Залата със приемни изпитания

Джони въобще не беше очаквал такъв развой. Мислеше, че това са две диви животни, а едното е било съвсем цивилизован човек. Йохансен намери един по - остър камък и каза на момчето:
- Искаш ли да помогнеш на баща си? Ако да, вземи този камък. Аз ще отида зад върко... аъъъ, татко ти. Ще се опитам да примамя хрътката. Ти стой тук засега. Ако видиш, че хрътката тръгва към се опитай да я намушиш с камъка. Разбра ли добре? Е, бъди готов.
Джо се промъкна зад човеко - вълка с тихи крачки и започна да размхава ръце с цел да привлече вниманието на Хрътката. Надяваше се петгодишното хлапе да е готово.

Двете същества в началото не забелязаха Джони, но след поредния си сблъсък, в който върколакът отхапа едното ухо на Хрътката, те се обърнаха и подушиха в посока на момчето. Обезумял от раната си, врагът на върколака се нахвърли срещу Джони, докато върколакът все още изглежда се колебаеше кой му е враг и кой не. Момченцето в храстите обаче се беше депресирало и се не можеше да контролира треперещите си ръце. Джони беше останал 1 на 1 срещу човекът-хрътка.

/Опиши действията си и остави на мен да кажа дали са имали някакъв резултат и какъв./

Джони не очакваше точно това. Мислеше, че момчето се е посъвзело. Но пък и върколакът не беше особено умен. Но всеки в такава дилема щеше да се зачуди. Йохансен остана сам. Разбира се, хрътката имаше много повече неща за атака. Например зъби, нокти... А Джони имаше само ума си. Огледа се наоколо и мигновено грабна един паднал клон. Размаха го и започна да шлиба по земята, за да вдигне шум и малко да постресне хрътката. Но това можеше и да няма ефект, защото ранен, див звяр нямаше да се откаже лесно. Опитваше се да блокира нападките на адското създание, доколкото можеше. Преместваше клона на различни страни, за да не могат да го нападнат. Но ако така ядосаше хрътката още повече щеше наистина да загази. Взе за всеки случай няколко камъчета от земята, за да започне да обстрелва хрътката, в случай на опаснтност.

Съществото изглежда нямаше намерение да се спре и искаше да схруска младежа, но върколакът най-сетне беше решил да действа и оголеният гръб на врагът му беше много привлекателна мишена. Той се хвърли към Хрътката и заби нокти и зъби в плътта му, карайки съществото да изреве от болка. Върколакът приключи битката, когато захапа вратът на жертвата си и го скърши с челюсти. После човекът-вълк погледна към Йохансен и направи крачка напред ръмжейки. Но момченцето излезе от храстите и се изкрещя:
- Татко, не! Моля те, не го наранявай!
Върколакът изглежда се бореше със себе си, защото започна да вие и да се върти наляво надясно.

/Джони имаш няколко варианта:
1. Да се възползваш от колебанието на върколака и да го зашеметиш с камък или нещо друго, докато невнимава. Има шанс да се провалиш.
2. Да оставиш нещата в ръцете не момченцето, надявайки се, че баща му ще се освести. Не е сигурно дали бащата ще надделее над дивата си природа.
3. Да издърпаш момченцето в храстите пак и да останеш насаме с върколака, в случай, че съществото все пак реши да атакува. Оставаш в непосредствена опасност.
Избери и опиши./

Джони не искаше да оставя момчето в опастност и му каза:
- Прибери се в храстите! Ако баща ти не надделее ще напдне и двама ни! По - добре да се жертва един, отколкото двама! - Йохансен крещеше с пълно гърло, докато се навеждаше към земята. Не знаеше дали момчето ще го послуша, но започна да кърши по - малки клони от оставеният на земята клон. Всеки скършен клон политаше към човеко - вълка, с цел да го удари по главата и той да изгуби съзнание. Джо меткаше с пълна сила пръчките и се опитваше да вкарва и точност. Ако не успееше, а върколакът си остане върколак, можеше да го разяри, но сега беше шансът му и той не искаше да го пропилее.

Момченцето се вцепени в началото, но в последствие послуша Джони и се кашира отново в храстите, докато цивреше тихо. Върколакът се бореше със себе си или по-скоро с проклятието си, но в крайна сметка един клон го цапардоса в слепоочието и го зашемети за миг. Съществото заклата глава точно като куче, после впери разконцентриран поглед в Йохансен. Мигът се проточи дълго и Джони се чудеше какво го очакваше, но накрая върколакът започна да възвръща човешката си форма. Синът му, който тайно наблюдаваще изкочи от храстите и се хвърли в прегръдката му. Баща му го притисна към себе си и погледна Джони с изпълнен с благодарност поглед.
- Благодаря. Ако не беше ти...може би щях да убия собстения си син. Благодаря ти от сърце.
И в същия миг пейзажът пред очите на момчето се размаза и той се озова отново в Главната зала, където го чакаше Майстор Рейнджърката. Тя се усмихна и каза:
- Значи успя. Не се и съмнявах. А сега си вземи от домоуправителя ключ към момчешките помещения и когато си починеш ела в Дивата обител, където ще започне обучението ти.

/Вече официално си приет в Академията и получаваш 2 Атака, 1 Защита като бонус./

Redwine написа:: Айви погледна Сороу Грей с големите си рубинени очи. Лицето на старецът беше неразгъдаемо. Чертите му с нищо не издаваха какво може да се крие зад масивната махагонова врата.
Тя беше наистина огромна. Махагонът се извиваше и проблясваше сякаш резбата беше жива. Ръкта, изваяла тези шарки явно не беше от този свят. Айви прокара пръстите си по поврхността на дървото. Толкова отдавна не беше усещала материя около себе си! Откакто напусна бащиния си дом бе скитала изцяло в Измерението на Душите (не знаеше дали наистина това е названието на призрачното място, в което можеше да се преселва само с мисъл, просто и изглеждаше сякаш наименованието приляга). Дървото беше топло под допира й, сякаш усещаше ласката и искаше да я върне. Колкото и да й беше трудно тя се насили да спре контакта и да се съсредоточи върху студената медна дръжка. След няколко мига пое въздух, грабна я, натисна и отвори вратата...
Не бе очаквала, това което видя там. Беше прекрасно! Лек ватрец носеше мирзима на момини сълзи, а окото незнаеше къде да спре. Толкова поразителна беше гледката. Босите й крака бяха стъпили на пътека от мек горски мъх. Тъмно виолетови, оранжеви и бели теменужки покривака земята около пътекета, а вековните дъбове хвърляха шарена сянка. Наистина, наистина беше прекрасно...
Толкова тихо! Не се чуваше никакъв звук. Нямаше птици, нямаше жаби, или щтурци, нямаше дори дребни насекоми.
Тогава Айви го видя. Не беше голям, нито силен... Всъщност беше едно съсухрено старче, което дъвчеше тютюн и ругаеше под носа си. Беше седнал на един пън малко настрани от пътеката. Около него нямаше нито мъх, нито теменужки. Сякаш гората беше спряла да расте, за да не притесява съществуванието му. Айви сбърчи вежди. Не, това не беше наред, нещо не беше както трябва. Тя затвори очи и отвори вътрешното си зрение, за да потърси душата на това място. Огледа се. Гората я нямаше, само старчето стоеше деднало на същия този стар пън, дъвчеше тютюн и кълнеше все така тихо. И той нямаше душа...
Айви рязко се дръпна назад. Това беше капан, камуфлаж за окото на неопитния! Тя бавно отвори очи и видя действителността - празна студена стая с огромно кристално огледало в средата.
- Аз вижадм чуждите желания, чувам шепотите на хорските души. Нима това са цветовете на моята душа? - каза тихо тя, знаеки, че Сороу Грей я наблюдава много внимателно и, че е видял и гората и старчето в нея.
Пристъпи още една крачка назад, извърна се и погледна Грей право в очите. Не изпита страх.

Когато се обърна към бъдещия си Майстор, Айви го видя едва за миг, после образът му се размаза и разгради в атмосферата. Тя всякаш чу шепотът му "Трябва да се справиш сама. Трябва да намериш отговора на въпросите си сама."
А огледалото по средата на мрачната стая всякаш я...придърпваше към себе си. Тя почувства неистово желание да се приближи и да погледне в него. Дори да не беше изпитвала страх преди малко, то сега почувства ако не друго, то поне силно притеснение. Незнаеше какво да очаква от това изпитание. Краката й сами направи няколко неуверени крачки напред...Но все още не беше късно да се отдръпне. Всякаш в отговор на това, зад нея, в стената се материализира една обикновена на пръв поглед дъбова врата.

/Реши.
1. Да погледнеш в огледалото и да оставиш на мен да опиша какво виждаш.
или
2. Да излезеш от вратата и да опишеш по твой избор къде се озоваваш./

Vlad написа:: /Реши.
1. Да погледнеш в огледалото и да оставиш на мен да опиша какво виждаш.
или
2. Да излезеш от вратата и да опишеш по твой избор къде се озоваваш.

Айви наистина беше сама. Врата зад нея, яма пред нея... Какво да прави? Беше свикнала да оставя обичайното и познатото зад себе си. Пристъпи плахо към огледалото. Повърхността му искареше сякаш хияди диаманти се бореха кой да обхване и отрази повече светлина. Насили се да погледне в него...

В огледалото имаше един дух, който беше заклещен там, който видя Айви и каза:
- Можеш ли да ми помогнеш момиченце? Като излезнеш през вратата направи пет крачки напред, после четри на ляво, десет напред, при което ще стигнеш до един вход на гробница, вътре ще намериш една вещица, която ме заключи тук, моля те, помогни ми.

F1reF1stAc3 написа:: В огледалото имаше един дух, който беше заклещен там, който видя Айви и каза:
- Можеш ли да ми помогнеш момиченце? Като излезнеш през вратата направи пет крачки напред, после четри на ляво, десет напред, при което ще стигнеш до един вход на гробница, вътре ще намериш една вещица, която ме заключи тук, моля те, помогни ми.

Айви последва странните инструкции на духа в огледалото. Намери пещерата, но в нея нямаше нищо. Нямаше вещица или каквото и да е зло присъствие. Ядоса се. Помисли, че са я пратили за зелен хайвер (всъщност зеленият хайвер беше доста вкусен - баща и беше донесъл веднъж зелен хайвер от Нулева риба) . Постоя оше малко насред пещерата и реши, че няма да се върне при нахалния дух от огледалото, а ще влезе по-навътре, за да разгледа. Мина и през ума, че това би могло да е следващият и дом. Пещерата беше не само топла, но и кеасива. Искрящи виолетови жилки пресичаха камъка и образуваха пленителна мрежа.

Костелива студена ръка зграбчи рамото й.
-Хихииии, каква ми е красива! - изхили се вещицата. - Какво търсиш тук, миличка? Смъртта си?!
Айви се извърна и едва зебележимо размърда пръстите си. Уви ги бавно около свободната китка на Вещицата и се вкопчи в почернялата й, разкъсана като цирозирал дроб душа.
-Не, мила бабо. Тук съм, за да доведа смъртта при теб. - каза Айви и дръпна душата на Вещицата.
Тялото на старата се свлече на пода на пещерата сред купчината парцали, които й служеха за дрехи. Айви продулжаваше да стиска стенещата и виеща душа в ръката си. Ами сега какво?! Затича нервно обратно към огледалото, може би духът щеше да и каже какво да направи. Стигна в стаята и намери до ръба на огледалото прелестна жена. Сините и огромни очи гледаха мъдро от нежното и лице. Дълга кестенява коса се спускаше на копринени вълни около рамене и ръцете й, чак до кръста, а от кожата й се разнасяше аромат на праскови.
- Не мога да мръдна - тихо рече тя - огледалото още ме държи в плен.
Айви приближи до огледалото и яростно захвърли агонизиращата туша на вещицата вътре. Гнусното нещо беше започнало да вмирисва ръката й на зараза и болест. В съсщия миг от устните на непознатата се отрони въздишка на облекчение каквато никое човешко същество не бе чувало до сега.
-Коя си ти? - попита Айви с жив интерес.

Накашима Кенто престъпи прага на залата. Там беше тъмно. Огледа се без да бърза и зачака за да разбере какво ще стане.

Redwine написа:

F1reF1stAc3 написа:: В огледалото имаше един дух, който беше заклещен там, който видя Айви и каза:
- Можеш ли да ми помогнеш момиченце? Като излезнеш през вратата направи пет крачки напред, после четри на ляво, десет напред, при което ще стигнеш до един вход на гробница, вътре ще намериш една вещица, която ме заключи тук, моля те, помогни ми.

Айви последва странните инструкции на духа в огледалото. Намери пещерата, но в нея нямаше нищо. Нямаше вещица или каквото и да е зло присъствие. Ядоса се. Помисли, че са я пратили за зелен хайвер (всъщност зеленият хайвер беше доста вкусен - баща и беше донесъл веднъж зелен хайвер от Нулева риба) . Постоя оше малко насред пещерата и реши, че няма да се върне при нахалния дух от огледалото, а ще влезе по-навътре, за да разгледа. Мина и през ума, че това би могло да е следващият и дом. Пещерата беше не само топла, но и кеасива. Искрящи виолетови жилки пресичаха камъка и образуваха пленителна мрежа.

Костелива студена ръка зграбчи рамото й.
-Хихииии, каква ми е красива! - изхили се вещицата. - Какво търсиш тук, миличка? Смъртта си?!
Айви се извърна и едва зебележимо размърда пръстите си. Уви ги бавно около свободната китка на Вещицата и се вкопчи в почернялата й, разкъсана като цирозирал дроб душа.
-Не, мила бабо. Тук съм, за да доведа смъртта при теб. - каза Айви и дръпна душата на Вещицата.
Тялото на старата се свлече на пода на пещерата сред купчината парцали, които й служеха за дрехи. Айви продулжаваше да стиска стенещата и виеща душа в ръката си. Ами сега какво?! Затича нервно обратно към огледалото, може би духът щеше да и каже какво да направи. Стигна в стаята и намери до ръба на огледалото прелестна жена. Сините и огромни очи гледаха мъдро от нежното и лице. Дълга кестенява коса се спускаше на копринени вълни около рамене и ръцете й, чак до кръста, а от кожата й се разнасяше аромат на праскови.
- Не мога да мръдна - тихо рече тя - огледалото още ме държи в плен.
Айви приближи до огледалото и яростно захвърли агонизиращата туша на вещицата вътре. Гнусното нещо беше започнало да вмирисва ръката й на зараза и болест. В съсщия миг от устните на непознатата се отрони въздишка на облекчение каквато никое човешко същество не бе чувало до сега.
-Коя си ти? - попита Айви с жив интерес.

- Незнам, толкова дълго стоях заклещена тук, че забравих всичко за предишния си живот. Искрено ти благодаря! - усмихна се красивата жена и това беше последното нещо, което Айви видя. В следващия миг пейзажа пред очите й се размаза и нагъна, погълна я хищно и тогава момичето неусетно затвори очи. Когато пак ги отвори се намираше отново пред вратата през която беше влезла. А там я чакаше Дух Майстора, на чието мъдро лице се беше появило нещо наподобяващо усмивка, което беше наистина рядко, предвид това, че никога не се усмихваше наистина.
- Поздравления. Вече си моя ученичка. - посрещна я той с тези думи. - А сега си почини, когато се почувстваш готова ела в подземията на Кулата на магията.

/Получаваш 3 Магия като бонус и вече официално си част от Академията, клас Дух. Сега можеш да си вземеш ключ към някоя от стаите в момичешките помещения. Също така ще те помоля да не си разказваш сама, поне по време на изпитания, защото затрудняваш донякъде ролята на разказвача. Просто следвай инструкциите му доколкото можеш. Не е фатално./

Накашима Кенто написа:: Накашима Кенто престъпи прага на залата. Там беше тъмно. Огледа се без да бърза и зачака за да разбере какво ще стане.

/Някой не те е опътил правилно тук, трябваше първо да пишеш в Главната зала, но не е фатално./

Момчето влезе през една малка дървена вратичка, намираща се в Главната зала. След като се озова в пълна тъмнината, той се обърна и погледна зад себе си, но изхода беше изчезнал. След миг пред очите му се разкри нов пейзаж.

/Сега опиши по твой избор какво виждаш. Може да е абсолютно всичко. После ще се включи Разказвач с естеството на изпитанието ти./

Бер и Майстор Хелс Мелтън пристигнаха там на кадето бяха тръгнали.
Бер се объран към Майстора и го попита.
-Защо ме доведохте тук?

Хелс погледна към Бер и му каза .
-Влез през тази врата там ще намериш своята приемна мисия . /и се усмихна

/Опиши какво виждаш след като минеш през вратата/

Бер влезна в стаята и след като затвори вратата нищо невиждаше, беше само тъмнина... стоеше неподвижен и изведнъш
една голяма огнена топка се появи от нишото
която освети безкрайното помещение в което се намираше. Около тази огнена топка се явиха 9 по малки, те представляваха планети.
Бер осъзна че пред него е галактиката в която живее

Бер пристъпи напред огледа планетите хубаво, всяка една изглеждаше прекрасно, а по тавана се разкриха и звездите в този момент от Огнената Топка, която Бер беше видял започнаха да излизат звуци, секунда по-късно глава на дух се показа от там и каза:
- Извинете, малди господине, ще може ли да Ви помоля за една услуга, един Ассассин заключи душите ни тук за вечни времена, а молбата ми е да минете през онази врата. - И посочи една врата пред Бер и продължи да говори - Там ще намерите Ассассина, моля Ви се, ще ни помогнете ли?

Бер се загласи да помогне на заключените духове. След което мина през вратата и Ассассина беше на около 5 метра от него. Ассассина и Бер размениха няколко нетолкова любезни думи...
Времето за мелето настъпи... Бер яросно започна да обикаля около него и да изпраща огнени стрели и свери ...

Ассассина избягваше всяка една от аттаките на Бер, но направи грешка в походката си, спъна се, при което една от Огнените Сфери на Бер отнесаха главата му и цялата стая се испълни с кръв и в този момент 9-те духа се появиха пред Бер и казаха:
- Благодари ми ти, Господарю, вече душите ни могат да почиват в мир. - А Бер припадна и се събуди пред врата, от която беше влязал и Хелс му каза:
- Успешно премина първото изпитание, сега можеш да отидеш в Покрова На Пламаците и да започнем твоето обучение. - И се усмихна.

/Покрова На Пламаците >>>> https://worldofvile.bulgarianforum.net/forum-f5/topic-t15-315.htm/

"Какво правя тук подяволите?!"-мислеше си Ниг докато гледаше вратата пред себе си."Все още не е късно да си тръгна... Карат ме да вляза на място, за което не знам нищо и нямам представа какви гадости може да ме очакват!"
Перегринус размаха криле нервно и погледна Ниг в очите всякаш го предизвикваше.
"Е добре... Справял съм се с какво ли не... Едва ли може да е нещо страшно."-И той влезе без повече да му мисли.
Пред него се откри малка стая с голи стени и стол по средата. На стола седеше Гром, а зад него, мъж и жена. Мъжът беше огромен и по всички правила див (с червени очи и червена коса ?!), а жената напротив. Тя изглеждаше толкова нежна и мила.
Ниг гледаше втрещено...

Ниг знаеше, че това пред него би трябвало да е някаква магия или илюзия, защото Гром отдавна не беше на този свят. И все пак отешлникът, който го беше отгледал, сега се намираше пред него, в плът и кръв. Другите двама бяха напълно непознати за младежа и все пак докато ги гледаше всякаш нещо зачовърка съзнанието му, но в момента беше твърде шокиран за да мисли трезво. И тримата го гледаха мълчаливо в началото - Гром с лека, едва загатната усмивка, непознатата жена с насълзени очи, а едрият червенокос мъж - със строго неодобрение.
- Грейджой. - първият проговорил беше Гром. - Ти ли си? Приближи се, сенките те скриват от мен.
Ниг забеляза, че другите двама в стаята не реагираха на думите на Гром, а продължиха да се държат индивидуално всеки за себе си, което беше леко смущаващо. Едрият червенокос мъж изсумтя нещо под носа си и продължи да гледа смръщено в негова посока, а жената тихо изхлипа и отмести за миг поглед от него.

"Невъзможно!"-помисли си Ниг с натежало сърце.
-Гром... Що за магия е това? Нима са те върнали от смъртта?- Ниг беше потресен от гледката на човека, който го беше отгледал като собствен син и беше смятал за безвъзвратно изгубен.
-Ела тук, синко. Няма ли да ме прегърнеш. Отдавна исках да ти кажа тайната за твойте...
Ниг се стресна. "Той никога не ме е наричал така. И колкото и да сме били близки никога не ме е прегръщал. Какво става с мен?!"
-...кажа, но нямах смелост, защото беше много малък...
Ниг трепереше и сълзи потекоха от очите му.
-...тя беше в кръв и държеше малко бебе с червена коса...
"Нееее!!!"
-...само те доближи и като те видя се изплю на земята и си тръгна без дори да я погледне повече...
В същия момент Ниг усети порив в съзнанието си и му се отдаде...
Видя стаята по съвсем различен начин. Беше много по-голяма, а на мястото на тримата стоеше един мъж облечен в черно и с качулка на главата. "Благодаря ти, Перегринус!"
Гневът се надигна в него и той се задвижи моментално...

Мъжът в широки черни дрехи, който прикриваше лицето си в началото се сепна и се отдръпна леко назад, но после замръзна на място и впери невидим поглед в младежа, който с помощта на спътника си се беше измъкнал от капана му. Ниг направи няколко бързи крачки към него и когато се приближи на не повече от три метра от него, качулатия повдигна облечената си в черна ръкавица длан и прошепна нещо. Следващата стъпка на Ниг го отведе всякаш в нов свят. Нова илюзорен свят. Пак беше дете и двамата с Гром се разхождаха из дивите околности около отшелническата си къща.
- Коя е тази билка? - попита го отшелникът и посочи едно високо цвете с продълговати зелени листа и множество малки топчести образувания, наподобяващи странен вид плодове. Самото растение приличаше на огромно насекомоподобно същество, с много пипала и израстъци. - И какви са неговите свойства?
Ниг точно щеше да отговори, но съмнението го заля. За миг си беше помислил, че нещо не е наред, имаше някаква важна...задача, с която трябваше да се справи. Но мигът бързо отмина...Той се усмихна и отговори, напълно забравил за изпитанието си.

/Попаднал си в коварна илюзия. Опиши отговорът си и още някаква част от спомените си. После хвърли зарче "Въпрос на късмет" и ако изкараш число различно от 1 или 2 ще успееш да се измъкнеш и от тази илюзия в следващия ми пост./

-Канабис, Гром. Уайт уйдоу по-точно. Поемането и чрез пушене или храна може да води до депресия, приповдигнато настроение или дори халюцинации. Лекува налягане в очите.- Ниг беше много доволен от себе си.
-Не я употребявай!-каза Гром строго.
-Но, Гром...
-Няма "но"! Точка по въпроса. А сега набери малко, че моята свършва...
Ниг усети силен прилив на съмнения. Не знаеше защо, но тук имаше нещо. А и това човъркане което усещаше в главата го побъркваше. Всякаш нещо искаше да влезе в нея...

The member 'GreyJoy' has done the following action : Зарче

'Въпрос на късмет' :
Залата със приемни изпитания - Page 11 De6

» Залата на Провала
» Залата на Преминаването
» Залата за разпити
» 2. Стълбище към залата на ДИО
» Залата За Обучения