Залата със приемни изпитания

Точно когато Ниг се беше заел с набирането, съмненята му се усилиха. Не, нещо не беше наред тук. Това дежа-ву беше твърде силно за да е случайно. А и този зов...
"Перегринус" - спомни си той. Сокола му се опитваше да се свърже с него, както много пъти досега. И тогава той си спомни и в същия този миг отново се озова пред мъжа в черно. Беше по-близо до него, едва на две крачки. Тогава го заля следващата илюзия.
- Убий го! - изрева с гневен тон някой до него. Отново беше малък, едва на седем или осем. - Убий го!
Ниг се опита да се противопостави на илюзията, но не успя. Преди да й се потдаде, осъзна, че това не е спомен, а илюзия, търсеща слаби места в психиката му. После забрави всичко.
Стоеше на някакво поле на което скоро се беше провела битка, а в десницата си стискаше къс меч. Рояците врани и лешояди, както и облачетата мухи, бяха живо доказателство за неотдавашното клане. Едно дете, не много по-голямо от него лежеше на тревата пред него и дишаше тежко, борейки се за дъха си.
- Убий го! - чу той отново гласа на баща си.
"Баща ми."
Странно защо ли мисълта му се стори странна, не съвсем типична.
- Какво се колебаеш? Тегли му ножа! Няма да търпя слабости от родната ми кръв! Убий го!!
Баща му губеше търпение и червения блясък в очите му беше доказателство. Не биваше да му мисли много. Но продължаваше да се чувства някак си странно.

/Имаш 2 възможности.
1. Да убиеш хлапето.
2. Да не го направиш.
Можеш да добавиш в поста си и опит да се измъкнеш от илюзията ако искаш, но по-скоро от начина ти на писане и смисъла зад написаното ще са главен критерий за успех./

Ниг изпитваше ужас, какъвто никога не бе изпитвал до сега. "Той ще се държи пренебрежително с мен до края на живота ми ако не го направя!"-Мислеше си Ниг и потреперваше.
"Не! Тук има нещо...Това не може да е баща ми! Този човек ми е смътно познат, но със сигурност не съм го виждал преди. Защо се чуствам все едно завися от него?! А и този меч... за първи път държа такова нещо."
Изведнъж почуства много силен порив в тила си и вече не беше малко дете и усети Перегринус на рамото си. Все още седеше пред малкото момче, но погледът му всякаш преминаваше през Ниг. Дивият мъж стоеше на мястото си и говореше, но нищо не достигаше до ушите на Ниг. "Какво в името на всички богове става тук?! Поне вече съм нормален и не държа проклетия меч. Но какво да правя?!"
-Хайде, Перегринус!!! Да видим какво можем.- каза Ниг и се съсредоточи върху съзнанието на питомника си. "Покажи ми какво виждаш!"
Почуства всякаш главата му не беше на мястото си, а и погледът му стана много по-остър. Виждаше човека в черно вече на крачка от себе си и без да се замисля скочи срещу него в опит да го зграбчи в обятията си, за да не му играе вече тия номера, които едва не го побъркаха...

Действието му беше импулсивно, но съвсем правилно. Ниг събори мъжът на земята и той явно се отказа от илюзиите си. Вместо това каза:
- Добре, минаваш. - тона му беше леко раздразнен, но и донякъде похвален. Непознат глас. - А сега ако искаш можеш да станеш от мен и да излезеш да поговориш с Майстора, който те чака пред вратата. Малко хора успяват да се измъкнат от илюзиите ми, но ти си...по-странен. Самият ти незнаеш почти нищо за себе си, няма за какво да се захвана в илюзиите си и вече започнах да си ги измислям сам. Умна птица. Как се казва?

/Можеш да опишеш как излизаш от стаята и виждаш чакащия отпред Майстор./

Фейд се почувства леко объркан. Доста неща станаха наведнъж и това го притесни повече. Без да казва нито дума последва преподавателката. "Дано с мен не се кара толкова. И без това съм невидим." - крачеше бързо, и кучето му го последва. Стигнаха до някаква зала.

Майсторката се обърна към Лук и му каза:
-Тук ще се състои изпитанието за приемане в академията. Посочи една врата и продължи с лека, невина усмивка на лицето - Когато се почустваш готов мини през вратата.

/Пиши в същата тема какво става като минеш през врата и опиши какво виждаш като си от другата страна и се извинявам за лекото объркване но колежката не е погледнала предишните постове. Колежката поема цялата вина./

- Хайде, Грей. - каза тя и те го последваха.
Пристигнаха до мястото, вратата беше отворена.

Клей въведе Аликс в Залата и й посочи една малка дървена врата в дъното.
-Виждаш вратата предполагам, когато прецениш просто мини през нея.

/Опиши какво виждаш, резултата от видяното остава за мен/

Аликс потупа по лявото си бедро и Грей веднага се строи до него. Без да губи от ценното си време тя влезе през втата. "Е и?" - помисли тя. В тази стая нямаше нищо. Просто празна стая със стени наредено от големи каменни късове. В нея нямаше прозорци, а беше светло като в ден. Вратата се хлопна зад нея. Грей просто седна и започна да се оглежда. Явно наистина нямаше нищо щом той не реагира. Аликс го погали по главата:
- Е, момчето ми, май ще трябва да седим тук докато измислят нещо умно. - засмя се тя.

Грей стоеше отпуснат до бедрото на Аликс, ближеше лапата си най-незаинтересовано, а тя потропваше с крак нервно. Губеше си времето в тая кутийка. Несериозна работа!
Изчака няколко минути, позавъртя се... нищо не стана. Седна до тигъра си - нямаше да я болят краката за нищо, я!
Мина се не мина време и стаята започна да помръква, сякаш естествено. Когато "нощта" се спусна напълно се разнесоха и песни на щурци. Някъде, в далечината, поскърцваше стара детска люлка.
Аликс стана бавно, зорките и очи виждаха добре в тъмното. Тя се запъти натам. Стъпките и отекваха по каменния под на стаята отначало, а после постепенно заглъхнаха. Погледна под краката си и видя влажна, добре окосена трева. Продължи да върви, докато не намери металната люлка. Тя беше здраво забита в земята, между две съвсем обикновени дървета. Поклащаше се бавно, а на нея стоеше едно не по-голямо от 7 години момиченце. Косата му беше дълга до кръста, с цвят на пчелен мед. Беше облечено в пола, доколкото можеше да види от това разстояние тя, а черните му обувчици лъщяха на бледата лунна светлина.

"Илюзионисти!" - помисли си Аликс. Свирна един път с уста и Грей измръмжа от някъде. Тя се усмихна. Нямаше изобщо място за притеснение. "Нека се потопим малко в илюзията." - прошепна си тихичко тя и с нормална крачка, като на съвсем обикновено момиче, тръгна към люлката. Направи знак с ръка на Грей да остане, там където е.
- Здравей, малко момиченце, - широка усмивка, мил поглед и топли думи - защо си само?

-Ами, дтугите деца се страхуват от мен. - гласчето й звънна като камбанка. Мога разни работи дето ги плашат.
Все още говореше с наведена глава и Аликс не можеше да види лицето й както трябва.
- Ти искаш ли да видиш какво мога? - каза детето малко обесърчено.

Младият Фейд кимна на жената и бутна вратата. Беше любопитен какво ли ще има вътре. Какво ли беше това приемно изпитание. Бутна вратата още малко. Вътре беше толкова тъмно, че не виждаше нищичко. Завъртя глава назад към преподавателката, погледна я с израз "Сега какво да правя?" и навлезе в тъмнината.

Фейд Лур написа:: Младият Фейд кимна на жената и бутна вратата. Беше любопитен какво ли ще има вътре. Какво ли беше това приемно изпитание. Бутна вратата още малко. Вътре беше толкова тъмно, че не виждаше нищичко. Завъртя глава назад към преподавателката, погледна я с израз "Сега какво да правя?" и навлезе в тъмнината.

-Влез на вътре . /Отвърна Майсторката

/Опиши какво виждаш това е вид тест за да разберем какво въображение имаш и дали си достоен за Академията/

(аа тва ли било, ок, гледай сега)

- Стой тук. - обърна се към кучето си, като се наведе към него и го изгледа с заповедния си поглед.
За всеки случай затвори зад себе си и сега остана сам. В същия миг, в който вратата хлопна мрака се прочисти. Сякаш беше някаква магия, или просто бяха направили някаква магия на Фейд. Момчето ахна от изумение, озова се на някакво съвсем друго място, невъзможно голямо за размерите на академията. Едва не залитна, когато забеляза пропаста на няколко сантиметра пред краката си. Пусна дръжката на вратата и клекна, за да запази равновесие и да не падне в бездънната яма. Погледна предпазливо надоло и видя само някакви пясаъчни мъглища. Друго, което му направи впечатление, беше че нямаше под, нищо - младежа беше стълпа и с двата си крака на скалиста повърхност с малко натрупан пясък по нея, който се запързуля надоло към бездунната яма. Нямаше накъде да тръгне, беше обграден от тази пропаст. Погледна нагоре и видя ясното небе с жарко греещото слънце. Тогава се досети, че всичко е илюзия, защото, когато дойде не беше слънчево. И все пак погледна напред. В далечината се виждаха бегли наченки на друга земя, извисяваща се по целия хоризонт. Фейд помисли как да стигне до там - все още не искаше да пробва дали пропастта е истинска или не. Главата леко го въртеше от височината, и момчето беше стегнало всичките си мускули, да не би случайно да загуби равновесие и да падне. Това, обаче, беше в негов минус и мускулите му изведнъж трепнаха. Краката му се изпънаха леко и прибраха един към друг. Фейд се опита да опре ръце върху скалите, но беше твърде късно. Стъпалата му се хлъзнаха и младежа падна. Заднушния пясък го обгърна и навлезе в дробовете му. Фейд успя да вдиша само веднъж, сърцето и мускулите, попречиха това да стане втори път. Затвори очите си и спря да чувства. Вдиша. Прах нямаше, вдиша свободно. Веднага отвори очите си - тъмнина. Обърна се, вратата беше леко отворена. Бутна я и излезе. "Що за тест е това?" - помисли си, докато си поплю няколко пъти в пазвата от притеснение.

Redwine написа:: -Ами, дтугите деца се страхуват от мен. - гласчето й звънна като камбанка. Мога разни работи дето ги плашат.
Все още говореше с наведена глава и Аликс не можеше да види лицето й както трябва.
- Ти искаш ли да видиш какво мога? - каза детето малко обесърчено.

Аликс настръхна, беше в бойна готовност. Огледа добре момиченцето. Въпреки че не знаеше както точно са й измислили изпитващите, тя знаеше, че трябва да подходи с възможно най-добрата тактика. Запази миловидната си усмивка на лицето и топлотата в думите си:
- Недей говори така обезсърчено. Това, което можеш не е нещо, от което да се срамуваш. То е дарба, с която трябва да си горда. Сигурна съм, че каквото и да можеш ти ще се научиш да го използваш. Другите деца явно не са ти приятели. Предстои ти да намериш такива. Детенце, едно от мен Аликс Дувал да запомниш, приятели ще ти останат само тези, които те приемат такава, каквато си. А сега, наистина бих желала да ми покажеш какво можеш. Давай! Мен не ме е страх.

Момиченцето най-сетне повдигна глава. Две кристални сълзички се бяха отронили от очите и и се търкаляха надолу по розовите и бузки. Тези очи бяха огромни, и те с цвят на пчелен мед, точно като косата и. Аликс се зегледа в тях... Зениците и се уголемига, сякаш изпъкнаха. После едната се сви, а другата остана така. Малката зеница се превърна в звездичка, голямата в снежинка, после размениха местата си. Ставаха ту малки, ту големи, променяха формите си непрестанно. Аликс беше закована на място. Не мислеше. Ееричния ефект от самотното момиченце с ненормалните очи я беше хипнотизирал. Мозъкът и регистрираше само едно - лицето на създанието и звънкият и кикот.
След малко момиченцето разтегли тънките си устенца в широка, някак налудничава, усмивка и отвътре блеснаха стотици мънички сребърни зъбченца.
- Аз гоня. - каза тя, а зъбките и започнаха да се удължават и да се изострят до многобройни тънки остриета.
Аликс регистрира само, че наоколо, нямаше други деца, които да си играят с нея, а тялото и все още беше напълно неподвижно, очите втренчени в променящите се зеници.

"Не съм виждала нищо подобно..." - мисъл съсвестила я. Все още не можеше да помръдне тялото си. За момент се ужаси, но тези зъби - имаше нещо скрито в тях. Искаше и се да тръгне да бяга, но не можеше. Трябваше да извърти нещата така, че всичко да свърши в нейна полза. Лунатичния поглед на момичето втренчен в нея не и даваше много да мисли. Тогава Аликс се сети за Грей. Къде беше той? Погледна момиченцето и някак, без да иска и мисли, изцепи с топла усмивка на лице:
- Интересно умение имаш. Обичаш ли котки? Нека поиграем заедно. - Аликс се учуди от себе си, в това положение съумя да запази топлия приятелски тон.
Ако това не проработеше й оставаше само един изход от тази парализа.

- Не... играя на гоненица- момиченцето поклати глава, все още фанатично ухилено. - Бягай...
Тялото на Аликс беше свободно, нима щеше да бъде ловен трофей?!

- Хаха! - изсмя се тя - Не мога да умра сега. Грей!
Грей излезе от нищото, скочи върху момиченцете, едва ли не прегазвайки я.
- Хайде момчето ми, да поиграем на гоненица.
Аликс тръгна да бяга. С бързи движения на ръцете приготви две ками за всеки случай и свали стария лък, който принадлежеше на майка й, от гърба си. Бягайки напред тя не виждаше момиченцето, а и Грей не реагираше на нейното присъствие. Явно беше успяла да избяга. Но защо се чувстваше, че все едно не е. Тичайки по хлъзгавата роста трева Аликс видя изход от тази поляна. Изведнъж се озова на съвсем друго място. Прашен стар път. Слънцето печеше е нея, беше адска жега. Тя тръгна да тича нагоре по него, опитвайки се да се отдалечи от мястото, на което беше срещнала момичето. Не й беше в стилът да убива малки деца, но беше наясно, че това ще и се наложи все някога. Аликс погледна нагоре. И се стъписа. Нещо огромно летеше над нея. Защо не хвърляше сянка и защо, подяволите, не бе чула плясъка на крилете на това същество, което като чели беше втренчило поглед в нея. Не можеше да види очите му ясно. Дали бяха като тези на момиченцето от преди малко? Клан с такава очна техника не познаваше. Аликс скочи нагоре:
- Грей!
Той скочи по нея, двамата се презимиха в една каруца на селянин, който беше събрал сено. Той като чели не ги забелязваше, просто си караше коня напред в тръст.
- Легни момче. - бързо и ръмжащо каза тя.
Грей легна и тя го затрупа със сламата, после покри и себе си. Съществото точно в този момент се бе спуснало за тях, за да ги убие. Скривайки се в сламата то не стигна до тях, а се върна отново на височината, на която летеше. Следеше каруцата.

Шарпай видя новия си ученик че излиза но осети че не е минал испитанието стъпи на пред към него с думите .
-Ти се провали ако искаш да бъдеш ученик на акдемията влез вътре отново за да започнеш на ново испитанието .

/Опиши какво виждаш вътре . Но Само това което виждаш/

Фейд стисна зъби. "Как така... провалих се. Ах, не трябваше да падам." - обърна се отново към вратата без да казва нищо на Шарпай. Отвори вратата и отново не пусна животното си вътре - това изпитание беше за него. Вратата отново хлопна. Тъмнината се прочисти и Фейд се озова на огромна зелена поляна без край. Огледа се, вратата беше изчезнала, имаше само треволяци, без никакви дървета, храсти и т.н. Слънцето отново печеше жарко. Навсякъде имаше цветенца и щурци.

Фейд ходеше на пред няколко часа и навлезна в една гора тъмна и мрачна . Фейд Лур реши да поседне за минутка да отпочине , в този момент някой или нещо го докосна по гърба .

/Опиши какво виждаш/

Фейд се обърна. Беше баща му. Фейд настръхна - той беше напълно реален със всичките черти присъщи за него.
- Татко? - попита изненадан.

-Да сине аз съм . /отвърна човекът който стъпи на пред и разпъна ръце сякаш искаше да прегърне Лур .
-Няма ли да ме прегърнеш ?

Alix Duval написа:: - Хаха! - изсмя се тя - Не мога да умра сега. Грей!
Грей излезе от нищото, скочи върху момиченцете, едва ли не прегазвайки я.
- Хайде момчето ми, да поиграем на гоненица.
Аликс тръгна да бяга. С бързи движения на ръцете приготви две ками за всеки случай и свали стария лък, който принадлежеше на майка й, от гърба си. Бягайки напред тя не виждаше момиченцето, а и Грей не реагираше на нейното присъствие. Явно беше успяла да избяга. Но защо се чувстваше, че все едно не е. Тичайки по хлъзгавата роста трева Аликс видя изход от тази поляна. Изведнъж се озова на съвсем друго място. Прашен стар път. Слънцето печеше е нея, беше адска жега. Тя тръгна да тича нагоре по него, опитвайки се да се отдалечи от мястото, на което беше срещнала момичето. Не й беше в стилът да убива малки деца, но беше наясно, че това ще и се наложи все някога. Аликс погледна нагоре. И се стъписа. Нещо огромно летеше над нея. Защо не хвърляше сянка и защо, подяволите, не бе чула плясъка на крилете на това същество, което като чели беше втренчило поглед в нея. Не можеше да види очите му ясно. Дали бяха като тези на момиченцето от преди малко? Клан с такава очна техника не познаваше. Аликс скочи нагоре:
- Грей!
Той скочи по нея, двамата се презимиха в една каруца на селянин, който беше събрал сено. Той като чели не ги забелязваше, просто си караше коня напред в тръст.
- Легни момче. - бързо и ръмжащо каза тя.
Грей легна и тя го затрупа със сламата, после покри и себе си. Съществото точно в този момент се бе спуснало за тях, за да ги убие. Скривайки се в сламата то не стигна до тях, а се върна отново на височината, на която летеше. Следеше каруцата.

Каруцата се тресеше, а сеното и жегата задушаваха Аликс. Колкото и да и беше неприятно да го признае, горещото тяло на Грей не помагаше в случея. През сламките виждаше как съществото размахваше ципестите си криле. Снижаваше се и се издигаше с бясна скорост. Когато след няколко минути изчезна от полизрението и, Аликс се притесни повече. Беше ли се отказало или нещо друго се случваше?
Каруцата спря внезапно. Аликс не помръдваше. Грей също беше притаил дъх. Сякаш от нищото две кокалести ръце я грабнаха, издигнаха я във въздуха и я хвърлиха от около 20м височина.
Един прегърбен и съсухрен старец стоеше пред нея. Миришеше на чесън и се хилеше истерично. Аликс разпозна кожата му. Имаше същия сивкав и съсухрен вид като тази на летящото същество. Последното, което видя преди да усети жилестите пръсти на старчето около врата си бе как Грей тича нагоре по хълма към нея. Жегата беше плаеща.

» Залата на Провала
» Залата на Преминаването
» Залата за разпити
» 2. Стълбище към залата на ДИО
» Залата За Обучения