?
***
Кожените дрехи му отиваха. Гледата я караше да мечтае за него, докато той бавно се приготвяше за това, което щеше да се случи и тази вечер.
- Все още не мога да повярвам – засмя се тя.
- Съмняваш ли се в мен и моите актьорски умения?
- Как разбра, че търси учител?
- Лесно беше като детска игра.
- Все още не мога да разбера защо?
- Защото се нуждаем от обикновено прикритие, скъпа моя. Не мога да обикалям и да разказвам за търговските си фирми, а да не продавам и купувам нищо. Реших, че ми трябва нещо по-обикновено и безопасно.
- Но... мястото?
- Мястото беше нейното.
- Нейното...
- Да. Онази снощи беше учителка в това училище. Преди да кажеш каквото и да било, видях емблемата му на рафта и съм наясно, че е странно да се появя точно аз в училището търсещ работа, но играта се играе от двама, прекрасна моя, не мога сам да местя пещките по дъската й, иначе нямаше да е интересно. Погрижил съм се за всичко и всичко ще изглежда случайно. Ако утре се събудя, то ще имам повод да почерпя. – засмя се той, защото знаеше, че за работата не се беше явил само той.
- Но...
- Няма но, Анастасия, слушай ме внимателно какво ще направиш сега...
***
Ноща носеше смъртоносната тишина със себе си, която приюти под прегрътките си още две на нику му виновни души – жена и мъж си отидоха от този свят. Жена и мъж намиращи се на двата противоположни края на града. Женски парфюм наподобяващ монина сълза беше попил във всичко наоколо, а на стените посланията си приличаха, дори минаваха за едно и същи, ала и някак различни. „Идвам за теб, учителю Дред Безплътния. Ваш, Глори.”, но до едното седеше отпечатък от кървава ръка, а другото красеше прекрасна целувка от женски, кървави устни.

Арената на суетата обличаше своите участници в пищни и безвкусни дрехи, приятни за окото, но дразнещи дупата отвътре. Грозновати жени акомпанирани с още по-грозновати мъже се носеха на дансинга под ритъма на валса. Изгележдаха като кукли, които някой бездарен дърводелец беше сътворил и показал на този свят.
- Колко жалко, Гейл.
- Кое? – не разбираше какво иска да му каже брат му, но намери себе си облечен в черно, от главата до петите. Жалеше ли някого? Поне това говореше черното шалча на врата ми?
- Убийството й?
- Кое убийство, батко Зийк? На кого? Баща ни има ли нещо общо?
- Разбира се. Той има много общо, дори е натопил цели длани в някои определени събития.
- Не те разбирам, братко.
- Уби мен, а после уби не.
- Нея? Теб? За какво ми говориш?
- Наистина ли не помниш?
- Но ти си жив! Ето, докосвам те, говоря ти, усещам дъха ти.
- Гейл, коя е Анастасия?
- Анастасия?
- Да. Анастасия. Познаваш ли жена с подобно име?
- За съжаление не, братко. Но каква е тази Анастасия? Баща ми я е убил, така ли? Графиня? Кралица? Изменница?
- Нещо повече от това.
- Какво? Негова любовница?
- Не, Глейл.
- Тогава не разбирам какъв е проблемът, батко Зийк?
- Това, Гейл, беше твоята любовница...
- В греш... – опита се да отговори на по-големия си брат, но устата му отказа. Въздухът заседна в белите му дробове и тогава разбра какво е задушаване. Не можеше нито да си поеме въздух, нито да издиша. Шокът го обвзе и спомените му разко и хаотично започнаха да обливат като вряла вода. Трупът му се свлече на земята.
- Гейл! – Батко му Зийк викаше по него.
– Гейл! – Беше го хванал с огромните си ръце и го тресеше, опитвайки се да го спаси.
– Гейл, кучи сине! – Гласът започна да се видоизменя. Изтъня и промени изцяло тембъра си. Все още виждаше лицето на брат си, но това вече не беше той.
- Гейл, кучи сине! Не може да ме оставиш сама!
Сама? Точно така. Познаваше този глас. Не беше брат му. Брат му отдавна беше починал. Но тогава кого?
- Гейл! Проклетнико! За нищо не ставащ нахалнико! Съвземи се! Чуваш ли ме!
Чуваше я. Нея? Точно така. Това не беше брат му, а някаква жена, която хриптеше и го молеше за нещо, дори имаше наглостта да го нарежда, сякаш той й беше длъжен.
- Обичам те, проклетнико! Не ме оставай...
- Анастасия? – очите му бяха широко отворени и гледаха разтревоженото й лице. Нещо не беше наред, а и този сън...
- Тук ли си? Завърна ли се? Можеш ли да дишаш?
И тогава забеляза ускореното си дишане. Не му стигаше въздухът, сякаш до преди броени минути се е задушавал. Явно беше така. Но какво се беше случило? Сънят...
- Започна да посиняваш... и аз... аз... – не можеше да говори, толкова беше превъзбудена. – Аз се уплаших. Уплаших се, Гейл, че ще те загубя, този път завинаги... Съжалявам... съжалявам...
- Ти не си виновна... – беше се взел в ръце по-бързо, отколкото очакваше. Убийствата или му влиеха добре на физическото състояние или скапваха психическото му. А може би и двете на веднъж?
- Но... но, ако бях забелязала по-рано... можех... можех да ти спестя всичко това...
- Анастасия...
- Да?
- Оцелях... тук съм. До теб съм, нали? Жив съм.
- Да... толкова много се радвам...
Не се беше държал с нея така от години. Години, които почти беше забравила. Неговата елегантна походка, невинност в очите и изключително провокативно слова бяха тези неща, които я запалиха по него, а самият той я накара да загуби ума си. Загуби и живота си по него и сега нямаше да го остави да напусне този свят просто така. Обичаше го. Обичаше го по-силно и от преди.
- Имале ли вода?
- Да...
Голото му тяло се измъкна изпод завивките. Последната свещ догаряше, а светлината, която хвърляше малкото й пламъче, заигра дяволито по гърба на Гейл. Устата му беше необичайно суха, дори за момент си помисли, че езикът му се е напукал. Не беше, но устните му приличаха на напуканата почва на някоя далечна пустиня. И тогава се сети – сънят. Отпи глътка вода от стомната, която се намираше на два метра от леглото му, бавно и внимателно, не искаше да прекалява, не искаше да направи грешка, като изпие водата на няколко глътки. Даваше й време да разкваси устата му и да свърши своята работа. Чувстваше се уморен и някак нищожен, като малко грахово зърно, само, в дванадесет декара поле. Страховито чувство, но и някак неестествено приятно.
Върна се обратно в леглото, оптусна трупът си и се загледа в последния танц на светлината, идваща от почти угасналото пламъче на свеща.
- Сънувах Зийк... – искаше да й сподели.
- Отново ли те поучаваше? – усмихна се Анастасия.
- Не... не беше това...
- А може би те е карал да поемеш по неговия път...
- Не... не беше и това...
- Какво ти каза?
- Там, където е Зийк... не е приятно място. Всички са облечени сякаш са експонати от някое изложение на майстор на литературните гротески. Танцуваха валс... но нямаше музика... или имаше...
- Валсът не е ли хубаво нещо?
- Не зная. Аз бях облечен в черно.
- Обичаш черното...
- Да... но този път жалех някого... а не знаех кого...
- Зийк... ти го обичаше.
- Жалех теб, Анастасия.
- Мен?
- Да. Жалех те, но в действителност не знаех кого жаля, а Зийк се опитваше през цялото време да ми каже за теб. Дори те назова по име. И аз... аз не си те спомнях. Не те познавах. Нямах представа коя си, как изглеждаш, дори предположих, че си любовнца на онази гнила личност бяща ми. Зийк се намръщи, дори ме погледна сякаш искаше да ме убие и тогава каза, че в действителност си била моята любовница. Започнах да се задушавам и сякаш свичките ми спомени ме заляха като хаотични вълни. А Зийк не ми помогна да се съвзема, просто ме гледаше с наглите си очи и се надяваше да... не знам на какво се надяваше, но искаше нещо. Първоначално си мислех, че е този, който тръгва да ме спасява, а после разбрах, че не е, защото той стоеше там, не мърдаше, а просто наблюдаваше с надежда... не... с омраза в очите. Ти ме изкара от този ад. Ти ме спаси... за пореден път...
- Гейл... аз...
-Обичах те... още те обичам... ще смачкам всичко живо по пътя си, в твоя памет... заради теб...
- Гейл, каквото правиш, прави го за себе си...
- Не. Всичко ще е заради теб, заради твоята чест, заради любовта ми към очите ти... това е война, която ще бъде спечелена от моята особа.... каквото и да ми коства... дори ще умра, ако трябва... но не и преди да видя с очите си това, което ще разруша, това, което ще издигна и това, което ще загубя...
- Гейл, колкото и непобедим да си в използването на думите, ти все още си едно хлапе, което говори за битки и войни, а победата е само в главата му...
- Аз имам потенциал...
- Точно за това те обичам, скъпи. Време е за действие.
- Да.
- Ще ме защитаваш ли?
- С живота си.

***
Проклетата барака беше пълна. Това се очакваше, разбира се, точно в края на работния ден. Цял ден се беше занимавал с подлизурковци, които не разбираха нищо от природни науки, но си мислеха, че знаят всичко за тях. Кланяше се на здравите си нерви и способността да не приема нещата прекалено лично, точно тези дарби му бяха помогнали да мине през този изключитено труден ден. Децата са напаст, но не може без тях. Ако няма деца, няма да има и хора, с които може да се забавляваш. Това го върна към първоначалната мисъл. Проклетата барака беше пълна! Защо Андрей искаше да се срещнат точно на това място? Всеки можеше да чуе разговорът им, всеки можеше да си навре носа там, където не му е работата. Пък и това необичайно време за среща – два следобед – точно, когато хората са обядвали, но все още не са вечеряли. Тогава не трябваше ли да е празно това място? Не, разбира се. Имаше толкова много Лорионци, които седяха без работа и гледаха къде да пръснат и малкото им останали златни монети.
- Подранил си... – едра фигура седна на мястото срещу него. – Както обикновено, разбира се. Подготви ли се?
- За какво? – отвърна му съвсем небрежно Гейл.
- Стига се прави на шматка, Гейл. Изучил съм те, нали знаеш? Къде е Анастасия? Или да питам в кого? Няма да се появиш на такова място без нея. Все някой трябва да ти пази гърба и имайки впредвид, че в момента се стараеш да си дори по-нисък от тревата, това означава само едно, а именно, че не може да си позволиш да наемеш „твои хора”. Ето защо очакваш мъртвата ти любовница да покрива за теб.
Добре. Трябваше да му се признае на Андрей, че си беше научил урока и успя да нанесе няколко точни попадения в слабите места на Гейл. Огромният мъж нямаше никаква представа, че в този момент бе изкарал огромен късмет, който спаси живота му, а именно – недоразвитите умения на Гейл, който, макар скрит зад леденото си изражение, искаше да го убие. Но Гейл, в повечето случаи, разсъжаваше преди да действа и прецени, че не е негова полза да влезе в схватка с доста по-опитен боец от него.
- Все още не мога да преценя какво искаш да кажеш с това, Андрей. – Излъга. – Анастасия е отдавна мъртва, както за мен, така и за целия свят. И, Андрей, повярвай ми, ако можех да я върна, отдавна да съм го направил. Сам съм, други няма, както и сам предположи. Живея си спокойно и гледам да не се набивам в очи, които не трябва да ме виждат, а сега, бъди така любезен и ми обясни защо ме повика на това място точно ти?
- Длъжник съм на братовчед ти.
- Нима? – повдигна едната си вежда той. – Ти? Длъжник на някого? Че от кога имаш чест? Изобщо познаваш ли тази дума? Чувал ли си я?
- Това не е въпрос на чест, Гейл, а на задължение.
- Оооо... да разбирам, че те държи из късно? – засмя се „учителят”.
- Онзи без плът продължава да гони котака надолу по улицата – започна да плямпа той, сякаш на рицитал. – Това, което не знае е, че котакът в действотелност гони него. Той добре познава котешката украска, но сред ято от котараци не ще го разпознае, но мишока ДРЕБЕН се крие из тавана. Птеката си е голяма, което може да ти казва само едно – кашата е загоряла. Ако оцелееш ти, то тогава мой Бог ще си.
- Оо... – едвам сдържа смеха си Гейл. – Какво беше това? Рецитал?
- Не. Посланието от братовчед ти.
- Знаеш ли какво означава? Той винаги е бил странен персонаж...
- Не...
Определено на Андрей му лиспваха умствените качества, но за сметка на това си беше цяла канара.
- Разбира. А знаеш ли кой е... – започна Гейл и така загуби три часа от живота си в онази кръчма.
***
Червените къчи на залеза огряхава зелените му очи. Лулата му беше пълна и добре натъпката с качествен тютюн. Рядко си позволяваше да пуши, но винаги в правилните моменти. Хладният ветрец, оповестяващ идването на ноща, се заигра с косата му, сякаш скъпа любовница показваше преданността си.
- Красиво е, не мислиш ли?
- Кое? – издиша пушека той.
- Залезът. Винаги съм го обичала.
- Да... – дръпна от лулата си той. – Анастасия, според теб какво означава „той добре познава котешката украска, но сред ято от котараци не ще го разпознае”?
- Не знам... трябва да помисля над това. А за теб... какво означава?
- Този мой братовчед, никога няма да престане да се бърка там, където не трябва.
- Но, скъпи, бъди му признателен. По този начин те е измъквал от много нелепи ситуации, които сам не си могъл да премислиш...
- Може би си права, но кога ще се науча, ако той продължава да си вре пипето?
- Гейл, сега не се меша.
- Ами?
- Добре, помисли... за този, с който играете на смъртоностната гоненица...
- Безплътния?
- Да... „той добре познава котешката украска, но сред ято от котараци не ще го разпознае” – повтори тя. – Не мислиш ли, че е научил от някъде как изглеждаш?
- Мислиш ли, че до сега щях да бъда жив, ако наистина знаеше кой съм?
- Имаш право... тогава?
- Тогава може да предполага, ето защо сред „ято от котараци не ще го разпознае”.
- Гейл, точно така е...
- Кое е „така”?
- Подозира как изглeждаш.
- И от къде ще има тези идеи?
- От остатъчното ти присъствие в стаите, но е объркан, защото и аз съм била там.
- Това е невъзможно, скъпа.
- Гейл, сетивата определят света...
***
Тази нощ беше от рядко спокойните. На сутринта нищо не се беше случило. Нямаше писъци, нито разплакани лица. Нито едино убийство не се беше състояло, поне не такова, на което подписът на Глори да висеше.