Залата със приемни изпитания

- Мамка му!
На Аликс и просветна като от ясно небе. Както беше на колене над момиченцето тя имаше достъп до бутушите си. В тях имаше още едно скрито оръжие. Кама подарена от бившият и приятел, който безскрайно много обичаше. Животът си даваше за него, както той за нея. Не мислеше, че ще трябва да я използва. Тя беше по-скоро скъп спомен, а не оръжие, което би искала да нацапа спомена. Споменът за Джекс Мезо беше болезнен - убит по време на мисия от васал на Вайл, който по слуховете вече не беше на този свят. Джекс Мезо... Аликс изпадна в болезнен гняв. Тя дори не хвана камата подарена от него, просто сграбчи момичето за косата и започна да и блъска главата в каменния път с всичка сила. Не я интересуваше дали ще умре. Джекс го нямаше! За кого щеше да живее? Чувстваше се толкова самотна и изоставена - имаше чувството, че вътре е една голяма развалина. А и Грей вече не беше на този свят. Нямаше какво да губи. Блъскаше, блъскаше, блъскаше със сълзи на очи.

Аликс дишаше тежко. Споменът за първия мъж, който в обичала, първия във всичко. Тя извърна глава към Клей.
-Добре, ще те намеря по късно.
Аликс се опита да разбуди Грей. Той се изправи на крака, но се олюляваше. Двамата се запътиха към спалните помещения.

Шин беше доста красива жена. Стори ми се интересно да бъда обучаван от човек като нея. Тя дорим можеше да ми бъде сестра. Избих си от главата тези мисли и я последвах без да се замисля. Трябваше да продължа живота си и да направя нещо смислено в него. Бях млад и сега се беше открила тази възможност пред мен. Вече нямах нищо за губене. С г-жа или г-ца Шин, не съм сигурен, стигнахме до една зала, спряхме се и аз закачах указанията й.

Погледнах Сакура в очите и кимнах удобрително. Завъртях се и бутнах вратата с лявата си вратан прекрачвайки прага. Тя се затвори бързло след мен, а аз се озовах на някакъв странен път, черен път обграден от много дървета и зеленина. Какво трабваше да правя сега? Не намерих отговор в съзнанието си, за това просто реших да потегля напред с умерена крачка. Ходех така може би около час и нищо не се случваше. Вятърът просто свиреше по листата на дърветата, а малките шарени птички допълваха мелодията му. От време на време в далечината се чуваше по някое друго щурче. Беше толкова спокойно, че за момент се почувствах като едно със заобикалящата ме природа. Без да се усетя и аз бях подхванал подобна мелодия на уста. Вървях си и си свирках. Катерица пресече бързо пътя ми и се шмугна някъде из храстите. Отместих си погледът от пътя, за да проследя движенията й и да й се порадвам. Отдавна не бях виждал катерица. Връщайки очите ми на пътя за малко да се блъсна в една стоманена порта. Добре, че се спрях на време иначе рискувах да си разбия носа. Нямаше друг път, а и нямаше стражи наоколо. Отворих си портата, беше тежка. Зад нея се разкри голямо имение. Беше толкова красиво, но и занемарено. Тревата беше смесена с бурени, прозорците мръсни, дърветата неподдържани, чимширите отдавна загубили формата си. Входната врата за имението беше обвита в паежини. Запитах се дали изобщо живее някой тук, но тогава за момент усетих поглед да се спуска по мен. Мисля, че идваше от седмия прозорец на втория етаж - западното крило на имението. Значи все пак имаше някой. Изчистих набързо паежините от вратата и смело я отворих. Върте беше толкова прашно, а въздуха толкова застоял, че едва се сдържах да не отворя прозорците. Мебелите бяха покрити с бели чаршафи. Отново си зададох въпросът дали изобщо живееше някой тук и преди малко това, което усетих дали не беше само въображението ми? Реших да се помотам малко из имението. Може би все пак имаше някой наоколо, за да ми каже това ли е краят на онзи прашен път, по който вървях толкова часове.

След малко Дред и Езио дойдоха до Залата със приемни испитания. Той беше готов за това "испитание"
- И сега какво?

Redwine написа:

Къщата беше напълно притихнала. Миризмата на застоял въздух го задушаваше, но ноздрите му се дразнеха и от нещо друго. Някакво...смееше ли да каже ухание... Тръгна нагоре по стълбите с надеждата да открие нещо интересно.
Оказа се прав. Уханието идваше от стаята, приютяваща прозорецът, който беше забелязал по-рано. Геш бутна леко вратата, не беше забравил и за предпазливостта.
Пред очите му се разкри странна гледка. Цялата стая беше покрита в копринени възглавници. Всичките в ярки цветове. От тавана се спускаха безброй фенери, които пръскаха златиста светлина. В средата на стаята лежеше черна пантера, бавно ближеща лапата си. За една от задните и лапи беше стегната огромна и тежка верига.
Пантерата се извърна към Геш и го погледна със странните си пъстри очи. Погледа и беше интелигентен, тъжен и някак особен.

Виждайки тази пантера за момент се стреснах. Никога не съм се разбирал с котките, като цяло дори не ги обичам. Щом имаше котка тук, значи имаше някой, който да се грижи за нея. Но къде беше той? Пантерата ме гледаше със интелигентния си поглед. Няма шанс да се приближа към нея. Изприщих се - котка. Стаята също ми се стори някак странна. За какво са и на котка възглавници, да не говорим за фенери. Имаше нещо гнило в цялата история. Въпреки нежеланието си започнах да се приближавам към котенцето. То продължаваше да ме гледа влюбено. Колко не харесвам котки. Стигнах до нея. Ами, ако ме изяде? Не. Трябва да вляза в академията, нямаше как. Протегнах ръката си към котето бавно и го докоснах по главата. Започнах да го голя, а за моя изненада чух мъркане. Ха! Явно ме харесваше. Свалих гарда си, но тогава изплуваха думите на майка ми в главата: "Геш, на котка, магаре и маг вяра да нямаш". Странно, но ми го повтаряше на ден по 3 или 4 пъти. Ето защо пак вдигнах гарда си и реших да съм по внимателен. Погледнах оковата. Изпсувах. За момент си представих, че аз съм на мястото на котето и въпреки че не ги обичах ми стана гадно. Без да се осъзная вече бях счупил оковата. Сега котето наистина можеше да ме изяда. Какво направих?

Започна да се свечерява луната светлина огря улиците на града . Езио разбра че хората отиват на Бала който барона на града беше направил за раждането на неговия син . Влизайки в балната зала Езио видя един луд човек който всички избягваха и от блъзкваха , а той говореше за убийството на барона което трябвало да бъде прекъсното Лудият хвана Езио и каза .
-Помогни ми моля те Барна ще бъде убит тази вечер това не трябва да става моля те помогни ми .


/Опиши какво правиш/

-Довечера преди откриването на бала пред олтара ще застане барона да се помоли на бог да богослови дето му . Тогава трима мъже с черни качулки ще го убият ти трябва да ги спреш моля те барона не трябва да умира . /Лудият човек целия терпереш и Езио незнаеше дали това което казва е истина или лъжа но Бала щеше да започне всеки момент Езио стъпи в залата и видя как барона стъпи пред олтара и трима маже се запътват към него .

Redwine написа:

Оковите иззвъняха като камбани посред пладне. Звукът оглуши цялата къща. Ако се окажеше прав, и имаше някой, който да гледа котето, едва ли щеше да е щастлив, че го е освободил. Все пак такова красиво същество не биваше да стои в плен. Нямаше връщане назад.
Последната мисъл на Геш, преди къщата да започне да се тресе нейстово, сякаш урагани я връхлитаха от всички посоки на света, че и от посоките на непознати светове, беше "Сега го загазих". Покривът падаше на отломки на над главата му. Стените се лющеха и се срутваха с грохот. Погледна към краката си - там под нямаше. Очите му избухнаха от болка. Искрящо червена, ярка светлина го заслепяваше. По езика си усещаше вкуса на сажди. Беше му горещо, а всичко около него се тресеше.
След известно време - часове, може би минути, а може и години, Геш се осмели да отвори очите си. Светлината все още пареше, но сред нея вече се виждаше и друг образ - този на... Неееее... Пред очите му стоеше изключително сочна жена. Лъскавата и черна коса се вееше от вятъра във всички посоки. Лицето и не се виждаше добре. Само от време навреме интелигентни пъстри очи проблясваха насред червеното. Беше съвсем гола, но той не можеше да види подробностите - косата и успяваше да прикрие всичко през цялото време. Дамата вървеше бавно към него сред ветровете, тръсовете и отвратителната светлина.
"Е, сега какво? Ще се спасявам ли, или друго ще правя?" помисли Геш гневно. Ама, как не обичаше котки! Тази тук, беше особено примамлива въпреки всичко, мамка му.

Гневът заслепи за момент трезвата ми преценка, но по някакъв странен начин успях да върна самообладанието си и да погледна над нещата с по-трезва преценка. Мразех котки, но това тук определено не беше котка... да се надяваме. Щом тя беше окована следователно някой не искаше да я загуби. Но биваше ли такова нещо? Жена/котка в окови. Зла или не, умиращ или не аз взех нужното решение за момента. Щях да му мисля навън. Имах чувството, че това/този, който я е оковал много скоро щеше да покаже носа си от някой полуразрошен ъгъл. Просто се впуснах напред и хванах голата жена-котка за ръката като я повлякох след себе си. Бегом успях да хвана с другата ръка едно перде, с което можеше да прикрием голотата й. Колкото и да исках да я огледам добре не посмях. Просто я стисках за ръката и тичахме към изходът като чувствах, че нечии други очи ни следят. Ако това беше краят на пътя имах ли избор? Да. Щях да бягам натам, от където съм дошъл. Излязохме с котенцето от имението и краката ни докоснаха прашния път. С бързи движения я опаковах с пердето. След като бяхме навън бях малко по-спокоен. Възможности за бягство напред, наляво, надясно. Не я питах какво става и котка ли е или не, но и не спирах да стискам ръката й в моята. Когато бях на 16 бях изпаднал в подобна ситуация, но тогава не стисках котешка лапа, да речем, а ръката на тогавашната ми приятелка. Бях се промъкнал в тяхната къща и баща й – калпав мечемайстор ме беше надушил. Като ни погна да ни бие... нямахме друг избор освен да бягаме, аз полу гол, а тя с перде обвито около тялото й. Сегашното ми положение толкова много ми напомняше тази случка от преди не няколко години. Въпреки това беше различна. Тогава знаех какво ни гони, а сега дори не бях сигурен, знаех как да избягам, сега нямах идея на къде да хвана. Всъщност никаква представа нямах дали това котенце не е тази, от която трябва да бягам в дествителност. С бърза крачка ние продължавахме напред, мое назад, по прашния път.

-Той управлява подезмия град и убива невини трябва да умре както и ти след малко . /След тези думи тримата се спуснаха към Езио който се опитваше да ги пребори отсече главата на единия другия го разряза през корема и той падна мъртав остана техният лидер който се обви в черна сянка някаква магия кръвта на умрелите му поданици започна да се движи Езио трябваше да спре това заклинание преди да се е активирало въпреки че незнаеше какво може да стане трябваше да е сигорен че няма да позволи на некромансера да активира умението .


/Опиши какво правиш нататък имаш два поста за да спреш Некромансера/

Redwine написа:

Геш беше толкова погълнат от спомените си, че пропусна да забележи една малка подробност – спокойствието на жената – котка. Тя не се съпротиви когато я поведе за ръка, нито когато я уви в поизгорялото перде. Сега отново стоеше кротко до него без да издава с нищо намеренията си. Осъзнал това, той рязко спря. Обърна се към нея без да пуска ръката и – искаше да държи ситуацията под контрол каквото и да стане. Тя само му се усмихна и промълви едва чуто:
Иди на безопасно място. Тогава ще поговорим. - Облиза се протяжно. Явно и беше навик. Кой знае колко време е била в котешка форма...
Геш хукна да бяга, стискайки девойката. Тя не изоставаше от темпото. Дишането и не се чуваше. Явно животинският инстинкт в нея беше напълно събуден.
Пътят под краката им беше същия, по който Геш беше минал преди. Тичаха дълго, но от какво не знаеше. Търсеше безопасно място, а не знаеше каква е опсността. Звуците на рушащата се къща още отекваха в ушите му. Извърна назад глава, но видя само леко зачервеното и съсредоточено в бягането лице на жената-котка.
Зад тях... нямаше нищо. Наистина нищо. Едно голямо нищо, даже и чернилка нямаше. Сякаш светът беше погълнат от вакуум. Другия вариянт беше Боговете, или който има мерак, да са грабнали голямата гумичка и да се опитат да почнат наново.
Геш прецени, че ако ще го трият, поне може да си иде с достойнство, а не да търчи като луд без посока. Спря се и погледна спътницата си. Ами, красива беше, но нямаше време да я гледа. Искаше да знае коя е и ...
-Ако искаш да оцелееш трябва да направиш, нещо драстично. - прекъсна го тя - Нещо което ще спре Скуката и ще и попречи да погълне Креативността по пътя си. Сега е мига! Кое е най-ненормалното нещо, което ти хрумва?

Обърнах се към котенцето:
- Най-ненормалното нещо? О-о-о-о, повярвай ми, аз съм най-уникалния идиот в това отношение. - за момент да започна да се кискам по-бетер и от вещица - Спри. Объри се. Аз и ти тръгване обратно. Трябва ми определен бурен, две стръкчета трева и твоето съдействие.
Дръпнах котенцето напред и се запътихме на обратно. Нямах намерение да бягам, но нямах намерение и да се бия. Че аз нищо не знаех за мечовете и уменията, които ги съпровождат. Трябваше да се излезе от ситуацията делово. Аз да не съм шут? Въпреки всичко бях готов да стана такъв.
Помотахме се няколко минути в тревата, намерих аз двете стръкчета от отнзи вид специална стрева, която режеше с ръбовете си, но имаше и друго предназначение, стига да знаеш как да я хванеш. За мое най-голямо щастие знаех и доста добре се бях специализирал е това. Повъртяхме се още малко и намерих разствението, което търсих. Късметлия бях. Имаше плодове, зелени, но добре оформени. Набрах няколко. Всичко беше вече подготвено. Трябваше само тя да ми съдейства:
- Мини в котешката си форма. Сигурен съм, че ще ти е адски неприятно, но не искаш да бъдеш изстрита, нали?

Сега бях спокоен. Чувствах се неудобно покрай тази жена обвита в перде. Спомнях си за моята Изабела, която ме заряза заради един оръпляк от по-горната улица. Яко им е на двамата сега, тя е бременна с трето дете, а той е некадърен косач. Но това е животът - ако не се преебеш сам, той ще го направи вместо теб.
И сега какво? Боже, нямах никаква идея какво да правя. Бях си насъбрал нещата, които ми трябваха, но трябваше ли да ги използвам? Защо не, ако ще ме трият - да ме трият, аз ще им се хиля. Набързо извадих една топка свити лисчета на роло от задния си джоб. Скейркроу ми ги беше дал. От какво ги правеше така и не разбрах, но важното беше, че ги имам. Малко гадничко ми беше, че "плодовете" на бурена нямаха време да изсъхнат хубаво под слънчицето на някой покрив. Въпреки това го посмачках, имаше някоя друга семка, която ми се наложи да махна. Гадно пукат, не че нещо друго. Обърках си сместта аз и я посипах лисчето. Бях се специализирал в свиването, защото Скейркроу така и не се научи как става номера и все на мен се падаше честта да се занимавам с това. Един път свивах цели 4 часа едно лисче на цигарка. Тъпото беше, че не ми беше дал от онази по-твърдата хартия, но щях да се справя някак си. Всикчо беше готово, котецето ме гледаше странно през цялото време. Как исках да я ритна и да я пратя някъде на някое дърво, но рискувах после да ме изяде преди да ме изтрият. Скейркроу ме беше научил на много як номер как да паля цялото това чудо. Той беше голям талант, имаше някаква пиро енергия в него, според мен, ако дойдеше да учи тук нямаше да има равен. Цялата схема беше да си помисля, че показалеца ми гори и това щяло да стане. Тренирахме го цяла година докато се получи, но мога да паля само показалеца си и нищо друго от тялото си, въпреки че и един показалец е напълно достатъчен. Запалих си аз показалеца, после запалих цялата композиция и си дръпнах. Закашлях се, беше отвратителна, ама дано да си свършеше работата. Ама какво очаквах? Дива работа. Друго си е култивачката, която отглеждахме на...
Закашлях се, ама продължих. Усещах как започвам да се замайвам и великият ми мозък роди идеята, че мога да духна на котето в носа. Така и направих и то не само един път. Ха! Гадна котка, да видим сега дали си като всички останали, които побесняват и почвах да се въргалят и бият главите в дърветата.
Привърших пушенето на компзицията. Бях оплюл целуя свят, ама какво пък толкова - нали ни трият. Много важно. Сега ми беше наистина густо. Дърветата изчезваха пред очите ми, а аз не можех да спра да се смея. Набушваше ме на смях също и при смоменът как със Скейркроу скачахме от онази скала с онова разтегливо въже, което беше измислил. Супер яката дивотия. Не можех да спря да треперя месеци.
Изведнъж ми дойде прилив на кураж и желание за бой. Извиках с пълно гърло и леко кикотене:
- А бе ейййй ненормалник! Стига си се правил на важен и си се опитвал да ни изтриеш! Нищо няма да постигнеш, братле! Може да ме изтриеш мен, ама няма да можеш да изтриеш картините в съзнанието ми. Те ще са вечни, ще те гонят и дразнят. Скапан Бог! Ела да се разберем по мъжки! Страхливец! Е********!
Бях издърпал меча ножницата и го въртях както си искам. Изобщо не осъзнавах факта, че мога да се заколя сам.

Огледах се наоколо. Вярно котката беше изчезнала. Погледнах кървящата си рана - болка не усещах, само как ме бушва на смях отвътре. Не можах да се сдържа, смеех се на кръвта, която блика от раната, варгалях се по бялата пустош. Изведнъж смехът ми секна и мисъл се заби в главата ми. Отново се огледах наоколо, мамка му, беше толкова бяло, че чак започнах да се дразня. Нямаше нищо смешно в бялото. После осъзнах, че не е чисто бяло - кървавите следи, които бях оставил бяха така хаотични. Напушен и омазах наистина позволих на мисълта забила се в съзнанието ми да излезе на яве. Хванах се за раната с двете ръце и ги оцапах със сибствената си кръв. Отново не можех да се пря да се смея - мисълта беше толкова смешна. Когато по ръцете ми имаше достатъчно кръв аз ги отпелих от раната и започнах да ги лепкам хаотично по бяхала пустош. Нямаше да бъде за дълго бяла. Бялото е ужасен цвят, бързо се цапа, а сега щях да си го докажа за пореден път. Кървавите отпечатъци, които оставях мноог бързо ми станаха скучни и аз започнах да рисувам други неща - напушени и странно изглеждащи зайци, котета, магарета, еднорози. Рисувах и странни знаци, които ми идваха в съзнанието: кръг с черта по средата, голям кръг с А в него, някакви странни черти. Спрях се уморен. А да бе! Не съм си нарисувал автопортрет. Ама трябваше да е в гора. Хванат се раната с двете ръце отново и ги омазах пак. Набързо скицирах примитивни борчета и започнах работа по автопортрета си. Нарисувах еднин кръг, който забочих на една права черта в края й, драснах още 4 черти за ръце и крака, две точки за очи и една голяма кривулица, която беше устата ми. Бях се усмихнал. Стоп... Нещо ми липсваше. А, да бе! Меч. Нарисувах си и него. Бях толкова щастлив сред борчетата. Добавих и една малка чертичка, която като чели пушеше в устата. Огледах се наоколо и пак започнах да се смея в пълно гърло. Беше толкова смешно, аз в гора сред магарета, еднорози, странни знаци и напушени котки.
Изведнъж започнах да чувствам болката си от раната. Явно магията на композицията се беше изчерпала. Болката беше наистина ужасна, имах чувството, че ще умра. Агонизирах няколко минути и припаднах.