Улиците

- Сакура Шин.
Отговорът не идваше от малкият Дориан, а от близката стена. От гладката дървена повърхност се появи обут в черен кожен ботуш крак, следван от тяло. Лицето на фигурата бе прикрито с качулка, а нямаше и помен от аура. Елизабет веднага разпозна бившият Майстор асасин.
- Елизабет Джеймс. Не очаквах да видя призрак от предишната ера, тук, в скромното ми скривалище, разговаряйки със сина ми.
- Господарьо... - разснесе се дрезгав шепот и сенките се раздвижиха по стените, пода и тавана.
- Интересно. - констатира Дред. Сенките се приплъзнаха към него, обгърнаха го, увиха го в черен, невидим плащ, а после...попиха в плътта му. - Добре дошли.
Той обърна гуглата си към Елизабет и тя изтръпна. Безокият поглед на Майстора наистина вдъхваше страхопочитание.
- Здравей, татко. - намеси се Дориан.
- Здравей, Дориан. - отвърна Безплътният и положи дясната си длан върху главата на хлапето, като леко го разроши. Плътта на дланта му беше прикрита от черна ръкавица. Нищо изненадващо. Двамата изглеждаха толкова...нетипично близки.
- Елизабет, кажи какво търсиш, тук? - попита я Дред хладно, но спокойно. Не усещаше агресия в тона му. Но той май никога не издаваше емоциите си. - И ти ли доведе сенчестите ми творения тук?

В първият момент се изненадах, обърнах се рязко в посока на гласът, но само това. Той не ме нападна, не се държа грубо, както се опасявах, че ще стане. Нещо повече - той помнеше името ми.
-Елизабет, кажи какво търсиш, тук? - попита ме Дред хладно, но спокойно. Не усещах агресия, но не можех да съм сигурна. Знаех, че може да е спокоен в един момент, а в следващият да ме нападне. - И ти ли доведе сенчестите ми творения тук?
-Търся източника на една аура. По-точно търсех теб.. - отвърнах без да показвам колко изнервена бях, държах се възможно най-хладнокръвно. - Докато търсех се сблъсках със сенките ти, и ме помолиха ако мога да ги върна при господаря им. Попитаха ме прекалено любезно, не можех да откажа. - сърказма от последно изречение се пропиваше в думите ми.

Елизабет имаше чувството, че последното накара Дред да се усмихне, но това, разбира се, нямаше как да види.
- Съжалявам за неудобството, в такъв случай. - каза той, а после се обърна към Дориан. - Качи се горе, Дориан. Майка ти скоро ще се върне.
Момчето погледна с искрено подозрение баща си, после кимна, каза чао на Елизабет и се качи по стълбите.
- Търсиш определена аура? Може пък да успея да ти помогна с нея. Съмнявам се да е моята, от доста време насам се опитвам да не се намесвам в делата на Етелус'Сев и се старая да не им разкривам присъствието си...все още.
Да й помогне? Това не беше в стилът на този студенокръвен тип. Сякаш разчел мислите й, Дред допълни спокойно:
- Просто връщам услугата.
Явно говореше за сенките. Това би обяснило донякъде нещата.

/Можеш да му се довериш и да му покажеш аурата, или да действаш по друг начин, който ти харесва повече. Опиши действията си./

Преди да тръгне на горе, както баща му му нареди, Дориан ми се усмихна и си взе довиждане.
-Чао, слънчице. - усмихнах му се и аз в отговор.
Тогава Дред отправи предложението си... Един от най-великите бойци които познавам да ми помага?! Можех и да свикна с това. Нещо просто ми подсказа, че мога да му се доверя, а и така може би щеше да бъде по лесно.
-Как да съм сигурна, че мога да ти се доверя? - попитах, все пак трябваше да проявя и малко предпазливост.
-Просто можеш. - отговори той спокойно и хладнокръвно. Ако го оставех да ми помогне това доста щеше да ускори нещата...
-Добре. Между другото имате очарователен син. - съгласих се и извадих колбата от чантата. Без да искам вметнах и коментара за Дориан, не можах да се сдържа. Подадох му колбата.
-Да ти е позната?

Дред пое колбата от Елизабет и я отпуши. Аурата веднага стана осезаема и плъзна из стаята като невидим полъх на леден вятър.
- Хм. - пророни тихо асасинът. Момичето долови в тона му насмешка и разпознаване. - Интересно съвпадение. Очаквам притежателят й да дойде всеки момент.
Момичето го погледна въпросително и той отново запуши шишенцето и й го върна.
- Заместникът ми в Академията. Предишният ти учител. Хавиер. - допълни той. Дред замълча за малко, изучавайки изражението на Елизабет. - Не съм го виждал от известно време. Получих писмо от него преди седмица. Вярвам, че наскоро е пристигнал в Лорион, но е зает с нещо. Няма да те питам кой те е пращал да го намериш, но бих искал да знам с каква цел?

Изведнъж сърцето ми започна да бие бързо... Вероятно бях пребледняла рязко, тъй като обикновено това се случваше в ситуации в които съм прекалено изнервена, изненадана и т.н. Погледнах Дред, опитвайки се да се държа хладнокръвно.
-Просто трябваше да разбера кой е притежателят, нямам определена цел.
Искаше ми се да изчезна от тук, но това не ми даваше гаранция, че нямаше да се сблъскам с Хавиер на вратата, нали? Цели три години минаха от тогава. Той и идея си нямаше, че съм тук. Познавах го, ако знаеше нямаше да дойде. Щеше да реши, че е по-добре за мен да не го виждам и да го забравя. Боже, познавах го до болка...
Изправих се, опитвайки се да сдържа всичките емоции, които напираха в мен.
-Ти какво мислиш, че искат от него, след като ме пратиха да го намеря?
Мислех си, че в зависимост от човека, който притежава аурата ще реша дали да кажа на Теарина дали съм го намерила, или не. Сега вече знаех, че няма да и кажа нищо. Не знаех какво иска и нямаше да го предам преди да разбера.

Елизабет имаше чувството, че Безплътният се е усмихнал, но от дълбините на качулката му я гледаше само мрак.
- Според мен изпитват колегиално любопитство спрямо него. Усетили са го, което донякъде им е вдъхнало респект, донякъде ги е ядосало. Шефът на Вестителите, доколкото знам, не обича да дели територията си с убийци на свободна практика. Специално с опитност от такъв магнитут. Пратили са те да откриеш каквото можеш по въпроса, което, от своя страна говори много...Или шефа ти има голяма вяра в теб, или иска да те острани бързо. А може би и двете. С един камкък - два заека. А говорейки за вълка...
Бегъл полъх от позната аура. По-скоро носталгично, отколкото заплашително присъствие.
- Дред. Най-сетне те открих. Бяха пратили няколко досадни плъха по петите ми... - гласът й бе до болка познат.
Високата фигура, която слизаше по стъпалата се закова на място. През времето, в което не се бяха виждали, Хав се беше променил съвсем малко. Очите му бяха станали още по-студени, макар сега да гледаха с неприкрито неверие към Елизабет, а косата му беше по-къса от преди. Беше облечен в черни кожени дрехи, "работното облекло" на занаята да убива.
Дред неусетно бе напуснал стаята, оставяйки двамата да уредят сметките си на спокойствие.

Преглътнах... Тази така позната фигура, запаметила се в съзнанието ми като учител, приятел и любов, сега стоеше пред мен. Сякаш виждах призрак от преди три години. Кожата ми настръхна от вълнение и може би капчица страх от това, което следва да се случи.
Аз го гледах, той ме гледаше, и двамата не вярвахме че това е истина.
-Елизабет. - отбеляза той със студеният си глас, както обикновено не подчертаващ никакви емоции. Аз, точно обратното на него, се поддадох на вътрешните си усещания.
-Хав..иер. - Гласът ми напълно контрастираше с неговия спокоен и тежък тембър. Трепереше от вълнение, не можех да свържа парвилно две срички. Трябваше да се стегна!
В какво се бях превърнала заради него. Заради тези две тъмни, дълбоки очи от миналото. Едно време, преди да срещна него бях жена убиец. Можех да покоря мъж само с един поглед, нямах чувства, умеех да манипулирам и после да захвърля ненужното. А след като го срещнах?! Започнах да обичам. Освен да манипулирам сенките той бе мъжът, колко ме научи и на болка.
-Отдавна.. не сме се срещали. - отново преглътнах в опити да се съвзема от шока и да се отърся от спомените. Трябваше да бъда силна. Три години, Елизабет, три години променяха всеки човек.

Хавиер осъзна, че все още стои в полуслизаща поза на стъпалата и слезе по тях с обичайната си елегантност.
- Отдавна...не сме се срещали. - каза Елизабет, гласът й беше уравновесен, но в него се прокрадваха емоции. Какви обаче, Хавиер не успя да разбере. Омраза? Едва прикрит гняв? Заслужаваше ги, може би. Беше променил живота й коренно и при това едва ли в добрия смисъл на думата. Беше я научил да убива, да преследва, да манипулира сенките като свои. И се беше влюбил в нея, което предвид човека, който беше, бе нещо лошо за Елизабет. А сега тя стоеше там, на две крачки от него, гледайки го с широко отворени очи, в които можеше да се удави. Беше също толкова красива, колкото и при последната им среща. Ако не й повече. Хав осъзна, че му е трудно да запази обичайното си хладнокръвие. Очите му я обходиха и се спряха на лявото й рамо, където под връхната й дреха прозираше...превръзка? По тялото му мина тръпка, която го накара да стисне зъби. Гневът, който го завладя бе толкова неочакван, че го свари неподготвен. Вече беше пред нея и съвсем леко докосваше рамото й.
- Кой ти причини това? - дори не успя да овладее напълно гласа си, в който се прокрадваше ледена закана.
"Какво правя?" - мисълта изникна рязко в съзнанието му. Едва ли подобна фамилиарност от негова страна щеше да й хареса. Той бавно се отдръпна и впи поглед в нейния.

"Елизабет, стегни се!" - започнах да си повтарям отново и отново наум. Хав направи крачка, с която се доближи, после втора и трета и се доближаваше все повече и повече. Докато на края не стигна и не спря погледа си на ръката ми. Явно беше видял превръзката, която седеше под ръкава на блузата и.
-Кой ти причини това? - попита той, и усетих, че не успяха да прикрие добре онази така позната емоция - гняв. Беше ли го още грижа за мен?
-Шефката ми. - отвърнах и дръпнах ръката си, като положих длан отгоре за да не се вижда превръзката. - Не е нищо особено.
И сега ми мина през ума, че докато работех с него нито веднъж не бях наранена, нито веднаж не видях кръв и рана по тялото си. След като се разделихме обаче такива неща станаха ежедневие за мен, станах по-силна.
-Какво правиш в града? - попитах го аз с нескрито любопитство.
Кого залъгвах?! Още го обичах, и до сетния си час нямаше да спирам да го обичам, нямаше да престана дори и след смъртта. Той... е за него не знаех, но знаех едно - беше го грижа! И го познавах добре, беше си тръгнал защото си мислеше, че е за мое добро, не само защото има каква да е работа. О, да още бях готова да умра за него във всеки момент...

Въпросът го свари неподготвен. Отговор, разбира се имаше, но работата беше там, че откакто влезе в подземната стаичка бе забравил защо изобщо бе дошъл в Лорион.
- Исках да съобщя нещо важно на Дред. Но по път се забърках в един тон глупости... - той замълча за малко. После продължи с неутрален тон. - Голяма част от които включват Етелус'Сев.
Последва нова пауза, през което време Хавиер изучаваше лицето й.
- Името ти говори нещо, несъмнено.
Елизабет бавно кимна.
- Още откакто стъпих в Лорион разбрах, че ме следят. Грешка беше, че отстраних първата си "сянка". Това привлече интереса ми. А и през повечето време Дред е изключително труден за намиране. Така че няколко дълги денонощия се лутах из града, играейки на котка и мишка с Вестителите. Понякога аз бях мишката, в друг случай - те. Всеки ден си наемах стая в различна странноприемница. В крайна сметка вчера сутрин открих бележка на чекмеджето до леглото си. Беше от Майстора.
Хав замълча отново за малко, продължавайки да я гледа без да отмества поглед.
- Не знаех, че си в Лорион...В никакъв случай не очаквах да те срещна тук. Но...се радвам, че те виждам отново.

-Не съм го напускала, Хавиер. Освен може би по-работа. - вече ми се струваше някак си нормално, че е тук. Цялата тази сцена ми навя изключително много носталгия и спомени. Замълчах си за малко, имах нужда да помисля. През това време Хав ме гледаше отчаяно. Хващам бас, че мислеше че го мразя. Не можех, дори и да пожелаех.
-И аз не съм очаквала да те видя, най-малко тук.. Относно Етелус`Сев... Можеш да се запознаеш и с втората си сянка. - Явно показах, че имам пред вид себе си, тогава видях изненадата на лицето му. Това трудно можеше да се види, беше рядък и ценен експонат, който щях да запазя в спомените си дълго, дълго време.

Очите на Хавиер се разшириха в изненада. Това продължи едва кратък миг, преди сянка на тънка усмивка да мине по устните му.
- Виж ти. Не съм усетил, че и ти си по петите ми. Явно добре съм те научил.
Не изглеждаше засегнат или ядосан от това, че бившата му ученичка го бе изиграла по някакъв начин. Дори го очакваше, сигурно с радост бе поела мисията от същата тези шефка, чието гърло той имаше намерение да пререже съвсем скоро време. Знаеше, че е нормално да изпитва хлад спрямо него, така че го прие като нещо обичайно.
Елизабет го изучаваше, сякаш искаше да запемети мига по някаква причина. Ако беше някой друг, който и да е, Хавиер би се погрижил втората му "сянка" да не види повече дневна светлина. Но за нея не можеше да си вкамени чак толкова сърцето. Което го поставяше в неизгодно положение.
- И, поела ролята на такава, какво мислиш да предприемеш. - попита я той със същата едва-едва загатната усмивка. Тонът му беше напълно сериозен.

Лека усмивка се прокрадна по лицето ми, при вида на изненаданият Хавиер.
- И, поела ролята на такава, какво мислиш да предприемеш? - попита ме той. Изглеждаше напълно сериозен в това отношение. Нямаше какво друго да направя...
-Ще се върна при шефката си и ще кажа, че нищо не съм намерила. - отвърнах спокойно и хладнокръвно, сякаш това бе самата истина. Нямаше начин да го предам, не и него. Бих предала всеки друг, само не точно него. А и знаех, че отворя ли си устата ще му навлека още повече проблеми. Предпочитах аз да се проваля, пред това.

Хав помълча известно време, потънал в мисли. Думите на Елизабет все още кънтяха в съзнанието му, изречени с спокоен и хладен тон, уверяващи и категорични.
- Не. - каза накрая той. - Кажи им кой съм и къде да ме открият. Разбира се, няма да намесвам Дред и семейството в това, така че ще използвам друг терен.
Елизабет разпознаваше безкомпромисното упорство в погледа му. Можеше да го нарече дори инат.
- Ще разбера какво искат от мен. Интересно ми е.
- Може би искат да се присъидиниш към Етелус'Сев. - предположи бившата му ученичка.
- Виждам, че издирват талантливи убийци от Приказния век. - съгласи се той, без да откъсва поглед от нея. - Но скоро ще разбера какви точно са намеренията им. Кажи на шефката си, че съм си намерил квартира в Централния док, в един стар склад, недалеч от кея. Ако дойде лично...още по-добре.
Ако Теарина отидеше лично, Елизабет щеше да остане без шефка.

Вгледах се в него, макар че от известно време той беше отместил погледа си от мен самата. Присвих очи и на свой ред се замислих. Искаше да кажа, че съм го намерила... А какво щеше да стане след това? Ако целта им не беше да го приобщят към Етелус' Сев, а точно обратното. Знаех, че може да се справи с който и да било от тях, но все пак се притеснявах. Въпреки това приех.
-Добре, ще и кажа къде да те намери. Но ще дойда с нея. - Ей, това си беше оферта. Първо щеше да го види отново, независимо дали той има желание или не. Второ, имаше някакво смътно чувство, че трябва да опази Теарина от него. Макар и долна, тя беше горе-долу добра шефка, в сравнение с много други. Хавиер се съгласи с условието ми, тогава просто реших да попитам, за да знам за какво съм останала сама толкова много време:
-Е, какво прави през цялото това време? - той разбра какво имах пред вид под "цялото това време". Точно тези три години, в които се лутах сама и нямаше на кого да се опра. Добре поне, че ме беше научил да се оправям сама с гадните неща в живота.

Това не беше тема, която Хавиер имаше намерение да подхваща. Последните години бяха изпълнени с твърде много зло, чийто епицентър беше именно той. Защо Елизабет го беше попитала именно това? Може би просто от учтивост, едва ли наистина искаше да узнае през какво беше минал. Но въпреки всичко й дължеше някакво обяснение. Преди три години, в Делвион, по време на общата им мисия, Хав беше започнал...да се привързва към нея. И то в далеч по-силно отколкото бе очаквал. Всъщност въобще не го очакваше, то просто стана.
Хавиер не сваляше погледа си от нея. Елизабет определено заслужаваше някой по-добър човек от него. Беше се надявал, че като я остави сама, тя ще открие някой достоен тип, който да я закриля и макар тази мисъл да го разяждаше отвътре, той ценеше бившата си ученичка твърде много за да се потдаде на егоистичното си желание именно той да е този човек. Несъмнено го обвиняваше, че я е оставил просто ей така, без да й сподели мотивите си. Кой знае с какво е трябвало да се сблъска през тези години...
- Втората година след Катаклизма – започна той. – се опитвах да проникна в Черната цитадела, по молба на Дред. Задължен съм му, че преди години бе единственият който ме прие такъв, какъвто бях и ме обучи да стана това, което съм сега.
„Прокълнат” – отекна глас в съзнанието му. Хав настръхна. За миг, само за миг, му се беше сторило, че „Лордът” отново се е върнал, но думите бяха изречени от подсъзнанието му.

При споменаването на Черната цитадела, Елизабет си спомни мрачната и грандиозна красота на замъка на императора. Тъмните му коридори, стените – шепнещи кървавите тайни, на които бяха били свидетели, разкошните покои и охолството, така контрастно с глобалната беднотия из владенията на Вайл. И все пак винаги бе имало нещо изкушаващо, дори за най-чистосърдечните, в този център на покварата. Самият император бе символът на същата тази поквара, преди да получи заслуженото си.
- Мястото е станало истински ад. – продължи Хавиер. – Има...нещо, нещо отвратително и невероятно опасно, което витае из опустелите зали на цитаделата. Което заплашва да смаже съзнанието на всеки неподготвен. Колкото по-навътре в замъка навлизах, толкова по-силно инстинктите ми ме съветваха да се върна.
Той замълча за миг, премълчавайки кошмарите, които в следствие се бяха изпречили на пътя му.
- Както и да е... – смени той темата. – Отне ми месеци да изпълня молбата на Майстора и едва ли бих успял, ако не бях срещнал един наш общ познат. Ервин, или по-скоро тялото му, контролирано от един досаден пазарит, който населяваше и моето съзнание по едно време. Беше ми, в известна степен, интересно да го срещна отново, но проблемът се таеше в това, че проклетникът влачеше цял отряд зийлоти и паладини зад себе си, както и няколко инквизитора, които решиха, че заслужавам да „почета” някоя от прословутите им клади в Утопия.
Той отново замълча. Тогава го бяха пленили. Беше изразходил толкова усилия да проникне в Черната цитадела, че едвам успяваше да задържи очите си отворени. Бе бил лесна плячка. После беше последвало дълго и мъчително пленничество, но се беше измъкнал, няколко дни преди присъдата си...И разбира се, след това, се беше погрижил тези белодрешковци, вярващи в Единственият си Бог, да бъдат наказани. С помощта на Душегуб.
- Но стига толкова за мен. – смени той темата. Не му се говореше за това. – Кажи ми нещо за себе си. Кога се присъидини към Вестителите? От дълго ли си в Лорион?
Имаше и още един въпрос, който го глождеше, но не намираше за уместно да я попита. Дали си беше намерила...някой.

Изслушах историята му с наистина голям интерес, но когато разбрах какво се е случвало с него за това време сърцето ми се сви. За това, че не съм била до него в толкова трудни ситуации, за това че не съм му помогнала. Въпреки, че до колкото го познавах вероятно щях да съм по-скоро пречка за него, отколкото помощ.
-Но стига толкова за мен.- определено го биваше да сменя темата - Кажи ми нещо за себе си. Кога се присъидини към Вестителите? От дълго ли си в Лорион?
Сега май беше мой ред да разказвам. Не, че щях да навлизам в подробности..
-Аз съм тук откакто се... разделихме. Нищо интересно, живях без да се набивам на очи, но до колкото разбрах на скоро не съм успяла да се справя. Етелус'Сев се свързаха с мен наскоро, по точно шефката ми го направи. И това ми е втората мисия, ако онова първото можеше да се нарече мисия.. - извъртях очи при спомена, беше ми много лош навик, като да навивам нещо на пръста си когато съм нервна. - И... Ти си доказателството, че може би не съм изгубила форма.
Усмихнах се, но един въпрос седеше на езика ми от както Хавиер влезе в стаята.
-Защо не ме взе с теб? - попитах и го погледнах. - Искам... просто да знам.

Хавиер не отговори на мига, забивайки поглед в нейния. Не мигаше, а очите му бяха хладни.
- Съвсем просто. – отвърна той с леден тон миг по-късно. Лицето му беше напълно безизразно, напълно безчувствено. – Щеше да ми се пречкаш. Би ме забавила. А и смъртта, която рано или късно би те споходила, щеше след това да тежи на съвестта ми.
Настъпи мълчание. Въпреки, че го правеше за нейно добро, пак усети тъпа отекваща болка в гърдите си. В цялото си същество. Беше с неочаквана дълбочина, не можеше да изкорени източника й. Това, което можеше да я изцери беше точно пред него. Красив ангел на мрака, гледащ го мълчаливо. В очите й прочете, че бе очаквала подобен отговор, от което го заболя още повече. Но се налагаше да я излъже, ако искаше от нея да оцелее. Хав носеше със себе си само смърт. Смърт, която не подбираше между любимите му хора и тези, които искаше да види безжизнени и плаващи в реки от собствената им кръв.

Очаквах такъв отговор, но някак си продължавах да отричам реалността, докато не я чух да излиза от устата му, студена и толкова безразлична. Заболя ме неочаквано много. Мислех си, че това което изпитвах към него вече е преминало с годините, но не беше така. Може би бях сбъркала, гледайки в очите му и мислейки си, че още го е грижа.
-Така и предполагах. - отвърнах колкото се може по-хладнокръвно. Добре ме беше научил да сдържам емоциите си, нали?
Станах от леглото и се замътих към малкото прозорче, което беше единственият източник на светлина в мазето, където се намирахме. Вън беше студен и мрачен ден, отговарящ на статуса на вътрешният ми свят в момента. Присвих очи срещу леката светлина, тъй като не бяха свикнали. И рязко се обърнах.
Сега имаше два варианта - единият беше да се направя на глупачка и да си тръгна с наранено достойнство. Другият беше просто да изпитам отново капка щастие. Бях се намерила за миг точно пред Хавиер. Деляха ни няколко милиметра. И въпреки, че сега най-вероятно щях да се направя на идиотка... въпреки, че бях 99 процента сигурна, че вече просто съм му безразлична, този един процент, който според мен имаше ме човъркаше отвътре. Един процент още да го е грижа за мен, само един. Сега очаквах своето унижение, и го целунах. Без да казвам нищо, без да обеснявам, просто исках да го направя. Всеки момент щеше да ме отблъсне и да ме попита какво по дяволите правя. Но до този момент поне можех да се насладя на.. него.

Хавиер се вцепени. Беше напълно и абсолютно сигурен, че Елизабет ще си тръгне и ще го остави, както той беше направил преди няколко години. По този начин, той щеше да си получи заслуженото, а тя щеше да е свободна от него и всичките неприятности, които носеше със себе си като втора кожа. А вместо това усещаше устните й върху собствените си. Той бързо наложи волята си в опит да запази самообладание и да я отблъсне, а после да си тръгне. Успя да задържи разумната мисъл за едва няколко кратки мига, а после придърпа Елизабет още по-близо до себе си. Беше искал да го направи още в мига, в който я видя. Топлината на тялото й, допряно до неговото, съвсем разколеба първоначалната му идея да я заблуди. Искаше да я задържи в ръцете си вечно. Нима нямаше да може да я опази от всичко, с което тепърва щеше да се сблъска? Катаклизмът бе едва началото, в това вече бе сигурен.
Елизабет се отдръпна бавно от него и срещна очите му. Хавиер си нямаше идея какво ли щеше да разчете в тях. Той се наведе отново към нея, вдигайки дясната си длан към лицето й, нежно изучавайки красивите й черти.
- Никога не съм спирал да те обичам през тези години. – прошепна той на ухото й. – Никога няма да спра.
Въпреки неочакваните думи, тонът му беше съвсем сериозен и твърд, неподлежащ на успорване.
- Но няма да позволя нещо да ти се случи. Ще бдя над теб, а когато си тръгна от Лорион...ако все още искаш да дойдеш с мен, това ще ме направи безкрайно щастлив.
Това щеше да направи живота му отново цял.

За моя изненада той дори не се опита да се отдръпне. Или може би се бе опитал, но не бе успял. Придърпа ме по-близо до себе си, и сякаш всяка част от кожата ми гореше, щом се опреше до него. Когато най-на края те отделихме един от друг, той ме погледна странно. Е, сега бе момента да се разделим, нали? Но не... В очите му отново прочетох любов към мен..
След като ми каза всичко от което имах нужда, сърцето ми просто не можеше да спре да бие бързо. Лудо и бързо. Преглътнах.. още веднъж,, и пак. Чувствах се сякаш цялата горя.
-Аз... - погледнах го. Да бъда честна това взе всяка дума от устата ми. Бях се подготвила да бъда отблъсната, а стана това за което само си мечтаех.
Кимнах отнесено с глава. Не зная защо, но пред него не можех да се държа като пред други, може би той преоткриваше истинското ми аз... А пред другите бях асасина оцелял от миналата ера.
-Аз ще... - не знаех какво да кажа. Разбира се, че исках да отида с него. Но бях ли готова да оставя всичко, което бях постигнала тук?
Да. Заради него бях готова на всичко.
-Разбира се, че ще дойда с теб... Стигаше само да поискаш. - уверих го. Това щеше да запълни отново живота ми, да ме накара отново да почувствам щастие. Макар и да се излагам на по-големи опасности от колкото тук, пак щях да съм щастлива. Крива усмивка се плъзна по лицето ми.
-Време е да тръгвам.. - казах и го целунах за последно. Беше нежна, кратка но изпълнена с любов целувка.
-Чакай ме утре, по обед в квартирата.. Ще дойда с нея. - имах пред вид Теарина, но не ми с споменаваше името и, с риск да разваля момента. Наистина беше време да тръгвам. Трябваше да се видя с нея. Трябваше и да се постарая никой да не разбира къде съм била, иначе излагах семейството на Дред на опасност. Тръгнах на горе по стълбите. Не се сдържах обаче, и се обърнах още веднъж. Беше ме страх да го оставя отново, но нямах избор... Продължих на горе и скоро бях излязла от къщата. Не видях Дред или сина му, вероятно бяха излезли. Тръгнах по пътя си, доволна от всичко случило се, и че съм си свършила работата.

Джесика вървеше от кой знае колко време. Минаваше през какви ли не странни улици, виждаше място натъпкано с хора, но не прекалено много. Различни на външен вид, но толкова еднакви. Не знаеше точно къде се намираше. Всъщност не знаеше много неща. Какво точно търси, за какво е в този град и как щеше да започне обучението си. Беше интересно за нея. Нещо ново, обичаше да експериментира. Вървеше към центъра, защото хората започваха да стават все повече. Не знаеше как толкова малко градче, можеше да побере толкова хора, само на централно място. Сега на къде? Зададе въпрос на себе си. Наляво, надясно, направо. Единственото нещо, което беше сигурна е, че не трябва да се връща назад. Това щеше да бъде едно ново начало за нея, което беше равно на нов живот. Nice, a?

Срещу Джесика се зададе едно хлапе, което тичаше с всичка сила, придържайки капата на главата си с една ръка. Изглеждаше на не повече от седем или осем години на пръв поглед. Никой не обръщаше внимание на отчаяният му бяг. Петдесетина метра зад него тичаше едър мъж с бухалка в ръка. На лицето на преследвача бе изписана омраза, ярост и нетърпение. Знаеше, че рано или късно ще хване дребосъка.
Хлапето се обърна да погледне скъсяващото се разстояние между него и преследвача му и се блъсна в Джесика, която току-що го беше видяла. Детето падна по дупе на паважа и погледна с молба момичето пред себе си.

/Опиши действията си. Можеш да игнорираш, да му помогнеш или каквото решиш по твой вкус./

Докато се чудеше какво да направи Джес видя момче, което тичаше. Явно се опитваше да избяга от нещо. След около няколко секунди видя мъж. Беше бесен.Спря момчето и му показа една малка улица, казвайки му, че натам е безопасно. Изчака полуделия да стигне до нея и го спря.
-Извинете може ли да ми кажете къде в този град има кръчма.
Само това успя да измисли за сега. Щеше да го забави, за да може онова дете да избяга. Явно беше направило някоя голяма бъркотия, но все пак беше в началото на живота си. Заслужаваше ли да бъде пребито, за това, че не е внимавало? На дали?

» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците
» Улиците