Залата със приемни изпитания

Райън се затича към пътя на стоманата

Аои застана пред вратата и измърмори под носа си: "Break down" ритайки я. Вратата се отвори, като едната панта се счупи и тя се наклони под странен ъгъл. Отново онази извратена усмивка се появи на лицето му.
- Акума Аои, запомни това име старче! - изрече той без да се обръща назад и влезе плавно в помещението прескачайки прага му.
Това, което видя Аои вътре беше абсолютно нищо. Цареше пълен мрак. Въздухът беше странен, дори някак тегав и ставаше все по трудно за дишане. Тръпки побиха Аои, студ, въпреки ледения бриз той все едно беше точно там където искаше да бъде. Акума продължи напред с ръцете в джобовете с мудна, но плавна крачка. Тази стая беше странна, ставаше все по-тъмно и по-тъмно. В мисълна на Аои се промъкна "По-черно от черното...". Аои чу шум и се спря на едно място затваряйки очите си...

Този отвратителен шум направо побъркваше Аои. Искаше му се да няма уши:
- Без зрение в следствие на пълния мрак, без слух - побъркващ шум - добра работа старче - помисли си той.
Аои остана на място още около десетина минути опитвайки се да преодолее тези проблеми. Осъзнавайки, че няма да успее той пое дълбоко въздух и го издиша. Явсно дядката беше решил да си играе с нервите му и трябваше само да издържи на проклетия шум: "Колко детско!" помисли си Аои.
Аои седна на земята в удобна поза за бърза реакция. Седя така няколко минути опитвайки се да определи от къде идва шума и да го премахне когато нещо докосна косата му. Аои не помръдна, но остана на щрек. Ето, отново косата му бе докосната нежно, последва лицето. Кожата беше мека, гладка - женска ръка. Аои все още не мърдаше. Пръст го погали по устните и по шията. Аои хвана тази ръка и дръпна "съществото" към себе си. Помириса го - жена. Аои осети дъха и, който се приближаваше към устните му. С много бърза скорост Аои и изрита някъде назад. Не виждайки, не чувайки той не знаеше къде се намира тя точно. Отровен дъх - установи той. Разрез - Аои вече кървеше от бузата, втори разрез Аои започна да кърви и от ръката. Той застана в бойна готовност. Не знаеше терена какъв е за това кръстоса ръце под бялото си кожено яке и зачака. Трети разрез - гърба. Аои не помръдна. Все още седеше с кръстосани ръце. Пое дълбоко въздух:
- Ето те гадна кучко!
Аои разпъна ръцете си и с 4 изтрела улучи своята мишена. Но това не беше достатъчно. Аои получи разрез и по другата буза.
- Две? Ха!
Пое отново дълбоко въздух през носа.
- Определено сте две! Миришеш на трева... Ето те!
Още няколко изтрела. И втората мишена беше премахната. Аои имаше още един разрез на крака. В отизи момент шумът спря. Аои се обърна в посока на вратата и тръгна да излиза когато нещо го блъсна по гърба и той се озова на земята. Пистолетите му се плъзнаха някъде в тъмнината. Аои стана от земята възможно най-бързно, но не можеше да бъде толкова бърз, колкото е обикновено. Ядоса се, в мислите му имаше само "Убийй го... Убийй го... каквото и да е, за да продължиш да живееш!" Аои се съсредоточи и реши да отвори очите си. Отваряйки ги той видя две големи червени очи на около 6 метра от него. Бръкна отново под якето си и с обратен захват извади два големи ножа. "Ела тук!" - извика той и макар не със същата скорост той се вкусна към съществото, което явно беше доста тромаво, защото светещите му очи го издаваха. С няколко бързи, но прекалено болезнени движения за Аои, успя да му отреже главата, като понесе още няколко разреза от ноктите му и една захапка. Аои се наведе, набара главата на животното и се запъти в обратна посока към вратата. Излизайки от нея пусна главата на неизвестното за него животно и я ритна към стареца.
- Има още два трупа някъде вътре, намери си ги сам, дядка.

Май си се заплеснах като нищото... То наистина всичко хубаво..
да го направим от тук до тук?? Какво ще кажеш?...

Този отвратителен шум направо побъркваше Аои. Искаше му се да няма уши:
- Без зрение в следствие на пълния мрак, без слух - побъркващ шум - добра работа старче - помисли си той.
Аои остана на място още около десетина минути опитвайки се да преодолее тези проблеми. Осъзнавайки, че няма да успее той пое дълбоко въздух и го издиша. Явсно дядката беше решил да си играе с нервите му и трябваше само да издържи на проклетия шум: "Колко детско!" помисли си Аои.
Аои седна на земята в удобна поза за бърза реакция. Седя така няколко минути опитвайки се да определи от къде идва шума и да го премахне когато нещо докосна косата му. Аои не помръдна, но остана на щрек. Ето, отново косата му бе докосната нежно, последва лицето. Кожата беше мека, гладка - женска ръка. Аои все още не мърдаше. Пръст го погали по устните и по шията. Аои хвана тази ръка и дръпна "съществото" към себе си. Помириса го - жена. Аои осети дъха и, който се приближаваше към устните му. С много бърза скорост Аои и изрита някъде назад. Не виждайки, не чувайки той не знаеше къде се намира тя точно. Отровен дъх - установи той. Разрез - Аои вече кървеше от бузата, втори разрез Аои започна да кърви и от ръката. Той застана в бойна готовност. Не знаеше терена какъв е за това кръстоса ръце под бялото си кожено яке и зачака. Трети разрез - гърба. Аои не помръдна. Все още седеше с кръстосани ръце. Пое дълбоко въздух:
- Ето те гадна кучко!
Аои разпъна ръцете си и с 4-5 хвърлени куная улучи своята мишена. Но това не беше достатъчно. Аои получи разрез и по другата буза.
- Две? Ха!

Знаейки, че най-вероятно нещо остро лети към него съдейки от издишването на жената след "Мой си.", което дори Аои не можеше да си обясни как долови на фона на целия този шум. Той протегна ръце напред изхвърляйки две метални жици. Тъй като нямаше как да види терена Аои разчиташе на късмет, на който никога не се беше доверявал през миналите години. За него късмета на съществуваше, всичко беше логична и здрава мисъл. Така го бяха учили. Късмет, какво е това? Няма такова нещо. Хората които през годините бе посичал пак щяха да умрат. Или той го вършеше или някой друг. Това не е късмет. Тези хора умираха заради конспирацията, идеалите си или просто като напъхват носа си, там където не трябва. Аои за пръв път трябаваше да разчита на нещо, което нямаше идея какво е. Въпреки всичко желанието му за живот надделя и той изметна ръце напред. Нещото, в което той не вярваше се оказа добронамерено към него и металните жици с кука накрая се овъртяха около нещо. Аои инстинктивно се веднага се издърпа към неизвестното разминавайки се с острата кама, която го одраска отстрани по врата. Кръвта рукна...
Издърпвайки се напред осети лек допир на коса по бузата си и мириз на трева. Аои веднага пусна металните жици и на сляпо хвърли други две. Те се увъртяха около нещо, което той дръпна към себе си и го захвана здраво с ръце. Мека коса го погали. Бинго! Късмета работел значи. Аои се завъртя и блъсна жената в стена или в колона като краката и висяха. Доближи си главата до нейната и я помириса. Същия мирис на трева, който бе осетил преди малко...

The member 'Aoi' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :

Яшамару застана пред вратата. Бутна я с два пръста и тя се отвори скърцащо, прекрачи прага. Това, което видя не беше нищо особено - просто един дълъг коридор. Яшамару тръгна по него с нормалното си темпо на ходене. Той беше на щрек, защото все пак това беше изпитание, а не обикновена разходка из непозат коридор. Яшамару стигна до края на коридора където имаше още една врата. Той я отвори този път използвайки цялата си длан. Това, което видя зад нея бе гората, в която бе изразстнал:
- Какво подяволите!?
Яшамару продължи напред и стигна до колибата където протичаха тренировките му. Ужас се изписа в очите на Яшамару. Той падна на земята коленичейки, треперейки, не знаейки какво да направи, само заплака. Сега пред Яшамару стоеше леко прегърбения монах Оборо. Монахът се наведе и прегърна Яшамару:
- Жив съм Яшамару, жив съм...

fuck_you написа:

Момчето не можеше да повярва на очите си. Образът който седеше пред него беше изпълнен със страдание, всичко бе изписано на лицето му.
-Аз.. жив съм.. но.. бягай момче, те скоро ще дойдат. - викна изведнъж старецът и се заозърта наляво-надясно. Скоро някой щеше да дойде, но кой ли беше..

/Имаш два варианта:
1. Да изчакаш и да разбереш какво ще стане.
2. Да послушаш монахът и да избягаш.
Изборът е изцяло твой : )/

Яшамару вдигна глава и погледна Оборо. Втренчвайки се в него му стана ясно, че нещо не е наред. През целият му живот с Оборо едното нещо, в което винаги е бил сигурен, че той никога нямаше да бъде толкова оплашен от каквото и да било, би му казъл да се скрие, но никога да избяга. Оборо? Наистина ли това е той? Яшамару се изправи, погледна Оборо и каза:
- Спокойно, татко. Нали вярваш в мен? Който и да дойде аз ще го посрещна.
Яшамару беше вече в бойна готовност.

Яшамару я погледна с очите на убиец. Усмихна се и се приближи до момиченцето:
- Здравей. Аз съм Яшамару. Да не си се изгубила?
Яшамару сложи ръка на главата и.

Яшамару се изненада, но някак го очакваше. Очите на убиец отново загряха на лицето на Яшамару и като чели превъртя. Той се осети, че това е изпитание, от което зависеше дали ще успее да овладее силата си. Ръката на Яшамару вече бе на главата на момиченцето. Той я вдигна във въздуха държейки я за косата и просто я хвърли някъде далеч помагайки си за това с вятърния си дъх:
- Този, който има право да убие Оборо не си ти. Това съм аз и единствено аз - вече съм го правил един пит, защо да не го направя и втори?!
Яшамару се обърна към Оборо:
- Съжелявам за тогава, съжелявам за сега. Тогава не исках, обичах те като баща, дори така те наричах "татко'. Сега обаче не си ти, ти си само една олюзия, която трябва да ме обърка още повече! С пълно съзнание...
Яшамару извади катаната си и преди Оборо да може да реагира му отсече главата.
- ...ти отнемам живота. Оборо, прости ми! Татко... аз...
Яшамару успя да се вземе в ръце:
- СЕГА НЯМА КОГО ДА УБИЕШ МОМИЧЕНЦЕ!!!! - извика Яшамару с пълната си сила на гласа.

Джони кимна на Майсторката. Попиваше всяка нейна дума. Щеше да му е полезно по - нанатък. Тръгна с бавни стъпки към съседната зала. Не знаеше какво го очаква там, но знаеше, че щеше да се взимат решения или, че ще има битка. Щом е изпитание нямаше друг начин. Стигна пред вратата и я побутна леко. В същия момент разбра, че вече е напуснал Академията. Или поне така мислеше. Беше в някаква вечнозелена гора, а пред него се разразяваше битка. Някаква смеска от човек и вълк със сива козина нападаше изцяло черно създание, чиято опашка завършваше с огнени пламъци, а очите му светеха. На няколко метра зад тях се забелязваше момче, скрито в храстите. Едва ли беше на повече от пет - шест годинки. То гледаше битката със страх в очите. Дъждът, който направо наводняваше гората, попиваше в тениската му като в гъба. Йохансен се чудеше какво трябва да направи.

Йохансен беше силно решен да спаси момчето. Но трябваше да е много внимателен. И двата звяра, освен, че бяха диви, бяха от породата на кучетата, а те имат силно обоняние. Един от плюсовете беше, че има дъжд, което ще прикрие миризмата. Но предпазливостта никога не е излишна. Той тръгна да заобикаля отдалеч върколака и хрътката. Що достигна първият храст се шмугна там, колкото се можеше по - тихо. Заопчна малко по малко да се приближава до момчето като се придвижваше възможно най - близо до дървета и храсти, за да може да се скрие, ако някой от зверовете се обърне към него. Погледна отново към момчето. Надяваше се никой от диваците да не е успял да го надуши или въобще да го забележи.

Джони трябваше да побърза. Ако битката свършеше скоро един от зверовете щеше да ги намери, ако си търсеше нова плячка. Затова Йохансен се опита да успокои момченцето:
- Не се притеснявай. Няма да ти направя нищо. Но трябва да побързаме. Ако имаме късмет и двата звяра ще умрат. Един убит от другият, а вторият от раните си. Но ако победителят оцелее трябва да сме далеч от тук. Знаеш ли как да стигнеш до вкъщи или си се изгубил?
Джо говореше тихо, за да не ги усетят двете кучета, или поне от породата на кучетата. Надяваше се момчето да знае как да стигне до вкъщи.